№ 185
гр. Варна, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20233001000163 по описа за 2023 година
Производството е образувано по въззивна жалба на „ЕСО БИЛД“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище с.Гроздьово, общ.Долни чифлик срещу решение №560/08.12.2022
г. по т.д.768/2021 г. по описа на ОС – Варна, в частта с която въззивникът е осъден да
заплати на „ФАЙН БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.Варна, сумата от 60000
лв., представляваща главница по договор за заем от 27.07.2021 г. с падеж 07.09.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 04.11.2021 г.
до окончателното плащане, сумата от 2634 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода 04.08.2021 г. до 07.09.2021 г., на основание чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД, както и
направените съдебно-деловодни разноски
Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на
решението, изразяващи се в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и
необосновани изводи.
Насрещната страна „ФАЙН БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.Варна е
подала писмен отговор, в който оспорва жалбата.
Третото лице помагач Я. Н. Я. от гр.Варна е подало отговор, в който оспорва
жалбата.
Третото лице помагач Н. Х. М. от гр.Варна, не е подало отговор на жалбата.
За да се произнесе, съдът взе предвид следното :
Производството по делото е образувано по искове с правно основание чл.240, ал.1 и
2 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, предявени от „ФАЙН БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
гр.Варна срещу „ЕСО БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище с.Гроздьово, за
заплащане на сумата от 60 000 лв., претендирана като главница по договор за заем от
27.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното
плащане, сумата от 2634 лв., претендирана като възнаградителна лихва за периода
04.08.2021 г. - 07.09.2021 г. и сумата от 34 800 лв., претендирана като неустойка за забава в
размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден за периода 08.09.2021 г. -
04.11.2021 г. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1,
1
пред.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 60000 лв., претендирана като дадена при начална
липса на основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до
окончателното плащане.
Ответното дружество е оспорило исковете, релевирайки правоизключващи
възражения, касаещи нищожност на договора поради абсолютна симулация, а в условията
на евентуалност поради сключването му във вреда на представлявания на основание чл.40
от ЗЗД и при злоупотреба с право на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. чл.289 от ТЗ.
Евентуалният иск с правно основание чл.55 от ЗЗД се оспорва като неоснователен, тъй като
сумата не е увеличила имуществото на ответното дружество, а е напуснала незабавно
патримониума му, без да са придобити реални права или да е погасен съществуващ дълг
спрямо трето лице.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, в предметните предели на жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
От значение за възникналия между страните спор е на първо място да се установи
наличието на сключен между страните договор за заем като основание за възникналото
задължение на ответната страна да върне заетата сума.
Съгласно чл.240 от ЗЗД с договора за заем, заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е от категорията на
реалните договори и се смята за сключен от момента на предаване на заемната сума от
заемодателя на заемателя. От този момент той произвежда действие по отношение на
заемателя – за него възниква задължението да върне заетата сума.
Установяването на факта на предаване на сумата – предмет на заема, с оглед
разпределението на доказателствената тежест, следва да се установи от въззиваемия, в
качеството му на заемодател.
Между страните е сключен договор за заем от 27.07.2021 г., по силата на който „Файн
Билд“ЕООД се е задължил да предаде на „Есо Билд“ ЕООД, сумата от 60000 лева, с падеж
07.09.2021 г. и уговорена възнаградителна лихва в размер на 4% от заемната сума месечно.
Договорът е подписан от Н. Х. М., от една страна като управител на дружеството заемател, а
от друга като пълномощник на дружеството заемополучател, съобразно пълномощно от
управителя на дружеството П С. М.а с рег. №366 от 08.02.2016г. на помощник-нотариус по
заместване на Д С.. Видно от приложеното по делото пълномощно per. № 366 от 08.02.2016
г., управителят на „Есо Билд“ ЕООД - П С. М.а е упълномощила Н. Х. М. с права да
извършва всички действия, свързани с обикновената дейност на търговеца, включително да
сключва договори за заем по своя преценка /т.15/. По делото нито се твърди, нито са
представени доказателства, че към датата на превода на заемната сума, правата по
пълномощно per. № 366 от 08.02.2016 г. са били оттеглени. Обстоятелството, че с
нотариално заверена декларация с per.№3662 от 29.07.2021 г. на нотариус В М, управителят
на „Есо Билд“ ЕООД е оттеглил на основание чл.41 от ЗЗД предоставените на Н. М.
представителни права с пълномощно per.№4541, заверено на 28.09.2018 г. по описа на
Нотариус Д С., не рефлектира върху действителността на договора за заем, тъй като при
неговото сключване, Н. М. се е легитимирал като пълномощник на „Есо Билд“ ЕООД въз
основа на друго пълномощно, което не е оттеглено.
С платежно нареждане от 03.08.2021 г., въззиваемият е превел на въззивника сумата
от 60000 лева с основание договор за заем от 27.07.2021 г. Обстоятелствата относно превода
на сумата от 60000 лева, с основание договор за заем от 27.07.2021 г. се установяват и от
заключението на вещото лице по изготвената в първоинстанционното производство ССчЕ.
2
Валидността на договора е оспорена с възражение за нищожност поради абсолютна
симулация, договаряне във вреда на представлявания и противоречие на добрите нрави, при
идентични фактически твърдения.
За да е налице абсолютната симулация следва да се установи, че е налице
несъответствие между външно изразената от страните воля относно сключване на дадена
сделка и действителната им воля, че не желаят настъпването на правните последици на
сделката, поради предварително съществуваща уговорка помежду им. При наличието на
писмен договор подписан от двете страни, за разкриване на симулацията е необходим
писмен документ - обратно писмо, в който е посочено, че съгласието за сключване на
договора не е истинско, а е привидно, като такова доказателство по делото не е представено.
Не са налице и основание за прилагане на изключението по чл.165. ал. 2 от ГПК, тъй като
липсва документ, който изхожда от другата страна или официален документ, удостоверяващ
нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е
вероятна, поради което съдът намира възражението за нищожност на договора на осн. чл.26,
ал.2, предл.5 от ЗЗД, за неоснователно.
Неоснователно е наведеното във въззивната жалба оплакване, че незаконосъобразно
първоинстанционният съд е отказал да обсъди, като недопустими представените от „Есо
Билд“ ЕООД доказателства, представляващи възпроизведени в констативни протоколи по
чл.593 ГПК електронни документи, представени с отговора на исковата молба. В чл.593 от
ГПК, изчерпателно са посочени обстоятелствата, които могат да бъдат предмет на
удостоверяване в констативен протокол и това са явяване или неявяване на лица пред
нотариуса за извършване на действия пред него, съответно отразяване в констативен
протокол на тяхно съгласие или несъгласие по отношение на съответните действия. След
като законодателят изрично е предвидил видовете нотариални удостоверявания,
извършването на други свидетелстващи изявления на нотариуса, които да установяват с
обвързваща доказателствена сила удостоверените обстоятелства са недопустими. Ето защо
съдът намира, че представените извлечения от констативен протокол №182, том I, per.
№4788 от 27.09.2021 г. по описа на нотариус В М и извлечение от констативен протокол №
189, том I, per. № 4920 от 04.10.2021 г. по описа на нотариус В М, са съставени извън
компетентността на нотариуса, поради което не могат да удостоверят, че именно
приложените към тях договори за заем с посоченото съдържание са изпратени на посочените
дати от посочените електронни адреси: lawver.vakimov@gmail,com и **********@***.**,
както и че посочените лица са техни автори. Отделно от това горното, следва да се съобрази,
че не нотариусът, а молителят е влязъл в съответната пощенска кутия и е отворил посочения
брой електронни писма, без нотариуса да може да установи дали действително същствуват
тези писма и кои са техните податели.
С допълнителната искова молба, ищецът е оспорил изпращането и получаването на
посочените в констативните протоколи електронни писма, като по делото не са ангажирани
други допустими доказателства за установяване на твърдението, че на 15.09.2021 г. от
електронния адрес *************@*****.*** е постъпило електронно съобщение до
*********@****.**, към което са приложени проект за договор за заем от 26.07.2021 г. за
сумата от 60 000 лева и срок за плащане до 07.09.2021 г., както й проект за процесния
договор за заем от 27.07.2021 г. за същата по размер заемна сума и същият падеж.
С оглед реалния характер на договора за заем, съдът намира, че заемното
правоотношение е възникнало към датата на извършване на паричния превод, поради което
дори писменият договор да е съставен след предаване на сумата, то наслагването на формата
само би улеснило неговото доказване.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че обективираните в констативните
протоколи електронни документи, като изхождащи от „Файн Билд“ ЕООД и
удостоверяващи неизгодни за него факти се ползват с обвързваща съда материална
доказателствена сила, тъй като документите нито са подписани, нито е установено от кого и
кога са съставени.
В мотивите на обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е приел, че
3
клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, в
резултат на което е отхвърлил предявения иск с правно осмнование чл.92 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 34 800 лв., претендирана като неустойка за забава в размер на 1% от
дължимата сума за всеки просрочен ден за периода 08.09.2021 г. - 04.11.2021 г. Решението в
тази част не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът намира, че нищожността на неустоечната клауза, с оглед разпоредбата на чл.26,
ал.4 от ЗЗД, не влияе на валидността на договора в останалата му част, поради което и
възражението на въззивника, че договорът е недействителен, тъй като при сключването на
договора пълномощникът на заемателя, в качеството на договарящ, се споразумял във вреда
на представляваното дружеството с оглед на факта, че уговорената неустойка е до такава
степен прекомерна, че противоречи на добрите нрави е неоснователно.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че договорът за заем е
недействителен като сключен във вреда на представлявания, тъй като предвидената в чл.4
възнаградителна лихва в размер на 4% от заемната сума месечно е до такава степен
прекомерна, че противоречи на добрите нрави.
Възнаградителната лихва е съответната цена на финансовата услуга и се определя
според срока, за който е предоставена сумата, с оглед разсроченото изпълнение на
задължението за връщане на главницата. Съобразно разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителни норми на закона и добрите нрави. В случая заемодателят и заемополучателят
са търговци, като при преценка на договорения размер на възнаградителната лихва следва да
се съобрази, че заемът е предоставен без обезпечения, а при съпоставка между заемна сума
от 60 000 лева и размера на възнаградителна лихва за претендирания период - 2 634 лева,
може да се направи извод, че не е налице прекомерност. Възнаграждението за ползване на
сумата е определимо към момента на сключването на договора и възлиза на 4 800 лева,
който размер съпоставен с този на главницата не води до извод до неоправдано оскъпяване
на заема. Не е установен и субективният елемент на чл.40 от ГПК, тъй като не са
ангажирани доказателства за знание на пълномощника за увреждане на въззивното
дружество към момента на сключване на договора по делото, а изводът за това не може да
почива на предположения. Извършеният впоследствие от пълномощника банков превод в
полза на трето лице е в рамките на предоставената му представителна власт и не предполага
неговата недобросъвестност, а самото разпореждане е извършено за погасяване на
задължения по договор, които макар да не са осчетоводени от въззиника, не означава че не
съществуват. Наред с това следва да се посочи, че начинът на разходване на сумата е
ирелевантен към преценката по чл.40 от ЗЗД, тъй като се отнася за юридически факт,
настъпил след сключване на договора.
Неоснователно е и възражението за нищожност на договора поради противоречие с
добрите нрави, доколкото същото е основано на идентични с вече коментираните
фактически твърдения. Обстоятелството, че пълномощникът е прехвърлил заетата сума на
трето лице непосредствено след получаването и по процесния договор за заем, не може да
обоснове извода, че са нарушени добрите нрави, тъй като плащането е осъществено въз
основа на издадена и осчетоводена от доставчика на услугата данъчна фактура. Както се
посочи и по-горе, липсата на осчетоводяване на фактурата при „Есо Билд“ ЕООД не е
достатъчно да се приеме, че доставка на стока или услуга не е извършена, тъй като
счетоводното отразяване зависи единствено от волята на получателя.
Ирелевантно за спора е дали въззивното дружество се е нуждаело или не от ползване
на заемни средства.
Що се касае до твърдението, че процесният договор за заем е сключен при
злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ, следва да се посочи, че преди сключване на
договора, въззиваемият е разполагал с процесната сума и реално е превел същата по
сметката на въззивното дружество. Сумата е била използвана за погасяване на задължение
на заемополучателя към „Строител 65“ ЕООД, за което има издадена фактура №860 от
4
02.08.2021 г. В случай, че въззивникът счита, че такова задължение към третото лице не
съществува, то същият разполага със съответния иск спрямо това лице, като упражняването
на това право не може да е противопоставимо на правото на заемодателя да търси по
съдебен съд, дадената в заем сума.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че процесният договор от 27.07.2021 г. не
страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Предвид характера на заема като реален
договор и доколкото въззивникът не е ангажирал доказателства за установяване на
съществените елементи на друг вид облигационно задължение, съдът намира, че
фактическия състав на заема е бил осъществен с предаването на сумата. С оглед посочения в
договора срок за връщане на сумата, съдът намира, че с настъпване на падежа – 07.09.2021
г., вземането по договора в размер на 60 000 лева е станало изискуемо.
Доколкото до приключване на устните състезания по делото, не са представили
доказателства за установяване на обстоятелството, че заемателят е изпълнил задължението
си за връщане на заетата сума, съдът намира, че искът за главницата, в размер на 60 000 лева
е доказан по своето основание.
Съобразно разпоредбата на чл.240, ал.2 от ГПК, заемателят дължи лихва само ако това
е уговорено писмено. Това е лихвата, която се уговоря при договора за заем и това не е
лихвата за забава, а насрещната, основната престация на заемополучателя, като същата се
дължи само за срока на договора.
С оглед уговорката, съобразно която за срока на договора, заемополучателят се е
задължил да заплати на заемодателя, възнаграждение, в размер на 4% месечно, или общо 8%
за целия срок на действие на договора и липсата на доказателства за заплащане на
договорната лихва, съдът намира, че искът с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД, също е
доказан по основание и размер, поради което следва да се уважи.
Като е стигнал до същите правни изводи, ОС – Варна е постановил правилен съдебен
акт, поради което обжалваното решението следва да бъде потвърдено, като въззивният съд
препраща и към мотивите на първоинстанционния съд.
На осн. чл.78, ал.1 от ГПК с оглед изхода от спора, на въззиваемия „ФАЙН БИЛД“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.Варна, следва да се присъдят и направените по
делото разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 3453 лева.
Воден от горното, Варненският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №560/08.12.2022 г. по т.д.768/2021 г. по описа на ОС –
Варна, в частта с която „ЕСО БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище с.Гроздьово,
общ.Долни чифлик е осъдено да заплати на „ФАЙН БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище гр.Варна, сумата от 60 000 лв., представляваща главница по договор за заем от
27.07.2021 г. с падеж 07.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска – 04.11.2021 г. до окончателното плащане, сумата от 2634 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 04.08.2021 г. до 07.09.2021 г., на
основание чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД, както и направените съдебно-деловодни разноски
ОСЪЖДА „ЕСО БИЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление с.Гроздьово, общ.Долни чифлик, ДА ЗАПЛАТИ на „ФАЙН БИЛД“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, р-н Приморски, ул.Райно Попович
№17, сумата от 3453 (три хиляди четиристотин петдесет и три) лева, представляваща
направените във въззивното производство разноски за заплащане на адвокатско
възнаграждение, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
5
връчването му при условията на чл.280, ал.1 от ГПК .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6