Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 12.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б с-в, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
октомври през две
хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Светлана
Атанасова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №7931 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 03.04.2017 год.,
постановено по гр.дело №36760/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, е признато
за установено по предявените от Р.Г.Б. срещу „У.Б.“ АД искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че клаузите на т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от
раздел ІІ. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задължения
по сключения между страните договор за банков кредит №190 от 12.11.2007 год. и
клаузата на т. 10.5 от Условията по кредити на физически лица, са нищожни /като
неравноправни/; „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на Р.Г.Б. по искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и правно основание чл. 86, ал. 1 вр. с чл. 84, ал.
2 ЗЗД сумата от 11 150.63 евро,
представляваща платена без основание възнаградителна лихва, като начислена и
платена в размери, определени по нищожни клаузи, за периода от м.юли 2011 год.
до м.юни 2016 год. включително, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молла – 04.07.2016 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 111.63
евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 30.05.2016 год. до 04.07.2016 год., както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 282 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „У.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил
приел оспорените договорни клаузи са нищожни. Клаузите на т. 11.1.1 и т. 11.1.2
се отнасяли до уведомяването на кредитополучателя за стойностите на индекса
ЮРИБОР, като в тях не се съдържала предвидена възможност за едностранна друга
промяна, извън промяната в стойността на индекса. В тях не било предвидено и че
Управителния съвет на банката може да променя базовия лихвен процент извън
рамките на промените на индекса ЮРИБОР. Първото изречение на клаузата на т.
11.1.3 и клаузата на т. 10.5 от Общите условия били идентични по съдържание. Те
предвиждали фиксиране на размера на годишния лихвен процент на нивото му към
датата на сключване на договора, като в първата от посочените клаузи било
посочено, че фиксирането е в размера по т. 4.1.а, който в конкретния случай бил
6.75 %. Първоинстанционният съд не бил обсъдил доводите на ответника за
фиксирането на годишния лихвен процент, като изложените аргументи се отнасяли
единствено до евентуалното му повишаване. Същевременно фиксирането на
възнаградителната лихва не само не било недействително, а било нормален начин
на договарянето на цената на услугата. Чрез обявяването на нищожността на
оспорените клаузи, СРС бил въвел задължения банката да намалява лихвата,
каквото задължение не било възникнало по договора. Решението по иска по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД било обусловено от решението по установителните искове. Като
игнорирал фиксирането на възнаградителната лихва в размера от 6.75 %, първоинстанционният
съд бил присъдил разликата между действително платената лихва и изчислената
като сбор между текущ ЮРИБОР и надбавка. Всъщност разликата между действително
платената лихва и дължимата такава при годишен лихвен процент от 6.75 % възлизала
на 566.89 евро. Следователно решението по осъдителния иск било неправилно,
което обуславяло неоснователност и на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Р.Г.Б. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД вр. с чл. 146
вр. с чл. 143 ЗЗП, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
По
отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е по делото, че на 12.11.2007 год. бил сключен договор №190 между „У.Б.“ АД, от
една страна и Р.Г.Б., от друга страна, като кредитополучатели, по силата на
който банката предоставила на ответницата ипотечен кредит в размер на 56 500 евро,
който кредитополучателката се задължила да изплати в срок от 05.12.2007 год. до
05.11.2042 год. на анюитетни погасителни вноски – съгласно погасителен план
/приет като доказателство по делото/, като годишният лихвен процент по редовен
дълг по т. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение
на задълженията по договора бил 6.75 %, формиран от базисен лихвен процент от 4.157
% и надбавка от 2.593 % /т. 4.1.а/. Видно е от т. 5.3 от договора, че не е била
предвидена такса за предсрочно погасяване на кредита. Съгласно т. 11.1 от Условията
за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора,
за ползвания кредит, издължаван чрез анюитетни вноски /равни всеки месец/
кредитополучателят заплащал на банката лихви, изчислявани при годишна
база – 360/360 дни, като съответно дългът по заемната сметка се олихвявал с
годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка,
определени в размер по т. 4 за съответния период на олихвяване. Приложимият към
съответния период на олихвяване от действието на договора базисен лихвен
процент по смисъла на т. 11.1 се определял от Управителния съвет на банката или
оторизирани от него органи и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс,
установен в т. 10.3 и т. 10.4 от Условията на „У.Б.“ АД, неразделна част от
договора, с които кредитополучателят бил запознат. Кредиторът уведомявал
кредитополучателя за определения от Управителния съвет приложим БЛП към
съответния период на действие на договора за кредит и олихвяване чрез
обявяването му в интернет страницата на банката, изричното му посочване в
извлечението от кредитната сметка към съответния лихвен период и изпращане по
пощата – т. 11.1.1. С промяната на действащия към съответния период на
олихвяване БЛП, лихвените условия по раздел І, т. 4.1 до 4.5 от договора се
считали за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които били
задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомявал
кредитополучателя за настъпилите изменения – т. 11.1.2. Според т. 11.1.3, при
кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи
главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна
вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от
лихвения план се фиксирал в размера по т. 4.1.а /в частност 6.75 %/ и не се
променял, освен когато пазарните условия водели до необходимост от
увеличаването му най-малко с един пункт. Кредитополучателят давал съгласието си
кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения
лихвен период по лихвения план по т. 4.1.а, определен съгласно предходната
точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните при нарастване на БЛП с
повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването
на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата
точка. Кредиторът уведомявал кредитополучателите за извършената промяна в
едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане
на кредит и/или по реда, установен в Условията по кредити на физически лица.
Като доказателство по делото са приети и Условия по кредити на физически
лица – ипотечни кредити на „У.Б.“ АД от 2007 год. /Общи условия/, които не се
спори, че са били предадени на ищцата. Според т. 10.3, 10.3.2 и 10.4 от същите,
за БЛП за съответния период на олихвяване се прилагал утвърдения от
Управителния съвет на банката лихвен процент за кредити в съответната валута,
като за кредити в евро – едномесечен EURIBOR – равен на индекса,
закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страницата на EURIBOR в
11.00 ч. българско време два работни дни преди първия работен ден от всеки
месец, и се прилагал от първия работен ден месеца до деня, предхождащ първия
работен ден на следващия месец включително. Горепосоченият БЛП бил приложим при
ипотечни кредити. Съгласно т. 10.5, при кредити, изплащани чрез анюитетни
вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксирал в
размер към датата на договора за кредит и оставал такъв до нарастване на
лихвения индекс с 1.00 %, съответно до поредна аналогична промяна спрямо
предходно извършената.
На
30.05.2016 год. ищцата депозирала молба до ответната банка с вх.№07-003145, с
което поискала връщането на надвнесена лихва по процесния договор за кредит в
размер на 15 420.69 евро.
В отговор
на горепосочената молба, с писмо изх.№16-002055 от 09.06.2016 год. /което не се
спори, че е получено/ ответникът уведомил ищцата, че приложим по кредита бил
годишният лихвен процент, съставен от БЛП и надбавка, като БЛП се определял
съгласно договора въз основа на конкретно посочен индекс /едномесечен EURIBOR/, т.е. референтният
индекс се ползвал при определяне на стойността на БЛП, но последният не бил
дефиниран като единствено равен на този индекс. С решения на Управителният
съвет на банката, допълнително, извън стойността на референтния лихвен индекс,
били извършени четири завишения на текущата стойност на БЛП с по 1 п.п. – първото
било от 01.12.2008 год., второто и третото завишение били влезли в сила
едновременно на 02.04.2009 год., а на 01.07.2009 год. било направено четвъртото
завишение с 1 п.п., което било осчетоводено на 01.08.2012 год. Промяната на
лихвения процент по кредита за периода от 14.11.2007 год. до 09.06.2016 год. е
показана в табличен вид в писмото.
От заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-икономическа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, се установява, че за периода от м.юли 2011 год. до
04.07.2016 год. размерът на месечната лихва при лихвен процент, определен като
сбор единствено от средномесечния EURIBOR /определен по реда, посочен във въпрос №1 от заключението/
и надбавка от 2.593% възлиза на 7 530.81 евро, а общият размер на
платените от ищцата лихви за същия период възлизал на 18 681.74 евро, т.е.
