Р Е Ш Е Н И Е
№ 336
гр.Русе, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет
и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
Членове: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Бисерка Василева и с участието на прокурора Георги Манолов, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 318 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна
жалба на Община Русе против решение № 427/23.08.2021 г., постановено по АНД №
970/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено наказателно
постановление № Е-201/07.05.2021 г., издадено от кмета на Община Русе. С
наказателното постановление, за нарушение по чл.4, т.1 от Наредба № 15 за управление на дейностите с
битови, строителни и масово разпространени отпадъци на територията на Община
Русе, приета от Общински съвет – Русе (Наредба № 15) и на основание чл.57, ал.1 от същата наредба, на П.Г.И. ***
е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева. Като
касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени
нарушения на процесуалните правила във връзка с оценката на доказателствата и
неправилно приложение на материалния закон. В жалбата се излагат подробни
доводи в подкрепа на становището за неправилност на обжалваното решение. Иска
се неговата отмяна и решаване на делото по същество чрез потвърждаване на
наказателното постановление. Претендира се присъждането на направените разноски,
включително тези във въззивното производство.
Ответникът по касационната жалба - П.Г.И.,
чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който изразява
становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което
да остави в сила обжалваното въззивно решение. Претендира присъждането на
направените в касационното производство разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава заключение за неоснователност
на жалбата и счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Сочи,
че по делото са налице само предположения относно предмета на нарушението и
по-конкретно, че от собствения на касационния ответник товарен автомобил са
били изхвърляни именно отпадъци.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
От събраните по делото доказателства, включително и
приобщения по делото оптичен носител – диск с надпис „Р 3371 РХ „Пухлево дере“,
съдържащ видеозапис от камера, собственост на Община Русе, на което веществено
доказателство е извършен оглед от въззивната инстанция в съдебно заседание на
24.06.2021 г., се установява, че на 30.01.2021 г., около 14:51 ч., в поземлен
имот, собственост на „Рави-Винод“ ООД гр.Варна, находящ се в гр.Русе, местност
„Пухлево дере“, навлиза товарен автомобил – „ГАЗ 3302“ с рег.№ Р 3371 РХ,
собственост на ответника по касационната жалба – П.Г.И.. При влизането си в
имота камионът е натоварен с чували, които две неидентифицирани по делото лица
разтоварват, след което камионът напуска посочения поземлен имот празен. Установява
се, че този имот не е депо за отпадъци, но нерегламентирано се ползва като
такова.
За да отмени наказателното постановление районният съд
е приел, че чл.22, ал.1 от ЗУО, на което правно основание е приета Наредба № 15,
не делегира правомощие на общинския съвет да приема разпоредби с
наказателно-правен характер. Посочил е, че в ЗУО са изчерпателно регулирани
съставите на нарушенията, санкционните норми и компетентните длъжностни лица,
поради което тяхното преуреждане в разглеждания подзаконов нормативен акт, при
липса на законова делегация за това, води до неяснота относно приложимия ред за
налагане на санкция при допуснато нарушение, едновременно регламентирано в два
различни по степен нормативни акта.
Принципно правилно е виждането на въззивната
инстанция, според което в разглежданата материя, съгласно чл.22, ал.1 и ал.2 от
ЗУО, материалната компетентност на общинския съвет е ограничена до определянето
на условията и реда за изхвърлянето, събирането, включително разделното,
транспортирането, претоварването, оползотворяването и обезвреждането на битови
и строителни отпадъци, включително биоотпадъци, опасни битови отпадъци, масово
разпространени отпадъци, както и изискванията към площадките за предаване на
отпадъци от хартия и картон, пластмаси и стъкло, в т.ч. условията за регистрация
на площадките, както и условията за предаване на отпадъци на площадките по
чл.19, ал.3, т.11 от същия закон. Правилно районният съд е посочил, че в текста
на чл.22 от ЗУО липсва делегирано в полза на общинския съвет право да
регламентира въпроси, свързани с административнонаказателната дейност във
връзка с установени административни нарушения. Съответно на закона е и
разбирането му, че е недопустимо, тъй като това би противоречало на чл.8 от ЗНА,
с наредба на общинския съвет да се уреждат обществени отношения, вече уредени с
акт от по-висока степен, какъвто е ЗУО и конкретно Глава шеста, раздел II
„Административни нарушения и наказания“ от същия закон. Подобна компетентност –
да регламентира състави на административни нарушения и да предвижда наказания
за тях, съгласно чл.2, ал.3 от ЗАНН и чл.22, ал.4 от ЗМСМА, общинският съвет би
имал само в случаите, когато такива административни нарушения и съответните
наказания за тях, не са уредени в закона.
Макар и принципно правилни, тези съображения на
въззивната инстанция не могат да обосноват извод за незаконосъобразност на оспореното
пред нея наказателно постановление, по което и санкцията и нарушението, за
което е наложена тя, са регламентирани в такъв подзаконов нормативен акт. Това
е така, защото тези съображения биха могли да бъдат релевирани само в
производство по чл.185 и сл. от АПК по оспорване на посочения подзаконов
нормативен акт – Наредба № 15 на Общински съвет – Русе, което право може да се
реализира безсрочно, включително чрез протест от прокурора. В НПК, който се
явява приложимия от въззивната инстанция процесуален закон съгласно чл.84 от ЗАНН, липсва разпоредба, сходна на чл.17, ал.2 от ГПК, която да позволява на
наказателния съд инцидентно да следи за валидността на административните актове
(включително подзаконовите такива) и в случай, че констатира тяхната нищожност,
например поради липсва на компетентност на техния издател, да откаже да ги
приложи. Дължимата от наказателния съд проверка се ограничава до предвиденото в
чл.15, ал.3 от ЗНА - в случай, че съдът констатира противоречие между
нормативни актове от различна степен, той е длъжен да приложи актът от
по-висока степен. Това, с оглед принципа на законоустановеност на
административните нарушения и наказания по чл.2, ал.1 от ЗАНН, предполага
извършването на проверка дали в административнонаказателните разпоредби на ЗУО са
уредени състав на административно нарушение и съответното наказание за него,
които да съответстват на тези по Наредба № 15.
Според чл.4, т.1 от Наредба № 15, по който текст е
квалифицирано извършеното от касационния ответник нарушение, се забранява изоставянето
и нерегламентираното изхвърляне на отпадъци на неразрешени за това места. Разпоредбата
на чл.29, ал.2 от ЗУО от своя страна също урежда забрана за изоставянето,
нерегламентираното изхвърляне и изгаряне или друга форма на неконтролирано
управление на отпадъците. Санкцията по чл.57, ал.1 от Наредба № 15 за физически
лица е глоба от 300 до 1000 лв. В същия размер – от 300 до 1000 лева, е и
предвидената в чл.133, ал.1, т.1 от ЗУО глоба за физическите лица, които изхвърлят
отпадъци на неразрешени за това места. Следователно, в случая е налице
съвпадение между разпоредбите на ЗУО и Наредба № 15, както от гледна точка на
елементите от състава на нарушението, така и по отношение на размера на
предвидената за него санкция, поради което и по арг. от чл.15, ал.3 от ЗНА, приложение
намира именно Наредба № 15 на Общински съвет – Русе.
Не се споделя виждането на контролираната инстанция,
според което съставянето на АУАН в отсъствието на нарушителя, без той да е бил
надлежно поканен за извършване на това действие съгласно чл.40, ал.2 от ЗАНН,
съставлява съществено процесуално нарушение, което води до незаконосъобразност
на наказателното постановление и обуславя извод за неговата отмяна.
Действително, с отправената до касационния ответник
покана с рег.№ 94П-6424-1/18.02.2021 г., последният е бил поканен да се яви на
17.03.2021 г., в 10:00 ч., в сградата на Община Русе за съставяне на АУАН.
Върху поканата е отбелязано, че същата е била връчена на И. на 18.03.2021 г.,
т.е. след датата, определена за съставяне на акта, който бил съставен в негово
отсъствие на 17.03.2021 г. От отбелязването в АУАН обаче е видно, че е връчен
на нарушителя на 09.04.2021 г., който саморъчно записал в него: „Имам
възражения“ без да поясни в какво се изразяват те и без да представи писмени
възражения в тридневния срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН.
Касационната инстанция намира за нужно да посочи, че кога
едно процесуално нарушение е съществено, е изяснено в чл.348, ал.3, т.1 от НПК.
За да бъде квалифицирано нарушението като такова е необходимо да са налице
следните две кумулативни условия: то да е довело до ограничаване на
процесуалните права на страната и да не е било отстранено. Това, от своя
страна, налага, на първо място, да бъде изяснено какви конкретни процесуални
права на нарушителя са били ограничени. Действително, разпоредбата на чл.40,
ал.1 от ЗАНН изисква АУАН да се съставя в присъствието на нарушителя. Това
изискване обаче не е самоцелно, а се намира във функционална връзка с други две
процесуални права на последния – правото актът да му бъде предявен, за да се
запознае с него (чл.43, ал.1 от ЗАНН) и правото да даде обяснения или да
направи възражения срещу него (чл.42, т.8 от ЗАНН). При това положение съдът
намира, че допуснатото нарушение може да бъде отстранено или чрез повторното му
законосъобразно извършване (чрез съставяне на нов акт, но вече в присъствието
на нарушителя), или чрез отстраняване на ограниченията на процесуалните му
права, до които е довело това нарушение.
Както беше посочено, АУАН е връчен на ответника по
касация на 09.04.2021 г., което обстоятелство той удостоверил с подписа си и
което има особено важно значение с оглед гарантиране на неговото право на
защита (вж. и т.11 от Постановление № 10 от 28.IX.1973 г., Пленум на ВС). По
този начин му е дадена възможност да се запознае в пълнота с неговото
съдържание, каквато всъщност е и преследваната цел с изискването за предявяване
на АУАН на присъстващия при неговото съставяне нарушител. На следващо място,
връчването на АУАН обезпечава възможността по чл.44, ал.1 от ЗАНН последният да
депозира в тридневен срок и писмени възражения срещу акта. Законът не
разграничава по предмет възраженията, които могат да бъдат направени още при
съставянето на АУАН, от тези, които могат да бъдат депозирани писмено в
тридневния срок от връчването му. В този смисъл нарушителят е свободен да
изтъкне в писмените си възражения и аргументи, които биха могли да бъдат
приведени и при съставяне на АУАН. По тази причина следва да се приеме, че чрез
връчването на препис от акта на нарушителя се осигурява възможност както да се
запознае с неговото съдържание, така и да възрази срещу него (такива писмени възражения,
както отбелязва и касатора, всъщност няма направени, а записаните в АУАН при
връчването му са немотивирани) като по този начин следва да се считат
отстранени ограниченията на процесуалните права на наказаното лице, резултат от
лишаването му от възможността да присъства при съставянето на АУАН. По тези
съображения касационната инстанция намира, че допуснатото нарушение по чл.40,
ал.1 от ЗАНН не е съществено (в този смисъл вж. изрично решение № 8518 от
9.07.2008 г. на ВАС по адм. д. № 4459/2008 г., V о.) и не съставлява основание
за отмяна на наказателното постановление. В този смисъл е и константната
практика на ЕСПЧ по чл.6 от ЕКПЧ, според която, при решаване на въпроса дали на
наказаното лице е било осигурено правото на справедлив процес, следва да се
изхожда от това как твърдяното процесуално нарушение се е отразило на
справедливостта на наказателното производство като цяло (вж. напр. решението по
делото Ibrahim and Others v. the United
Kingdom [GC], nos. 50541/08 and 3 others, 13 September 2016, § 250).
На следващо място, не се споделят и изводите на
въззивната инстанция, според които не бил установен предметът на нарушението, а
именно, че в изхвърлените от товарния автомобил, собственост на И., пълни
чували, е имало именно отпадъци. Според легалната дефиниция на § 1, т.17 от ДР на ЗУО, респ. § 1, т.11 от Наредба
№ 15, „отпадък" е всяко вещество или предмет, от който притежателят се
освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи. При
това широко понятие за отпадък самото изхвърляне на каквито и да било вещи на
места извън регламентираните, представлява освобождаване от отпадък, за което действие
следва да се носи административнонаказателна отговорност. По-конкретно не е
необходимо това да са вещи без стойност или повредени вещи или части от такива,
за да се приеме, че се касае до отпадък. Без значение за отговорността на
ответника е и конкретния вид на отпадъка, тъй като видът му не е съставомерен
елемент от нарушението по чл.4, т.1 от Наредба № 15 – разпоредбата забранява
изоставянето и нерегламентираното изхвърляне на каквито и да било по вид
отпадъци.
Ирелевантно се явява и изтъкнатото от въззивната
инстанция обстоятелство, според което наказващият орган не бил извършил
проверка дали между И. и собственикът на частния имот, в който са изхвърлени
чувалите - „Рави-Винод“ ООД гр.Варна, съществуват договорни отношения, по
силата на които изхвърлянето им на това място евентуално може да е било
разрешено. От една страна, по делото липсват каквито и да било данни за подобни
договорни отношения, а от друга, както касаторът основателно отбелязва, наличието
на такива би било без значение за отговорността на наказаното лице, доколкото
теренът, в който отпадъците са изхвърлени, не представлява регламентирано депо
за отпадъци и забраната за изхвърляне на такива в него не може да бъде
преодоляна по съгласие на собственика на имота, чрез сключването на договор.
Неоснователно е и поддържаното от ответника по
касационната жалба възражение, според което приложеният по делото видеозапис от
камера на Община Русе не представлява допустимо в административнонаказателния
процес веществено доказателствено средство поради липсата на разпоредба,
сходна, например, на тази по чл.189, ал.15 от ЗДвП.
Действително, в ЗАНН липсва подобна на чл.125 от НПК разпоредба,
която общо да обявява видеозаписите за веществени доказателствени средства,
съответно липсва и регламентация на реда за тяхното изготвяне. В чл.41 от ЗАНН
обаче са уредени веществените доказателства като е предвидено, че при констатиране
на административни нарушения актосъставителят може да изземва и задържа
веществените доказателства, свързани с установяване на нарушението. Материалният
носител, на който е записан видеофайла, представлява именно такова веществено
доказателство, тъй като върху него има „следи от нарушението“, т.е. има записан
видеофайл, чието съдържание обективира извършването на конкретно
административно нарушение – арг. от чл.109 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. В случая се
касае до видеозапис, направен от камера, предварително поставена на обществено
място съгласно списъка на камерите с техните координати, изготвен от СЗ „КООРС“
при Община Русе. Видеозапис, направен с предварително поставена на обществено
място камера, може да бъде доказателство в наказателния процес, респ. в
административнонаказателния процес, тъй като в тези случаи е налице т. нар. „случаен
запис“ и доколкото той съдържа информация, относима към основния факт на
доказване в производството, тя може и трябва да бъде ценена ( в този смисъл вж.
решение № 602/20.02.2012 г. по н.д. № 2736
по описа за 2011 г. на ВКС, III н.о.).
Неоснователни са възраженията на ответника по касация,
според които авторството на нарушението не било установено, тъй като нормите на
ЗУО и Наредба № 15 не съдържали законова презумпция, според която собственикът
на МПС, от което са изхвърляни отпадъците, е лицето, което е изхвърлило същите.
В случая административнонаказателната отговорност на И.
се обосновава с обстоятелството, че той има качеството на „притежател на
отпадъци“. Според легалната дефиниция по § 1, т.29 от ДР на ЗУО, респ. § 1, т.16
от ДР на Наредба № 15, „притежател на отпадъци“ е и физическото или
юридическото лице, в чието владение се
намират те. По силата на задължението за конформно тълкуване на
разпоредбите, транспониращи директиви на ЕС, следва да се приеме, че под
понятието „владение“ в посочените две определения следва да се разбира „фактическа
власт“. С § 2, т.1 от ДР на ЗУО в националното ни право е транспонирана Директива
2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19.11.2008 г. относно
отпадъците, според чл.3, § 6 от която „притежател на отпадъци" е
причинителят на отпадъци или физическото или юридическото лице, което има фактическа власт върху отпадъците. С
директивата (вж. съображение 26-то от нейния преамбюл) се въвежда ръководният
принцип „замърсителят плаща" като
е посочено, че причинителят на отпадъци и притежателят на отпадъци следва да ги
управляват по начин, който гарантира висока степен на защита за околната среда
и човешкото здраве.
Касационната инстанция намира, че за да е налице „владение“
по смисъла на § 1, т.29 от ДР на ЗУО, респ. § 1, т.16 от ДР на Наредба № 15, не
е необходимо фактическата власт върху отпадъците да е упражнявана лично от
съответното физическо лице като е допустимо тя да се осъществява и чрез трети
лица, включително чрез предоставянето на тези трети лица на превозното
средство, чрез което са транспортирани отпадъците. И. не сочи владението върху
собственият му товарен автомобил да му е било отнемано противозаконно или спрямо
него да са извършвани други действия от трети лица, които да изключват
възможността му да контролира своята вещ. Щом по делото липсват данни и
твърдения наказаното лице да е губило фактическата власт върху собственото си
МПС – товарен автомобил с рег.№ Р 3371 РХ, то следва да се приеме, че И. е
упражнявал фактическата власт и върху отпадъците, натоварени на този камион и
поради това е имал качеството на техен притежател. В това си качество той може
да е субект на нарушението по чл.4, т.1 от Наредба № 15, тъй като то се
изразява именно в изоставянето или нерегламентираното изхвърляне на отпадъци на
неразрешени за това места, а за да бъдат извършени тези действия, по
необходимост отпадъците трябва да са се намирали във фактическата власт на
изхвърлилото ги лице, т.е. то да е било техен притежател.
Като е достигнал до противоположни правни
изводи районният съд е постановил едно неправилно решение, което следва да бъде
отменено и делото решено по същество като наказателното постановление бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора
и на основание чл.143, ал.3 от АПК вр.чл.63, ал.3 и ал.5 от ЗАНН, в полза на
касатора следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, което, с оглед
липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя в размер на
100 лева за всяка от двете инстанции съгласно чл.27е от Наредбата за заплащането
на правната помощ, или общо в размер на 200 лева. Както се приема и в
Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС,
възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято
структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен
орган, т.е. в полза на Община Русе, която разполага със собствена
правосубектност като юридическо лице – чл.136, ал.3 от Конституцията на
Република България и чл.14 от ЗМСМА.
Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2, изр.1,
пр.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 427/23.08.2021
г., постановено по АНД № 970/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е
отменено наказателно постановление № Е-201/07.05.2021 г., издадено от кмета на
Община Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно
постановление № Е-201/07.05.2021 г., издадено от кмета на Община Русе, с което,
за нарушение по чл.4, т.1 от Наредба № 15 за управление на дейностите с битови,
строителни и масово разпространени отпадъци на територията на Община Русе,
приета от Общински съвет – Русе, и на основание
чл.57, ал.1 от същата наредба, на П.Г.И., с ЕГН **********,***, е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева.
ОСЪЖДА П.Г.И., с ЕГН **********,***, да
заплати на Община Русе, представлявана от кмета П.П.М., сумата от 200 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: