РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 09.03.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Татяна Щерева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 2413 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Б.“ АД срещу Решение от 09.05.2017 по гр. дело № 32616/2015 г. на Софийския районен съд, 64. състав, с което въззивникът е осъден да плати на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 510 ГПК на „К.к.“ ЕООД сумите от 2 839, 50 лева – непогасен остатък от вземане за продажна цена, възникнало в полза на „А.“ АД в размер на общо 16 219, 50 лева, за което е издадена фактура № 165/15.06.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане; 769, 29 лева – вземане за продажна цена, възникнало в полза на „А.“ АД, за което е издадена фактура № 163/07.05.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане, и 4 860, 84 лева (частично от 36 630, 84 лева) – вземане за продажна цена, възникнало в полза на „А.“ АД, за което е издадена фактура № 199/01.07.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане, като посочените вземания били възложени на „К.к.“ ЕООД вместо плащане с постановление от 21.06.2016 г. по изпълнително дело № 20148380404938 на ЧСИ М.Б., като с решението въззивникът е осъден и да плати разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения при отстраняване на нередовностите на исковата молба, съответно – произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск, както и за неправилност на същото решение поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че при обявено за решаване дело неправомерно бил отменил хода по същество на същото и бил дал указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. Твърди се, че в отговор на тези указания въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) е следвало да уточни иска си въз основа на легитимацията си с постановление за събиране на вземане от името на своя длъжник – „А.“ АД. Вместо това въззиваемото дружество било въвело ново основание на вземането си, като твърдяло, че вземането вече му е възложено срещу плащане. Излага се становище, че съдът, за да уважи иска, се е основал на постановление за възлагане на вземане вместо плащане, което е било издадено два месеца след датата, на която е бил обявен край на устните състезания по делото (преди отмяната на това определение от първоинстанционния съд), поради което съдът не можело да се позовава на това доказателство по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като същото е съставено след посочената в тази разпоредба дата. Излагат се твърдения, че става въпрос за възникване на ново право на ищеца след произнасянето на съда, че ще разгледа един иск, който бил недопустим. Поради това се поддържа, че новото право на въззиваемото дружество следвало да се предяви в нов съдебен процес. Твърди се, че първоинстанционният съд всъщност бил допуснал изменение на иска по непозволен от процесуалния закон начин. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд освен това неоснователно отказал да назначи съдебносчетоводна експертиза по делото, което изисквало специални познания за установяване на плащания по определени фактури. Твърди се, че първоинстанционният съд не бил взел предвид твърденията на въззивника (ответник в първоинстанционното производство), с които било посочено с кои платежни нареждания задължения по кои фактури са погасени. Не били взети предвид и извадки от счетоводството на въззивника „Б.“ АД, които били представени на съда. Излагат се твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по трите процесни фактури е имало неизплатени остатъци, като се твърди, че вземанията са погасени и искът следвало да се отхвърли. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените срещу въззивника искове.

По делото не е постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „К.к.“ ЕООД.

Конституираният обикновен другар на въззивника и ответник в първоинстанционното производство – „А.“ АД, не е взело становище по жалбата.

Настоящият съдебен състав е установил в хода на въззивното производство, че срещу въззивника (ответник в производството по делото) – „Б.“ АД (н.), е открито производство по несъстоятелност по търговско дело № 4509/2013 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, и е конституирал по делото и синдика на дружеството, който не е взел становище по спора въпреки редовното си призоваване.

В съдебното заседание по съществото на спора въззивникът поддържа оплакванията и аргументите от въззивната си жалба. Претендира разноски по чл. 38 ЗАдв. Въззиваемото дружество – „К.к.“ ЕООД поддържа, че в негова полза е настъпило правоприемство във вземането, което е възникнало по силата на възлагането му за събиране от „К.к.“ ЕООД по изпълнително дело, като в рамките на срока за становище по запора въззивникът – длъжник по изпълнителното производство, не бил взел такова и не отрекъл, че дължи. Допълнително са изложени доводи, че първоинстанционният съд винаги е можел да отмени определението си за даване на ход на устните състезания по делото и извършените след този момент действия не са без значение за делото, а следва да се ценят с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Поддържа се правилност на първоинстанционното решение и се иска потвърждаването му.

