Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 03.06.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
БОРЯНА ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 4309 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл.
317 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В.И.И.,
чрез надлежно упълномощен представител – адв. Е.М. от САК, срещу съдебно решение
№ ІІІ-144-486927 от 11.09.2018г., постановено по гр. дело № 30472/2017г. по
описа на Софийския районен съд (СРС), ІІІ ГО, 144 състав в частта, с която е
отхвърлен предявен осъдителен иск с правно основание чл. 150, вр. с чл. 262, т.
4 от Кодекса на труда.
С обжалваното решение съдът е осъдил Поделение
за П.п. София при „БДЖ – П.п.“ ЕООД да заплати на В.И.И. на основание чл. 150,
във вр. с чл. 262, т. 4 от Кодекса на труда КТ) сумата от 112.43 лв.,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд
при сумирано изчисляване на работното време в размер на 500 часа, за периода от
01.04.2014 г. до 15.05.2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на
иска в съда - 15.05.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, и е
отхвърлил иска за допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден
труд за разликата между установения размер от 112.43 лв. до пълния претендиран
от 35 440 лв., в която част решението се обжалва с разглежданата въззивна
жалба. Отхвърлил е предявения при условията на евентуалност иск с правно
основание по чл. 128, т. 2 от КТ за сумата от 2 000 лв., представляваща
неизплатена част от трудово възнаграждение за положен труд – отработени 500
часа, през периода от 01.04.2014 г. до 15.05.2017 г., ведно със законната лихва
от предявяване на иска в съда - 15.05.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането. Осъдил е ищеца да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 299.05 лв., представляваща разноски съобразно отхвърлената част
от исковете.
В частта по предявения иск с основание
чл. 150, във вр. с чл. 262, т. 4 от КТ за присъдената сума от 112.43 лв.,
решението на първоинстанциония съд е влязло в сила, като необжалвано.
Въззивникът поддържа твърдения за
неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон,
като не са направени доказателствени искания. Твърди, че съдът неправилно
приема, че за ищеца работодателят не прилага работа при повеска, както и че
отчитането на работа на повеска касае работа с непрекъсваем режим. Излага, че работата
по повеска означава работа по непрекъсваем режим, а същата работодателят дели
на няколко смени, за да изключи приложението на § 1, т. 1 от Наредба № 50 от
28.12.2001г. Поддържа, че неправилно съдът не е кредитирал допълнителното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Излага, че кондукторът изпълнява
трудовите си задължения от началната гара до връщането обратно, като тези
задължения са свързани с техническо обслужване и опазване на вагоните през
цялото времетраене на пътуването, а средните времетраения на пътуванията от
тръгването от гр. София до връщането обратно е повече от 12 часа по всички
дестинации, а работодателят не се е противопоставял всички кондуктори да
работят повече от 12 часа. Сочи, че квартирни пари не са заплащани, не защото ищецът
се е лишил от това право, а защото работодателят не е изпълнил задължението си
да осигури на работника стая за почивка. Моли съда да отмени решението в
отхвърлителната му част, като неправилно и да постанови друго, с което да осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 35 440 лева, представляваща обезщетение
за положен извънреден труд за периода от 01.04.2014г.-15.05.2017г.
В открито съдебно заседание въззивникът
В.И.И., не се явява и не се представлява. В писмено становище, чрез надлежно
упълномощения представител, въззивникът поддържа жалбата си, като е изложил
доводи по съществото на спора. Не са направени доказателствени искания и не се
претендират разноски.
Въззиваемата страна - Поделение за П.п.
София при „БДЖ – П.п.“ ЕООД, конституиран в първоинстанционното производство на
основание чл. 227 от ГПК на мястото на „Териториален център П.п. София при БДЖ
– П.п.“ ЕООД, чрез представителя си по пълномощие – ст. юрк. Д.Я.(пълном. по
лист 92 от делото на СРС), в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е представил
отговор, в който оспорва жалбата, като неоснователна. Изложени са твърдения, че
времето на прекъсването не се счита за работно време, тъй като това прекъсване
е времето, когато служителят почива или е в престой на оборотните пунктове. Счита,
че времето за почивка от повеската не се счита за работно време и не подлежи на
заплащане, ако работодателят е осигурил почивна стая или условия в самото
превозно средство/служебно спално купе във вагона. Иска да се потвърди
обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. В отговора не са
направени доказателствени искания. В открито съдебно заседание, чрез
представителя си по пълномощие, поддържа отговора на въззивната жалба и пледира
съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното решение като
правилно и мотивирано, постановено в съответствие с материалния закон, по
съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба. Претендира разноски
пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение. Не представя списък
на разноските.
Пред въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълКТД д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение, в обжалваната част.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на разгледания иск, а съдът се е произнесъл именно по иска, с който
е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът
приема следното:
Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение.
Въззивната жалба е неоснователна.
Обжалваното решение е правилно, като
въззивният състав на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния
съд.
Предявен е иск с правно основание чл.
150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 4 от КТ.
С нормата на чл. 150 от КТ
законодателят императивно е приел, че за
положен извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер
съгласно чл.
262 от КТ. В чл. 262, ал. 1 от КТ е прието, че положеният извънреден
труд се заплаща с увеличение, уговорено между работника или служителя и
работодателя, но не по-малко от:
1. 50 на сто - за работа през работните
дни;
2. 75 на сто - за работа през
почивните дни;
3. 100 на сто - за работа през дните
на официалните празници;
4. 50 на сто - за работа при сумирано
изчисляване на работното време.
За да бъде уважен искът за заплащане
на положен извънреден труд по чл.150 от КТ, е необходимо да се установят кумулативно
следните предпоставки: наличие на трудово правоотношение между страните,
работникът или служителят да е положил извънреден труд и работодателят да не е
изпълнил задължението си за заплащане на този извънреден труд на работника или
служителя. При установяване от ищеца на твърдените обстоятелства, то в тежест
на ответното дружество е да докаже заплащането на извънредния труд, както и
обстоятелствата, изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с
исковата молба размер.
По делото е безспорно, че за
процесния период от 01.04.2014г.-15.05.2017г. между страните е съществувало
трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор, като ищецът е
заемал при ответника длъжността „кондуктор, спални и кушет вагони“, при
сумирано отчитане на работното време на тримесечен период. Последното е видно и
от заповед № 462/01.08.1997 г. на директора на НК „БДЖ“, поделение „Спални
вагони“, с която ищецът, считано от 06.08.1997 г. е назначен на длъжността „кондуктор
спални и кушет вагони“, при сменен режим на работа.
Според легалната дефиниция, дадена в чл. 143, ал.1 от КТ, в понятието „извънреден
труд“ се включва трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника
или служителя, извън установеното за него работно време.
Спорният въпрос между страните е дали
времето на прекъсването на работната смяна, обхващаща тръгването от основния
пункт до връщането в него, следва да бъде отчетено като извънреден труд. Т.е.
спорът е дали цялото време от тръгване на влака до връщането му в основния
пункт, включително и времето за почивка, следва да се счита за работно време на
ищеца, заемал длъжността „кондуктор, спални и кушет вагони“.
Видно от неоспореното писмено
доказателство - Списък на длъжностите и групите работници и служители, за които
се установява сумирано изчисляване на работно време (лист 82-83 от делото на
СРС), за длъжността на ищеца е въведено сумирано изчисляване на работното време
от работодателя по смисъла на разпоредбата на чл. 10 от Наредба № 50 от
28.12.2001 г. за работното време на ръководния и изпълнителския персонал, зает
с осигуряване на превозите на пътници и товари в железопътния транспорт
(Наредбата). Според чл. 10 от Наредбата работодателите утвърждават списък на
длъжностите и работните места, на които работата се организира на смени по
условията на чл. 141 от Кодекса на труда, и списък на длъжностите и групите
работници и служители, за които се установява сумирано изчисляване на работното
време, включително календарния период на изчисляване, съгласно чл. 142, ал. 2 от КТ. В чл. 11 от Наредбата е прието, че работодателят утвърждава
списък на длъжностите и на работните места, на които работниците и служителите
не могат да прекратяват работата си и да напускат работното си място,
включително влак или возило и съоръжение, до идването на сменящите ги работници
или служители без разрешение на непосредствения ръководител, съгласно чл. 141,
ал. 6 от КТ. Доколкото нито пред
първоинстанционния съд, нито във въззивното производство са събрани
доказателства, че длъжността „кондуктор, спални и кушет вагони“ е включена в
списък по смисъла на разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 50 от 28.12.2001 г., то
следва, че по делото не е установено през процесния период ищецът да е полагал труд
при производство с непрекъсваем процес на работата по смисъла на чл. 141, ал. 6
от КТ. Този извод на съда кореспондира и с гласните доказателства по делото –
показанията на св. Я.К.от които се установява (лист 194-195 от делото на СРС),
че при пътувания извън България, след пристигане в оборотния пункт на
кондукторите се осигурява почивка, в рамките на около 14 ч., а в Будапеща - по
12 часа. Установява се също, че такава почивка е осигурена и при престоя на
гари Бургас, Варна и Добрич. Свидетелят поддържа пред съда, че почивката си
кондукторите обикновено ползват престоявайки във вагоните, тъй като в местата извън тях, които са им
предоставени да почиват няма условия за това, доколкото били в лошо
състояние. Сочи, че за период около три, четири месеца при пътувания до Турция
са имали осигурен хотел срещу
заплащане, а за периода от 2014 г. до 2016 г. в Белград имали подсигурени
хотелски стаи в железничарски хотел, където
ищецът е ползвал стая. Установява се, че такива стаи им били осигурявани и
във Варна, Бургас, както и по релацията София-Силистра-София. Свидетелят
излага, че всички кондуктори обикновено
спели в предварително осигурените им спални вагони. При така обсъдените
доказателства и с оглед действащите правни норми следва да се приеме, че по
отношение на ищеца е приложима разпоредбата на чл. 8 от Наредбата, съгласно
която работен ден (смяна), разделен(а) на части, се установява за работници и
служители, работата на които не се
извършва непрекъснато и позволява предварително определяне на броя и
продължителността на прекъсванията. В този смисъл е неоснователно
възражението на въззивника, че работодателят е делил работната смяна
(повеската) на няколко смени, за да изключи приложението на § 1, т. 1 от
Наредбата. След като от доказателствата по делото не може да се обоснове извод,
че през процесния период ищецът е полагал труд при производство с непрекъсваем
процес на работата по смисъла на чл. 141, ал. 6 от КТ, то и не е било
необходимо длъжността, която изпълнява да бъде включвана в списък по чл. 11 от
Наредбата. От обсъдените и кредитирани свидетелски показания съдът формира и
извода, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Наредбата,
тъй като на ищеца, в качеството на придружител на спалните и кушет вагони са били
създадени условия за почивка в самите превозни средства, а и в оборотния
(крайния) пункт на пътуващия персонал е била осигурена стая с условия за
почивка. По изложените съображения е неоснователно и възражението на
въззивника, че ответникът черпи позитиви от своето бездействие.
Настоящият съдебен състав кредитира приетото
от районния съд заключение по съдебно-счетоводната експертиза (лист 407-415 от
делото на СРС), в нейния трети вариант, съобразявайки чл. 202 от ГПК, доколкото
в него е включено както времето от един час преди тръгване на влака и 30 мин.
след пристигане, времето в което е бил резерва, посещавал е медицински
прегледи, почиствал е вагона, закъснения на влаковете и беседване с пътници,
така и времето за връщане обратно, както и времето за „пътуване без
служба“, които съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 и 5 от Наредбата се считат за
работно време.
При съобразяване на разпоредбата на
чл. 26 от КТД, вкл. и с измененията през процесния период, от заключението не
експерта се установява, че в периода от 01.04.2014 г. до 15.05.2017 г. ищецът е
положил извънреден труд, изчислен по тримесечия за общо 712.55 часа, за който труд
вещото лице приема, че се дължи възнаграждение в размер на 160.22 лв., след
като е съобразено, че първите 55.49 часа са заплатени с увеличение от 75% на
часовата ставка, а останалите, които са над лимита от 150 часа годишно, са
заплатени с увеличение от 210 %. От съвкупната преценка на доказателствата
следва, че за ищеца се е породило право да претендира допълнително
възнаграждение за извънреден труд при наличие на положен такъв, което е доказано
по несъмнен начин по делото, съгласно заключението на приетата ССчЕ. В този смисъл въззивният съд счита за
доказана по основание претенцията за заплащане на извънреден труд, положен при
пътуванията по посочените от ищеца направления.
Въззивният състав счита, че правилно
първоинстанционният съд не е кредитирал изчисленията по допълнителното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза за остойностяването на положения
от ищеца извънреден труд, при които е изчислявано и времето от явяване на ищеца
на работа в основания пункт до освобождаването му от работа в същият пункт,
т.е. при съобразяване на работното време при повеска по смисъла на § 1 от ДР на
Наредбата, тъй като тя е относима само при полагане на труд от работници,
включени в списък по чл. 11 от Наредбата, в какъвто списък длъжността и
работното място на ищеца не са включени. В случая е приложима разпоредбата на
чл. 8, ал. 3 от Наредбата, която постановява, че времето на прекъсването не се счита за работно време, т.е. това
време не се включва в работната смяна и за него не се дължи заплащане, като за
извънреден труд. В този смисъл въззивният съд приема за правилен и
законосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че искът за главницата е
основателен за сумата от 112.43 лв., като е съобразено диспозитивното начало в
гражданския процес, доколкото ищецът претендира заплащането само на 500 часа, а
не заплащане на всичките 712.55 часа извънреден труд, установени със заключението
на вещото лице.
С оглед на изложеното, на ищеца следва да се присъди сумата 112.43 лв.,
представляваща размера на неизплатеното трудово възнаграждение за положен
извънреден труд за периода 01.04.2014 г. до 15.05.2017 г., както и лихва за
забава върху главницата от предявяване на иска в съда до окончателно изплащане
на вземането.
Възраженията на въззивника, че
работодателят не е осигурил на работника стая за почивка, не се подкрепят от
събраните в първоинстанционното производство доказателства. Както от
показанията на св. Я.К., така и от показанията на св. Г.К.се установи, че работодателят
е осигурил на кондукторите на спални и кушет вагони почивна стая или условия в
самото превозно средство, вкл. служебно спално купе във вагона. За настоящия
правен спор е без правно значение дали осигурените от работодателя места за
почивка отговарят на субективните изисквания на ищеца за условията, при които
следва да почива през време на работната смяна (климатизация, шумоизолация,
местонахождение и т.н.), както и дали са били ползвани тези помещения.
Други възражения не се излагат, а
въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма при постановяване на оспореното първоинстанционно
решение.
С частичното отхвърляне на главния
иск е осъществено процесуалното условие за произнасяне и по съединения с него
евентуален иск с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ - за сумата от 2 000
лв., представляваща неизплатена част от трудово възнаграждение за положен труд
– отработени 500 часа, през периода от 01.04.2014 г. до 15.05.2017 г., ведно
със законната лихва от предявяване на иска в съда - 15.05.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Въззивникът-ищец не е въвел оплаквания
срещу обжалваното решение в частта по иска с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ – за заплащане на основно трудово възнаграждение. При обосноваване изводите
по този иск въззивният съд не намира да е нарушена императивна материално правна
норма от районния съд, поради което и при съобразяване на ограниченията по чл. 269 от ГПК следва да приеме, че
решението на районния съд и в тази час следва да бъде потвърдено.
По така изложените съображения,
въззивната жалба на ищеца е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната
инстанция съвпадат с тези на районния съд, първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено в обжалваната част.
Предвид цената на предявения иск, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен акт подлежи на
касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. С оглед потвърждаване на първоинстанционното решение в
обжалваната част, то на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемата страна своевременно е
заявила искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият
съдебен състав присъжда разноски на въззиваемата страна на основание чл. 78,
ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 23, т.1, предл. последно от Наредбата за
заплащането на правната помощ, които определя в размер от 100 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № ІІІ-144-486927 от 11.09.2018г., постановено по гр. дело № 30472/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, в обжалваната част.
Решение № ІІІ-144-486927 от 11.09.2018г., постановено по гр. дело № 30472/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, в осъдителната частта е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА В.И.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Поделение за П.п. София при „БДЖ – П.п.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „******, сума в размер на 100 (сто) лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение по въззивно гр. дело № 4309/2019г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България с касационна жалба, в едномесечен срок от връчване препис на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.