разликата била в размер на 11 150.93 евро. Обезщетението за забава в
размер на законната лихва за периода от 30.05.2016 год. до датата на подаване
на исковата молба – 04.07.2016 год. възлизало на 111.63 евро. Установява се
също така, че общият размер на заплатената от ищцата възнаградителна лихва през
периода от м.декември 2007 год. до 04.07.2016 год. възлизал на 32 220.33
евро, а общият дължим размер на възнаградителната лихва при годишен лихвен
процент от 6.75 за същия период – 31 660.24 евро, т.е. разликата била в
размер на 566.89 евро.
По отношение на правните изводи:
Според ищцата, ответната банка е
получила без основание процесната сума от 11 150.63 евро – разлики в размера на месечните погасителни анюитетни
вноски за периода от м.юли 2011 год. до м.юни 2016 год. включително, тъй като за
нея не е възникнало правото едностранно да увеличава договорения лихвен процент
/което право не почивало на заложени ясни и обективни критерии и освен това
било упражнено чрез едностранното въвеждане на допълнителен компонент – премия,
както и само в посока на увеличение/, поради нищожност поради неравнопоставеност
на клаузите на т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от Условията за усвояване,
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит
№190 от 12.11.2007 год. и клаузата на т. 10.5 от Условията по кредити на
физически лица, която нищожност претендира да бъде прогласена. Отделно от това
в исковата молба се сочи, че при намаление на лихвения индекс банката е била
длъжна да намали годишния лихвен процент. На практика ищцата се позовава на
изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен
случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
В разглеждания случай е установено
по делото, а
и не се спори, че между страните е бил сключен договор
за банков кредит, чиято регламентация
се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият
е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е спазена. За
банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична
сума, като срещу това задължение кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да върнат главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използват кредита по предназначение; да дадат на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.
Доказано е също така, че в
изпълнение на договора ищцата е заплатила на ответното дружество през процесния
период възнаградителна лихва в общ размер на 32 220.33 евро, като
надплатената от нея лихва от увеличението на годишния лихвен процент /над 6.75 %/
възлиза на 566.89 евро.
Първият
спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан
с валидността на оспорените клаузи.
В тази
връзка, на първо място, настоящият
съдебен състав приема, че кредитополучателката Р.Г.Б. е физическо лице, на което
по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и граматическо тълкуване на т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3
от процесния договор, смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел,
добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити,
разпределението на риска и теориите при избор на лихвения процент, въззивният
съд приема, че всички оспорени клаузи се отнасят до изменението на годишния
лихвен процент, който извод следва на първо място от употребените в т. 11.1.1 и
т. 11.1.2 изрази „съответния период на олихвяване“ и „с промяната на действащия
към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент … лихвените условия
… се считат за автоматично променени …“, което сочи, че годишният лихвен
процент от 6.75 % е първоначален, като същият може да е различен за следващите отделни
лихвени подпериоди, предвид определянето на базисния лихвен процент въз основа
на едномесечен EURIBOR, както и на второ място от обстоятелството, че втората от посочените
клаузи изрично препраща към предходната. А клаузата на т. 11.1.3 изрично
предвижда възможност за промяна на годишния лихвен процент по кредити,
издължавани чрез анюитетни вноски /какъвто е сключеният между страните по
настоящото дело/, когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. Идентично
е и съдържанието на т. 10.5 от Условията по кредити на физически лица –
ипотечни кредити. Видно е от буквалния смисъл на двете клаузи, че те предвиждат
забрана за всяко друго изменение на първоначално определения лихвен процент от
6.75 %, освен в посока увеличение и то минимум с 1 пункт. Липсва възможност за
намаляване на лихвата по т. 4.1а при аналогична обратна промяна на пазарните
условия.
Необходимо е да се посочи, че уговорката
между страните за цената на финансовата услуга /дължимостта на
възнаградителната лихва от 6.75 %/ е обективирана във валидната клауза на т.
4.1а от процесния договор.
Въззивният съд счита, че оспорените
клаузи не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на
банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването
на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане
и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл кредитополучателите могат да се ползват от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят
/потребителят/ е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката,
както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на
информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите
на договорите за банкови /ипотечни/ кредити не следва
да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се
основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона.
Законът за кредитните
институции /ЗКИ/, при действието на
който е сключен процесния договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че
при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата
грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и
защита на интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите
на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери
приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В
задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция
следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на
определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази
промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално
да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред
които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо
правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в
разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с
предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко
„основателно съображение” по смисъла на горепосоченото решение представлява
всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора,
което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор
и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В разглеждания случай предвиденото в
оспорените клаузи обстоятелство за едностранна промяна на лихвата не зависи от
волята на банката, тъй като представлява неподвластен на страните обективен
пазарен индекс. Същевременно прилагането на това обстоятелство е обусловено от
изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната. В процесния договор
обаче не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката и математическия
алгоритъм /начинът на формиране на едностранно променената лихва за съответния
период и отделните компоненти в тази формула/, т.е. не са инкорпорирани
условията – вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ
/приложимият за спора закон, тъй като Закона за потребителския кредит – в
редакцията му преди изменението – ДВ, бр. 59/2016 г. и Закона за кредитите за недвижими
имоти на потребители, които дават специална закрила на потребителите на
кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на
кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна
информация, са приети след сключването на процесния договор от 09.09.2008
год./. Следователно процесните клаузи от договора и тази от Общите условия, които
въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/ – цената
на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, са неравноправни. В
договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде
променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент
по кредита с изменението на стойностите на пазарния индекс EURIBOR, които принципно
биха били основание за промяната – няма изискване лихвата да бъде повишена
именно с конкретния процент на повишение на индекса EURIBOR; независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще
измени лихвата /за което е налице и признание на банката, обективирано в
писмото до ищцата с изх.№16-002055 от 09.06.2016 год., което при преценката му
по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд приема, че отговаря на истината/ – в този
смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т.
о., ТК. Ответникът нито твърди, нито
доказва, че на кредитополучателката са били оповестени и предоставени
„правила“, по които ще се определи или е определен конкретният размер на
увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е била негова. Неясно,
непрозрачно и без установен метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е
променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния кредит, без
същевременно в оспорените клаузи /а и в други клаузи на договора и общите
условия/ да е предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен
процент при намаляване на базовия лихвен процент.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. Приложението на тази норма е изключено в случаите,
установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият
състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, на което се позовава
жалбоподателят-ответник – сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други
стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги /въздействие на
свободния пазар и/или държавен регулатор/. В Решение №
77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената
норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че
за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за
индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената, а в Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК е
прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3,
т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства,
независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на
размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и
методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и
обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер
на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът
да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното
променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар.
В Решение № 95 от 13.09.2016 г. на
ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК е прието, че договорът за жилищен
ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с
оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изискване, конкретната формула за
определяне на възнаградителната лихва – методиката за изчисляване на лихвата,
съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на
банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно
променян от кредитора след сключването на договора, независимо дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив. Прието е, че когато на потребителя не е
предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може
едностранно да променя цената на доставената финансова услуга, както и когато
методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от
кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла
на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В този смисъл е и Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т.
о., ТК, според което, когато кредиторът се позовава на обективни
фактори, които са извън волята и контрола му /колебания на борсов курс, индекс,
размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение
необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е постановено под
негов контрол, защото отнема характеристиката им на независещи от волята му.
Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената
/лихвата/, а не субективната власт на търговеца или доставчика на финансови
услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на
обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на
цената страна, винаги е по слабата, потребителят, чиито права са предмет на
закрила. Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП,
който извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване
на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски
договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя
„методът на промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора“.
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променяна е
законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То
е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните
промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на
лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от
него месечна вноска. Правото на
информация за цената на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП/,
респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя
информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4 от закона/. Ако
предпоставката – добросъвестност на търговеца /предлагащ на потребител договор
с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/, обективирана в ясно,
недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е
налице /както е в частност/, същият не може да се ползва от изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Трябва да се посочи също така, че в
Решение на СЕС от 21.03.2013 год. по дело С-92/11 е прието, че потребителят
следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът
може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да
отстрани порока /Решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10/, но при
съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин
/чл. 147, ал. 2 ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи от договора, като
вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 ЗЗП/. А дори и да са
налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, валидността на клаузата
позволяваща едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитора, е
обусловена от добросъвестността на последния, като изискване за поведение по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП /Решение № 201 от
2.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2780/2015 г., II т. о., ТК/.
Не е налице и фактическият състав на
изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Посочената разпоредба изисква
промяната на лихвения процент, дължим от потребителя, да може да бъде
осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина, а на
потребителя е обезпечено правото на изразено несъгласие чрез едностранно
прекратяване на договорната връзка /безусловно/. От това следва обаче
задължението за кредитора да установи в договора, респ. в Общите условия, по
ясен, недвусмислен и разбираем начин, всички обективно съществуващи
обстоятелства, т.е. такива, които са извън контрола на търговеца и които
обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите
по кредита, в т.ч. и възнаградителната лихва. Или следва да бъде договорно
очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде
конкретизиран видът, количествените изражения и относителната тежест на
отделните компоненти, като съответно всеки от тях следва да бъде обвързан с
обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага
добросъвестност при упражняване правото на кредитора за едностранна промяна на
лихвения процент. При липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени
като основателна причина за промяната на базовия лихвен процент /както е в
частност/, изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложено – в
този смисъл Решение № 165 от 2.12.2016 г. на ВКС по т.
д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК.
Следователно банката е обезпечила за себе си правото
произволно да изменя БЛП в посока само на увеличение със ставка, която тя счете
за целесъобразна /право на автономна преценка/, за постигане на своите
стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е
накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни
/респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени
на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен
договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на
изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за
промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план. Добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от
правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и
обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. Индиция за
недобросъвестна търговска практика на ответната банка представлява обстоятелството, че с решение на Управителния съвет е бил въведен нов
компонент, наречен премия, който се е отразил на договорения годишен лихвен
процент, респ. на формирането на месечните погасителни вноски. Същевременно по
делото нито се твърди, нито има данни, че клаузите на процесния договор са били
изменени, което може да се извърши само чрез подписването между страните на
друг договор /анекс, допълнително споразумение/, но не и чрез изготвяне от
едната страна на последващи Общи условия и приемането на същите от другата
страна – дори и такива да са били изготвени и приети, те няма да доведат по
изменение на конкретния договор предвид императивните разпоредби на чл. 16, ал.
2 ЗЗД и чл. 298, ал. 3 ТЗ, които предвиждат, че при несъответствие между
конкретно уговореното в договора и Общите условия има сила уговореното.
Следователно
обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на възнаградителната
лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, само
в посока на увеличение, при липсата на предвидена реципрочна автоматична
промяна на годишния лихвен процент и при неустановени в договора за кредит
конкретни обективни показатели, поставя ищцата в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че клаузите на
т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от раздел ІІ. Условия за усвояване, обслужване
на кредита и изпълнение на задължения по сключения между страните договор за
банков кредит №190 от 12.11.2007 год. и клаузата на т. 10.5 от Условията по
кредити на физически лица са неравноправни, поради което и нищожни – чл. 146, ал. 1
ЗЗП, за каквито и законосъобразно са били и прогласени от първоинстанционния
съд.
Предвид
приетото по-горе дължимата по договора възнаградителна лихва за процесния
период е в размера по т. 4.1а – 6.75 %, тъй като липсва установена по допустим
начин в договора и Общите условия възможност за едностранна промяна на лихвата
от която и да е от страните. Страните са изявили съгласие, че годишният лихвен
процент, посочен като абсолютна величина в горепосочената клауза, е минимален
при олихвяване на кредита. В този смисъл не може да бъде възприета тезата на
ищеца, че при намаляване на индекса EURIBOR банката е била задължена да намали годишния лихвен процент. Както вече бе
посочено съдът не може да допълва неравноправни клаузи, а и не би могъл да
замества волята на страните по договора и да измени неговото съдържание извън
изрично предвидените в закона хипотези /чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ/,
каквито в случая не са налице.
При това
положение и при съобразяване на заключението по съдебно-икономическата
експертиза въззивният съд приема, че сумата от 566.89 евро /разлика между
платената от ищцата възнаградителна лихва за процесния период и дължимата
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 6.75 %/ се явява платена при начална липса на основание, до който и размер
релевираната главна осъдителна претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явява
основателна и следва да бъде уважена, а в останалата част до пълния предявен
размер подлежи на отхвърляне.
Вземането за неоснователно
обогатяване става изискуемо при условията на чл. 69 ал. 1 ЗЗД, но тъй като то е
от извъндоговорен източник, за изпълнението на това вземане ответникът изпада в
забава от момента на поканата – чл. 84 ал. 2 ЗЗД. Законът не предписва особена
форма за поканата. Кредиторът може да избере всяко удобно за него средство, за
да изяви волята си /която трябва да е достатъчно ясно изразена/, че желае да
получи престацията. В разглеждания случай по делото е доказано, че ищцата е
поканила ответното дружество да й върне недължимо платената възнаградителна
лихва за периода от м.декември 2007 год. до м.май 2016 год. включително, като
поканата е била получена от банката на 30.05.2016 год. Следва обаче да се
посочи, че по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД длъжникът не би могъл да бъде канен да заплаща, наред с вече съществуващото, още и
невъзникнало и несъществуващо към датата на връчването на поканата главно
задължение по чл. 55, ал. 1 /каквото е това за
връщане на надплатена през м.юни 2016 год. възнаградителна лихва – видно е
обаче от заключението по съдебно-икономическата експертиза – таблица на л. 81
от първоинстанционното дело, че за посочения месец не е налице надплащане на
лихва/. Следователно и доколкото ищцата се легитимира като кредитор на главно
вземане от 566.89 евро, то акцесорната претенция се явява установена в своето
основание. Тъй като липсват данни за нейния размер въззивният съд го определя
по реда на чл. 162 ГПК с помощта на компютърна програма на 5.67 евро, до който
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен, а в останалата част до пълния
предявен размер – отхвърлен като неоснователен.
Ето защо решението на СРС следва да бъде
отменено в частта му, в която искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е уважен за разликата
над 566.89 евро до размера от 11 150.63 евро и в частта му, в която искът
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен за разликата над 5.67 евро до размера от 111.63
евро, които претенции подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното решение
трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати
на ищцата разноски за първоинстанционното производство за разликата над 875.34
лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
По делото
са предявени искове, първите четири от които са неоценяеми, а останалите два -
оценяеми. Според представените от всяка от страните договори за правна защита и
съдействие в двете съдебни инстанции адвокатското възнаграждение е уговорено
общо, като не е посочено каква част от него се дължи поотделно за всеки един от
исковете, поради което и при липсата на други уговорки следва да се приеме, че
то се разпределя поравно – т.е. по 1/6 част за всяка от претенциите.
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателя /ответника/ направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 94.92 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 372.70 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 418.58 лв. и
за възнаграждение за един адвокат в размер на 372.70 лв., съразмерно с
уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата
/ищцата/ направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 820.34 лв., съразмерно с отхвърлената част от
въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 03.04.2017
год., постановено по гр.дело №36760/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в
частта му, в която са уважени предявените от
Р.Г.Б. срещу „У.Б.“ АД
искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал.
ал. 1 ЗЗД за разликата над 566.89 евро до размера от 11 150.63 евро – платена
без основание възнаградителна лихва, като начислена и платена в размери,
определени по нищожни клаузи, за периода от м.юли 2011 год. до м.юни 2016 год.
включително и за разликата над 5.67 евро до размера от 111.63 евро – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 30.05.2016 год. до
04.07.2016 год., както и в частта му, в която ответникът „У.Б.“ АД е
осъден да заплати на ищцата Р.Г.Б. разноски за първоинстанционното производство
за разликата над 875.34 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от Р.Г.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „У.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“*******искове с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. ал. 1 ЗЗД за разликата над
566.89 евро до размера от 11 150.63 евро – платена без основание
възнаградителна лихва, като начислена и платена в размери, определени по
нищожни клаузи, за периода от м.юли 2011 год. до м.юни 2016 год. включително,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
04.07.2016 год. до окончателното изплащане и за разликата над 5.67 евро до
размера от 111.63 евро – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 30.05.2016 год. до 04.07.2016 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.04.2017 год., постановено по
гр.дело №36760/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Р.Г.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“*******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение
за вещо лице в размер на 94.92 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер
на 372.70 лв., както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 418.58 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 372.70 лв.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“*******да заплати на Р.Г.Б. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 820.34
лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/