Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 27.12.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви
състав, в открито
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Мария Станчева, като разгледа докладваното
от съдията адм.д. № 508 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и
сл. от АПК.
Образувано е по жалба на „Бритера“
ООД, чрез процесуалния му представител, против уведомително писмо за извършена
оторизация и изплатено финансово подпомагане по схеми и мерки за директни
плащания, базирани на площ за кампания 2015 г. с изх. № 02-180-2600/1043 от
10.07.2019 г., издадено от изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“. С писмото
е извършено прихващане, до размера на по-малкото вземане, между наложената на
жалбоподателя санкция за бъдещ период от 91208,48 лева с уведомително писмо с
изх. № 02-180-2600/4813
от 05.11.2015 г., издадено от зам.-изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“,
жалбата срещу който административен акт била отхвърлена с влязло в сила съдебно
решение, и оторизираните суми по изброените схеми и мерки в оспорения в
настоящото производство акт, които възлизат общо на 23 610,99 лева, който
размер също бил определен с предходно уведомително писмо, в тази част също потвърдено
с влязло в сила съдебно решение. В хода на делото и в представените писмени
бележки жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, подробно аргументира
тезата за незаконосъобразност на оспорения административен акт поради допуснато
съществено нарушение на административнопроизводствените правила от гледна точка
на изискванията за неговото мотивиране и конкретно във връзка с неиздирването
на коректното правно основание за неговото издаване, както и поради това, че
актът е издаден в нарушение на материалния закон – след изтичане на уредения в
него преклузивен срок. Иска се неговата отмяна и присъждането на направените
деловодни разноски.
Ответникът по жалбата –
изпълнителният директор на ДФ „Земеделие“, чрез процесуалния си представител,
оспорва същата и моли тя да бъде отхвърлена. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства и доводите на страните и като извърши
служебна проверка за законосъобразност съгласно чл.168, ал.1 от АПК, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от легитимирана
страна, в законоустановения срок, при наличие на правен интерес, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Оспореният административен акт е
издаден от компетентен орган – от изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“.
Според чл.20а, ал.1 и ал.2 от ЗПЗП изпълнителният
директор на фонда е изпълнителен директор и на Разплащателната агенция, чиято
дейност организира и ръководи и която се представлява от него. В чл.20а, ал.5
от ЗПЗП пък е предвидено, че изпълнителният директор издава актове за
установяване на публични държавни вземания по реда на ДОПК. Доколкото в случая
е извършено прихващане с вземане за наложена на жалбоподателя санкция за бъдещ
период, което вземане е по дефиниция публично съгласно чл.162, ал.2, т.8, in fine от
ДОПК, то съгласно чл.170, ал.1 от ДОПК прихващането се извършва по реда на
чл.166, ал.2 от същия кодекс, т.е. именно с издаването на акт за установяване
на публично вземане по реда на АПК.
Съдът намира, че в случая е спазена
писмената форма на акта и в производството по издаването му не са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. По-конкретно не е налице
твърдяното от жалбоподателя нарушение на изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК
за посочване в акта на правното основание за неговото издаване. За да бъде
спазено това изискване е достатъчно в своя акт административният орган да е
посочил коя според него е приложимата материалноправна норма, която му дава
основание чрез него да въздейства върху регулираните обществени отношения,
което органът в случая е сторил. Дали последният е издирил приложимия
материален закон от гледна точка на действието му във времето е въпрос, който е
от значение при преценката на законосъобразността на акта на друго основание –
не по чл.146, т.3, а по т.4 от АПК. В случая, като основание за извършеното
прихващане (определено неточно в акта като „приспадане“), ответникът по жалбата
е посочил нормата на чл.58 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 на Комисията от 30
ноември 2009 г. Вярно е, че в акта не е посочен конкретно § 3 от същата
разпоредба, който всъщност урежда прихващането на вземането за наложената
санкция с насрещните вземания на земеделския производител, но липсата на
достатъчна прецизност чрез посочване на конкретния нормативен текст не води до
извод за нарушение по чл.59, ал.2, т.4 от АПК щом е посочена разпоредбата, в
който той се съдържа.
