Решение по дело №292/2020 на Административен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

      №

гр.Русе, 25.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

 Председател: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА

     Членове: ДИМИТРИНКА КУПРИНДИЙСКА

 ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

при секретаря Мария Станчева и с участието на прокурора Диана Неева, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 292 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Е.Ю. (E.O.), турски гражданин, роден на *** г., чрез процесуалния му представител, против решение № 317/30.03.2020 г., постановено по АНД № 2550/2019 г. по описа на РРС, с което е потвърдено наказателно постановление № 38-0001622/26.11.2019 г., издадено от началника на ОО „Автомобилна администрация“ – Русе. С наказателното постановление, на основание 93в, ал.14 от ЗАвПр, за нарушение по чл. 12, § 3, второ тире от Приложение „Контролен уред“ към Европейската спогодба за работата на екипажите на превозните средства, извършващи международни автомобилни превози (AETR), на касатора е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 500 лева. Като касационно основание се сочи неправилното приложение на материалния закон от страна на въззивната инстанция. Касаторът поддържа, че според легалната дефиниция на понятието „друга работа“ по чл.1, б.“р“ от Европейската спогодба, в нея не се включва времето за изчакване и времето, което не е свързано с управление, прекарано в превозно средство в движение, на ферибот или във влак. Възразява, че времето, през което управляваният от него товарен автомобил е престоявал в колоната от други автомобили, разположена по бул.“Тутракан“ в гр.Русе с цел излизане от територията на страната през ГКПП „Дунав мост“, съставлява именно време за изчакване, поради което той не е имал задължението да превключва дигиталния тахограф от режим „почивки“ в режим „друга работа“. Поддържа, че при съставянето на акта за установено административно нарушение (АУАН) и наказателното постановление (НП) били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които не били констатирани от районния съд, изразяващи се в неосигуряване на преводач, който да преведе тези два акта на разбираем за нарушителя език и да се убеди, че последният е разбрал тяхното съдържание. Заявява, че в резултат на това процесуално нарушение той бил лишен от възможността да представи писмените си обяснения и възражения срещу АУАН съгласно чл.44, ал.4, изр.второ от ЗАНН. Счита, че и в производството пред административнонаказващия орган субсидиарно приложение, по силата на препращащата разпоредба на чл.84 от ЗАНН, намират правилата на НПК, разпоредбата на чл.21, ал.2 от който кодекс изисква назначаването на преводач на лицата, които не владеят български език. По посочените съображения се иска отмяната на обжалваното решение и решаване на делото по същество чрез отмяната на наказателното постановление. Претендира присъждането на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба - Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание не изпраща представител.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението на РРС.

Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Разпоредбата на чл.84 от ЗАНН действително препраща за неуредените в същия закон случаи към правилата на НПК, но не общо, както поддържа касатора, а по отношение на изчерпателно посочените в същата разпоредба въпроси. По-конкретно в нея липсва общо препращане, т.е. такова, което да обхваща както съдебната, така и извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство, към правилата на Глава тридесета "а" „Особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от лица, които не владеят български език“ (нова - ДВ, бр. 21 от 2014 г.), със създаването на която в националното ни законодателство, съгласно § 5 от ДР на ЗИДНПК (ДВ, бр. 21 от 2014 г.), е транспонирана Директива 2010/64/ЕС. Следователно правилата на Глава тридесета „а“ от НПК намират приложение само в съдебната фаза на административнонаказателното производство – в производствата по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, на касационни жалби пред административния съд и на предложения за възобновяване, към които чл.84 от ЗАНН препраща изрично. Това следва и от текста на чл.1, § 3 от Директива 2010/64/ЕС, който гласи следното:“Когато законодателството на държава-членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от страна на орган, различен от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, и когато налагането на такава санкция може да бъде обжалвано пред такъв съд, настоящата директива се прилага единствено за производството по обжалване пред този съд“. В този смисъл е и съображение 16-то от преамбюла на Директива 2010/64/ЕС:“ В някои държави-членки орган, различен от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, е компетентен да налага санкции за относително леки нарушения. Такъв е случаят например за пътнотранспортни нарушения, извършвани в широк мащаб и които могат да бъдат установени след пътнотранспортна проверка. В подобни случаи не може да се изисква компетентният орган да гарантира всички права съгласно настоящата директива. Когато законодателството на държава-членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от такъв орган и е предвидено право на обжалване пред съд с компетентност по наказателноправни въпроси, настоящата директива следва да се прилага единствено за производството по обжалване пред този съд“.

На следващо място, понятието „леки нарушения“ по смисъла на директивата не се отнася само към явно маловажните и маловажните нарушения по чл.39 от ЗАНН. Понятийният апарат на съюзното право има автономно значение, което не може да бъде обвързано със значението, което конкретното понятие би имало по националното право. По смисъла на Директива 2010/64/ЕС „леки нарушения“ (англ. „minor offences“, фр. „infractions mineures“) са тези, за които наказанието се налага от административен орган, а не от съд с компетентност по наказателноправни въпроси. Показателен за това е факта, че дори във варианта на директивата на френски език не са използвани понятията от френското наказателно право, известно с тройното деление на правонарушенията според степента на обществената им опасност (contravention, délit, crime). Следователно, по силата на чл.1, § 3 от Директива 2010/64/ЕС, създадените със същата гаранции се прилагат, както беше посочено и по-горе, единствено в производството по съдебно обжалване на наказателното постановление, а не и в извънсъдебното производство пред административнонаказващия орган.

