№ 1683
гр. Варна, 29.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мая Недкова
Членове:Константин Д. Иванов
ИВЕЛИНА Д. ЧАВДАРОВА
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Д. ЧАВДАРОВА Въззивно
гражданско дело № 20223100501982 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба с вх. № 54165/05.08.2022г.,
депозирана от Ж. Ж. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Свети
Прокопий Варненски" № 52, действаща чрез пълномощника си адв. К. Д. от
ВАК, срещу Решение № 2507/26.07.2022г., постановено по гр. д. №
4047/2022г. по описа на ВРС, 39-и състав, с което са отхвърлени предявените
от въззивницата срещу Ц. Ц. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, с.о.
Ваялар 723 № 590, ет. 2, ап.10, искове с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД
за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата в общ размер на 14
700 евро, представляваща главници по неформални Договори за заем от
01.02.2019г.; 26.03.2019г.; 03.04.2019г. и 07.05.2019г., ведно със законната
лихва от завеждане на исковата молба – 07.03.2022г. до окончателното
погасяване на задължението, както и съединените в условията на
евентуалност с посочените искове такива по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
осъждане на ответницата да заплати на ищцата същата сума в общ размер на
14 700 евро като получена от ответницата при начална липса на основание,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата
молба в съда – 07.03.2022г. до окончателното погасяване на задължението.
1
Първоинстанционното решение се оспорва с твърдения за неправилност
и необоснованост. Твърдят се допуснати от ВРС нарушения при доклада на
делото, касаещи правната квалификация на исковете, разпределянето на
доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по делото,
както и задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК. Оспорва се като
необоснован изводът на първоинстанционния съд за липса на сключени
между страните неформални договори за заем с предмет процесните суми,
мотивиран от съда с липсата на установено по делото поето от страна на
ответницата задължение за връщане на същите. В условията на евентуалност
се застъпва, че ответницата не е доказала наличието на друго основание за
получаване на сумите, като се изразява несъгласие с приемането за
установено по делото, че парите са били предадени на последната за да бъдат
от своя страна предоставени на трето лице. Наведени са твърдения и за
допуснати от ВРС съществени нарушения на процесуалните правила. Моли се
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат
уважени главните искове, а в условията на евентуалност – тези по чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата Ц. Ц. Б., чрез пълномощника си
адв. С. Ж. от ВАК, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който се
застъпва становище за неоснователност на същата и се моли за оставянето
без уважение. Оспорват се твърденията на въззивницата за допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон.
Излага се, че изводът на ВРС за това, че ответницата не е страна по договор за
заем с ищцата, е правилен и законосъобразен, като процесните суми само са
преминали през банковата сметка на ответницата и са предадени на заемателя
по договора – М.К. чрез банков превод още в деня на постъпването им по
сметката на ответницата. Във връзка с претенцията на въззивницата за
присъждане на разноски съобразно изхода от спора се сочи, че при липсата на
посочен падеж за връщане на сумите и при липсата на покана за изпълнение
на чуждото задължение, ответницата не е не е станала причина за завеждане
на делото, съответно не дължи такива. По отношение на доказателственото
искане в жалбата се излага, че текстът на представеното ел. съобщение е
изкаран извън контекста на разговора между страните по делото.
В проведеното по делото открито съдебно заседание въззивницата се
представлява от адв. К. Д. и адв. Д.К., които поддържат жалбата, съотв. молят
за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и осъждане на
ответницата да заплати на ищцата процесните суми. Претендират се и
разноски, съобр. представен списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна се представлява от адв. С. Ж., която оспорва
жалбата, поддържа депозирания по нея писмен отговор и моли за
потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
2
За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази
следното:
Производството по гражданско дело № 4047/2022г. по описа на ВРС,
39-и състав, е образувано по предявени от Ж. Ж. К., ЕГН **********, с адрес:
гр. Варна, ул. „Свети Прокопий Варненски" № 52, срещу Ц. Ц. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, с.о. Ваялар 723 № 590, ет. 2, ап.10, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД за
осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата в общ размер на 14 700
евро, представляваща главници по неформални Договори за заем от
01.02.2019г.; 26.03.2019г.; 03.04.2019г. и 07.05.2019г., ведно със законната
лихва от завеждане на исковата молба – 07.03.2022г. до окончателното
погасяване на задълженията, както и съединени в условията на евентуалност с
посочените искове такива по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищцата същата сума в общ размер на 14 700 евро
като получена от ответницата при начална липса на основание, ведно със
законната лихва върху съответните главници, считано от датата на
предявяване на исковата молба в съда – 07.03.2022г. до окончателното
погасяване на задълженията.
По твърдения в исковата молба, на 01.02.2019г.; 26.03.2019г.;
03.04.2019г. и 07.05.2019г. страните сключили неформални договори за заем,
като на посочените дати ищцата предоставила на ответницата, съотв. сумите
от 4000 евро; 3000 евро; 1000 евро и 6700 евро. По силата на сключените
договори, ответницата поела задължение да върне заетите суми в общ размер
на 14 700 евро. Към настоящия момент, въпреки отправяните покани до
последната, заетите суми не били върнати, което представлява неизпълнение
на задължението на заемателя по договорите. В условията на евентуалност се
сочи, че ответницата се е обогатила неоснователно със сумата в общ размер
на 14 700 евро, поради което същата подлежи на възстановяване, ведно със
законната лихва от датата на завеждане на иска.
С депозирания отговор на исковата молба ответницата оспорва
предявените искове. Отрича наличието на сключени между страните договори
за заем. Твърди, че претендираните суми само са преминали през банковата
сметка, но били предназначени за трето лице /М.И.К./, който бил заемател по
договорите. Излага се, че сумите са предадени на последния чрез превод в
банковата му сметка в деня на постъпването им по сметката на ответницата. В
условията на евентуалност ответницата счита, че не е настъпил падежът за
връщане на сумите.
Настоящият съдебен състав на ОС – Варна, като взе предвид доводите
на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал, и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в
3
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на
въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Атакуваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при
спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е
валидно.
Решението е постановено при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, с оглед на което е и
допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд
е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася
само в хипотезите на нарушение на императивна правна норма /ТР №1/2013г.
на ОСГТК/. Такова, според настоящия съдебен състав, не се установява.
Оплакванията в иницииралата производството пред Окръжен съд –
Варна въззивна жалба се състоят в оспорване на извода на
първоинстанционния съд за липса на сключени между страните неформални
договори за заем с предмет процесните суми, както и на приетото от съда за
доказано основание за получаване на сумите от ответницата – за да бъдат от
своя страна предоставени на трето лице.
В тази връзка съдът намира следното:
Предявените главни искове намират правното си основание в
разпоредбата на чл. 240, ал.1 от ЗЗД.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в чл. 240, ал. 1
ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в
производството по иска за връщане на предоставената на заем сума, а именно:
1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при
настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя.
Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както
и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени
при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се
носи от ищеца – заемодател, защото той извлича изгода от сключения
договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно
задължение на заемателя. Ответникът следва да проведе насрещно доказване
4
на своите правоизключващи (напр., че получаването на сумите е на друго
основание) или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни правни последици (в този см. Решение № 317 от 23.02.2015г. по
гр. д. № 1238/2014г. на ВКС, IV г.о. и др.).
В настоящия случай, получаването на процесните суми в общ размер на
14 700 евро, чрез постъпването им по банкова сметка, чийто титуляр е тя, не
се оспорва от ответницата. Оспорва се обаче последната да е поела
задължение да върне същите и в този смисъл – съществуването на заемни
правоотношения между страните по делото с предмет процесните суми, като
се твърди, че тези суми са получени от ответницата на друго основание, а
именно – мандатно правоотношение между ищцата и ответницата, по силата
на което ищцата е възложила на ответницата да предаде сумите на трето за
спора лице, поело задължение за връщането им.
Приети като писмени доказателства по делото са потвърждение от
„ТАРГО БАНК“ АД, Дуисбург и месечна справка за движение по банкова
сметка в същата банка, с превод на български език, видно от които, от
банковата сметка на ищцата по сметка на ответницата са преведени, съотв.
следните суми: на 01.02.2019г. – 4000 евро; на 26.03.2019г. – 3000 евро; на
03.04.2019г. – 1000 евро и на 07.05.2019г. – 6700 евро. Посочено в справката
основание на преводите е „паричен заем“.
Като частни документи, представените по делото потвърждение и
справка от „ТАРГО БАНК“ АД не се ползват с обвързваща съда материална
доказателствена сила относно посоченото в тях основание за получаване на
сумите и при твърдение за различно такова, същото може да бъде установено
с допустимите по ГПК доказателствени средства.
В тази връзка ответницата своевременно е релевирала
правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго
основание, различно от посоченото в справката, а именно – мандатно
правоотношение между нея и ищцата, по силата на което последната е
възложила на ответницата да предаде сумите на трето за спора лице, поело
задължение спрямо ищцата за връщането им. За установяване на твърденията
си относно основанието за получаване на сумите ответницата е представила
писмени доказателства – извлечение от своята банкова сметка, както и
електронна кореспонденция по e-mail между ищцата и трето за спора лице –
М.К., което се сочи като действителният заемател по договорите с предмет
процесните суми.
Видно от представените разпечатки на електронна кореспонденция
между ищцата Ж. К. и М.К., съотв. на 30.01.2019г. и 25.03.2019г. К. е
препратил на ищцата имейли от ответницата (от същите дати), в които
последната е посочила IBAN на своя банкова сметка, открита в „Централна
кооперативна банка“ АД и съвпадаща с посочената в потвърждението и
5
справката от „ТАРГО БАНК“ АД банкова сметка с титуляр Ц. Ц. Б., по която
са преведени процесните суми на датите 01.02.2019г., 26.03.2019г.,
03.04.2019г. и 07.05.2019г. В отговор на имейла от 25.03.2019г., с нов такъв,
изпратен също на 25.03.2019г. от нея до К., ищцата е заявила „Мииии аз вече
ги преведох. Ако не си е сменяла сметката, значи ще пристигнат.“ Наред с
това, в имейл от 21.09.2021г., изпратен от ищцата Ж. К. до М.К. и започващ с
текста „Здравей, пиша ти относно договора за заем“, ищцата е заявила на
третото за спора лице М.К. следното: „Както ти казах, все още нямам
договори за следните заеми, които съм ти дала: Преведени лично на теб:……;
Преведени на Ц.: на 01.02.2019г. – 4000 евро; на 26.03.2019г. – 3000 евро; на
03.04.2019г. – 1000 евро; на 07.05.2019г. – 6700 евро; Преведени на Ирен:
…….“
Посочените писмени доказателства, според настоящия съдебен състав,
обективират извънсъдебно признание на неизгоден за ищцата факт, а именно,
че страна – заемател по процесните заемни правоотношения е не ответницата,
а трето за спора лице, като това признание следва да бъде ценено с оглед на
всички обстоятелства по делото.
В разглеждания случай същото се подкрепя както от представеното от
ответницата извлечение от нейната банкова сметка, открита в „Централна
кооперативна банка“ АД, видно от което, постъпилите по тази сметка от Ж.
К. процесни суми в размер, съотв. на 4000 евро, 3000 евро, 1000 евро и 6700
евро, са преведени от ответницата в полза на трето за спора лице, свързано с
М.К., в същия или деня, следващ този на постъпването им по сметката на
ответницата, така и от представените от ищцата писмени доказателства –
потвърждение от „ТАРГО БАНК“ АД и месечна справка за движение по
банкова сметка в същата банка, видно от които, именно на посочените от
ищцата в последния имейл дати – 01.02.2019г., 26.03.2019г., 03.04.2019г. и
07.05.2019г., по посочената в ел. кореспонденция банкова сметка в
„Централна кооперативна банка“ АД с титуляр Ц. Б., са преведени
процесните суми, съотв. в размер на 4000 евро, 3000 евро, 1000 евро и 6700
евро.
По изложените съображения съдът настоящият въззивен съдебен
състав намира, че ищцата, чиято е доказателствената тежест за това, не е
установила при условията на пълно и главно доказване релевантния по делото
факт – поето от страна на ответницата Ц. Ц. Б. задължение за връщане на
процесните суми в общ размер на 14 700 евро, поради което не е доказано и
съществуването на твърдяните заемни правоотношения между страните по
делото с предмет процесните суми.
Последното обуславя неоснователността на предявените главни искове
с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД, поради което същите следва да бъдат
отхвърлени.
6
Отхвърлянето на главните искове, от своя страна, поражда
задължението за съда да се произнесе по предявените в условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. Първият фактически състав на цитираната разпоредба е налице в
хипотезите на предаване и получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
При предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД в тежест
на ищеца е да докаже факта на плащането, на имущественото разместване, а в
тежест на ответника – да установи, че е налице основание за получаване на
сумата, респективно за нейното задържане.
В настоящия случай, както бе посочено по-горе, получаването на
сумите в общ размер на 14 700 евро по нейна банкова сметка не се оспорва от
ответницата.
По аналогични с изложените вече съображения относно
извънсъдебното признание на неизгоден за ищцата факт, подкрепящо се като
доказателствено средство от ангажираните по делото писмени доказателства
обаче, настоящият въззивен съдебен състав приема, че по делото е установено
твърдяното от ответницата право основание за получаване на тези суми –
съществуващо между страните по делото мандатно правоотношение, по
силата на което ищцата, в качеството си на заемодател по договори за заем с
предмет процесните суми, сключени с трето за спора лице, е възложила на
ответницата да предаде за нейна /на ищцата/ сметка заемните суми на това
трето за спора лице – заемател.
Предвид това, евентуалните искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД също се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат
отхвърлени.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход от делото право на разноски за въззивното производство
има единствено въззиваемата страна, но доколкото същата не е претендирала
такива, то разноски в настоящото производство не следва да бъдат
присъждани.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2507/26.07.2022г., постановено по гр. д.
№ 4047/2022г. по описа на ВРС, 39-и състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд
на Република България, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването на препис от същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8