Разпоредбата на чл.58, § 3 от Регламент
(ЕО) № 1122/2009 гласи следното:“Ако
разликата е по-голяма от 50 %, земеделският производител бива изключен отново
от получаване на помощ до сума, равна на сумата, отговаряща на разликата между
декларираната площ и площта, определена в съответствие с член 57 от настоящия
регламент. Съответната сума се прихваща в съответствие с член 5б от Регламент
(ЕО) № 885/2006 на Комисията. Ако сумата не може да бъде изцяло прихваната в
съответствие с посочения член в течение на три календарни години след
календарната година на констатацията, оставащата неиздължена сума се анулира“.
Текстът на чл.5б от Регламент (ЕО) № 885/2006 на Комисията от своя страна предвижда:“Без да се накърнява каквато и да е друга
мярка по прилагане, предвидена в националните законодателства, държавите-членки
уреждат всички неуредени задължения на бенефициера, установени в съответствие с
националното законодателство, като ги прихващат от бъдещите плащания, които
предстои да бъдат извършени от страна на разплащателната агенция, натоварена с
възстановяването на дължимите суми, към същия бенефициер“.
Действително, както сочи и
жалбоподателят, Регламент (ЕО) № 1122/2009 е отменен с чл.43, § 1 от Делегиран
регламент (ЕС) № 640/2014 на Комисията от 11 март 2014 г., считано от 1 януари 2015 г. Както
обаче е предвидено изрично в чл.43, § 2, б.“в“ от същия регламент, Регламент
(ЕО) № 1122/2009 ще продължава да се прилага спрямо административните санкции
по отношение на задълженията на земеделските стопани за кръстосано съответствие
съгласно членове 85у и 103щ от Регламент (ЕО) № 1234/2007 на Съвета. Всъщност
въпросът за това дали административният орган е приложил правилния закон
във връзка с наложената на
жалбоподателя санкция в съответствие с правилата за действието му по време чрез
прилагането на Регламент (ЕО) № 1122/2009, а не на последващия го Регламент
(ЕС) № 640/2014, е вече решен с влязло в сила решение. С уведомително писмо
изх. № 02-180-2600/4813 от 05.11.2015 г.
на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ на последния е наложена санкция за
бъдещ период в размер на 91208,48 лева (активното вземане по прихващането) именно
на основание чл.58 от Регламент (ЕО) № 1122/2009, т.е. санкцията е наложена
след отмяната на регламента на 1 януари 2015 г. Жалбата срещу този акт е
отхвърлена с решение от 04.12.2017 г., постановено по адм.д. № 130/2017 г. по
описа на АС – Русе, оставено в сила с решение № 5593/ 27.04.2018 г. по адм.д. №
1631/2018 г. по описа на ВАС, IV
o.
Тук следва да се допълни, че
съвместният прочит на чл.58, § 3 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 и чл.5б от
Регламент (ЕО) № 885/2006 ясно показва волята на съюзния законодател да уреди
прихващането като „начин на възстановяване“
на сумите, за които е наложена санкция на земеделския производител, както
впрочем е озаглавена разпоредбата на чл.5б от Регламент (ЕО) № 885/2006.
Следователно би противоречало на логиката на закона прихващането, като способ
за изпълнение на санкцията, да се разглежда отделно от процедурата по нейното
налагане и поради това да се изключва от приложното поле на чл.43, § 2, б.“в“
от Регламент (ЕС) № 640/2014 като се приема, че на общо основание самото
прихващане следва да се урежда от последния по-нов регламент, а не от този, по
който е наложена санкцията - Регламент (ЕО) № 1122/2009.
По тези съображения съдът намира, че
административният орган правилно е приел, че приложим за извършеното прихващане
е именно Регламент (ЕО) № 1122/2009. При това действие обаче са допуснати
нарушения на закона, които обуславят отмяната на оспорения акт. Както беше
посочено, последното изречение на чл.58, § 3 от същия регламент предвижда, че
ако сумата по санкцията не може да бъде изцяло прихваната в съответствие с посочения
член (т.е. чл.5б от
Регламент (ЕО) № 885/2006) в течение на три календарни години след календарната
година на констатацията, оставащата неиздължена сума „се анулира“ (англ. shall be cancelled, фр. est annulé). Това, което се анулира тук е
самото материално право, а не правото на разплащателната агенция да предприеме
процесуални действия по принудителното й събиране. Доколкото в регламента и в
останалото относимо съюзно законодателство на посочения срок не е придадено
автономно значение, т.е. различно от това, което той би имал в националните
законодателства на държавите-членки и в този смисъл не се касае до срок sui generis,
характерен за правото на ЕС, то от неговите основни правни последици,
изразяващи се в погасяване на самото материално право с изтичането му, следва
да се изведат и другите му правни характеристики, с които той се свързва в
националното ни право. Именно преклузивните срокове са тези, с изтичането на
които се изгубва самото материално право, както е в случая. Касае се до
юридически факт от категорията на юридическите събития, който не включва в себе
си волеизявление. Следователно срокът по
чл.58, § 3 от Регламент
(ЕО) № 1122/2009 може да бъде определен като преклузивен. Тези срокове, за
разлика от давностните, не могат да
бъдат спирани или прекъсвани. Самият регламент също не урежда основания за
спиране или прекъсване на посочения срок. Следователно предприетите
административнопроизводствени действия по издаването на уведомително писмо с
изх. № 02-180-2600/1043 от 03.02.2018 г., с което е извършено прихващане от
оторизираните суми по схеми и мерки за директни плащания в размер на 23610,99
лева на сума в общ размер от 26120,21 лева и се установява надплатена сума от
2509,22 лева, не спират, нито прекъсват споменатия преклузивен срок, още
повече, че този административен акт е бил отменен, в посочената част, с влязло
в сила съдебно решение № 38/27.12.2018 г., постановено по адм.д. № 256/2018 г. по
описа на АС-Русе, което в тази част не е било предмет на касационна проверка.
За да
се определи началния момент на тригодишния срок по чл.58, § 3 от
Регламент (ЕО) № 1122/2009, е необходимо да се фиксира моментът на извършване
на констатацията за свръхдеклариране.
Съдът намира, че тази констатация за
пръв път е направена с контролен лист за проверка на място от 30.10.2014 г.
като е потвърдена при извършената на 19.12.2014 г. административна контролна
проверка, както е прието в мотивите на решение от 04.12.2017 г. по адм.д.
№ 130/2017 г. по описа на
АС - Русе и както се установява от
доказателствата, съдържащи се по посоченото приложено дело. Следователно
тригодишният срок, в който ответникът по жалбата е разполагал с възможността да
извърши прихващане на оторизираните суми с наложената на жалбоподателя санкция,
започва да тече от 1 януари на годината, следваща календарната година, в която
е направена констатацията, т.е. от 01.01.2015 г. и изтича съответно на 31.12.2017
г.
Дори и да се приеме, че констатацията
следва да бъде обективирана в индивидуалния административен акт, с който се
налага и санкцията, какъвто акт е уведомително писмо изх. № 02-180-2600/4813 от
05.11.2015 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, то тогава
тригодишният срок би започнал да тече от 01.01.2016 г. и би изтекъл на 31.12.2018
г., а оспореният административен акт, с който е извършено прихващането, е
издаден след това – на 10.07.2019 г., т.е. към момент, в който активното
вземане по наложената санкция вече е било погасено. Това прави процесното
уведомително писмо незаконосъобразно като издадено в противоречие с материалния
закон – чл.146, т.4 от АПК и като такова то следва да бъде отменено.
С оглед изхода на делото и на
основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени направените деловодни разноски в общ размер от 650 лева, от които 50
лева – заплатена държавна такса и 600 лева – адвокатско възнаграждение.
Разноските следва да бъдат възложени в тежест на ДФ „Земеделие“, на основание §
1, т.6 от ДР на АПК, доколкото фондът притежава собствена гражданска
правосубектност като юридическо лице – чл.11, ал.1 от ЗПЗП.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по
жалба на „Бритера“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр.Русе, ул.“Борисова“ № 8, ет.3, представлявано от управителя Й. Г. Я.,
уведомително писмо за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по
схеми и мерки за директни плащания, базирани на площ за кампания 2015 г. с изх.
№ 02-180-2600/1043 от 10.07.2019 г., издадено от изпълнителния директор на ДФ
„Земеделие“.
ОСЪЖДА Държавен фонд “Земеделие”, с адрес
гр.София, бул.“Цар Борис III“
№ 136, представляван от изпълнителния директор В. Г., да заплати на „Бритера“ ООД, с ЕИК *********,
сумата от 650 лева – деловодни
разноски.
Решението
подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: