СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
10003 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 80936 от 01.04.2019 г., по гр. д. № 11375/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 175 състав, е признато за установено, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.С.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, сумата
от 3 346,12 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода м.11.2011 г. – м.04.2014 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, с аб. № 122827, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.10.2014 г. до
окончателното изплащане, и сумата от 446,59 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата, за периода от 31.12.2011 г. до 17.09.2014 г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.10.2014 г. година
по частно гражданско дело № 55314 по описа на Софийския районен съд, ГО, 27
състав за 2014 г., като искът, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
153 ЗЕ за разликата над уважения размер от 3 346,12 лв. до пълния предявен
размер от 3 599,12 лв., е отхвърлен, както и искът, с правно основание чл.
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, за разликата
над присъдения размер от 446,59 лв. до претендирания
от 480,36 лв.
С решението М.С.Д.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 522,84 лв. - разноски в исковото производство и сумата от 422,43
лв. - разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от М.С.Д., в която са развити съображения
за неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло. Въззивникът твърди, че неправилно
районният съд е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия. Сочи, че
от представените по делото доказателства не може да се направи извод, че М.С.Д.
е собственик или ползвател на процесния имот.
Поддържа, че по делото не било доказано реалното доставеното от ищеца
количество топлинна енергия. Оспорва дължимостта на претендираните суми с доводи за липса на доставена топлинна
енергия, точно определена по качество и количество. Поддържа, че ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за
изправността на измервателните уреди за топлинна енергия, което препятствало
възможността да бъде измерена доставената топлинна енергия и нейната стойност. Навежда,
че ищецът не е доказал, че ОУ за продажба на топлинна енергия са влезли в сила,
като липсвала и публикация на същите.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от „Т.С." ЕАД.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от третото лице - помагач на страната на ищеца „Н.и.“ ООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното
решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира
следното:
СРС, II
Гражданско отделение, 164 състав е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и
чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него
вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
ТЕ, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното
предприятие публикува общите условия най-малко в един централен и един местен
всекидневник, които влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без
изрично писмено приемане. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат при
съответния краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да
предложат специални условия (чл. 150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора
за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, които
обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ.
По делото е установено обстоятелството, видно от
представения и приложен на л. 27 нотариален акт № 110, том V,
дело № 855 от 2006 г., за учредяване на договорна ипотека, че М.С.Д. е собственик на имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „******, за отоплението на който е открита партида по аб. № 122827.
Пред първоинстанционния съд е представено
заявление - декларация от 18.09.2002 г., подписано от М.С.Д., за откриване на индивидуална партида на имота на нейно име, като същата е
посочила, че живее в процесния имот. Автентичността
на документа не е оспорена от ответника.
От протокол от дата 01.09.2002 г. от ОС на
собствениците на сграда, находяща се в гр. София, ж.к.
„******, и приложения към него списък със съгласие на собствениците, се
установява, че квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост
са дали съгласие за доставка на индивидуални разпределители и за индивидуално
разпределяне на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално
разпределяне, прилагана от „Н.и.“ ООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2
от 27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на
етажната собственост отказът от топлоснабдяване на
цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху
обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия.
Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни
собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен
етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Съдържанието на договора за доставка на топлинна
енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично, съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Неоснователен в тази връзка е доводът на въззивника, че ищецът по делото не установил ОУ за продажба
на топлинна енергия да са влезли в сила, както и тяхното публикуване. Както бе
посочено по-горе, съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, топлопреносното
предприятие има задължение да публикува общите условия най-малко в един
централен и един местен всекидневник, и същите влизат в сила за клиентите на
крайния снабдител, без изрично писмено приемане. В срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат
право да внесат при съответния краен снабдител на електрическа енергия
заявление, в което да предложат специални условия (чл. 150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието
на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи
условия, които обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично, съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се
установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма данни ответникът
да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Видно от приложените към настоящото
дело ОУ, същите са публикувани във вестник „Дневник“ от дата 14.01.2008 г., а
съгласно чл. 70, ал. 1 от ОУ, последните влизат в сила в 1-месечен срок от
публикуването им в най-малко в един централен и един местен всекидневник. Следователно,
установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение
между страните за процесния период, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Съгласно изложените по-горе мотиви, въззивният съд приема, че между ответника и ищеца е
възникнало и съществува облигационно отношение по договор за продажба на
топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка
на топлинна енергия за посочения обект с абонатен № 122827, като ответникът имат качеството потребител на
топлинна енергия и на това основание дължи заплащането на доставената топлинна
енергия.
Като страна по посоченото правоотношение,
потребителят дължи заплащане на реално потребената
въз основа на отчетени единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение - топломери, монтирани на отоплителните тела в жилището и
съответна част от стойността на топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от общия топломер монтиран в
абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ принцип за
реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, при уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите на ТЕ в сграда - етажна собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение
е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към процесния период Наредба за топлоснабдяването
(отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. Топлинната енергия
за отопление на сграда-етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142,
ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като според чл. 145, ал. 1 от
закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда-етажна собственост,
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя
въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
За установяване доставянето на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната от ищеца
цена, са представени по делото дялови разпределения, съставени от фирмата за
дялово разпределение, извлечения от сметки, съставени от топлопреносното
предприятие, както и протоколи за извършен главен отчет за процесния
период. В тази връзка са назначени, изготвени и приети в хода на производството
пред първата инстанция съдебно - техническа и съдебно - счетоводна експертизи,
които съдът счита за задълбочени и компетентно изготвени от лица с необходимите
познания и опит, поради което кредитира същите с доверие.
От заключението на вещото лице по съдебно - техническата
експертиза се установява, че в конкретния случай дължимите суми за доставена в
имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че от отчетеното
количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в абонатната
станция, както и че в имота през процесния период е
имало 3 монтирани отоплителни тела и един брой водомер за топла вода. Установява
се и обстоятелството, че през процесния период
третото лице – помагач „Н.и.“ ООД е извършвало дялово разпределение на топлинна
енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са издавани
индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен № 122827 и същите са издавани на името на ответника. От
заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза се доказва и
стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която възлиза
общо на 3 455,48 лв. /след резултата от изравнителните сметки/. Същата
стойност се установява и от приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза,
след уточнение, че първоначалното
разминаване между стойностите по СТЕ и ССчЕ, се дължи
на обстоятелството, че вещото лице по назначената за нуждите на производството ССчЕ, е определил изравнителните сметки за периода
м.10.2011 - м.04.2014 г., тоест е включило и изравнителната сметка за м.10.2011
г., който месец, видно от депозираната искова молба, е извън заявения от ищеца
времеви период. Правилен е изводът на СРС, че от така посочената сума следва да
се приспадне и плащането по фактурата за м.11.2011 г., на стойност 109,36 лв.,
като по този начин дължимата се сума се равнява на 3 346,12 лв. Съгласно
съдебно - счетоводната експертиза липсват представени по делото доказателства
от ответника за извършено плащане на доставената за топлоснабдения
имот през процесния период топлинна енергия, освен
споменатото по- горе по фактурата за м.11.2011 г., на стойност 109,36 лв. Ето
защо общият дължим размер на задълженията на ответника към топлопреносното
дружество за процесния исков период, възлиза на 3
346,12 лв., който размер правилно е определен от районният съд.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявен по реда на чл. 422 ГПК.
Във въззивната жалба
липсва съответен довод за неправилно приложение на материалния закон от СРС при присъждане на сумата за мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия. Предметът на въззивното
производство по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в
случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. Ето защо, в решаващата си
дейност въззивният съд изхожда от фактическите
положения, установени от първоинстанционния съд, като
препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от
фактическа страна.
При установените по делото фактически положения,
а именно дължимост на главното вземане за топлинна
енергия и неплащането му в срок, ответникът е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забава, както правилно е приел и районният съд, чийто правни
изводи въззивният съд също споделя.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал.
1 и ал. 8 ГПК и изхода
на спора, въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД би имала право
на разноски пред въззивната инстанция, които се определят
от съда, а не от страната,
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, ако беше осъществена по делото защита
от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата.
В случая, обаче, в полза на въззиваемото
дружество - ищец, не следва
да се присъжда
претендираното възнаграждение
за юрисконсулт, тъй като единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва
с подаване на бланкетна молба, след сроковете
за отговор по въззивната жалба, с която претендира отхвърляне на въззивната жалба и възлагане на разноски, което
не може да
се счита осъществена защита по делото, за
която да се дължи заплащане
от насрещната страна. Ето защо,
искането за разноски на ищеца
не може да
се уважи за въззивната инстанция.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 80936 от 01.04.2019 г., по гр. д. № 11375/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 175 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.