Първоинстанционният съд след допуснати уточнения на размера на исковете в съдебно заседание от 08.06.2016 г. е приел, че след изменение на предявените искове е сезиран от „К.К.“ ООД, който се легитимира с постановление за възлагане на вземане за събиране в хода на изпълнителен процес срещу „А.“ АД, за осъждане на „Б.“ АД (н.) да плати на „К.к.“ ЕООД сумите от 2 839, 50 лева – задължение за продажна цена по фактура № 165/15.06.2012 г.; сумата от 4 860, 84 лева (частично от 36 630, 84 лева) – задължение за продажна цена по фактура № 199/01.07.2012 г., и сумата от 769, 29 лева - задължение за продажна цена по фактура № 163/07.05.2012 г. С определение от 12.12.2016 г. първоинстанционният съд е установил, че е сезиран с нередовна искова молба, като ищецът „К.к.“ ЕООД твърди, че вземанията на „А.“ АД срещу ответника „Б.“ АД (н.) са му били възложени само за събиране, а в иска си претендира същите да бъдат присъдени не на първоначалния длъжник „А.“ АД, а на самото дружество „К.к.“ ЕООД, на което е възложено само събиране на вземанията. Поради това съдът е дал указания на ищеца в първоинстанционното дело – въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД, да уточни петитума си, като посочи лицето, на което да се присъдят претендираните суми. С молба от 22.12.2016 г. въззиваемото дружество и ищец в първоинстанционното производство „К.к.“ ЕООД е приело, че не намира основание да изменя петитума на иска си, поради това, че вземането му е било възложено вече вместо плащане с постановление в изпълнителното производство от 21.06.2016 г., за което съдът бил уведомен още на 02.08.2016 г. Първоинстанционният съд се е произнесъл, че исковата молба е редовна и е приел новопредставеното доказателство. В мотивната част на решението си, постановено след възобновяване на съдебното дирене по делото, първоинстанционният съд е приел, че е бил сезиран от „К.к.“ ЕООД с иск за присъждане на посочените по-горе суми като възложени му вместо плащане в изпълнително производство, водено срещу кредитора на въззивника „Б.“ АД (н.) (ответник в първоинстанционното дело) – „А.“ АД. Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че въззивникът „Б.“ АД (н.) е дължал на „А.“ АД, в чиито права въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД е встъпило по силата на постановление за възлагане на вземания в размер на 36 380, 05 лева от 21.06.2016 г. по изпълнително дело № 201483804004938 на ЧСИ М.Б.. Съдът е приел, че възраженията на въззивника „Б.“ АД (н.) са единствено за погасяване на вземанията му към „А.“ АД чрез плащане и прихващане, но е намерил, че не се установява погасяване на вземанията в претендирания от ищеца размер. Първоинстанционният съд е приел, че по процесната фактура № 165 на стойност 16 219, 50 лева са установени плащания от 11.09.2012 г. на стойност 1 230 лева; от 09.02.2012 г. на стойност 900 лева; от 10.08.2012 г. на стойност 1 520 лева; от 07.08.2012 г. на стойност 2 000 лева, и от 18.07.2012 г. на стойност  8 000 лева, или плащания за общо 13 380 лева, като остава задължение в размер на 2 839, 50 лева, за което искът следва да се уважи. По другите две процесни фактури – с №№ 163 и 199 първоинстанционния съд не е установил доказателства за плащане и затова е приел, че вземанията не са погасени, поради което следва да се заплатят на въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД като частен правоприемник на „А.“ АД по силата на постановление за възлагане на вземанията. Така исковете са уважени от първоинстанционния съд в пълния им предявен размер.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението.

Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за произнасяне от първоинстанционния съд по недопустимо изменен иск, настоящият съдебен състав намира, че в случая първо следва да се разгледа въпросът дали е било допустимо първоинстанционният съд след отмяна на хода на делото по същество да допусне уточнение на иска, или в случая се касае за изменение на същия, което не е било допустимо.

 В случая следва да се има предвид практиката на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 162/02.02.2017 г. по гр. д. № 2357/2015 г., II ГО, според която изменение на исковата претенция е допустимо само в случай, че съдът е сезиран с редовна искова молба без противоречие между обстоятелствената част и предявеното от ищеца искане. В настоящия случай е налице именно такова противоречие – в първоначалната искова молба на въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД е налице противоречие между обстоятелствената част, в която е посочено, че вземанията на „А.“ АД срещу „Б.“ АД (н.) са възложени на дружеството само за събиране, т.е. въззиваемото дружество има ролята на лице, което може да упражни правата на първоначалния кредитор, но не за себе си, а само от негово име, и петитума на иска, в който се иска сумата да бъде присъдена не на първоначалния кредитор „А.“ АД, а на въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД. Поради това първоинстанционният съд правилно е оставил исковата молба без движение, но е дал на въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) неправилни указания за поправяне на нередовностите на исковата молба – указана е само възможността да се измени искането, за да съответства на обстоятелствената част, а не и обратната възможност, която също следва да се признае на ищеца – да уточни обстоятелствата, от които черпи правото си, чието изпълнение иска със заявеното искане в исковата молба. Въззиваемото дружество – „К.К.“ АД, е уточнило обстоятелствената част и е посочило, че претендира плащане на парични суми на себе си, защото твърди, че вземането на „А.“ АД срещу „Б.“ АД (н.) му е възложено вместо плащане и то е станало частен правоприемник по силата на постановлението на съдебния изпълнител за възлагането. Поради това произнасянето на съда следва да се смята като такова по допустима искова претенция, а съображения относно момента на представяне на доказателствата за основателност на иска са изложени по-долу в мотивите по съществото на спора.

С оглед установеното в хода на въззивното производство обстоятелство, че спрямо въззивника „Б.“ АД (н.) (ответник по делото) е открито производство по несъстоятелност, настоящият съдебен състав следва да извърши преценка по допустимостта на процеса и във връзка с изискването на чл. 637, ал. 1, изр. първо ТЗ за спиране на всички съдебни производства, водени срещу ответник в производство по несъстоятелност. В случая при служебна проверка на съда в търговския регистър се установява, че процесните вземания на „К.к.“ ЕООД спрямо въззивника „Б.“ АД (в несъстоятелност) (по-долу – „Б.“ АД (н.)) са предявени в производството по несъстоятелност, тъй като същите са включени от синдика на въззивника в т. 2 на Допълнителния списък на неприетите вземания от 21.11.2017 г., обявен в Търговския регистър на 27.11.2017 г. (на лист 59 от делото). Същият списък е одобрен от съда по несъстоятелността на въззивника „Б.“ АД (н.) с Определение № 2179/23.04.2018 г. по т.д. № 4509/2013 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав (на лист 69 от делото), като съдът е изменил този списък само по отношение на други кредитори – „Б.П.“ ООД, Т.Д.и етажна собственост в София, но не и спрямо „К.к.“ ЕООД. Следователно към настоящия момент не е налице основание за спиране на настоящото дело, тъй като съгласно чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ производството по иск за вземане на несъстоятелен търговец продължава, ако спорното вземане не е включено от синдика в списъка на приетите вземания. По настоящото дело е налице тази хипотеза и няма пречка за разглеждането му по същество, като съдът е конституирал в процеса пред въззивната инстанция синдика на въззивника „Б.“ АД (н.) и са изпълнени изискванията на посочената по-горе разпоредба.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Предявеният иск с правна квалификация чл. 510 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 327, ал. 1 ТЗ ще се уважи, ако се установи, че въззивникът (ответник в първоинстанционното производство) има задължения по договор за търговска продажба към лице, чиито права са били прехвърлени в хода на изпълнително производство на ищеца по делото чрез постановление на съдебния изпълнител за възлагане на вземане вместо плащане. Последното има характер на юридически факт, по силата на който настъпва правоприемство във вземането.

Въззивникът излага оплакване, че първоинстанционния съд бил взел предвид издаването на такова постановление, което настъпило след даване на ход на устните състезания по делото при първоначалното му разглеждане в откритото съдебно заседание на 08.06.2016 г., а постановлението за възлагане на вземанията на „А.“ АД към „Б.“ АД (н.) на взискателя „К.к.“ ЕООД вместо плащане по изп. дело № 20148380404938 (на лист 129 от делото) било издадено от ЧСИ М.Б. на 21.06.2016 г. В случая обаче първоинстанционният съд е отменил постановлението си за приключване на съдебното дирене от 08.06.2016 г. с определение, постановено по реда на чл. 253 ГПК на 12.12.2016 г. (на лист 132). Това определение е било правилно, тъй като, както беше констатирано по-горе, първоинстанционният съд е дал ход по същество на дело по нередовна искова молба. С оглед на изложеното следва да се приеме, че към датата, на която вземанията са били прехвърлени към „К.к.“ ЕООД вместо плащане е преди датата, на която първоинстанционният съд окончателно е приключил съдебното дирене – в откритото заседание от 22.02.2017 г. (на лист 141 от първоинстанционното дело). Следователно първоинстанционният съд е можел да вземе предвид този настъпил в хода на процеса факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.

В случая е без значение и обстоятелството, че прехвърлянето на вземанията на ищеца „К.к.“ ЕООД е настъпило след предявяване на първоначалната искова молба в съда, и преди уточняването ѝ. Разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК не предвижда условия, при които съдът следва да вземе предвид факти, настъпили в хода на производството, които са от значение за материалното право, нито предвижда ограничения относно момента, в който страните могат да твърдят такива факти или да представят доказателства за тях (по аргумент от разпоредбата на чл. 147, т. 2 ГПК, която въвежда изключение от преклузивните срокове за представяне на доказателства за новонастъпили факти). Следователно дори и един ищец да твърди в исковата си молба, че притежава определено право, а основанието за придобиването му да възникне едва в хода на процеса, съдът следва да вземе предвид тези нововъзникнали обстоятелства при разглеждане на иска му, защото следва да зачете всички факти, настъпили към датата на обявяване на делото за решаване, а не към датата на подаване на исковата молба. Твърденията в последната имат значение единствено за допустимостта на иска, а основателността на твърденията на ищеца се преценява едва към приключване на съдебното дирене. Поради това правилно първоинстанционният съд е взел предвид представеното от въззиваемото „К.к.“ ЕООД доказателство за настъпил в хода на процеса факт – придобиване на спорното вземане от дружеството чрез възлагане за плащане.

По отношение на въпроса дали с правоприемството си въззиваемото дружество „К.к.“ ЕООД е встъпило в действително съществуващи права, или същите са били погасени чрез плащане или прихващане от страна на въззивника „Б.“ АД (н.), настоящият съдебен състав намира, че между страните е безспорно, че към датата на издаването им през 2012 г. въззивникът е дължал на праводателя на въззиваемото дружество – „А.“ АД, сумите от 769, 29 лева по фактура № 163/07.05.2012 г.; 16 219, 50 лева по фактура № 165/15.06.2012 г., и 36 630, 84 лева по фактура № 199/01.07.2012 г.

