Р Е Ш Е Н И
Е
Номер
260149/17.05.2021 г. Година
2021 Град С.З.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД Първи Граждански състав
На 14 април Година 2021
в публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ТАНЯ КЕМЕРОВА
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1028 по описа за 2021
година.
Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по първата въззивна жалба на „Н.С.“ ЕАД – клон Г.Т.със седалище и
адрес на управление гр.С.З., представлявано от управителя инж.Ф.Н.Ш., чрез
пълномощника юриск.М.К. против решение № 260266 от 03.11.2020 г., постановено
по гр.дело № 2459/2020г. по описа на РС С.З..
Въззивникът
е останал недоволен от решението на първоинстанционния съд. Счита постановеното решение за недопустимо,
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като излага подробни съображения.
Моли
съда да постанови решение, с което да обезсили първоинстанционното решение в
частта, с която предявеният от ищеца Т.П.Т. иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ е
уважен, като недопустим и производството в тази му част бъде прекратено; да отмени първоинстанционното решение в частта, с
която предявеният от ищеца иск е уважен, като неправилен и да отхвърли
предявеният от ищеца иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ, като неоснователен.
Претендират и направените по делото разноски
и пред двете съдебни инстанции.
Доказателствени искания не са направени.
Постъпила е и втора въззивна жалба
/наречена от него Искова молба/ от Т.П.Т. ***, чрез адв.М.Т. *** срещу решение
№ 260266 постановено по гр.д.№ 2459/2020г. по описа на Районен съд С.З..
Въззивникът сочи, че първоинстанционното
решение в обжалваната му част е неправилно. Излага подробните си съображения в
тази втора въззивна жалба.
Претендира за заплащане от „Н.С.“ ЕАД –
клон Г.Т.сумата от 7200 лева, явяващо се
обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за времето от 30.06.2020г. до 30.12.2020г., през което е останал без работа, поради
незаконното му уволнение.
В
отговора си по чл.263, ал.1 ГПК, другата страна „Н.С.“ ЕАД – клон Г.Т., чрез
юриск.М.К. взема становище, че депозираната въззивна жалба от Т.П.Т. е
допустима, но е неоснователна. Изложени са подробни съображения в тази насока.
Претендира се отхвърляне на жалбата и
потвърждаване на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като
правилно и законосъобразно.
Представят и молят да се приемат като
доказателства по делото: Дневник за движение на трудови книжки, започнат
29.10.2010г. – номериран и прошнурован.
След
извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 от ГПК във връзка с
чл.260 и чл.261 от ГПК съдът намира въззивната жалба за допустима и редовна,
поради което следва да се произнесе и по нейната материална основателност.
Съдът като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.344, ал.1,т.1,
т.2 и т.3 от КТ.
Разгледани
по съществото си въззивните жалби на двамата жалбоподатели се явяват
неоснователни и недоказани, поради следните съображения:
В първоинстанционното производство правилно е
установена следната фактическа обстановка:
Делото е образувано по искове с правно основание
чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ – за отмяна на незаконно уволнение,
възстановяване на преди заеманата работа на длъжността „Надзорник водни
съоръжения“ при ответника – “Н.С.” ЕАД гр.С., клона С.З., като втория въззивник
Т.П.Т. оспорва Заповед с № 38 от 30.06.2020г. на Кмета на “Н.С.” ЕАД гр.С.,
клона С.З., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на
основание чл.189, ал.1, т.4 и чл.193, ал.1, и чл.194 от КТ във връзка с чл.187,
ал.1, т.3, т.9 и чл.195, ал.1 от КТ, като незаконосъобразна – с твърденията, че
дисциплинарното наказание не е наложено правилно, не било извършено също така и
от компетентния за това орган. Моли да заеме отново преди заеманата от нея
длъжност „Надзорник на водните съоръжения”. Претендира и за заплащане на
дължимото за оставане без работа обезщетение за оставане без работа за шест
месеца в размер на 1200.00 лева, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното заплащане на
същата, както и направените от нея по делото разноски.
Видно от събраните по делото писмени доказателства и от
личното трудово досие на ищеца и втори въззивник страните не спорят, че между
страните е съществувало в периода от 21.04.2010 г. до 30.06.2020 г. валидно
възникнало трудово правоотношение от сключения между тях на 21.04.2010 г.
трудов договор за неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ. По
силата му ищецът е заемал последно длъжността „ръководител ХТР и ОПВВВ“ в
ответния клон до датата 30.06.2020 г., когато му е връчена представената по
делото заповед № 38 на управителя на същия клон, с която му е наложено
дисциплинарното наказание „уволнение“, с което трудовото му правоотношение е
прекратено на това основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (л. 7 от
първоинстанционното дело).
По иска с правно основание чл. 344, т. 1 КТ:
От представеното от ищеца с исковата му молба и
неоспорено от ответника и първи въззивник удостоверение с изх. № 88/07.07.2020
г. на Председателя на НФ “ЗГС“ на КТ „Подкрепа“ е видно, че ищецът е бил към
този момент председателя на Браншовия синдикат на работещите в „Н.С.“ ЕАД (л.
6). В това му качество същият е подписал и представения по делото Браншови КТД
за работещите в „Н.С.“ ЕАД от 28.11.2018 г. (л. 64 и 75). По делото обаче
няма данни в подкрепа на твърденията му в исковата молба, да е бил избиран и за
представител на работниците и служителите в ответното предприятие по реда на
чл. 7, ал. 2 и чл. 7а КТ (л. 3). Тъкмо напротив. По делото ищецът, чиято е тук
доказателствената тежест, не е представил и липсва решението на общото събрание на работниците и
служителите по чл. 7, ал. 2 и чл. 7а КТ, с което да е бил избран за такъв
представител, а разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ изрично изисква изборът
за такъв представител да е извършен с такова решение на общото събрание, взето
по реда на чл. 7, ал. 2 или чл. 7а КТ (Р 287-2018-IV г.о.). Поради това съдът
намери, че към момента на процесното му уволнение, ищецът не е бил предварително
закрилян от чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ.
При тези установени по делото обстоятелства обаче,
съдът намира, че дисиплинарното му уволнение е незаконно защото спрямо него
е била приложима предварителната закрила по чл. 333, ал. 3 КТ, а не е била
преодоляна от ответния работодател преди същото му уволнение. Поради това
то се явява незаконно и следва да се отмени само на това основание, без
трудовият спор за законността му да се разглежда по същество (чл. 344, ал. 3 КТ).
Вярно е, че в тази насока в исковата си молба ищецът
излага по – скоро доводите си за непреодоляване на предварителната закрила по
чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ, от каквато по делото няма данни да се е ползвал с
оглед изложеното, а не тази по чл. 333, ал. 3 КТ, макар че сочи само чл. 333 КТ
и твърди, че като председател на Браншовият синдикат на работещите в „Н.С.“ АД,
бил натоварен със задължението да представлява общите интереси по въпросите на
трудовите и осигурителните отношения пред ответното дружество на работещите в
него лица, съгласно нормата на чл. 7, ал. 2 КТ. Поради това поддържа, че
работодателят му следвало да спази и чл. 333 КТ, съгласно който, работник или
служител, който бил избран за представител на работниците и служителите по реда
на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а КТ, за времето, докато имал такова качество, можел да
се уволни само с предварително разрешение на Инспекцията по труда, а такова
липсвало преди уволнението му (л. 3). Но също така е вярно от една страна, че в
трайната си практика ВКС винаги е приемал, че доводите за нарушения на
императивните правни норми, съдържащи се в КТ, включително и на тази по чл. 333 КТ, не са основания на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ по смисъла на 127, ал.
1, т. 4 ГПК, защото съдържат само правна преценка на фактите по спора, а те
самите не са факти, а изводи, а последните по своето естество не могат да бъдат
обстоятелства, на които се основава иска, защото такива са само фактите и то не
всички имащи връзка със спора, а само тези, които индивидуализират заявеното с
исковата молба спорно право, а с това и предмета на делото. А последните са
само правопораждащият го факт, съдържанието му и носителите на
правоотношението, съставка на което е това право. Поради това именно и само
тези белези ищецът е длъжен да посочи и в случая в основанието и петитума на
исковата си молба по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, което изискване в случая ищецът е
спазил, като именно тях е посочил в исковата си молба, като основание на иска
си по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението му за незаконно и
неговата отмяна. При това положение основанието на този му иск са само следните
посочени от него в исковата му молба правнорелевантни факти по сключения от
страните безсрочен трудов договор и прекратяването му с процесното
дисциплинарно уволнение, както и че към този момент ищецът е бил председател на
Браншовия синдикат на работещите в „Н.С.“ ЕАД. В този смисъл посочените от
ищеца в исковата му молба правни норми, включително и тази на чл. 333 КТ, които
сочи, като неспазени при уволнението му, не са част от основанието на иска му
за отмяна на това му уволнение, а само правни доводи (Р 432-2000-III г.о.).
От друга страна трайна е и задължителната практика на
ВКС, че съдът е длъжен служебно да провери спазването на императивните
материалноправни норми, дори и тяхното нарушение да не е въведено като
основание на иска (в този смисъл т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и Р
432-2000-III г.о.). В тази връзка ВКС многократно е подчертавал, че е
неправилно разбирането, че нарушенията на императивните правни норми в КТ
(каквито са и чл. 193, ал. 1, чл. 194, ал. 1, чл. 195, ал. 1 и чл. 333, ал. 1,
3 и 4 КТ), ако не бъде изрично посочено в исковата молба, не следва да се
разглежда от съда, защото именно противното повелява чл. 5 ГПК, вменявайки на
съда задължението да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато
следва да намери приложение установената в публичен интерес императивна
материалноправна норма. Поради това за спазването на такива норми съдът следи
служебно, дори и тяхното нарушение да не е въведено като основание на иска (в
този смисъл т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и Р 432-2000-III г.о.). Не би
могло да бъде иначе и в случая, защото предмет на заповедта за уволнение е едно
от основните права на всеки човек - правото на труд. Поради това защитата му
налага стриктното спазване на предвидените в закона защитни норми, които са
императивни и затова за спазването им съдът е длъжен да следи служебно като
част от функцията му да решава делата според точния смисъл на действащите
закони (чл. 5 ГПК и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК).
А понеже разпоредбата на чл. 333, ал. 3 КТ е
императивна, за спазването й съдът също е длъжен да следи служебно (в този
смисъл и Р 432-2000-III г.о.). При това положение, дори и ищецът и втори
въззивник да не се беше позовал изрично в исковата си молба на обстоятелството,
че към момента на дисциплинарното си уволнение е бил председател на Браншовия
синдикат на работещите в „Н.С.“ ЕАД и не е била спазена преди уволнението му
нормата на чл. 333 КТ, то и тогава съдът следваше да провери служебно дали
ответният работодател е преодолял и тази предварителна закрила по чл. 333, ал.
3 КТ преди това му уволнение, а не само тази по чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ, за
която по същество излага доводи с оглед изложеното, защото и нормата на чл.
333, ал. 3 КТ е императивна, а и в случая ищецът изрично се е позовал в
исковата си молба на неспазването на цялата предварителна закрила по чл. 333 КТ, без да сочи конкретна алинея от същата, искайки съдът да не разглежда
поради това трудовия спор за законността на уволнението му по същество съгласно
чл. 344, ал. 3 КТ (л. 3). При това положение съдът е длъжен да провери
спазването на всички императивни правни норми от тази закрила по чл. 333 КТ,
включително и тази на чл. 333, ал. 3 КТ, защото е част от същата закрила,
независимо, че ищецът не е я посочил изрично в исковата си молба, защото това
не само не е необходимо, а и защото и без посочването й съдът е длъжен да
провери служебно спазването й, защото е императивна и е част от предварителната
закрила по чл. 333 КТ, на непреодоляването на която той в случая изрично се е и
позовал в исковата си молба, сочейки чл. 333 КТ и обстоятелството, че е
председател на Браншовия синдикат на работещите в „Н.С.“ ЕАД. Поради това е в
тежест на ответния работодател да докаже спазването на всички кумулативни
елементи от тази процедура, включително и получаването на предварително
съгласие на синдикалния орган по чл. 333, ал. 3 КТ за процесното уволнение (Р
432-2000-III г.о.).
В заключение, въззивната инстанция намира, че доводите,
изложени във въззивната жалба на първия жалбподател не обосновават
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт по отношението на първия
обективно-съединен иск. Решението на първоинстанционния съд в тази му част е
правилно, съответства на събраните по делото доказателства и е постановено при
точно приложение на материалния закон. За да уважи като основателен първият предявен
обективно съединен иск срещу “Н.С.” ЕАД гр.С., клона С.З. иск, съдът въз основа
на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, правилно е приел,
че са налице материално-правните предпоставки за уважаването на иска за
признаване на уволнението за незаконно, което се явява и основанието за
уважаване от съда на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
Налага се безспорния извод, че, ответният работодател
не е доказал да е преодолял тази закрила съобразно нормата на чл. 333, ал. 3 КТ
към датата на това му уволнение, респективно да е получил предварителното
съгласие за същото от синдикалния орган, определен с решението на централното
ръководство на същата синдикална организация, поради и настоящият въззивен съд,
съдът намери, че това уволнение е незаконно и следва да се отмени само на това
основание, без трудовия спор за законността му да се разглежда по същество (чл.
344, ал. 3 КТ). Поради това предявеният от ищеца иск по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ за неговата отмяна, се явява основателен и следва да се уважи (чл. 344,
ал. 3 КТ).
По иска с правно основание чл.
344, т. 2 от КТ:
Тъй като първият
от обективно съединените искове е преюдициален спрямо втория – за
възстановяване на предишната работа, а първият е изцяло основателен и доказан, то
и вторият иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ следва да бъде изцяло уважен, като вторият
въззивник Т. следва да бъде възстановена на предишната работа, която последно е
заемал при ответника.
В тази насока изцяло неоснователни и необосновани са възраженията
за противното на първия въззивник “Н.С.” ЕАД във въззивната им жалба, че този
иск бил недопустим и неоснователен, защото ищецът бил поискал с него да бъдел
възстановен на друга длъжност „надзорник водни съоръжения“, каквато не бил
заемал към датата на уволнението си. С исковата си молба ищецът е поискал с
този си иск да бъде възстановен на предишната си работа, а обстоятелството, че
след това е посочил за такава заеманата от него по-рано по трудовия му договор
друга длъжност „надзорник водни съоръжения“, а не заеманата от него такава
след изменението й с представеното с ЛТД допълнително споразумение от
21.11.2018 г. длъжност „ръководител ХТР и ОПВВВ“ към датата на
дисциплинарното му уволнение на 30.06.2020 г., не обуславя нито недопустимост,
нито неоснователност на този му иск, защото със същия той по същество иска и
може да бъде възстановен при основателността му само на предишната му
работа при ответния работодател (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ). Също така съобразно
константната, постоянната и неизменена практика на Върховните съдилища на
Републиката, няма значение наименованието на предходно заеманата длъжност, а
важно е ясно заявеното искане на ищеца да бъде възстановен именно на тази преди
заемана длъжност, независимо от вида на нейното наименование.
По иска с правно основание чл.
344, т. 3 от КТ:
Същото обаче не се отнася по отношение на третия
предявен иск по чл. 225 от КТ, като въззивната инстанция приема, че същият въпреки,
че се явява като акцесорен по отношение на първия главен обективно съединен иск
следва да бъде отхвърлен в пълния му претендиран
от втория въззивник размер, ведно и с претендираната законна лихва, до окончателното й изплащане.
Подадената от Т.П.Т.
чрез процесуалния му представител въззивна жалба против решението на
Старозагорския районен съд, постановено по горепосоченото дело в частта му, с
която предявеният от ищеца Т.П.Т. иск по чл.344 ал.1 т.З от КТ е отхвърлен, е
допустима, но неоснователна по следните съображения:
Неоснователно в жалбата
се твърди, че „ съдът неправилно е възложил на ищеца доказателствена тежест да
установява отрицателен факт- обстоятелството, че същият не е бил в трудово
правоотношение за процесния период, респективно, че същият не е получавал
трудово възнаграждение от друг работодател.“.
Точно обратното: Съдът
правилно и в съответствие с трайно установената и константна съдебна практика е
извършил разпределението на доказателствената тежест, като с доклада си по
делото на ищеца е указано, че следва да докаже оставането си без работа по
трудово правоотношение, поради уволнението, респ. основателността на предявения
от него иск по чл.344 ал.1 т.З от КТ, както и че следва да представи
доказателства в тази посока.
Въпреки предоставената
възможност, ищецът не е предприел съответните процесуални действия. В
противоречие с императивната разпоредба на чл.146, ал.3 ГПК, ищецът не е
изложил становище относно дадените от съда указания по чл.146 ал.2 ТПК. Видно
от представената писмена защита от 25.09.2020 г., процесуалният представител не
е имал и възражения по отношение изготвения от съда проектодоклад. По делото,
въпреки дадените от съда указания, ищецът не е представил и доказателства за
твърдяния от него факт, че поради уволнението е останал без работа по трудово
правоотношение за исковия период след уволнението му.
Уважаването на претенцията
на ищеца по чл.344 ал.1 т.3 от КТ предпоставя не само незаконност на
уволнението и неговата отмяна, но и необходимостта от доказването на
причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и оставането без работа,
но за не повече от 6 месеца. Тежестта на
доказване по този иск правилно е възложена на ищеца и втори въззивник: именно
той е правният субект, който трябва да докаже оставането си без работа и размера
на дължимото обезщетение. Ищецът обаче
не е представил доказателствата си в тази посока, а относно установяването размера
и периода от време, през който ищецът е останал без работа и претендира
заплащане на обезщетение не е поискана и експертиза.
Такава-съдебно-икономическа експертиза е била назначена служебно от съда.
Правилно съдът намира,
че ищецът, чиято тук е доказателствената тежест по правилото на чл.154 ГПК не е
доказал пълно и главно да е останал без работа по трудово правоотношение поради
уволнението си през исковия период до приключване на съдебното дирене и е приел
единствения правилен извод, че предявеният иск по чл.344 ал.1 т.З КТ следва да
бъде отхвърлен изцяло като недоказан още в своето основание, без преди това да
бъде обсъждан и по отношение на неговия размер.
За да оправдае обаче
процесуалното си бездействие, ищецът чрез своя процесуален представител излага
неверни твърдения относно представянето на заверен препис от трудовата книжка
на ищеца.
В кориците на делото не
се съдържа такъв препис, което означава че нито една от страните не е
представила такова доказателство. Процесуалният представител на ищеца обаче
дори изпада в противоречие, като от една страна твърди че завереният препис от
трудова книжка се съдържа в материалите по изисканата, приета и приложена
преписка по налагане на дисциплинарното наказание, т.е. представена от нас, а
от друга че възражения и оспорвания на трудовата книжка като писмено
доказателство, забележете представено от нас като ответник?! не са постъпвали.
Първо завереният препис
от трудова книжка не е от кръга доказателства, съдържащи се нито в материалите
по изисканата, приета и приложена преписка по налагане на дисциплинарното
наказание, нито в изисканото, прието и приложено по делото лично трудово досие
на ищеца. Освен това за ответника-работодател не съществува и такова
задължение, защото както посочихме по-горе тежестта на доказване по този иск е
вменена на ищеца, т.е. задължението относно представянето на това доказателство
е негово. Нещо повече, няма как да представим доказателство намиращо се у ищеца
/върната, респ. получена обратно трудова книжка, срещу подпис от ищеца на 02.07.2020
г.-видно от Дневник за движение на трудови книжки, започнат на 29.10.2010
г.-номериран и прошнурован/.
Дори обаче да се приеме,
че ищецът беше представил заверен препис от трудовата си книжка, представянето
само и единствено на това доказателство не би могло да докаже по безспорен
начин оставането му без работа по трудово правоотношение поради уволнението.
Следва да бъдат представени и други доказателства, чрез които да установи пълно
и главно този твърдян от него спорен факт. И това е така неслучайно, защото
ищецът би могъл да представи нова трудова книжка, започвайки работа по трудово
правоотношение при друг работодател, би могъл да започне работа по граждански
договор и т.н.
С оглед изложеното
по-горе съдът приема, че този обективно съединен иск се явява изцяло недоказан
от страната на втория въззивник и ищец по делото Т., поради което съдът следва,
да отхвърли въззивна жалба на този въззивник, като неоснователна и недоказана и
да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, с която
предявеният от ищеца Т.П.Т. иск по чл.344 ал.1 т.З от КТ е отхвърлен, като
правилно, законосъобразно и обосновано.
В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд се явява
правилно и законосъобразно, включително и в частта му за разноските, поради което
следва да бъде изцяло потвърдено, ведно с всички законни последици от това.
Въззивният съд следва да отбележи по отношение на
направените от страните разноски пред въззивната инстанция, същите следва да
останат така, както са направени от страните, тъй като с потвърждаването на първоинстанционното
Решение на практика се оставят без уважение и двете въззивни жалби на
въззивните жалбоподатели пред въззивната инстанция.
На
основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящото Решение подлежи на касационно обжалване, в
едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ, при наличието на
касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260266 от 03.11.2020 г., постановено
по гр.дело № 2459/2020г. по описа на Районен
съд – С.З., като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните, пред ВКС на РБ, при наличието на касационните основания по чл. 280,
ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.