Решение по дело №3329/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 242
Дата: 13 януари 2019 г. (в сила от 15 април 2022 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20171100503329
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 март 2017 г.

Съдържание на акта

                        Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 11.01.2019 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:                                  

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретаря ПОЛЯ ГЕОРГИЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3329 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         Със съдебно решение №19942 от 01.12.2016г., постановено по гр.дело №11574/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 32-ри състав, са отхвърлени предявените от А.К.Ц. срещу „Е.М.” ООД искове за сумата от 17800 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г.,  която сума е платена в качеството на поръчител по договор за кредит №256523/07.04.2009г., сключен между ответника - М.Ц. и „У.К.Ф.” АД, вземането по което е цедирано на „Е.М.” ООД, както и за сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г.. Със съдебното решение е осъден А.К.Ц. да заплати на „Е.М.” ООД сумата от 1227 лв., направени по делото разноски. Със съдебното решение е осъдена М.П.Ц. да заплати на А.К.Ц. сумата от 17800 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г.,  която сума е платена в качеството на поръчител по договор за кредит №256523/07.04.2009г., сключен между ответника - М.Ц. и „У.К.Ф.” АД, вземането по което е цедирано на „Е.М.” ООД, както и сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г., както и сумата от 1749.42 лв., направени по делото разноски.

         Постъпила е въззивна жалба от ищеца - А.К.Ц., чрез процесуален представител адв.Г.А., с която се обжалва съдебно решение №19942 от 01.12.2016г., постановено по гр.дело №11574/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 32-ри състав, в частта, в която са отхвърлени предявените главни искове срещу „Е.М.” ООД, както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени в исковата молба доводи относно невалидността на договора за цесия от 22.04.2010г., сключен между „У.К.Ф.” АД и „Е.М.” ООД с предмет вземане по договор за кредит №256523/07.04.2009г. с кредитополучател - М.П.Ц. и поръчител - А.К.Ц., както и за липсата на уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД. Твърди се, че по делото е доказано настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г. поради неплащане на повече от две последователни месечни вноски от кредитополучателя - М.П.Ц. на основание чл.15, ал.2, б.”а” от Общите условия към договора за кредит и с оглед изтичане на преклузивния срок по чл.147 от ЗЗД спрямо поръчителя към датата на подписване на споразумение от 02.03.2011г. следва да се счита за погасено правото на кредитора да упражни реализиране на задълженията на поръчителя. В тази връзка се поддържа, че платените от А.К.Ц. в качеството на поръчител в полза на „Е.М.” ООД суми за погасяване на задължението на длъжника в общ размер на 17800 лв. се явяват платени на основание нищожно споразумение, т.е. явяват се платени при първоначална липса на основание и като такива подлежат на връщане, което обуславя основателността на заявените искови претенции спрямо ответника - „Е.М.” ООД. Излага се още, че съдът е дал неправилна правна квалификация на предявените искове. Подробни аргументи за незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваните части са изложени в писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части като неправилно и незаконосъобразно и постанови друго решение, с което да уважи предявените главни искове срещу „Е.М.” ООД. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна -  „Е.М.” ООД, чрез процесуален представител юрисконсулт Н.В., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на заявеното становище за правилност и законосъобразност на съдебното решение в обжалваните части. Поддържа се, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че не са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на „Е.М.” ООД и получената от него сума в размер на 17800 лв. е платена от ищеца в качеството на поръчител по договор за кредит №256523/07.04.2009г., вземането по който е цедирано на основание валиден договор за цесия от 22.04.2010г., породил своето действие спрямо ищеца. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. В депозирана молба на 10.10.2018г. се прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК при условие, че въззивникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

         Предявени са от А.К.Ц. срещу „Е.М.” ООД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от 17800 лв., платена без основание, ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г.; както и при условията на евентуалност срещу М.П.Ц. иск с правно основание чл.143, ал.1 от ЗЗД за сумата от 17800 лв., платена от ищеца в качеството на поръчител по договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г..

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени и преценени и от тях се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и от събраните доказателства се установява, че на 07.04.2009г. е бил сключен договор №256523 за отпускане на паричен заем между „У.К.Ф.” АД, в качеството на заемодател, и М.П.Ц., в качеството на заемополучател, за сумата от 18137.13 лв., която е била предоставена от заемателя на заемополучателя. Договорено е между страните, че заемополучателят ще върне отпуснатата в заем сума, заедно с възнаградителна лихва чрез разсрочено плащане на 144 бр. равни месечни вноски, в размер на 333.15 лв. всяка от тях, платими на 30-то число на съответния месец, като е уговорено първата вноска да е с падеж 30.04.2009г. и краен срок за изплащане - 30.04.2021г.. С договора за отпускане на паричен заем за обезпечаване на вземанията на кредитора е бил сключен и договор за поръчителство с А.К.Ц. в качеството на поръчител.

            Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от А.К.Ц. срещу „Е.М.” ООД главни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 17800 лв., платена без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г. до окончателното й изплащане, както и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и всички наведени от страните доводи и възражения като е приел, че по отношение на ответника - „Е.М.” ООД не са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността му. Първостепенният съд е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

Във връзка с доводите на жалбоподателя досежно незаконосъобразността на съдебното решение в обжалваните части, съдът намира следното:

В конкретния случай от съвкупния анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин обстоятелството, че ищецът - А.К.Ц. се е задължил да отговаря солидарно като поръчител за паричните задължения, произтичащи от договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г., сключен между „У.К.Ф.” АД, в качеството на заемодател, и М.П.Ц., в качеството на заемополучател, за сумата от 18137.13 лв.. По силата на сключения на 22.04.2010г. договор за цесия „У.К.Ф.” АД в качеството на цедент е прехвърлил на „Е.М.” ООД в качеството на цесионер вземането, произтичащи от договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г.. Неоснователни са наведените във въззивната жалба доводи, че СРС в обжалвания акт не е обсъдил всички релевирани оплаквания досежно невалидността на договора за цесия. Твърденията на въззивника, поддържани в първоинстанционното производство, така и във въззивната жалба, че представеният по делото договор за цесия не е бил прошнурован и никоя от страниците освен последната не носи подписа на всяка от страните не представляват основания за невалидността на сключения договор за цесия, респективно за неговата нищожност. Относно доводът, че представеният договор за цесия има видимо манипулирано съдържание, съдът счита за неоснователен доколкото няма ангажирани доказателства за това. По делото е прието като доказателство заверено копие от договор за цесия от 22.04.2010г., както и СРС е направил констатация за идентичност по съдържание с представения оригинал на същия. Правилно е прието в мотивите на първоинстанционното решение, че договорът за цесия е валидно сключен и е породил уговорените в него правни последици. Фактическите констатации на СРС досежно действителността на сключения договор за цесия от 22.04.2010г. са обосновани след правилна преценка на доказателствата по делото и тълкуване и прилагане на закона. По тези съображения въззивният съд намира, че сключеният договор за цесия от 22.04.2010г., на основание на който „Е.М.” ООД се легитимира като титуляр на процесното вземане, е влязъл в сила и съответно е породил предвидените в него последици. На основание чл.99, ал.2 ЗЗД обемът на прехвърлените права включва както дългът на кредитополучателя, така и обслужващите го обезпечения. Съответно въз основа на цесията новият кредитор - „Е.М.” ООД може да търси изпълнение и спрямо поръчителя, след като цесията му бъде противопоставена. В случая от ангажираните по делото доказателства се установява, че цесията е породила действие по отношение на ищеца-длъжник с оглед установеното в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект. В чл.3.2 от договора за цесия страните са предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. В конкретния случай по делото е представено съобщение за цесия, връчено лично на длъжника /поръчител/ – ищец на 28.02.2011г., което се установява от собственоръчно отбелязване, направено от поръчителя, че е получил уведомлението. Уведомлението за извършената цесия е получено от ищеца-длъжник, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, предвид на което осъщественото прехвърляне на вземането е породило действие и за поръчителя на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.  Следователно ответникът - „Е.М.” ООД се легитимира като титуляр на процесното вземане.

В конкретната хипотеза спорен е въпрос между страните по делото дали и от коя дата е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и дали спрямо ищеца-поръчител по договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г. е спазен шестмесечният преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД към датата на сключване на споразумение изх.№1423/02.03.2011г.. В случая не може да бъде споделен доводът на въззивника за настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г. поради неплащане на повече от две последователни месечни вноски от кредитополучателя - М.П.Ц. на основание чл.15, ал.2, б.”а” от Общите условия към договора за кредит. Съгласно т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника-кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. От този момент целият или неплатеният остатък от кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би се погасила, ако срокът е изтекъл към датата на подписване на споразумение изх.№1423/02.03.2011г., в което ищецът - А.К.Ц. признава, че има задължение към кредитора - „Е.М.” ООД, произтичащо от качеството му на поръчител по договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г. с кредитополучател - М.П.Ц., с общ размер на задължението от 20031.58 лв.. В случая при доказателствена тежест за ищеца по делото не са събрани доказателства, че длъжникът е получил изявление от кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Следователно едно от условията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не се е осъществило, поради което се налага извода, че кредиторът не е упражнил правото, произтичащо от чл.15, ал.2, б.”а” от Общите условия към договора за заем и паричните задължения, произтичащи от договора за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г. следва да се заплатят на падежите и в размерите, уговорени в договора. Предвид изложеното и след като по делото не се доказва, че е настъпила предсрочна изискуемост по отношение на неплатената част от кредита, то в този случай кредиторът има право да иска изпълнение на отделните вноски от момента на настъпване на изискуемостта на всяка от тях и преклузивният срок, предвиден в чл.147, ал.1 от ЗЗД спрямо поръчителя тече поотделно от настъпването на изискуемостта на всяка отделна вноска. Доколкото ищецът се позовава на изтекъл срок по чл.147, ал.1 от ГПК към датата на сключване на споразумение изх.№1423/02.03.2011г. съдът приема, че същият носи доказателствена тежест /по аргумент на чл.154 от ГПК/ да установи по делото при условията на пълно и главно доказване броя и размера на падежиралите вноски за период преди 02.09.2010г. /шест месеца преди датата на сключване на процесното споразумение/, което в случая не е сторил - няма ангажирани доказателства в тази насока, предвид на което съдът не би могъл да прецени по отношение на кои вноски и в какъв размера е изтекъл срока по чл.147 от ГПК досежно поръчителя. Ето защо съдът счита, че възражението на ищеца, че към датата на подписване на споразумение изх.№1423/02.03.2011г. е изтекъл 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и че не дължи изпълнение по същото се явява недоказано.

С оглед на изложените аргументи съдът приема, че е налице валидно основание за получената от „Е.М.” ООД сума в размер на 17800 лв., която е платена от ищеца на основание съществуването на валидно правоотношение, произтичащо от сключен договор за поръчителство и заем на парични средства, респективно на длъжник по споразумение изх.№1423/02.03.2011г.. Искът за връщане на сумата от 17800 лв. като получена без основание и искът за заплащане на лихва за забава в размер на 5435.52 лв. се явяват неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне. Първостепенният съд като е достигнал до същия краен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в частта, в която са отхвърлени предявените от А.К.Ц. срещу „Е.М.” ООД главни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 17800 лв., платена без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г. до окончателното й изплащане, както и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г., който  следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на евентуалните искове доколкото няма подадена въззивна жалба от ответницата - М.П.Ц. и поради забраната за влошаване на положението на жалбоподателя /по аргумент на чл.271, ал.1, изр.2 от ГПК/ съдът не следва да обсъжда решението в частта, в която са приети за основателни и са уважени предявените при условията на евентуалност от А.К.Ц. срещу М.П.Ц. иск с правно основание чл.143, ал.1 от ЗЗД за сумата от 17800 лв., платена от ищеца в качеството на поръчител по договор за отпускане на паричен заем №256523/07.04.2009г., ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба - 29.02.2016г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 5435.52 лв., обезщетение за забава за периода от 28.02.2013г. до 28.02.2016г.. 

По разноските:

С оглед изхода на спора първоинстанционното решение в частта на присъдените разноски в полза на ответника - „Е.М.” ООД следва да бъде потвърдено. Във въззивната жалба няма наведени конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част. Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ответника, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемия-ответник - „Е.М.” ООД за присъждане на разноски, направени във въззивното производство, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде осъден да му заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение. При определяне размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е в сила изменение на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ищец в полза на ответното дружество - въззиваем юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100.00 лв., който е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия и предвид фактическата и правна сложност на спора. Доказателства за сторени други разноски от ответното дружество - въззиваем няма представени, поради което такива не се дължат.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав                                        

                                       

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №19942 от 01.12.2016г., постановено по гр.дело №11574/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 32-ри състав, в обжалваните части.

ОСЪЖДА А.К.Ц., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „Е.М.” ООД, с ЕИК ********, със седалище и  адрес на управление:***, сграда Матрикс Тауър, етаж 4-6; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                    

 

 

          ЧЛЕНОВЕ : 1./              

 

 

                                                              2./