№ 105976
гр. София, 03...2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в закрито заседание на
трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Частно
гражданско дело № 2022..0156913 по описа за 2022 година
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
„КРЕДИТ ИНС ” АД против А. Г. В..
След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е
частично неоснователно, по следните съображения:
Заявителят претендира издаване на заповед за изпълнение за посочените в
заявлението суми, произтичащи от договор за потребителски кредит „ЕКСТРА“ № .....1 г.
На основание сключения договор претендира издаване на заповед за изпълнение за суми,
представляващи главница, възнаградителна лихва, обезщетение за забава. Претендира се и
договорна такса „Гарант“ в размер на 797,20 лева.
По делото е представен препис от договора за кредит и ОУ.
В заявлението е посочено, че съгласно клаузите на договора заемателят е избрал
опция да му бъде осигурен гарант за ползване на кредита, с което на осн. чл. 4 от договора
се е задължил към ежемесечната му вноска да бъде начислявана и такса „Гарант“.
Съдът намира, че посочената сума не следва да бъде присъждана, доколкото се
основава на постигнати между страните уговорки, които са нищожни.
Следва да се посочи, че ролята, възложена на националния съд от правото на
Европейския съюз, в областта на защита на потребителите, не се ограничава само до правото
да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също
включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите
за това правни и фактически обстоятелства. В този смисъл е практиката на СЕС,
формирана по преюдициални запитвания по прилагането на Директива 93/13/ЕИО - така
Решение от 4 юни 2009 г. по дело ...срещу Erzsébet Sustikné Győrfi, C-243/08. Тези изводи са
още веднъж потвърдени с Решение от 18.02.2016 г. по дело .. срещу ...., ..., ....., .... - C-49/14
на СЕС, с което категорично се посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази
директива права може да бъде гарантирана само при условие че системата на националното
процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по
изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно
евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания
договор. В Решение от 21.02.2013 г. по дело ... рещу ....i - C‑472/.. от друга страна се приема,
че е необходимо националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер
на дадена клауза, да може да изведе всички последици от тази констатация, без да чака
1
потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна
на посочената клауза. В случая в националното законодателство такава възможност е
предвидена с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК, съгласно която съдът следва да даде
указание на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на
състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с
евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на длъжника.
Така изложеното на още по-голямо основание следва да се приеме за договорните
клаузи, които са нищожни, поради противоречието им със закона или с добрите нрави, за
което разпоредбата на чл. 4.. ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да следи служебно в
производството по издаване на заповед за изпълнение. Нещо повече в този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, в мотивите, на което изрично е застъпено
становището, че за нищожността на неустойката съдът следи служебно.
Нещо повече с изменението на процесуалния закон с ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от
24.12.2019 г. и приемане на разпоредбата на чл. 4.. ал. 2, т. 3 ГПК се установява служебно
задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, като ако такава се установи или е налице обоснована вероятност за това, съдът
следва отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и такса
„Гарант“ е нищожна и не поражда права и задължения за страните.
При тълкуване на чл. 4 от Договора във връзка с чл. 8 от ОУ, съдът намира, че
клаузата, установяваща дължимост на такса „Гарант“ в размер на 797,20 лева, заобикаля
закона – чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на добрите нрави, доколкото
целта, за която същата е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и
обезщетителни функции.
Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при липса на
доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият интерес ще бъде
удовлетворен при принудителното осъществяване на дължимата престация. Задължението за
учредяване на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното
задължение на заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето
на обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към
датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита (арг. чл. 16 ЗПК).
В случая таксата „Гарант“ не е уговорена с оглед възможните вреди от
неизпълнението, а дължимостта й е предвидена кумулативно и независимо от изпълнението
на основното парично задължение на кредитополучателя – независимо от обстоятелството
дали изобщо е налице неизпълнение по договора от страна на кредитополучателя. В
договора и в общите условия към него не се изяснява конкретно при какви обективни
критерии, фактори и начин е формиран размерът на таксата – бланкетно в чл. 4.1 се сочи, че
е на база размера, срока и лихвения процент на отпуснатия кредит. Нещо повече, същата е
определена в размер, близък до размера на предоставения паричен заем (в размер на 74% от
главницата) и се кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на едната от
страните по сделката, в случая – на търговеца за сметка на потребителя. Подобен
прекомерен размер не би могъл да се оправдае с поетия от кредитора риск от
неизпълнението, доколкото таксата се дължи единствено с оглед факта, че той сам е
осигурил трето лице, отговарящо за задължението с имуществената си сфера – което
поначало е в негов собствен интерес. Уговорена в размер на 74% от размера на главницата,
2
таксата заобикаля и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и установените максимално допустими
размери на годишния процент на разходите по потребителски кредити.
Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни правила на
закона, уговорената такса излиза и извън пределите на нравствената допустимост, тъй като
създава условия за неоснователно обогатяване на кредитодателя и значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответства на изискването
за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите.
Поради така изложените тези клаузи не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания заявлението
по чл. 410 от ГПК следва да се отхвърли.
Следва на основание чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 3 ГПК да се укаже на заявителя, че
може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е отхвърлено заявлението.
Срокът, установен в посочената разпоредба е едномесечен от връчване на разпореждането,
но доколкото настоящото разпореждане подлежи на обжалване с частна жалба, следва да се
укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането в едномесечен срок, който започва
да тече от датата на влизане в сила на настоящото разпореждане.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
КРЕДИТ ИНС АД, ЕИК ..., представляван от М. Г. А., с адрес С., БУЛ.Б., №, ВХ. В, ЕТ. 1,
ап., против А. Г. В., ЕГН **********, в частта, с която се иска да бъде издадена заповед за
изпълнение за сумата от 797,20 лв., представляваща договорна такса „Гарант“ и за разноски
за държавна такса над сумата от 31,85 лева и адвокатско възнаграждение над сумата от
249,90 лева.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок
от съобщаването му на заявителя пред Софийски градски съд.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за
които е отхвърлено заявлението, в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото
разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не бъде предявен в
посочения едномесечен срок страната губи възможността да приспадне внесената по
настоящото дело държавна такса.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3