Разпоредбата на чл.8 от Директива 2010/64/ЕС гласи: „Нищо в настоящата директива не се тълкува като ограничаващо или дерогиращо от което и да е от правата и процесуалните гаранции, които са предоставени съгласно Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, Хартата на основните права на Европейския съюз, други съответни разпоредби на международното право или законодателството на която и да е държава-членка, което предвижда по-високо ниво на защита“, в какъвто смисъл е и съображение 5-то от нейния преамбюл.

Въпреки така декларираното съответствие между стандартите по Директива 2010/64/ЕС, от една страна, и ЕКПЧ, от друга, настоящата касационна инстанция констатира, че приложното поле на директивата, в резултат на изключването в чл.1, § 3 от нея на приложението й по отношение на извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство,  в крайна сметка е по-тясно от приложното поле на чл.6, § 3, б.“а“ от ЕКПЧ[1], който текст гарантира на всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, правото да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език. Това е така, защото Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) третира административните нарушения, включително пътнотранспортните нарушения, примерно посочени в съображение 16-то от преамбюла на Директива 2010/64/ЕС, като такива, за които директивата не се прилага, като престъпления за целите на чл.6 от ЕКПЧ, стига те да отговарят на определени критерии[2].

Изведените в практиката на ЕСПЧ стандарти за справедлив процес в случая са спазени. С акт за назначаване на преводач от 25.11.2019 г. началникът на ОО „Автомобилна администрация“ – Русе, на основание чл.142 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН, е назначил О.Н.М. за преводач като му е възложил да превежда от български език на турски език и обратно разговорите между касатора и служителите на ОО „Автомобилна администрация“ при връчването на АУАН и снемането на обяснения и възражения от водача, както и да преведе на същия от български на турски език цялото съдържание на АУАН, НП и съставената заповед за прилагане на ПАМ. С декларация от 26.11.2019 г. назначеният преводач е декларирал, че е присъствал при връчването на АУАН и снемането на възражения/обяснения от нарушителя и че е превеждал разговорите между него и служителите от ОО „АА“ – Русе, както и че е превел на касатора цялото съдържание на АУАН и НП и че същият е разбрал какво нарушение е извършил, какво наказание му е наложено, както и правото си да обжалва наложеното наказание, по какъв ред и в какъв срок може да стане това. При това положение обосновано се явява направеното от въззивната инстанция заключение, че в извънсъдебната фаза на процеса не са допуснати процесуални нарушения като и двата акта, издадени в нея (АУАН и НП) са преведени на езика на наказаното лице и по този начин е гарантирано напълно правото му на защита, което е и практически реализирано в развилото се производство по съдебно обжалване на наложената санкция.

Неоснователни са и развитите оплаквания за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон. Действително, според легалната дефиниция на понятието „друга работа“ по чл.1, б.“р“ от Европейската спогодба, в нея не се включва времето за изчакване и времето, което не е свързано с управление, прекарано в превозно средство в движение, на ферибот или във влак. Неоснователно обаче касаторът поддържа, че времето, прекарано в управлявания от него товарен автомобил, през което автомобилът е престоявал в колоната от други автомобили, разположена по бул.“Тутракан“ в гр.Русе с цел излизане от територията на страната през ГКПП „Дунав мост“ и периодично се е предвижвал на съвсем кратки разстояния, съставлява „време за изчакване“, поради което не се покрива от законовото определение за „друга работа“. Според раздел III „Изисквания за устройство на контролния уред“, б.“В“ „Регистриращи устройства“, § 4 (а) (iii), второ тире от Допълнение 1 към Приложение „Контролен уред“ на Европейската спогодба, времето на изчакване е периодът, през който водачите не са задължени да останат на работното им място, освен за да отговарят на евентуални повиквания, за да поемат или продължат управлението на превозното средство или за да извършат други дейности. Очевидно е, че престояването на превозното средство в колона от други превозни средства и периодичното потегляне и придвижване с него на съвсем кратки разстояния по необходимост изисква водачът да се намира на работното си място, за да може да поеме управлението, щом колоната започне движението си, поради което този период от време не съставлява „време на изчакване“ и следователно не е изключен от приложимия режим „друга работа“.

Както е посочил и районният съд, през описаните в НП периоди от време, докато е престоявал на работното си място в кабината на товарния автомобил в очакване на потегляне на колоната от автомобили, касаторът не е почивал, а е осъществявал „друга работа“ по смисъла на Европейската спогодба (AETR), поради което, като e поставил превключващия механизъм на режим „Почивки“, последният е извършил описаното в санкционния акт нарушение, за което правилно е бил наказан.

Неоснователни са и възраженията, свързани с неосигурена на касатора възможност по чл.44, ал.1 от ЗАНН да депозира в тридневен срок възраженията си, която възможност му била посочена с АУАН. Доколкото касаторът е лице без постоянен адрес в страната, то за него приложим е текста на чл.44, ал.4 от ЗАНН, според който писмените обяснения или възражения на водача следва да бъдат приложени към АУАН, т.е. те следва да бъдат представени в деня на неговото съставяне, който акт незабавно се предоставя на наказващия орган. В случая по делото няма данни за представени такива писмени възражения нито при съставяне на АУАН, нито в тридневния срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН, посочен използвания формуляр на АУАН. 

По изложените съображения следва да се приеме, че районният съд е приложил правилно материалния закон и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът

Р   Е   Ш   И  :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 317/30.03.2020 г., постановено по АНД № 2550 по описа за 2019 г. на Районен съд - Русе.

Решението е окончателно.

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

ЧЛЕНОВЕ: