Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на първи юли две хиляди и двадесета година в
състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 473 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно съединение искове с правна квалификация, както следва: чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищецът – „Л.“ АД, твърди, че на 11.12.2017 г. между него, в качеството му на заемодател, и ответниците „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, в качеството му на заемополучател, В.В.К., в качеството му на солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., в качеството й на солидарен длъжник, е сключен договор за заем бизнес кредит. По силата на този договор на заемополучателя е предоставена за ползване сума в размер на 70 000 евро, като той е поел задължение да я върне на вноски с определен по съгласие на страните падеж, да заплати възнаградителна лихва, да заплати неустойка при забава плащането на главницата, да заплати разходи и разноски за изпращане на покана за предсрочна изискуемост на кредита в размер на 1, 5 % от размера на заема, както и да заплати такса за предсрочно погасяване на заема. Ищецът посочва, че предоставената в заем сума е усвоена от заемополучателя така, както е уговорено в договора: - част от сумата в размер на 45 091, 20 евро се превежда по сметка на „Е.Ф.“ АД за погасяване на задължение на заемополучателя към това дружество; - част от сумата в размер на 6, 85 евро се удържа за сключване на договор за имуществена застраховка на имуществото, което е дадено като обезпечение за изпълнение на задълженията на заемополучателя по договора за заем; - част от сумата в размер на 10 225, 84 евро се превежда по сметка на солидарния длъжник В.К.; - част от сумата в размер на 1 640, 01 евро е приспадната за покриване на разноски по заема, които са за сметка на заемополучателя; - останалата част от сумата е преведена по посочена от заемополучателя банкова сметка. ***а си да заплатят падежиралите вноски от дължимата главница, поради което за заемодателя е възникнало правото да обяви за предсрочно изискуемо цялото задължение за връщане на предоставената в заем сума, което той е упражнил като е изпратил уведомления за това, както следва: уведомление до заемополучателя с нотариална покана с рег. № 5866/ 2018 г., която е връчена на адресата на 19.09.2018 г., уведомление до солидарния и ипотекарен длъжник В.К. с нотариална покана с рег. № 5867/ 2018 г., която е връчена на адресата на 04.08.2018 г., уведомление до солидарния и ипотекарен длъжник В.К. с нотариална покана с рег. № 5868/ 2018 г., която е връчена на адресата на 04.08.2018 г. На 27.09.2018 г. е изтекъл срокът за доброволно изпълнение на задълженията по договора за заем, който ищецът е предоставил на ответниците с уведомлението за обявяване на заема за предсрочно изискуем, като до тази дата те не са погасили никаква част от възникналите в тяхна тежест задължения. Ответниците не са изпълнили следните свои задължени: 1) задължение за заплащане на сума в размер на 69 640, 49 евро, представляваща неплатени на падежа и предсрочно изискуеми вноски от главното задължение за връщане на предоставените в заем парични средства; 2) задължение за заплащане на сума в размер на 10 960, 91 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима съгласно чл. 2.3, т. а и b от договора за заем, начислена за периода от 12.03.2018 г. до 11.10.2018 г.; 3) задължение за заплащане на сума в размер на 31 433, 35 евро, представляваща неустойка за забава, дължима съгласно чл. 2.3, т. с и d от договора за заем, начислена за периода от 12.04.2018 г. до 11.10.2018 г.; 4) сума в размер на 3 150 евро, представляваща такса за разходи и разноски за изпращане на покана за предсрочна изискуемост на заема, дължима съгласно чл. 2.5. т. b от договора за заем; 5) сума в размер на 7 445, 59 евро, представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита, дължима съгласно чл. 5.2., т. А вр. чл. 2.4., т. Е от договора за заем. Ищецът посочва, че е предприел действия за събиране на тези свои вземания по съдебен ред, в резултат на което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от страна на ответниците е подадено възражение. С оглед на това ищецът моли да се постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на него, че „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, В.В.К. и В.Л.К. му дължат солидарно описаните суми от т. 1 до т. 3, както и да се признае за установено, че длъжницата В.Л.К. му дължи описаните суми от т. 4 до т. 5. Ищецът моли ответниците „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и В.В.К. да бъдат осъдени да му заплатят солидарно описаните суми от т. 4 до т. 5, които не са включени в издадената срещу тези две лица заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Претендира в негова полза да бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответниците по
исковете - „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, В.В.К. и В.Л.К., ги оспорват. Посочват, че
процесният договор за кредит е нищожен, тъй като е сключен с несъществуваща към
датата на подписването му небанкова финансова институция. Твърдят, че при
подписване на договора за банков кредит са въведени в заблуждение от
заемодателя, че той ще поеме разходите по сключване на сделката и учредяване на
ипотека за обезпечаване на задълженията по нея, които възникват за
заемополучателя и солидарните длъжници, което не е станало по този начин – в
договора е предвидено, че те се удържат от отпуснатата в заем сума. Те са
въведени в заблуждение и относно това какво е наименованието на дружеството,
което им е предоставило заема. Посочват,
че при сключване на договора за заем не е имало представен бизнес план, както и
не е имало сключен предварителен договор, с който физическите лица, които са
собственици на имота да се съгласят да учредят ипотека за обезпечаване на
задълженията по договора за кредит. Заявяват, че са подписали договора за заем,
без да се запознаят с неговото съдържание и защото са имали нужда от
средствата, които им предоставя кредитора. Твърдят, че не дължат такса за
предсрочно погасяване на кредита, тъй като те не са предприели сами никакви
действия за предсрочно връщане на заетата сума. Посочват, че уговорката в
договора за дължимост на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е
нищожна, защото размерът й е прекомерно висок. Правят възражение за нищожност на клаузата от договора, с която
е уговорена дължимостта на неустойка за забава, тъй като с нея се прикрива
уговорка за начисляване на лихва върху лихва. Заявяват, че кредиторът не е
упражнил надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като
изявлението му в този смисъл не е достигнало до длъжниците, поради нередовно
връчване от нотариус. Поради изложеното молят предявените искове да се
отхвърлят. Претендират присъждане на направените в производството разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД:
Не се спори по делото, а същото
се установява и от приетите писмени доказателства, че между „ТНК К.М.“ АД, с
ново наименование „Л.“ АД, от една страна, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, в качеството му
на заемополучател, В.В.К., в качеството му на солидарен и ипотекарен длъжник, и
В.Л.К., в качеството й на солидарен длъжник, от друга страна, е сключен договор за заем от
11.12.2017 г. Това е видно от представения по делото писмен договор от 11.12.2017
г., който е подписан от всички страни
по сделката и обективира тяхното съгласие за сключването му със съдържание на
правата и задълженията, които възникват в полза и в тежест на всеки един от
съдоговорителите, такова, каквото е отразено в неговите клаузи.
Ответниците са направили в процеса правоизключващи възражения, че такива облигационни отношения не са възникнали, които следва да бъдат разгледани. Първото от тях е, че договорът за заем е нищожен, тъй като е сключен с несъществуваща към датата на подписването му небанкова финансова институция. Доколкото ответниците твърдят, че процесният договор може да бъде сключен на страната на заемодателя само с дружество, което представлява небанкова финансова институция и като такова трябва да е получило лиценз от БНБ да извършва дейност по предоставяне на кредитиране на физически и юридически лица, то съдът счита, че направеното от тях възражение за нищожност на договора за заем се основава на твърдението за наличие на порок, представляващ противоречие на закона и то следва да се квалифицира по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ е
дадена легална дефиниция на понятието финансова институция, като е посочено, че
това е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято
основна дейност е извършване на една или повече от следните дейности: -
дейности по чл. 2, ал. 2, т. 1, 2, 6 – 13 ЗКИ; - дейности по придобиване на
участия в кредитна институция или в друга финансова институция; - дейности по отпускане
на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. В чл. 3а, ал. 1 ЗКИ е предвидено, че
за да може едно лице да извършва по занятие дейности по чл. 2, ал. 2, т. 6, 7 и
12 ЗКИ и по чл. 3, ал. 1, т. 2 и 3 ЗКИ, сред които са и дейности по отпускане
на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, е необходимо то да бъде вписано в
публичен регистър на БНБ, ако една или повече от тези дейности е съществена за
него. При тълкуване на посочените правни норми, които са императивни, се налага
изводът, че в закона са поставени специални условия, които трябва да са осъществени,
за да може едно лице да извършва по занятие дейности по отпускане на кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства и те са следните: това лице трябва да представлява
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. ЗКИ и то следва да е вписано в
публичен регистър на БНБ, което пък за да бъде осъществено, трябва да са изпълнение
и конкретно посочени в ЗКИ изисквания за това. Нарушаването на изискванията,
установени с посочените императивни разпоредби, при сключване на процесния
договор би означавало, че той е сключен в противоречие със закона, което води
до неговата нищожност.
От извършената от съда служебна проверка в търговския регистър за вписаните обстоятелства по партидата на ищцовото дружество „Л.“ АД се установява, на първо място, че това дружество е учредено на 15.09.2014 г., като от този момент до настоящия, в регистъра са вписани промени на фирмата му, както и на правната форма, под които то извършва търговска дейност. Към датата на сключване на процесния договор за заем това дружество е извършвало дейност под правноорганизационна форма акционерно дружество и с вписана в регистъра фирма „ТНК К.М.“. С оглед на това и при съобразяване на напрaвената в процесния договор за заем индивидуализация на юридическото лице, което участва като заемател при неговото сключване, е видно, че това е точно дружеството-ищец.
В търговския регистър е вписан предмета на дейност на това юридическо лице, което обстоятелство не е променяно от 28.01.2015 г. Сред дейностите, които то извършва по занятие е посочена изрично и дейността по отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че то представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ. Освен това от представените по делото доказателства се установява, че със Заповед № БНБ-50420/ 25.05.2015 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банков надзор“, е разпоредено вписване на дружеството „ТНК К.М.“. АД в Регистъра на финансовите институции по чл. 3а, ал. 1 ЗКИ. Предвид така установените факти трябва да се заключи, че към 11.12.2017 г. ищецът е изпълнил всички предвидени в императивните законови разпоредби изисквания и е имал правото да извършва по занятие дейност по отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, включително да сключи договора, от който се твърди, че са възникнали предявените в процеса вземания.
С оглед на всичко изложено, съдът намира, че възражението на ответниците за нищожност на договора за заем от 11.12.2017 г., като сключен поради противоречие със закона, е напълно неоснователно.
На следващо място, съдът трябва да се произнесе по направеното от ответниците в преклузивния срок за това – този по чл. 367 ГПК, възражение за унищожаемост на договора за заем поради измама.
Съгласно чл. 29 ЗЗД за да бъде унищожен един договор
поради измама, по делото следва да бъде установено настъпването на следните
предпоставки: 1) извършване на действия от едната страна по сделката по формиране
на невярна представа у другата страна, която следва да направи волеизявление за
сключването й, относно предмета на сделката, т.е. относно съдържанието на
насрещните права и задължения на страните по нея, относно правните последици на
сделката или относно качествата на субекта, с който лицето договаря; 2) заблуждението
да е предизвикано умишЛ., т.е. авторът на измамата следва да съзнава действията
си и тяхната насоченост, както и правните им последици; 3) сделката следва да е
извършена в пряка причинна връзка с това поведение т.е. да е сключена в
резултат на така формираните у лицето неверни представи.
По делото не са представени никакви доказателства, от които да се установява, че от служители на „Л.” АД при провеждане на преговорите за сключване на процесния договор за заем са извършени конкретни действия, в резултат на които у ответниците да са формирани някакви неверни представи за който и да е от съществените елементи на тази сделка. Не са ангажирани и никакви доказателства, че ответниците изобщо са имали представа, която не отговаря на действителността, за който и да е от съществените елементи на договора за заем – нито по отношение на сумата, която им се предоставя за ползване, нито по отношение на размера на задълженията за такси и разноски, които е предвидено, че ще възникват в тяхна тежест, нито по отношение на това дали заемът ще бъде обезпечен с учредяване на договорна ипотека върху собствените на някой от тях недвижими имоти. Това означава, че в производството не се установява да се е осъществил нито един елемент от фактическия състав, при който се поражда правото за унищожаване на сключения договор поради измама и направеното в процеса възражение за унищожаемост на процесния договор за заем е неоснователно. Той е действителна сделка, тъй като не страда от порок, който да води до неговата нищожност, нито е сключен при измама, поради което е породил целените с него правни последици, включително такива по възникване на предвидените в съдържанието му задължения за всяка от договарящите страни.
По силата на този договор „Л.” АД е поел задължение да предостави на заемателя „В.Е.В.К.Г.” ЕООД за временно ползване парични средства в размер до 70 000 евро, а заемателят е поел задължение да върне предоставената му в заем сума на месечни вноски, като падежът на всяка от тях е изрично уговорен по съгласие на страните в приложение № 1, представляващо част от неговото съдържание.
Заемът за потребление е реален договор, поради което той се счита сключен с предаване на парите или заместимите вещи на заемателя. Ето защо, за да се приеме, че между страните по спора са възникнали облигационни отношения по договор за заем, следва да се докаже в процеса освен това, че между тези лица е постигнато съгласие за това, който факт се установи, че е осъществен, но също така и че уговорената парична сума реално е предадена на заемателя.
По делото не е спорно, че заемателят „В.Е.В.К.Г.” ЕООД е получил парични средства в размер на общо 69 640, 49 евро от „Л.“ АД в изпълнение на уговореното в писмения договор от 11.12.2017 г., като това е станало по предвидения в съдържанието на тази сделка начин – част от паричните средства са преведени по сметка на трето за договора лице „Е.Ф.“ АД, друга част са преведени по сметка на солидарния длъжник В.К., трета част са удържани за разноски и такси по заема и останалата част е преведена по посочена от заемателя банкова сметка. ***е се оспорва от ответниците в подадените от тях писмени отговори, както и в хода на развитие на настоящото съдебно производство. Ето защо съдът намира посочените обстоятелства за установени в процеса като безспорни.
С оглед на изложеното се налага крайният извод, че по делото се доказа, че са осъществени всички елементи от фактическия състав, при който възникват облигационни отношения по сключен договор за заем за потребление и такива са възникнали между страните по спора „Л.” АД и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД.
По силата на процесния заемен договор в тежест на заемателя „В.Е.В.К.Г.” ЕООД е възникнало задължение да върне на заемодателя получената в заем сума от 69 640, 49 евро.
С чл. 6.6. от договора за заем, е постигната уговорка между страните по него, че физическите лица В.В.К. и В.Л.К., които също са участвали при сключването му и са изразили съгласие с всички клаузи от неговото съдържание, се задължават да отговарят солидарно със заемателя за изпълнение на задълженията за плащане на всички суми, дължими по договора, включително, но не само за главница, лихви, неустойки, такси и разноски по заема. Това означава, че ответниците В.В.К. и В.Л.К. отговарят солидарно с „В.Е.В.К.Г.” ЕООД за изпълнение на възникналото в негова тежест задължение по процесната сделка да върне на заемодателя получената в заем сума в размер на 69 640, 49 евро.
С чл. 2.3. от договора за заем заемателят е поел задължение, наред с главницата, да заплаща на заемодателя и годишна лихва върху усвоената и непогасена част от главницата, която е в размер на 27 %. С тази договорна клауза страните са постигнали уговорка за дължимост от заемателя на възнаградителна лихва, която по своя характер представлява възнаграждение, което се следва на заемодателя, за времето, през което заемателят ползва предоставените му парични средства, каквато уговорка е допустима съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
Ответниците са направили възражение за нищожност на тази договорна клауза, като считат, че с оглед уговорения с нея размер на възнаградителната лихва тя противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна.
Нищожна поради накърняване на добрите нрави би била тази уговорка между страните за заплащане на възнаградителна лихва, когато размерът й е такъв, че излиза извън присъщата й функция да бъде възнаграждение, което заемателят дължи на кредитора за това, че му е предоставена възможността да ползва паричните средства, предмет на сделката, за определен продължителен период от време.
В конкретния случай договореният размер на лихвата е 27 % за година от размера на предоставените за ползване средства, като на месечна база той е около 2, 25 %, а на дневна база уговореният лихвен процент се равнява на 0, 075 % от предадената парична сума. За период от един месец размерът на възнаградителната лихва, която заемателят дължи на заемодателя по процесния договор достига стойност, която е равна на около 1/45 от стойността на главницата. Съдът счита, че така установения от страните начин за определяне на възнаградителната лихва не води до неудържимото й нарастване по размер, а напротив води до определяне на такъв размер на това вземане на заемодателя, който отговаря напълно на неговата основна функция, която е тази да бъде възнаграждение за времето, през което заемателят ползва предоставените парични средства, като в случая трябва да се отчете, че техният размер е голям – от 70 000 евро, както и че връщането на заетата сума е разсрочено в облекчение на заемателя за дълъг период от време, а именно 10 години, през които кредиторът е лишен от възможността да ползва тези пари и да получава гражданските плодове, които те носят. В тази насока е и произнасянето на ВКС в Решение № 211/ 26.01.2017 г., постановено по гр.д. № 958/2016 г. по описа на ВКС, III гр.о.
Предвид изложеното и при съобразяване на предвидения в чл. 9 ЗЗД принцип на свободата на договаряне, съдът намира, че направеният от страните избор относно начина на определяне на размера на задължението за възнаградителна лихва от 27 % годишно върху заетата сума не нарушава добрите нрави, което прави постигнатата уговорка за нейното заплащане в чл. 2.3 от договора за заем от 11.12.2017 г. действителна. Следователно въз основа на тази клауза в тежест на заемателя „В.Е.В.К.Г.” ЕООД е възникнало задължение да заплати на заемодателя възнаградителна лихва за времето, през което ползва предоставените парични средства, за изпълнение на което задължение солидарно с дружеството отговарят и физическите лица В.В.К. и В.Л.К..
Задълженията на заемателя за заплащане на месечните вноски и на начислената възнаградителна лихва по договора за заем от 11.12.2017 г. са срочни, доколкото в погасителния план, представляващ неразделна част към договора, страните са уговорили изрично датата, на която всяко едно от тях следва да бъде изпълнено, като крайният срок за погасяване на задълженията на заемателя за заплащане на главница и възнаградителна лихва е 11.12.2027 г.
Ищецът твърди, че задължението за връщане на получената в заем сума е станало изцяло изискуемо преди уговорения между страните краен падеж, тъй като кредиторът е упражнил правото си да обяви целия дължим остатък от заема за предсрочно изискуем. Ето защо съдът следва да разгледа въпроса дали по делото се установява това да се е осъществило и кога.
С чл. 5.2., б. „а“ от договора за заем страните са постигнали съгласие, че при настъпване на неизпълнение, което продължава повече от седем дни или последиците от него не са възстановени в този срок, заемодателят има право да обяви заема за предсрочно изискуем. При тълкуване на волята на страните, изразена в тази договорна клауза, се установява, че обявяването на предсрочната изискуемост на задълженията на заемателя и солидарните длъжници е уговорено като едно право, което възниква за кредитора, като за да породи правни последици, то трябва да бъде упражнено, което зависи единствено от волята на неговия титуляр. То е вид потестативно право, тъй като при неговото упражняване се стига до определена правна промяна в съдържанието на облигационните отношения, които са възникнали между страните. С оглед на това, трябва да се приеме, че настъпването на предсрочната изискуемост на цялата неиздължената част от заема, е обусловено, както от осъществяването на обективния факт, предвиден в цитираната уговорка – неизпълнение от заемателя и солидарните длъжници на парично задължение по сключения договор, което неизпълнение продължава повече от 7 дни, така и е поставено в зависимост от още едно обстоятелство - реализирането на субективното право на заемодателя да трансформира неиздължената част от заема в предсрочно изискуем, което става чрез отправяне на нарочно волеизявление от кредитора до длъжника за отнемане преимуществото на срока и достигане на това изявление до последния.
В случая от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че заемателят и солидарните длъжници са извършили само три плащания за погасяване на задължения, възникнали по процесната сделка, като последното от тях е от 15.03.2018 г. Така постъпилите плащания са отнесени за погасяване на първите три разсрочени месечни вноски, на които е уговорено да се изпълняват задълженията за главница и за възнаградителна лихва. След 15.03.2018 г. нито заемателят, нито някое от лицата, които са се задължили да отговарят солидарно с него, не са престирали някакви суми за погасяване на задълженията за главница и за възнаградителна лихва, които са възникнали в тяхна тежест по силата на процесния договор и са с падежи, настъпили в периода от 11.04.2018 г. до 11.07.2018 г. Това означава, че те са изпаднали в забава плащането на тези свои задължения, която забава към 01.08.2018 г. е продължила повече от 7 дни. Ето защо следва да се заключи, че към 01.08.2018 г. вече са настъпили тези обективни факти, които страните са се съгласили, че са предпоставка за възникване на правото на кредитор да превърне целия неплатен остатък от заема в предсрочно изискуем съгласно чл. 5.2., б. „а“ от процесния договор.
Освен
това, по делото се установява, че от страна на банката е направено нарочно
волеизявление до тримата солидарни длъжници за отнемане преимуществото на срока
съгласно уговорената възможност. Такова изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем се съдържа и в трите нотариални покани от 02.08.2018 г.,
адресирани до кредитополучателя „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и до солидарните длъжници В.В.К.
и В.Л.К.. От удостоверяванията, направени от нотариуса върху тях, се доказва,
че те са връчени на ответниците.
Изпратената до „В.Е.В.К.Г.” ЕООД нотариална покана е връчена на
19.09.2018 г. по реда на чл. 47 ГПК, който способ е приложен в нотариалното
производство при предвидените в закона предпоставки за това, а именно след като
връчителят е извършил посещение на вписания в търговския регистър адрес на
управление на дружеството-длъжник, установил е че то има канцелария там, както
и че в канцеларията на търговеца не е намерен негов представител, нито някое
друго лице, което да е било съгласно да приеме книжата. Когато връчването се
осъществява на търговци и юридически лица в закона не е поставено изискване
връчителят да извършва повече от едно посещение на адреса в определен интервал
от време, включително в месечния срок, предвиден в чл. 47, ал. 1 ГПК, което
задължение се отнася само когато се касае за връчване чрез залепване на
уведомление на физически лица. Това е така, тъй като за юридическите лица се
предполага, че в канцеларията им през работен ден и в работно време винаги има
служител, който може да получи съобщението съответно книжата, като когато те са
променили адреса, на който се намира управлението им, за тях възниква
задължение да заявят това обстоятелство за вписване в търговския регистър и
така то да бъде оповестено на всички трети лица. В тази насока се е произнесъл
и ВКС с определение № 398 от 03.07.2014 г. по ч. гр. д. № 2823/2014 г., г. по
описа на ВКС, I гр.о. Въпреки това в случая се установява, че връчителят е
извършил не еднократно посещение на адреса на управление на дружеството, а
няколко на брой, поради което и установената от него невъзможност да бъде
намерено лице, което е законен представител на търговеца или лице, което е
негов служител или работник, който е бил съгласен да приеме нотариалната покана,
е трайна. Това означава, че в случая са били налице предпоставките, предвидени
в чл. 50, ал. 4 ГПК за връчване на поканата чрез залепване на уведомление.
Изпратените до солидарните длъжници В.В.К. и В.Л.К. нотариални покани са връчени на всеки от тях, както следва: - поканата до В.К. е връчена лично на адресата на 04.08.2018 г.; - поканата до В.К. е връчена на 04.08.2018 г., на лице от домашните й, което е съгласно да предаде съобщението, а именно на нейния съпруг, което връчване е редовно съгласно чл. 46 ГПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че ищецът е реализирал правото си да трансформира цялата неиздължена част от заема в предсрочно изискуем, като този факт е настъпил с изтичане на предоставения на длъжниците с нотариалната покана 7-дневен срок за доброволно изпълнение, т.е. на 27.09.2018 г., което е преди сезиране на съда с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано настоящото производство. Ето защо и считано от тази дата цялата неиздължена част от главницата е изискуема и солидарните длъжници дължат нейното заплащане.
Настоящият съдебен състав счита, че от момента на настъпване на
предсрочната изискуемост на основното задължение на заемателя за връщане на
предоставените му за ползване парични средства, той вече не дължи уговорената
между страните възнаградителна лихва. Този извод се налага при съобразяване на
характера на това вземане за лихва, което по своята същност представлява възнаграждение, което заемателят
се съгласява да заплаща на заемодателя, за времето, през което паричните
средства му се предоставят за ползване. Ето защо и заемателят дължи възнаградителна
лихва само докато за него съществува възможност да ползва заетата сума, която,
обаче, отпада при обявяване на задължението по договора за заем за предсрочно
изискуемо, от който момент заемателят следва да върне веднага получените
парични средства, т.е. той вече не може да ги ползва до края на уговорения с
кредитора срок. В тази насока са задължителните указания, дадени в т. 2 от
Тълкувателно решение № 3/ 27.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 3/2017 г. по
описа на ОСГТК на ВКС. Ето защо и в случая, доколкото по делото се установи, че
предсрочната изискуемост на задължението за главница по договора за заем е
настъпила на 27.09.2018 г., то от този момент вземане за възнаградителна лихва
в полза на „Л.” АД не възниква.
От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на възникналото в тежест на ответниците и непогасено задължение за заплащане на цялата главница по кредита възлиза на 69 640, 49 евро. Съдът на основание чл. 162 ГПК определя размера на неплатеното задължение за възнаградителна лихва, което се дължи само за периода от 12.03.2018 г. до 26.09.2018 г., който възлиза на сумата от 10 132, 40 евро. Ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили тези свои задължения към настоящия момент. Това прави предявеният установителен иск за дължимост на главница изцяло основателен. Установителният иск за дължимост на възнаградителна лихва по процесния договор за кредит е основателен до размера от 10 132, 40 евро и за периода от 12.03.2018 г. до 26.09.2018 г., като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 10 906, 91 евро, както и за периода от датата на настъпване на предсрочната изискуемост - 27.09.2018 г. до 11.10.2018 г. трябва да се отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
С чл. 2.3., б. „с“ от договора
за заем, сключен на 11.12.2017 г., страните
са уговорили неустойка, която се дължи от заемателя при забава в плащането на
дължимата главница и възнаградителна лихва по договора за кредит, която е в
размер на 0, 23 % на ден върху просрочената сума за времето на забавата до
окончателното погасяване на всички дължими плащания по главницата и лихвата.
Цитираната договорна клауза, доколкото представлява отнапред уговорено от
страните обезщетение при неточно във времево отношение изпълнение на
задълженията на кредитополучателя, има характер на уговорка за дължимост на
мораторна неустойка. При тълкуване на волята на страните, изразена в
съдържанието на чл. 2.3., б. „с“ от
договора, следва да се приеме, че предвидената с нея неустойка има за цел да
обезпечи точното изпълнение както на задължението за погасяване в срок на
дължимите месечни вноски от главницата, така и на това за заплащане на
възнаградителна лихва, чиято дължимост е уговорена в договора. Този извод се
налага при съобразяване на това, че в текста на клаузата е посочено, че
неустойката се дължи при неизпълнение на което и да е задължение по договора,
както и че тя се начислява върху непогасената част от предоставения заем и
натрупалата се до момента договорна лихва и за времето от падежа на
задължението за главница и/ или на задължението за лихва и се дължи до тяхното
окончателно погасяване, т.е. обезпечава вредите от забавата при изпълнението от
заемателя на конкретно предвидените в тази клауза задължения, които са тези за
заплащане на главницата на месечни вноски, и за заплащане на възнаградителна
лихва.
Неоснователно е възражението на ответниците за недължимост на
претендираната неустойка за забава, тъй като с постигнатата между страните
уговорка за нейното заплащане от заемателя се достига до начисляване на лихва
върху вече изтекли лихви, което е забранено съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Това
възражение следва да се квалифицира като такова за нищожност на клаузата на чл.
2.3., б. „с“ от договора за заем, като противоречаща на закона и
по-конкретно на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД
С чл. 10, ал. 3 ЗЗД е въведен принципа, че олихвяването на вече изтекли
лихви, т.нар. анатоцизъм, е допустим само в изрично предвидените в закон или в
подзаконов акт на БНБ случаи. Съгласно чл. 294, ал. 2 ТЗ уговарянето на лихва
върху лихва е допустимо само между търговците. С оглед на правилата, установени
с посочените правни норми и предвид факта, че липсва приета от БНБ наредба по
чл. 10, ал. 3 ЗЗД, то се налага изводът, че в закона е въведена забрана за
олихвяване на вече изтекли лихви в отношенията между търговец и физически лица,
които нямат качеството на търговци, каквито са лицата, които са се задължили
солидарно по процесната сделка.
Уговореното с чл. 2.3., б. „с“ от договора за заем задължение
обаче по своя характер не е задължение за лихва – то не е задължение за
заплащане на възнаградителна лихва. То представлява задължение за неустойка,
което има за цел да обезщети вредите, причинени на кредитора, от забавеното
изпълнение на възникнало в тежест на длъжника парично задължение. Ето защо и с
уговорката за дължимост на неустойка за забавено плащане на задължението за
възнаградителна лихва не се стига до олихвяване на вече изтекли лихви, което
чл. 10, ал. 3 ЗЗД забранява. Кредиторът търпи вреди от неизпълнението в срок на
всяко едно договорно парично задължение, включително и на срочното парично
задължение за заплащане на възнаградителна лихва, поради което тези вреди
следва да бъдат репарирани по реда на ангажиране на договорната отговорност на
длъжника, форма на която е и дължимостта на неустойката за забава, когато
такава е уговорена в сключения договор. Следователно
клаузата на чл. 2.3., б. „с“ от договора за заем, с която страните са постигнали съгласие за дължимост на неустойка е
действителна.
След като в договора е налице валидна клауза, с която е уговорена дължимостта на неустойка при забавено изпълнение на задълженията на заемателя за заплащане на месечните вноски от главницата, както и на начислената възнаградителна лихва и предвид доказаното в процеса неизпълнение на тези задължения на падежа, съдът намира, че са налице всички предпоставки, предвидени в чл. 92 ЗЗД и това лице, както и лицата, които са се задължили да отговарят за тяхното изпълнение солидарно със заемателя, дължат да заплатят солидарно неустойка за забава на ищеца.
С клаузата на чл. 2.3., б. „с“ от договора за заем страните са уговорили и размера на
неустойката, която кредитополучателят ще дължи в случай на забавено плащане на
задълженията си за главница и лихва и той е от 0, 23 % дневно, като при
съобразяване на основната функция на неустойката да представлява обезщетение за
вредите, причинени от забавеното изпълнение на задълженията за главница и възнаградителна
лихва, съдът счита, че тя се начислява върху размера на тези задължения, чийто
падеж е настъпил и те не са погасени на него, т.е. върху просрочената месечна
вноска съответно след настъпването на предсрочната изискуемост на заем върху
остатъка от главницата, която е станала предсрочно изискуема.
Солидарните длъжници са изпаднали в забава считано от 12.04.2018 г. по отношение на задължението си за заплащане на неплатената четвърта месечна вноска, която е с падеж 11.04.2018 г. Ответниците не са изпълнили в срок и задълженията си за заплащане на месечните вноски с падежи 11.05.2018 г., 11.06.2018 г., 11.07.2018 г., 11.08.2018 г. и 11.09.2018 г., както и на целия остатък от главницата, който е станал предсрочно изискуем, считано от 27.09.2018 г., поради което и са изпаднали в забава от деня следващ падежа. Те са в забава плащането на непогасените на падежа месечни вноски от 12.05.2018 г., 12.06.2018 г., 12.07.2018 г., 12.08.2018 г. и 12.09.2018 г. и са в забава плащането на целия остатък от задължението за връщане на получената в заем сума от 28.09.2018г. Забавата в изпълнението на тези задължения продължава и към момента, предвид липсата на представени доказателства за извършено плащане от солидарните длъжници, което означава, че мораторната неустойка се дължи до крайната дата, до която това вземане е претендирано в настоящия процес – 22.04.2015 г.
При съобразяване на така посочения период на забава, както и на факта, че за периода от 12.04.2018 г. до 27.09.2018 г. неустойката следва да се изчисли само върху размера на съответната просрочена вноска, а не върху целия остатък от неиздължената главница, което задължение не е било изискуемо към този момент, съдът на основание чл. 162 ГПК изчислява размера на дължимата неустойка за забава, който възлиза на сумата от 4 737, 21 евро. Това прави предявеният иск за установяване дължимостта на това вземане основателен до така предявения размер и за периода от 12.04.2018 г. до 11.10.2018 г., като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 31 433, 35 евро, както и за 11.04.2018 г. искът трябва да се отхвърли.
По исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта и за присъждане на сума в
размер на 3 150 евро, представляваща такса за разходи и разноски за изпращане
на покана за предсрочна изискуемост на заема, начислена съгласно чл. 2.5. б. „b“
от договора за заем:
В чл. 2.5. б. „b“ от договора за заем страните по него са постигнали съгласие, че заемателят дължи да заплати на заемодателя разходи, направени за удовлетворяване на правата на заемодателя в случай на неизпълнение съгласно този договор чрез съдебни/ извънсъдебни производства, принудително изпълнение и/или всички други позволени от закона средства, като съгласно т. „i“ от тази клауза в тези разходи винаги се включват и разходите и разноските по изпращане на покана или нотариална покана за предсрочна изискуемост в размер от 1, 5 % от размера на предоставената в заем сума, но не по-малко от 100 евро за всяко лице заемател, солидарен или ипотекарен длъжник. От съдържанието на тази договорна клауза е видно, че уговореното с нея задължение за заплащане на разходите и разноските за нотариална покана, има за цел да обезщети вредите, които кредиторът ще претърпи при настъпил случай на неизпълнение от заемателя и солидарните длъжници на техни задължения по договора, които са основание за реализиране на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, като тези вреди са конкретно посочени и те се изразяват в средствата, които последният би разходвал, за да изпрати до длъжниците нотариална покана, с която да упражни правото си да превърне остатъка от главното задължение по заемната сделка в предсрочно изискуемо. Освен това доколкото с цитираната уговорка страните са посочили какъв ще бъде размера на сумата, която длъжниците ще заплащат при настъпване на уговорените в нея факти, то се налага извода, че по своята същност тази уговорка има характера на отнапред уговорено обезщетение, което заемателят и солидарните длъжници ще дължат на заемодателя в случай на неизпълнение на тяхно задължение, което води до възникване на правото на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на целия дължим заем, т.е. има характер на уговорена неустойка за неизпълнение.
Съдът е длъжен служебно да следи за това дали всяка една клауза от сключения договор не противоречи на императивните разпоредби на закона, сред които са и правилата по чл. 26 ЗЗД, без значение дали от длъжника по това вземане е направено възражение в тази насока. Ето защо и в случая настоящият съдебен състав следва да се произнесе дали уговорената между страните неустоична клауза е действителна или същата страда от някой от пороците, предвидени в чл. 26 ЗЗД, което я прави нищожна и като такава не може да породи правни последици.
В чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожна поради наличие на посочения порок може да бъде и само отделна договорна клауза. За да се отговори на въпроса дали уговорената с чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора за заем неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, трябва да бъдат съобразени задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, тогава, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и към момента на сключване на договора.
В случая размерът на неустойката, която е уговорено да се дължи с чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора за заем, е конкретно определен в посочената договорна клауза като той не зависи от това какъв е размера на неизпълненото задължение, което е станало основание за обявяване на целия дълг по сделката за предсрочно изискуем, нито пък от това кога е допуснато то – в началото на срока, за който паричните средства са предоставени за ползване или в края на този срок. Във всеки един случай на неизпълнение размерът на тази неустойка е 1, 5 % от цялата сума, която е предоставена за временно ползване на заемателя, което възлиза на сумата от 1 050 евро за всеки длъжник, по отношение на който трябва да бъде обявена предсрочната изискуемост и съответно на сумата от 3 150 евро за трите лица, които са се задължили солидарно по договора. За да извърши преценка за това дали така определеният размер излиза извън присъщата функция на неустойката, а именно обезпечителната и обезщетителна, съдът следва да направи сравнение между него и обичайните вреди, които настъпват за кредитора при неизпълнение на задължението, което тя обезпечава. С предвиждането на тази неустойка в договора страните са целели да се стимулира нормалното развитие на отношения между тях, както и да се обезщетят не всички, а конкретни вреди, които кредитора ще претърпи от това, че длъжниците не са изпълнили свои парични задължения по договора и това е довело до необходимост той да упражни правото си да обяви цялото главно задължение по заемната сделка за предсрочно изискуемо, които, както се посочи, са вреди, представляващи за заемодателя претърпени загуби, които се изразяват в средствата, които той ще разходва, за да заплати на нотариус таксите за съставяне и изпращане до всеки един от длъжниците на нотариална покана, с която те ще бъдат уведоми за това, че той упражнява субективното си право да обяви заема за предсрочно изискуем. Размерът на тези разходи към датата на сключване на договора за заем е предвиден в Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност и той е следният: за съставяне на покана до едно лице се дължи такса от по 20 лв. и за връчване на покана до едно лице се дължи такса също от по 20 лв. /т. 3 и т. 18 от Тарифата/. Това означава, че в случая разходите за връчване на трите нотариални покани биха възлизали максимум на сумата от 120 лв. Следователно размерът на неустойка е 51 пъти по-голям от размера на действителните вреди, които кредиторът търпи и които тази неустойка цели да обезщети. Така уговореният размер на неустойката чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора многократно превишава размера на действителните вреди, което превръща тази неустойка в средство за неоснователно обогатяването само на едната от двете насрещни страни по сделката, за сметка на другата, което излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Ето защо съдът намира, че постигнатата уговорка за нейното заплащане в договора за заем от 11.12.2017 г. противоречи на добрите нрави и е нищожна. Следователно въз основа на клаузата на чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора за заем в тежест на длъжниците не може да възникне претендираното задължение, което налага изводът, че искът за установяване дължимостта от ответницата В.Л.К. на сума в размер на 3 150 евро, представляваща такса за разходи и разноски за изпращане на покана за предсрочна изискуемост на заема, начислена съгласно чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора за заем, както и искът за осъждане на ответниците „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и В.В.К. да заплатят тази сума, са неоснователни и като такива трябва да се отхвърлят.
По исковете по чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за установяване дължимостта и за
присъждане на сума в размер на 7 445, 59 евро, представляваща такса за
предсрочно погасяване на кредита, начислена съгласно чл. 5.2., б. „а“ вр. чл.
2.4., б. „е“ от договора за заем:
С чл. 2.4., б. „е“ от сключения договор страните са постигнали уговорка, че при предсрочно погасяване на заема заемателят дължи такса за предсрочно погасяване в размер на 4 % от всички вноски, които той би дължал по погасителния план, ако заемът не бе изцяло или частично погасен предсрочно. Това вземане по своята същност има характера на отнапред уговорено обезщетение, което заемателят ще дължи на заемодателя тогава, когато по своя воля, доброволно изпълни преди падежа задължението си да върне предоставената в заем сума. То има за цел да обезщети вредите, които кредиторът ще претърпи от загубата на дохода, който би получавал за срока на действие на договора за заем, който е в размер на дължимата за този период възнаградителна лихва.
В случая от ищеца изобщо не се твърди ответниците да са изпълнили преди уговорения краен срок задължението да върнат сумата, предоставена им за временно ползване по процесния договор за заем, а дори напротив – твърди се обратното, че нито на падежа, нито до момента това задължение не е изпълнено. Това означава, че за кредитора не е възникнало вземане за получаване от заемателя и солидарните длъжници на такса по чл. 2.4., б. „е“ от сключения договор.
Съдът счита, че такса за предсрочно погасяване на заема не се дължи при упражняване от кредитора на правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем, въпреки уговорката за това, постигната в чл. 5.2., б. „а“ от сключения договор. Последната не поражда правни последици, защото тя не държи сметка за характера на задължението за заплащане на такса за предсрочно погасяване на заема като обезщетение за вреди, които кредиторът търпи при опредеЛ. поведение на самия заемател и солидарните длъжници, както и за уговорените от страни предпоставки, при които това задължение възниква. Тази такса не е предвидено да се дължи като обезщетение за вредите, които кредиторът търпи в резултат на допуснатото от длъжника неизпълнение в срок на задълженията за заплащане на главница и възнаградителна лихва и обявяването на целия остатък от заема за предсрочно изискуем, поради което и няма как вземане за нея да възникне при обявяване от кредитора на цялото задължение на заемателя да върне предоставената в заем сума за предсрочно изискуемо. За периода от настъпване на предсрочната изискуемост до изпълнение на задължението за връщане на предоставената в заем сума заемодателят търпи вреди от забавено изпълнение и тези вреди, подлежат на обезщетяване, но не чрез начисляване на такса по чл. 2.4., б. „е“ от сключения договор, а по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съгласно която норма на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва, или по реда на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато в договора е уговорено дължимостта на мораторна неустойка, както е в случая – такава уговорка е постигната с чл. 2.3., б. „с“ от сключения договор.
Предвид изложеното, съдът намира, че искът за установяване дължимостта от ответницата В.Л.К. на сума в размер на 7 445, 59 евро, представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита, начислена съгласно чл. 2.4., б. „е“ от договора за заем, както и искът за осъждане на ответниците „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и В.В.К. да заплатят тази сума, са неоснователни и като такива трябва да се отхвърлят.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разноски, както в исковото, така и в заповедното производство, които съдът разглежда също в настоящия процес съгласно указанията, дадени с т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г., постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, в общ размер от 30 643, 90 лв., от които 9 589, 54 лв. – платена държавна такса за разглеждане на заявлението по чл. 417 ГПК и на исковата молба, 550 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещо лице по ССЕ, 7 854, 76 лв. – адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство, за което са представени доказателства, че е платено, 12 649, 60 лв. – адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство, за което са представени доказателства, че е платено.
От страна на ответниците е направено възражение за прекомерност на заплатеното в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът счита за основателно. Налице са основанията на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като заплатеното възнаграждение е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, по което е проведено само едно открито съдебно заседание, като не е имало никакви усложнения в процеса на събиране на доказателства. Ето защо съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер по - нисък от заплатения. Той не може да бъде намален под минимално определения размер съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, а именно под размера за съответния вид работа, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет /ВАС/. В случая това означава, че в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не може да присъжда адвокатско възнаграждение за исковото производство под размера, посочени в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., т.е. под 7 369, 03 лв. и не може да присъжда адвокатско възнаграждение за заповедното производство под размера, посочени в чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7 ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., т.е. под 4 449, 52 лв. При съобразяване на това ограничение, както и на вида на извършената защита в производството от упълномощения от ищеца адвокат, съдът счита, че в негова полза следва да се присъдят разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 4 500 лв. за заповедното производство и 7 400 лв.
При съобразяване на изложеното и на размера на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 12 477, 61 лв.
От ответника „В.Е.В.К.Г.” ЕООД са представени доказателства за платени разноски в размер на 7 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, което е под минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и следователно не е прекомерно. При съобразяване на изложеното и на размера на отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на „В.Е.В.К.Г.” ЕООД разноски в размер на 3 036, 97 лв.
От ответника В.В.К. са представени доказателства за платени разноски в размер на 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено и което е под минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и следователно не е прекомерно. При съобразяване на изложеното и на размера на отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати В.В.К. в размер на 2 169, 27 лв.
От ответника В.Л.К. са представени доказателства за платени разноски в размер на 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено и което е под минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и следователно не е прекомерно. При съобразяване на изложеното и на размера на отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на В.Л.К. разноски в размер на 2 169, 27 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Л.” АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, В.В.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и В.Л.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, че „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, В.В.К. и В.Л.К. дължат солидарно на „Л.” АД следните суми: на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 69 640, 49 евро /шестдесет и девет хиляди шестстотин и четиридесет евро и четиридесет и девет евроцента/, представляваща неплатени месечни вноски и останалата предсрочно изискуема част от главното задължение за връщане на предоставената за временно ползване парична сума, което е възникнало по договор за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 17.10.2018 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното й изплащане; на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД сума в размер на 10 132, 40 евро /десет хиляди сто тридесет и две евро и четиридесет евроцента/, представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за периода от 12.03.2018 г. до 26.09.2018 г., дължима съгласно чл. 2.3., б. „а“ от договор за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 737, 21 евро /четири хиляди седемстотин тридесет и седем евро и двадесет и един евроцента/, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена за периода от 12.04.2018 г. до 11.10.2018 г., дължима съгласно чл. 2.3., б. „с“ от договор за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата от 10 132, 40 евро до пълния предявен размер от 10 906, 91 евро, както и за периода от 27.09.2018 г. до 11.10.2018 г., както и иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 4 737, 21 евро до пълния предявен размер от 31 433, 35 евро, както и за 11.04.2018 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Л.” АД срещу В.Л.К., искове, както следва: иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В.Л.К. дължи на „Л.” АД сума в размер на 3 150 евро /три хиляди сто и петдесет евро/, представляваща такса за разходи и разноски за изпращане на покана за предсрочна изискуемост на заема, начислена съгласно чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник, както и иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В.Л.К. дължи на „Л.” АД сума в размер на 7 445, 59 евро /седем хиляди четиристотин четиридесет и пет евро и петдесет и девет евроцента/, представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита, начислена съгласно чл. 2.4., б. „е“ от договора за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Л.” АД срещу „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и В.В.К. искове, както следва: иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и В.В.К. да заплатят солидарно на „Л.” АД сума в размер на 3 150 евро /три хиляди сто и петдесет евро/, представляваща такса за разходи и разноски за изпращане на покана за предсрочна изискуемост на заема, начислена съгласно чл. 2.5. б. „b“, т. „i“ от договора за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник, както и иск с правно чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „В.Е.В.К.Г.” ЕООД и В.В.К. да заплатят солидарно на „Л.” АД сума в размер на 7 445, 59 евро /седем хиляди четиристотин четиридесет и пет евро и петдесет и девет евроцента/, представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита, начислена съгласно чл. 2.4., б. „е“ от договора за заем, сключен на 11.12.2017 г., между „Л.“ АД, като заемодател, и „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, като заемател, В.В.К., като солидарен и ипотекарен длъжник, и В.Л.К., като солидарен длъжник.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „В.Е.В.К.Г.” ЕООД, В.В.К. и В.Л.К. да заплатят на „Л.” АД сума в размер на 12 477, 61 лв. /дванадесет хиляди четиристотин седемдесет и седем лева и шестдесет и една стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Л.” АД да заплати на „В.Е.В.К.Г.” ЕООД сума в размер на 3 036, 97 лв. /три хиляди тридесет и шест лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща направени разноски по делото, на В.В.К. сума в размер на 2 169, 27 лв. /две хиляди сто шестдесет и девет лева и двадесет и седем стотинки/, представляваща направени разноски по делото, както и на В.Л.К. сума в размер на 2 169, 27 лв. /две хиляди сто шестдесет и девет лева и двадесет и седем стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: