№ 2951
гр. София, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-17 СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стилияна Григорова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Стилияна Григорова Гражданско дело №
20221100109133 по описа за 2022 година
Делото е образувано по искова молба на О. Т. М. срещу Прокуратурата
на РБ за осъждането й да му заплати сумата от 37 700 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно лишаване от
свобода за срок от 1 година и 12 дни, над срока на крайно определените му
наказания с определение по НЧД № 19935/2019 г. по описа на СРС, НО, 133
състав, ведно със законната лихва от 29.10.2019 г. до окончателното
изплащане.
Ищецът твърди, че на 25.08.2010 г. в гр. Пловдив служители на МВР от
РПУ 1 – Пловдив извършили претърсване и изземване на жилище, в което М.
се намирал заедно с М.Р.. На 25.08.2010 г. М. бил задържан за 24 часа, с
постановление на наблюдаващия прокурор – за 72 часа, след което с
определение на РС – Пловдив му взели мярка за неотклонение „задържане
под стража“.
Образуваното НОХД № 4337/2015 г. по описа на РС – Пловдив
приключило с осъдителна присъда, като на М. било наложено наказание от 2
години лишаване от свобода, приспаднато от задържането му за 2 години, 4
месеца и 24 дни, за периода от 25.08.2010 г. до 18.01.2013 г.
Със споразумение по НОХД № 12376/2014 г. по описа на СРС, НО, 100
състав на О. М. било наложено наказание от 7 месеца, чието изпълнение
съдът отложил за срок от 3 години.
Със споразумение по НОХД № 12700/2019 г. по описа на СРС, НО, 133
състав, на ищеца било наложено наказание лишаване от свобода за 1 година и
3 месеца, от които изтърпял 1 година, 2 месеца и 17 дни, за периода
30.08.2017 г. – 16.11.2018 г.
1
С определение от 19.06.2020 г. по НЧД № 19925/2019 г., измежду
осъжданията по НОХД № 4337/2015 г. по описа на РС – Пловдив (2 години) и
НОХД № 12700/2019 г. по описа на СРС (1 година и 3 месеца) съдът
определил едно общо, най-тежко наказание – 2 години лишаване от свобода,
от което е приспаднато задържането по реда на ЗМВР и НПК по двете дела.
Приведено е в изпълнение наказанието от 7 месеца лишаване от
свобода по НОХД № 12376/2014 г.
С постановление от 29.10.2020 г. по пр.пр. № П-1369/2019 г. по описа на
СРП, наказанието от 7 месеца не било приведено в изпълнение, а било
приспаднато от остатъка на предварителното задържане по НОХД №
4337/2015 г. и НОХД № 12700/2019 г.
По този начин, от общия срок на фактическото задържане от 3 години, 7
месеца и 12 дни били приспаднати 2 години и 7 месеца, а 1 година и 12 дни не
били приспаднати от никое от наложените му наказания.
Така О. М. се оказал незаконно лишен от свобода за срок от 1 година и
12 дни. Затова твърди, че имал право да получи обезщетение за
неимуществените вреди, които е претърпял от незаконно лишаване от
свобода.
Излага подробни твърдения за негативните си усещания от
ограничаване на свободата му при неблагоприятни условия в местата за
лишаване от свобода, стрес, депресия и чувство на безнадеждност. Влошило
се и здравословното му състояние.
Ответникът Прокуратурата на РБ е подал отговор, в който оспорва
предявения иск, като твърди липса на незаконосъобразен акт, довел до
изтърпяване на наказание лишаване от свобода над определен размер. Счита
и че не носи отговорност за битовите условия в местата за лишаване от
свобода. За вредите от незаконно поддържано обвинение по НОХД №
4337/2015 г. по описа на РС – Пловдив за престъпление по чл. 195, ал. 2 вр. ал.
1, т. 3, 4 и 5 вр. чл. 194, ал. 1 от НК ищецът бил обезщетен, като в хода на
производството се установило, че здравословното състояние на М. не се
намира в причинно-следствена връзка с престоя в ареста. Ответникът оспорва
и твърденията за проблеми в отношенията на ищеца с майка му и приятелката
му.
Оспорва размера на претенцията от 37 700 лева като прекомерна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, прие
за установено следното от фактическа страна:
С присъда по НОХД № 4337/2015 г. по описа на РС Пловдив на О. Т. М.
е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години за извършено
от него на 25.08.2010 г. престъпление по чл. 316 вр. чл. 308 от НК.
Това наказание не е било приведено в изпълнение, тъй като е
2
приспаднато от срока на предварителното задържане от 2 години, 4 месеца и
24 дни.
Със споразумение по НОХД № 12376/2014 г. по описа на СРС на М. е
наложено наказание лишаване от свобода за срок от 7 месеца, отложено за
срок от 3 години, за извършено на 09.11.2013 г. престъпление по чл. 195, ал. 1
вр. чл. 194 от НК.
Със споразумение по НОХД № 12700/2019 г. по описа на СРС на ищеца
в настоящото производство е наложено наказание лишаване от свобода за
срок от 1 година и 3 месеца за извършено на 30.08.2017 г. престъпление по чл.
195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 вр. чл. 194 от НК. От него е приспаднато времето,
през което М. е бил задържан за 1 година, 2 месеца и 17 дни.
Периодите на задържане на ищеца в следствените арести и в затворите
в гр. Пловдив и гр. София се установяват и от приетите по делото справки
рег. № И-1811/21.01.2020 г. на НСлС и рег. № 309/1 от 08.01.2020 г. на ГД
„Изпълнение на наказанията“.
По делото са събрани данни за посещенията на М. от негови близки в
местата за лишаване от свобода.
Установява се от протоколно определение от 19.06.2020 г. по НЧД №
19925/2019 г. по описа на СРС, НО, 133 състав, че на О. Т. М. е определено
общо най-тежко наказание измежду наказанията, наложени му със съдебни
актове по НОХД № 4337/2015 г. по описа на РС – Пловдив (лишаване от
свобода за срок от 2 години) и по НОХД № 12700/2019 г. по описа на СРС,
133 състав (лишаване от свобода за срок от 1 година и 3 месеца) – лишаване
от свобода за срок от 2 години. Приспаднато е времето, през което осъденият
е бил задържан по ЗМВР и НПК по двете дела, а наказанието от 7 месеца
лишаване от свобода по НОХД № 12376/2014 г. по описа на СРС е приведено
в изпълнение, като е постановено то да се търпи изцяло и отделно от
групираното наказание.
Определението е потвърдено с окончателно решение на СГС от
13.10.2020 г. по ВНЧД № 2406/2020 г.
По данни от изходящ от ответника Прокуратурата на РБ официален
документ – постановление от 29.10.2020 г. по пр.пр. № П-1369/2019 г. на
СРП, О. Т. М. е бил фактически задържан по ЗМВР и НПК за 2 години, 4
3
месеца и 24 дни в периода от 25.08.2010 г. до 18.01.2013 г., за 1 година, 2
месеца и 17 дни в периода от 30.08.2017 г. до 16.11.2018 г. и 1 ден от работа в
периода на задържането му в СЦЗ по НОХД № 12700/2019 г., или общо 3
години, 7 месеца и 12 дни. По този начин прокурорът при СРП е счел, че
общото наказание от 2 години е изцяло приспаднато и е фактически
изтърпяно, а юридическият край на изтърпяването му е момента на
определянето му – 13.10.2020 г., когато е влязло в сила определението от
19.06.2020 г. по НЧД № 19925/2019 г. по описа на СРС, НО, 133 състав.
Наложеното на О. М. наказание от 7 месеца лишаване от свобода по
НОХД № 12376/2014 г. по описа на СРС е било приспаднато от периода на
предварителното задържане от 1 година, 7 месеца и 12 дни и по този начин то
е „изтърпяно“, поради което не е било приведено в изпълнение.
По НОХД № 4337/2015 г. по описа на РС Пловдив срещу О. Т. М. е
било повдигнато и обвинение за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 2
вр. ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 от НК. След влизане в сила на
оправдателната присъда, с която О. М. е признат за невиновен, с решение №
497/19.04.2022 г. по гр.д. № 1041/2021 г. по описа на ОС – Пловдив на М. е
присъдено обезщетение в размер на 7 000 лева, ведно със законната лихва от
06.06.2018 г. до окончателното изплащане.
По делото е приета медицинска документация за здравословното
състояние на О. Т. М. в периода 2018 г. – 2022 г.
Разпитаният по делото свидетел П.Д. заявява, че с О. М. се познават от
2013 г., като от лятото на същата година съжителствали на съпружески
начала. Знае, че през 2013 г. О. излязъл от затвора в Пловдив.
През 2017 г. отново бил лишен от свобода за повече от една година.
Тогава се оплаквал, че го задържат неправомерно и че има „надлежаване“. Д.
и М. живели на съпружески начала от 2013 г. до 2017 г. в гр. София, кв.
„Обеля 1“. Понастоящем също живеели заедно, но със семейството на О. не се
разбирали, особено след второто му задържане в местата за лишаване от
свобода. Тогава Д. ходела на свиждане, но не и родителите на О..
Ищецът се от болки в кръста и дискова херния. Недоволство изразявал
и от условията в затвора, където имало дървеници и хлебарки. Освободили го
в края на 2018 г. и оттогава не се занимавал с нищо. Тревожело го
неправомерното повторно задържане през 2017 г.
4
Други доказателства от значение за спора не бяха ангажирани.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните
по делото доказателства, достигна до следните правни изводи:
Деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. от ЗОДОВ предвижда
отговорност на държавата за вреди от незаконно приложените мерки за
неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ над наложено с
присъдата наказание „лишаване от свобода“, което не е могло да се
приспадне по реда на чл. 59 от НК. (решение № 60317/01.04.2022 г. по гр.д. №
597/2021 г. на ВКС, IV г.о.)
Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и
сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на
постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение
или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;
при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред
предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване
на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се
предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на
престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на
законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се
осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се
предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно
болни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест
или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му
влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за
неговото депортиране или екстрадиция.
Извън посочените хипотези всеки друг случай на лишаване от свобода е
в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1
КЗПЧОС (така решение № 212/14.10.2016 г. по гр.д. № 14.02/2016 г., ВКС, IV-
то ГО).
В случая правото си на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди ищецът извежда от твърдения, че за период от 1 година и 12 дни е бил
лишен от свобода без законно основание за това и в нарушение на чл. 5, § 1 от
Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи
(Конвенцията).
5
На доказване в настоящото производство подлежи задържането на
ищеца за период, по-продължителен от срока на наложеното му наказание
„лишаване от свобода“ и че това задържане не е могло да бъде
„компенсирано“ чрез приспадането по чл. 59 от НК.
На установяване в настоящото производство подлежат онези периоди, в
които О. Т. М. е бил задържан, без да има основание за това. С присъда по
НОХД № 4337/2015 г. по описа на РС – Пловдив, влязла в сила на 05.06.2018
г., на ищеца е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2
години. Първоначално М. е бил задържан на 25.08.2010 г. Наказанието по
НОХД № 4337/2015 г. лишаване от свобода за срок от две години е изтърпяно
на 25.08.2012 г., чрез зачитане на предварителен арест и на търпяна мярка за
неотклонение „задържане под стража“. Освободен е на 18.01.2013 г., след
промяна на мярката за неотклонение в „парична гаранция“. Задържането му е
продължило с 4 месеца и 24 дни повече. Към 25.08.2012 г. не е имало друга
влязла в сила присъда, с която на М. да е наложено наказание лишаване от
свобода или друг акт на компетентен орган, оправдаващ задържането му в
следствен арест или затвор.
Със споразумение по чл. 382 от НПК по НОХД № 12700/2019 г. по
описа на СРС за извършено на 30.08.2017 г. престъпление по чл. 195, ал. 1, т.
3, т. 4 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 от НК, на О. М. е наложено наказание лишаване
от свобода за срок от 1 година и 3 месеца, като е приспаднато времето на
задържането му от 30.08.2017 г. до 16.11.2018 г. – 1 година, 2 месеца и 17 дни.
Съгласно чл. 383, ал. 1 от НПК, одобреното от съда споразумение има
последиците на влязла в сила присъда. Следователно, в периода на
задържането през 2017 г. – 2018 г. М. е бил лишен от свобода на законно
основание и в съответствие с предвидена в закона процедура - чл. 5, § 1, б. „с“
от Конвенцията: с цел да се осигури явяването му пред съд при обосновано
подозрение за извършване на квалифициран състав на кражба на 30.08.2017 г.
Периодът на предварителното му задържане е по-кратък от срока на
наложеното му наказание лишаване от свобода с 14 дни. Прилагането на чл.
25 от НК по НЧД № 19925/2019 г. по описа на СРС не заличава законността
на задържането на М. за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1 от НК,
за да се счете, че е пребивавал незаконно в местата за изолация. Групирането
на наказанията се извършва в съответствие с принципа за най-благоприятно
6
за осъдения съчетание на осъждания. Прилагането на чл. 24 от НК –
увеличаването на определеното общо най-тежко наказание, е предпоставено
от критерии, относими към съдебното минало, здравословното състояние,
социално положение на дееца, и др. В случая са отчетени броя на
осъжданията, определените наказания при превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства, липсата на предишно въздействие на изтърпяно
ефективно лишаване от свобода (за престъплението по чл. 316 вр. чл. 308 от
НК, за което М. е осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 4337/2015 г. на
РС Пловдив) и влошеното здравословно състояние на осъдения. Затова и
въззивният съд в ВНЧД № 2406/2020 г. по описа на СГС е споделил
решението на СРС, че определеното най-тежко общо наказание лишаване от
свобода за срок от 2 години не следва да бъде увеличавано. Противното би
довело до непропорционална по тежест принуда, надхвърляща
необходимостта да се въздейства върху М., така че той да осмисли
последиците на престъпното си поведение и да изгради ефективен
самоконтрол за в бъдеще.
Следователно, простият математически сбор от наложените наказания
след прилагане на чл. 25 от НК, съпоставен с общата продължителност на
задържането в местата за лишаване от свобода, не води автоматично до извод,
че е нарушен чл. 5, § 1 от Конвенцията. От значение е наличието на
основание за всяко от задържанията, като в конкретния случай се установи
законността на настаняване на М. в местата за социална изолация в периода
25.08.2010 г. – 25.08.2012 г. и от 30.08.2017 г. до 16.11.2018 г., или 3 години, 2
месеца и 17 дни.
Що се отнася до задържането в периода от 26.08.2012 г. до 18.01.2013 г.
съдът намира следното:
С постановление от 29.10.2020 г. на прокурор при СРП не е приведено в
изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от 7 месеца, което
докладчикът по НЧД № 19925/2019 г. е постановил да се изтърпи отделно от
групираното наказание от 2 години. Мотивите за това лежат в приспадането
на тези 7 месеца от остатъка на фактическото задържане. Установи се, че
такова „незаконно задържане“ по отношение на О. М. е осъществено за срок
от 4 месеца и 24 дни – от 26.08.2012 г. до 18.01.2013 г. Именно поради
проведената процедурата по прилагане на чл. 25 вр. чл. 23 от НК М. не е
7
търпял и допълнителното лишаване от свобода за срок от оставащите 14 дни.
Прилагането на най-благоприятното за осъдения групиране, неувеличаването
на наложеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от 2
години и неприведеното в изпълнение наказание лишаване от свобода за срок
от 7 месеца, съпоставено със срока на задържането от 4 месеца и 24 дни
обосновават неоснователност на твърденията, че О. М. е бил незаконно
лишен от свобода по смисъла на чл. 5, § 1 от Конвенцията. Присъждането на
обезщетение би било в нарушение на принципа за неоснователно обогатяване
и за черпене на права от собственото неправомерно поведение. Това е така,
защото и след 18.01.2013 г. М. е извършил други престъпления, за които е
осъден с влезли в сила присъди: на 09.11.2013 г., 02.02.2016 г., 30.08.2017 г.
(видно от справка за съдимост, възпроизведена в постановление от 29.10.2020
г. на прокурор при СРП).
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че твърденията за
лошите условия в местата за лишаване от свобода са ирелевантни. Правото си
на обезщетение на основанието по чл. 1 от ЗОДОВ ищецът е упражнил пред
компетентния АССГ.
Допълнително, за задържането си по обвинението за престъпление по
чл. 195, ал. 1 от НК, за което е постановена оправдателна присъда по НОХД
№ 4337/2015 г. по описа на РС – Пловдив и което задържане по време съвпада
с това, по което е осъден за престъпление по чл. 316 вр. чл. 308 от НК
(25.08.2010 г. – 18.01.2013 г.) М. е обезщетен със сумата от 7 000 лева въз
основа на влязло в сила решение по гр. № 1041/2021 г. по описа на ОС –
Пловдив.
По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира
искът за недоказан, поради което подлежи на отхвърляне.
При този изход на спора, на ищеца и неговия процесуален представител
разноски не се дължат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от О. Т. М., ЕГН ********** срещу
Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за
8
неимуществени вреди в размер на 37 700 лева от незаконно лишаване от
свобода за срок от 1 година и 12 дни в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенция
за защита на правата на човека и основните свободи.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9