№ 73
гр. Ловеч , 25.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ в публично заседание на осми
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ТАТЯНА МИТЕВА
ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА Въззивно
гражданско дело № 20214300500136 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260137 от 21.12.2020 година, постановено по гр.дело № 1106 по описа за 2020
г., Ловешкият районен съд е осъдил, на основание чл.125 вр. чл.61, ал.2 ЗДСл Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“ с Булстат *********, с адрес: гр.София,
ул.“Ген.Гурко“ № 5, да заплати на И.. Д. И., ЕГН **********, сумата 1281.12 лева-
обезщетение за неизползват отпуск към датата на прекратяване на служебното
правоотношение на И. (01.08.2019 г.), ведно със законната лихва от 03.08.2020 година и до
изплащане на вземането. Осъдил е на основание чл.78, ал.1 ГПК ответника да заплати на
ищеца разноски по делото в размер на 300 лева, както и държавна такса по сметка на съда в
размер на 51.24 лева. Допуснал е, на основание чл.242, ал.1 ГПК предварително изпълнение
на решението.
С определение № 260091/12.02.2021 г. съдът е изменил решението си в частта за разноските,
като е осъдил ответника да заплати на ищеца допълнително сумата 100 лева- разноски за
процесуално представителство.
1
Против решението е подадена въззивна жалба от Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“, с която решението е обжалвано като неправилно и незаконосъобразно.
На първо място се твърди, че в решението неправилно е посочено, че правото на ищеца на
платен годишен отпуск за процесния период не е погасено по давност. И. Д. И. е имал
възможност и право да използва своето право на отпуск за периода след възстановяването
му със Заповед № 817/15.08.2017 година. Счита че са периода от 15.05.2015 г. до 31.12.2015
г. давностният срок по чл.59а,ал.1от ЗДСл започва да тече от 31.12.2016 г. и изтича на
31.12.2018 година. В този период е следвало да ползва платения си годишен отпуск или в
срок до 31.12.2016 г. да иска неговото отлагане по реда на чл.59, ал.2 ЗДСл. За всеки от тези
периоди двегодишната давност е изтекла. След като отпускът е погасен по давност, то не
може да възникне и основание за обезщетение.
Моли да бъде постановено решение, с което да се отмени решението на Ловешкия районен
съд, като неправилно и незаконосъобразно, а спорът- решен по същество.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от И. Д. И., чрез
пълномощника му- адвокат В. КР., в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба. Посочва, че след възстановяване на длъжността И. е поискал да ползва
полагащият му се платен годишен отпуск, но тази молба липсва, а в приложените документи
от ответника- заповед № 2993/03.10.2017 г. (първата след възстановяването му на длъжност
през м.август 2017 г.), на ищеца изрично е указано, че има право само на 12 дни за 2017
година, т.е. органът на по назначението не е признал право на отпуск за 2015 и 2016 година.
И при това положение давността не би могла да тече. Затова поддържа, че 3-годишният
давностен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение не е изтекла, а
решението, с което е отменена практиката на ВКС е от 25.06.2020 г. по съединените дела С
762/18 и С 37/19 на съда в Люксембург.Т.е към датата на възстановяване на ищеца на работа
през м.август 2017 г.са били нарушени правата му по смисъла на чл.13 от Конвенцията за
защита правата на човека и възражението за изтекла давност е необосновано. Моли да бъде
потвърдено обжалваното решение.
В съдебно заседание въззвникът, редовно призован, не се представлява, а процесуалният
представител на въззиваемия оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено решението на
районния съд.
От приложените доказателства по гр.дело № 1106/2020 година на Ловешкия районен съд,
като съобрази и становището на страните по делото, в съответствие със задължението си по
чл.235 от ГПК, съдът приема следното:
Въззивното производство е допустимо, тъй като жалбата срещу решението е подадена в
срока по чл.259 ал.1 ГПК.
Обжалваното решение е валидно, тъй като не страда от пороци, водещи до неговата
2
нищожност и е допустимо, поради което следва да се разгледа по същество.
Ищецът И. Д. И. е предявил срещу Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация''
иск за заплащане на обезщетение в размер на 1281.12 лева за неизползван отпуск към датата
на прекратяване на служебното му правоотношение.
Ответникът е оспорил претенцията като неоснователна, поради изтекла погасителна
давност.
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
Според записването в приетата като доказателство по делото служебна книжка ищецът е
назначен на работа на 01.04.1998 г. в ДАИ (Държавна автомобилна инспекция) – Ловеч,
преименувана на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ (ИААА) , а на
15.06.2015 г. служебното му правоотношение е прекратено въз основа на заповед №
211/15.05.2015 г. на изп.директор на агенцията.
Заповедта е отменена с решение № 10026/27.07.2017 г. по адм. д. № 2984/2016 г. на ВАС,
видно от отбелязването в служебната книжка на ищеца и приложното копие от съдебния
акт. На 18.07.2015 г. ищецът се е регистрирал в ТП на НАП, като е получавал обезщетение
до юли 2016 г. включително, според изготвената от ТД В.Търново справка с данни за
осигуряването по ЕГН.През периода от юли 2016 г. до август 2017 г. ищецът е работил на
непълен работен ден и е осигуряван в Медицински център „Троян-Здраве“ ЕООД и в
„Глория турс 2013" ЕООД до началото на м. август 2017 г. при пълно работно време, според
справката и записванията в трудовата му книжка.
На 09.08.2017 г. ищецът е депозирал пред изпълнителния директор на Регионална дирекция
„Автомобилна администрация“ заявление, в което е заявил, че във връзка с решение №
10026/27.07.2017 г. по адм. д. № 2984/2016 г. на ВАС , с което е отменено заповедта за
прекратяване на служебното му правоотношение, желае да заеме длъжността „инспектор“ и
да продължи да изпълнява служебните си задължения.
В изпълнение на решението на съда изпълнителният директор е издал заповед, с която
назначил И. Д. И. на длъжност „инспектор" в областен отдел на „Автомобилна
администрация" Ловеч към Главна дирекция „Автомобилна инспекция", считано от
10.08.2017 г. (л. 38 от делото).
Представена е справка, изготвена от служител в отдел „Човешки ресурси“, от която се
констатира, че за периода от м. октомври 2017 г. до м.юни 2019 г. ищецът е използвал общо
72 дни отпуск, които са конкретизирани в дни по години. Към 01.01.2009 г. основното
месечно възнаграждение на ищеца е 829,00 лв., според отразеното в служебната му книжка.
Със Заповед № 937/29.07.2019 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция
„Автомобилна администрация" е прекратено служебното правоотношение на И. Д. И. на
длъжност „Инспектор" в „Автомобилна администрация" Ловеч, на основание чл.105, ал.1 от
3
ЗДСл и подадено заявление, считано от 01.08.2019 г.
При така установени факти, съдът направи следните правни изводи:
Предмет на делото е иск за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск с правно
основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл, според който при прекратяване на служебното правоотношение
държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск. В чл.125 от ЗДСл е разпоредено, че имуществените спорове по този закон се
предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред.
Установено е, че в двуседмичния срок от влизане в сила на решение № 10026/27.07.2017 г.
по адм. д. № 2984/2016 г. на ВАС, с което е отменено незаконосъобразното уволнение на
ищеца, той се е явил в агенцията и заявил желанието си да продължи да работи на същата
длъжност, поради което и на основание чл.122, ал.1 от ЗДСл считано от 09.08.2017 г. е
възстановен на предишната държавна служба. Безспорно е, че за периода от 10.08.2017 г. до
датата на прекратяване на служебното му правоотношение на 01.08.2019 година, той е
използвал полагащия му се платен годишен отпуск. За периода от уволнението му и до
възстановяването му на работа ищецът е работил по трудово правоотношение само от юли
2016 г. до началото на август 2017 г, а през периода от 15.05.2015 г. до 01.07.2016 г. е
получавал обезщетение като безработен. Именно претенцията на ищеца за обезщетение за
неизползван отпуск за периода 15.06.2015 г. до 01.07.2016 г. се оспорва от ответника, който
противопоставя възражение за изтекла погасителна давност.
При постановяване на съдебния си акт Ловешкият районен съд се позовава на решение на
съда в Люксембург от 25.06.2020 г. , с което се произнася по преюдициални запитвания по
съединени дела С762/18 и С-37/19 относно тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на
организацията на работното време, които третират въпроса с гарантираното право на платен
отпуск на всеки работник от най-малко четири седмици, в съответствие с националното
право и практика и възможността за заместване на правото на платен годишен отпуск с
обезщетение само при прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът (първи състав) е
приел, че член 7, параграф 1 и 2 от директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че не е
допустима национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен
незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен
годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на
работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя,
както и че този работник няма право на парично обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното му уволнение до датата на
възстановяването му на работа.
Това тълкуване е задължително за съда (арг. от чл. 267 ДФЕС), а по силата на чл.15, ал.2 от
4
ЗНА този регламент намира директно приложение.
Съобразявайки горното следва извода, че за периода, в който ищецът е бил незаконно
уволнен и не е полагал труд, т.е. от 15.05.2015 г. и до 01.07.2016 г. има право на платен
отпуск, а в случая това са 34 дни. От доказателствата по делото се установява, че след
възстановяването му на работа И.Д. е ползвал само полагащия му се отпуск за периода 2017-
2019 г., но не и за предходния период, поради което правото му на неизползван отпуск се
трансформира в право на обезщетение към датата на прекратяване на трудовото му
правоотношение- 01.08.2019 г.
Възражението за погасяване на това обезщетение поради изтекла давност, съдът намира за
неоснователно.
Според чл.118, ал.1 т.1 от ЗДСл се признава за служебен стаж времето, през което
държавният служител не е бил на служба поради уволнение, което е признато за незаконно
от компетентните органи - от датата на уволнението до възстановяването му на служба. През
това време обаче ищецът не е имал обективната възможност да ползва полагащия му се
отпуск, поради което най-ранната дата от която може да се възползва от своето право е
10.08.2017 г., когато е възстановен на работа. Докато трае съдебния процес относно
вземането давност не тече (чл.115, б.ж от ЗЗД) , а в чл.59а от ЗДСл е предвидено, че правото
на ползване се погасява по давност, когато платеният годишен отпуск или част от него не е
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от
причините за това. За ищеца срокът за ползване на отпуск за периода 15.05.2015 г. -
01.07.2016 г. започва да тече от началото на следващата година, т.е. от 01.01.2018 г. и към
датата на прекратяване на служебното му правоотношение на 01.08.2019 г. този срок не е
изтекъл. Съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗДСл, при прекратяване на служебното правоотношение
държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск, правото за което не е погасено по давност. Правота на ищеца на платен годишен
отпуск за процесния период не е погасено по давност, а се трансформира в право на
обезщетение за неизползването му, поради прекратяване на служебното правоотношение.
В чл.125 от ЗДСл е предвиден тригодишен срок за предявяване на имуществени спорове по
общия ред. Съобразявайки датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца
-01.08.2019 г., то и този срок не е изтекъл, тъй като исковата молба е подадена пред съда на
30.07.2020 г.
Съгласно чл. 61, ал. 3 от ЗДСл размерът на паричното обезщетение за неизползван отпуск се
определя съобразно размера на основната заплата, определена на държавния служител, към
датата на прекратяване на служебното правоотношение. Взема се предвид и средномесечния
брой на работните дни за съответната година- в случая 22 дни.
Основното възнаграждение на ищеца към датата на прекратяване на служебното му
правоотношение е 829.00 лв., поради което обезщетението за неизползваните 34 дни отпуск
5
е в размер на 1281.18 лева. Предявеният иск е изцяло основателен и следва да бъде важен,
като ответникът бъде осъден да заплати исковата сума, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 03.08.020 година и до окончателното ѝ изплащане.
Поради съвпадане на изводите решението на Ловешкия районен съд следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК Изпълнителна агенция
„Автомобилна администрация“ следва да заплати на И. Д. И. разноски по делото за
въззивната инстанция в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита.
Воден от гореизложените мотиви и на основание чл.272 от ГПК, Ловешкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 260137 от 21.12.2020 година, постановено по гр.дело №
1106 по описа за 2020 г. на Ловешкия районен съд.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, Булстат *********, с
адрес: гр.София, ул.“Ген.Гурко“ № 5 да заплати, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на И. Д.
И., ЕГН ********** разноски по делото в размер на 400.00 ( четиристотин) лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6