Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.02.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IVД въззивен
състав, в публичното заседание, проведено на тридесет
и първи януари през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: СТЕЛА КАЦАРОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
А.
при секретаря Поля
Г., като разгледа докладваното от мл. съдия А. в.гр.дело № 6637 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 335856
от 12.02.2018 г. постановено по гр.д.№ 56529/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 150-ти състав, П.А.П. е осъден да заплати на Л.Г.Б. и Е.Е.Б.
по половината от сумата 39 116.60 лева, както следва на Л.Г.Б. сума в
размер на 19 558.30 лева, представляваща половината от сумата от
20 000 евро или нейната равностойност 39 116.60 лева, получени от
ответника при отпаднало основание, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на исковата молба – 29.02.2016г. до окончателното и заплащане,
и на Е.Е.Б. сума в размер на 19 558.30 лева, представляваща половината от
сумата от 20 000 евро или нейната равностойност 39 116.60 лева,
получени от ответника при отпаднало основание, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на исковата молба – 29.02.2016г. до окончателното и
заплащане.
С решението
съдът се е произнесъл и по направеното искане за присъждане на сторените по
делото разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъдили ответника П.П.
да заплати на Л.Г.Б. и Е.Е.Б. сума в размер на 3294.70 лева, представляваща
направените деловодни разноски по делото.
Ответникът П.П.
обжалва първоинстанционното решение в цялост като неправилно, поради допуснати нарушение
на процесуалния и материалния закон. Във въззивната жалба се излагат
съображения, че районният съд е лишил въззивника от възможността да докаже
възраженията си, доколкото направеното от него доказателствено искане за
събиране на гласни доказателства е било допуснато, а в последствие свидетелите
са били заличени от списъка за призоваване. Посочва се също, че съдът давайки
ход на делото в негово отсъствие и в отсъствие на процесуалния му представител,
който имал уважителни причини за това, го е лишил от възможността да направи
своите искания и възражения по реда на чл. 143 и чл. 144 от ГПК. От въззивника
се поддържа, че процесната сума в действителност му е била преведена по силата
на уговорка между него и наследодателя на ищците във връзка с осигуряване на
съдействие от страна на П. на наследодателя на ищците за закупуване на МПС в
Германия, но твърди, че спорната сума е била върната на наследодателя на
ищците. Въззивникът посочва, че именно с тези парични средства и с негово
съдействие наследодателят на Л.Б. и Е.Б. е закупил автомобили от Германия. В
изпълнение на устния договор между двамата според твърденията на въззивника,
той е изтеглил парите от банковата си сметка и е предал същите на наследодателя
на ищците на два пъти. С оглед изложеното се моли обжалваното решение да бъде
отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което предявените искове
да бъдат отхвърлени като неоснователни. В хода на проведеното пред Софийски
градски съд съдебно заседание от страна на въззивника е направено искане за
присъждане на разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците, в който
изложените от въззивника доводи се оспорват. Поддържа се, че в рамките на три
поредни съдебни заседания пред първостепенния съд, поисканите и допуснати по
делото свидетели не са били доведени, поради което заявеното в жалбата не
отговаряло на истината. Същевременно в отговора се излагат и аргументи във
връзка с допустимостта на доказателствените искания на насрещната страна.
Въззиваемите подчертават, че въззивникът не е оспорил получаването на
процесната сума, но не е представил доказателства нито за връщането им, нито за
изпълнение на задължението си. Ето защо се моли въззивният съд да потвърди
обжалваното решение, като в полза на въззивниците бъдат присъдени и сторените
по делото разноски. Пред въззивнят съд в проведеното открито съдебно заседание
е релевирано и възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК досежно размера на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са субективно съединени осъдителни искове
с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
В исковата молба
и депозираното от ищците уточнение на исковата молба е посочено, че Е.Л.Б.е превел
на 08.01.2013г. по банков път на П.П. сумата от 20 000 евро, равняваща се
на 39 116.60 лева, като в основанието за превод в бордерото за валутен
превод било вписано основание „покупка на кола“. Твърди се, че на 19.12.2013г. Е.Б.е
починал и е оставил за свои наследници съпругата си Л. Г.Б. и дъщеря си Е.Е.Б.,
които претендират връщане на процесната сума съответно по 19 558.30 лева
всяка от тях, при условията на разделност. Те заявяват, че и към настоящия
момент от ответника не е доставен автомобил и въпреки че не била уговорена дата
за доставянето му, е следвало такъв да бъде доставен в рамките на обичайния за
такъв вид сделки срок. Ищците заявяват, че са правили опити да се свържат с
ответника, но не са успели. Предвид всичко изложено, те считат, че поетото от П.
задължение за доставка на автомобил не е изпълнено, което има давало основание
да развалят договора, сключен между него и техния наследодател по аргумент от
чл. 87 от ЗЗД. Излагат се доводи, че в конкретния случай не се изисква срок и
отправяне на покана за евентуално изпълнение, тъй като за тях същото би било
безполезно, както поради изминалите 3 години от сключването на договора, така и
поради това, че автомобилът е бил предназначен за нуждите на починалия им
наследодател и към настоящия момент изпълнението му било ненужно по смисъла на
чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. С оглед на това ищците посочват, че за тях е възникнал
интерес да предявят иска за връщане на процесната сума, ведно със законната лихва
от датата на исковата молба до окончателното и изплащане, като считат, че
следва да бъде съобразена съдебната практика, според която исковата молба има
значение на изявление за разваляне на договора.
Ответникът в
законоустановения срок е депозирал отговор на исковата молба, в който поддържа,
че между него и наследодателя на насрещната страна са съществували
правоотношения както за закупуване на автомобили, така и за закупуване на
кемпер, поради което Е.Б.многократно бил ходил при ответника в Германия,
купувал е автомобили и после се е връщал в България. По отношение на процесната
сума от 20 000 евро ответникът посочва, че същата в действителност е била
преведена по неговата банкова сметка ***.01.2013г, но няколко дни след като Б.
пристигнал в Германия на два пъти сумата била изтеглена от ответника и
предадена на наследодателя на ищците, който в последствие си закупил МПС с
марка „Мерцедес“. Като аргумент в подкрепа на твърденията си ответникът
посочва, че наследодателят на ищците е починал почти година след превеждането
на процесната сума, без да търси връщането и, което било индиция, че парите
били получено отЕ.Б..
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
наличието на противоречие с императивните правни норми, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящата
състав намира постановеното от СРС, 150 ти състав, решение за валидно,
допустимо и правилно. Съображенията на съда в тази насока са следните:
По делото е
представено бордеро за валутен превод от 08.01.2013г. и извлечение от SWIFT, въз основа на които се установява, че Е.Л.Б.е
заплатила по банков път сума в размер на 20 000 евро с равностойност
39 116.60 лева към 08.01.2013г., като в графата за получател на сумата е
посочено именно името на ответника П.А.П.. В представения платежен документ е
упоменато и основанието за извършване на плащането, а именно „покупка на кола“. Обстоятелството, че ответникът е получил
процесната сума в размер на 20 000 евро не се оспорва от него.
Между страните
не се спори и че процесната сума от 20 000 евро е била изтеглена от
ответника, което обстоятелство се потвърждава и от приложеното към отговора на
исковата молба и прието по делото извлечение от банкова сметка, ***, че е на
ответника, и в което е отразено и получаването на сумата от 20 000 евро от
името на Е.Л.Б.с основание „покупка на кола“.
Към исковата
молба е представено и удостоверение за наследници с изх.№ 0104-43/08.01.2014г.
наЕ.Л. Б., от което е видно, че същият е починал на 19.12.2013г. и е оставил
като свои наследници по закон единствено съпругата си Л.Г.Б. и дъщеря си Е.Е.Б.
– ищци в настоящото производство. Това обстоятелство не се оспорва и от
ответник.
При така установеното от фактическа страна
въззивният съд намира от правна страна следното:
За да бъде
уважен предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, следва да бъде
установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно
1./ наличието на валидно облигационно правоотношение между ответника и
наследодателя на ищците, 2./ изпълнение на поетото от наследодателя на ищците
задължение по договора за заплащане на процесната сума, 3./ валидно
разваляне на договора от ищците и 4/че ищците са правоприемници (наследници по
закон) на изправната по договора страна. В тежест на ответната страна с оглед
правилата за разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 от ГПК
е да установи, че е изпълнил поетото към наследодателя на ищците задължение или
че е върнал процесната сума.
От изложената
фактическа обстановка и с оглед твърденията на ответника, настоящият състав
намира, че между страните не се спори, че между наследодателя на ищците и
ответника е съществувала договорно правоотношение, доколкото самият ответник
признава в отговора на исковата си молба и във въззивната си жалба за
съществуването множество правоотношения между същите страни за закупуване на
автомобили и в частност, че в конкретния случай е съществувала уговорка между
тях във връзка с покупка на МПС – изявление, което въззивният състав цени по
реда на чл. 175 от ГПК като признание на неизгоден за ответника факт. В
подкрепа на това са и представените по делото бордеро за валутен превод от
08.01.2013г. и извлечение от SWIFT, в които като
основание за превеждане на процесната сума изрично е посочено „покупка на
кола“, като така посоченото основание за получаване на тези парични средства не
е било оспорено от ответника.
По делото е безспорно
установено и обстоятелството, че именно ищците са единствени наследници на Е.Б.–
факт, който се доказва и от представеното по делото удостоверение за
наследници. Същевременно при смърт на страна по договор, който не е сключен с
оглед личността, какъвто е настоящият случай, възникналото въз основа на
договора правоотношение не се прекратява със смъртта на страната, а се запазва,
като преминава към универсалните правоприемници на починалата страна, които в
конкретната хипотеза са наследниците по закон наЕ.Б., а именно Л.Б. и Е.Б..
Следователно след 19.12.2013г. (датата на смъртта наЕ.Б.) договорното
правоотношение, въз основа на което на ответника е заплатена сума в размер на 20 000
евро, е продължило да съществува, но вече между него, от една страна, и
наследниците наЕ.Б., от друга страна.
Осъществяването
и на втория факт от фактическия състав на нормата на чл. 55, ал. 1, пр.3 от ЗЗД
също е безспорно установен, както от представените по делото доказателства
(бордеро за валутен превод и извлечение от SWIFT),
така и от признанието, ценено по реда на чл. 175 от ГПК, направено от
ответника, а именно, че Е.Б.– праводател на ищците, е превел по банковата му
сметка сума в размер на 20 000 евро с посочено основание „покупка на кола“,
която въззивникът е изтеглил.
Настоящият състав
приема, че е осъществен и последния елемент от фактическия състав на чл. 55,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, а именно отпадането на основание за плащане на
претендираната от ищците сума. В ППВС №1/1979г. са дадени указания в кои случаи
е налице отпадане на основанието, като е посочено, че това са хипотезите на унищожаване на договорите поради пороци на
волята, на разваляне на договорите поради неизпълнение,
на настъпване на прекратително условие, когато
сделката е сключена при такова условие, и други подобни случаи. В разглежданата от съда
хипотеза, ищците заявяват, че предвид неизпълнението на задълженията на
ответника по сключения между него и наследодателя им договора, е отпаднал
интереса им от изпълнението на същия, тъй като е изминал сравнително продължителен
период от време и след смъртта на
наследодателя им изпълнението е безпредметно, доколкото автомобилът е бил
предназначен за изпълнение на неговата дейност.
Съгласно разпоредбата на
чл. 87 от ЗЗД разваляне на договора е обусловена от отправянето от изправната
по договора страна до неизправната на волеизявление за разваляне на същия, като
в хипотезата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД е необходимо да бъде предоставен подходящ
срок за изпълнение, а в случаите по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, когато изпълнението е
станало безполезно, дори не е необходимо предоставянето на подобен срок.
Законодателят е предвидил в чл. 87, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД и писмена форма за
отправеното предупреждение за разваляне на договора, когато същият е сключен в
писмена форма, какъвто не е конкретният случай, предвид факта, че процесният
договор не е бил обективиран в писмена форма. В настоящия казус съдът намира,
че изправна страна по договора е наследодателят на ищците, но че за същите все
още не е отпаднал интереса да получат изпълнението, доколкото по делото не е
установено, че процесният автомобил е бил предназначен именно за
осъществяваната от починалия дейност, а не например за обезпечаване на
семейните потребности, т.е за потребностите и на самите ищци. Поради това,
въззивната инстанция счита, че приложение намира хипотезата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. Следователно за да се приеме, че договорът е развален, е необходимо на
неизправната страна – ответника по настоящото дело да бъде предоставен подходящ
срок за изпълнение. В своята практика Върховният касационен съд (решение №
218/29.11.2016г. по гр.д.№ 1306/2016г. на ВКС, ІV г.о., решение №
186/15.07.2014г. по гр.д. № 6836/2013г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №
178/12.11.2010г. по т.д.№ 60/2010г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 286/26.02.1996г.
по гр.д.№1294/1995г. на ВС V г.о.) изрично посочва, че развалянето на договора
по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД може да стане и с исковата молба, ако длъжникът
не изпълни в хода на производството задължението си в срок, който е подходящ
предвид вида на неизпълнението. В разглеждания случай, видно от датата на
депозиране на исковата молба – 29.02.2016г. и датата на приключване на устните
състезания пред районния съд – 13.12.2017г.,
по време на процеса в рамките на повече от една година ответникът не е
изпълнил задълженията си, няма данни и до настоящия момент да е осъществил
каквито и да е действия във връзка с доставяне на процесния автомобил. Този
срок е достатъчно продължителен, поради което съдът намира, че с подадената от
ищците искова молба договорът за доставка на автомобил е бил развален и за тях
е възникнало правото да иска връщането на заплатеното от наследодателя им сума
във връзка с договорената цена, а именно сумата от 20 000 евро.
Настоящият състав намира за необходимо да посочи, че в качеството си на
наследници на Б. – кредитор по процесния договор на ответника всяка от ищците
разполага с субективното право да искат разваляне на двустранния договор поради
неизпълнение от длъжника, но само за своята наследствена част (в този смисъл
решение № 282/13.03.1986г. II г.о на ВС). Предвид
обстоятелството, че по делото е установено,че ищците са единствени наследници
на кредитора по двустранния договор с длъжник ответника, то с отправяне и от
двете на изявление за разваляне, следва да се счита развален договора изцяло.
Недоказани остават
твърденията на ответника, че същият е предоставил процесната сума на Е.Б.–
наследодател на ищците и че с нея той е закупил МПС. Обстоятелството, че
приживе Б. не е претендирал връщане на предадената сума не може да се цени като
доказателство за изправност на ответника при изпълнение на поетите от него
договорни задължения, доколкото изправната по договора страна има право на
субективна преценка кога и как да потърси изпълнение по договора. Нещо повече
именно в тежест на ответника е установяването на твърдените от него положителни
факти, а именно че е изпълнил задължението си или че е върнал процесната сума
на съконтрахента си, като доказателства в тази насока не са били ангажирани.
По отношение на размера на исковите претенции:
Настоящият състав
споделя изводите на първоинстанционния съд, че на основание чл. 9 от ЗН
съпругата и дъщерята на Е.Б.са наследили като единствени негови наследници по
закон по ½ (по равно) от притежаваните от него права. Следователно всяка
една от ищците има право на ½ от дължимата на основание чл. 55, ал.1,
пр. 3 от ЗЗД сума в общ размер от 20 000 евро, платена като цена по
сключения между ответника и техния наследодател договор, т.е в полза на всяка
една от ищците следва да бъде присъдена сума от по 10 000 евро, равняващи се на 19 558.30 лева.
С оглед изложеното
настоящият състав намира, че по делото е установено осъществяването на всички
кумулативно дадени предпоставки, необходими за уважаване на предявените от ищците
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Ето защо, въззивният състав приема,
че решението на Софийски районен съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК право на разноски пред
въззивната инстанция имат въззиваемите – Л.Г.Б. и Е.Е.Б.. Съобразно
разясненията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д.
№ 6/2012г., за да бъде присъден претендирания от страна адвокатски хонорар,
плащането му следва да бъде доказано, като ако същото е станало в брой, то
вписването на направеното плащане в договора за правна защита и съдействие е
достатъчно и има характер на разписка. В настоящия случай процесуалният
представител на въззиваемите е представил договор за правна защита и
съдействие, в който е вписано, че уговореното възнаграждение е в размер на 1700
лева, като е отбелязано и че начинът на заплащане на възнаграждението следва да
е в брой. В договора обаче не е посочено дали уговорената сума е реално
заплатена, тъй като в договора за правна защита и съдействие не е попълнена графата
относно извършването на самото плащане. Ето защо въззивният съд намира, че от
въззиваемите не е представено доказателство за заплащането на процесната сума,
представляваща адвокатско възнаграждение. В този смисъл е и практиката на ВКС при произнасяне по реда на чл. 248 от ГПК - Определение
№ 307 от 13.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 802/2012 г., II т. о., Определение №
326 от 13.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. 1196/2015 г., IV г. о., Определение №123/06.04.2015 г. на ВКС по гр.дело № 5918/2014 г. III
г.о. Предвид изложеното разноски в полза на Л.Г.Б. и Е.Е.Б. пред
въззивната инстанция не следва да бъдат присъждани.
По аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 335856 от 12.02.2018 г.
постановено по гр.д.№ 56529/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 150-ти
състав.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.