Спорен е въпросът единствено дали по тези фактури е настъпило плащане. За установяване на този факт въззивникът се позовава на извлечение от счетоводните си книги, представено на л. 117 – 118 от първоинстанционното дело, като иска въззивният съд да назначи съдебносчетоводна експертиза за установяване на плащания по фактурите поради процесуално нарушение. Следва да се посочи обаче, че такова нарушение не е налице, тъй като това искане на въззивника „Б.“ АД (н.) противоречи на изявленията му в първоинстанционното дело, като в този етап на процеса назначаване на такава експертиза е било искано единствено от въззиваемото дружество – ищеца „К.к.“ ЕООД, в откритото заседание от  18.05.2016 г. (на лист 112 от първоинстанционното дело). На това искане представителят на въззивника се е противопоставил, като е посочил, че по делото погасявания могат да се установят въз основа на представени с отговора на исковата молба платежни нареждания, като изрично е признал в същото съдебно заседание (на лист 112 от първоинстанционното дело), че не разполага с други документи за плащане. При това положение не са налице основания за назначаване на експертиза пред въззивния съд. Наред с това в представените с отговора на исковата молба (на лист 71 – 87 от първоинстанционното дело) 16 платежни нареждания изрично е посочено за кои фактури се отнасят същите. При това положение установяването на плащане на задължения по три фактури може да се извърши чрез прости аритметични действия, което не изисква специални знания и може да се извърши служебно от съда. Следователно оплакването за процесуално нарушение поради недопускане от страна на съда на счетоводна експертиза е неоснователно.

По твърденията на въззивника „Б.“ АД (н.) за извършени плащания с определени платежни нареждания съдът намира следното:

С молбата си от 26.05.2016 г. (на лист 116 от първоинстанционното дело) въззивникът посочва, че задължението по фактура № 163/07.05.2012 г., за което не се спори, че е в общ размер на 769, 29 лева, е погасено с платежно нареждане от 13.05.2013 г. Същото платежно нареждане е представено на лист 79 от първоинстанционното дело и в него изрично като основание на стопанската операция е посочено „ф-ра № 214/09.05.2013 г.“, т.е. следва да се приеме по реда на чл. 175 ГПК, че съдържа признание на неизгоден за въззивника факт – че погасяването е извършено по друга фактура. В представените счетоводни извлечения (на лист 117 от делото) е посочено, че всъщност извършеното на 13.05.2013 г. плащане на 7 163, 30 лева било по три фактури, включително и процесната фактура № 163/07.05.2012 г., но съдът не следва да кредитира тези данни, тъй като те имат вторичен характер (извлечение са от счетоводен регистър), а първичният счетоводен документ – платежното нареждане, ясно свързва извършеното плащане само с една фактура. Този извод не се оборва и от другите представени по делото доказателства – представеното от въззиваемото дружество извлечение от регистъра на НАП за регистрирани от „Б.“ АД (н.) през май 2013 г. фактури (на лист 21 от първоинстанционното дело), които не установяват на каква стойност е била фактура № 214/09.05.2013 г., за да се приеме, че същата е била за плащане на различна от посочената в платежното нареждане от 15.03.2013 г. сума – 7 136, 30 лева. Доколкото по делото няма други данни за плащане по фактура № 163/07.05.2012 г., то следва да се приеме, че вземането по нея не е погасено и е правилен извода на първоинстанционния съд, че вземането по тази фактура продължава да се дължи от въззивника „Б.“ АД (н.).

За вземането по фактура № 165/15.06.2012 г. в размер на 16 219, 50 лева в молбата от 26.05.2016 г. (на лист 116 от първоинстанционното дело) се твърди, че е погасено със седем банкови превода от 18.07.2012 г.; 07.08.2012 г.; 10.08.2012 г.; 03.09.2012 г.; 11.09.2012 г.; 13.05.2013 г., и 13.06.2013 г. От представените към отговора на исковата молба платежни нареждания се установява обаче, че само тези от 18.07.2012 г. на стойност  8 000 лева (на лист 86 от първоинстанционното дело); от 07.08.2012 г. на стойност 2 000 лева (на лист 85 от първоинстанционното дело); от 10.08.2012 г. на стойност 1 520 лева (на лист 84 от първоинстанционното дело); от 03.09.2012 г. на стойност 900 лева (на лист 83 от първоинстанционното дело), и от 11.09.2012 г. на стойност 1 230 лева (на лист 82 от първоинстанционното дело) или плащания за общо 13 380 лева са извършени с посочване на основание „ф-ра 165/15.06.2012 г.“ и „ф 165/15.06.2012 г. В платежното нареждане от 13.05.2013 г. (на лист 79 от първоинстанционното дело) е посочен номер на друга фактура - № 214/09.05.2013 г., както е направено и в платежното нареждане от 13.06.2013 г. (на лист 78 от първоинстанционното дело), в което е посочена фактура № 216/12.06.2013 г. Наличните данни в представената счетоводна справка, че последните две плащания всъщност били за задължения по няколко фактури, съдът отново не кредитира с оглед вторичния им характер, който изрично противоречи на записването в първичния счетоводен документ, какъвто е платежното нареждане. Този извод не се оборва и от другите представени по делото доказателства – представеното от въззиваемото дружество извлечение от регистъра на НАП за регистрирани от „Б.“ АД (н.) през юни 2013 г. фактури (на лист 22 от първоинстанционното дело), които не установяват на каква стойност е била фактура № 216/12.06.2013 г., за да се приеме, че същата е била за плащане на различна от посочената в платежното нареждане от 15.06.2013 г. сума – 8 000 лева. Следователно е правилен изводът на първоинстанционния съд, че по процесната фактура № 165/15.06.2012 г. са платени 13 380 лева при обща стойност 16 219, 50 лева, и е останала незаплатена стойност от 2 839, 50 лева, което „Б.“ АД (н.) следва да бъде осъдено да заплати.

За вземането по фактура № 199/01.07.2012 г. в размер на 36 630, 84 лева в молбата от 26.05.2016 г. (на лист 116 от първоинстанционното дело) се твърди, че е погасено с три платежни нареждания от 13.06.2013 г., 27.06.2013 г. и 28.06.2013 г. Същите се намират на лист 78, 77 и 76 от първоинстанционното дело, но в тях като основание за плащане се цитират съответно фактури №№ 218/12.06.2013 г., 220/25.06.2013 г. и 221/28.06.2013 г. Отново в счетоводната справка на лист (117 от първоинстанционното дело) е посочено, че с тези платежни нареждания са погасявани задължения по няколко фактури, но отново съдът приема, че достоверни данни за погасяванията се съдържат в самите платежни нареждания като първични счетоводни документи и не кредитира тези счетоводни записвания. Този извод не се оборва и от другите представени по делото доказателства – представеното от въззиваемото дружество извлечение от регистъра на НАП за регистрирани от „Б.“ АД (н.) през юни 2013 г. фактури (на лист 22 от първоинстанционното дело), в което не са отразени никакви издадени фактури и това не дава възможност да се установи, че трите фактури с №№ 218, 220 и 221 са били за плащания в различен от отразените в платежните нареждания от 13.06.2013 г., 27.06.2013 г. и 28.06.2013 г. съответно от 8 000, 12 348 и 35 843, 21 лева. По делото не се съдържат други платежни документи, в които да е посочено плащане по процесната фактура № 199, поради което съдът приема, че правилно първоинстанционният съд е осъдил „Б.“ АД (н.) да плати на въззиваемото дружество частично вземанията и по тази фактура.

По делото липсват данни и за това, че фактурите са били издадени погрешка, като в този случай същите е следвало да бъдат сторнирани от издателя му, а такива действия по делото не се твърди да са извършени.

Поради съвпадение на изводите на въззивния и първоинстанционния съд по основателността на иска изцяло, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемото дружество – „К.к.“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, но същото не претендира такива пред въззивната инстанция и следователно разноски не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 09.05.2017 по гр. дело № 32616/2015 г. на Софийския районен съд, 64. състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.