№ 487
гр. П., 22.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Мариана Ил. Димитрова
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20245200500794 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 1127/05.09.2024 г., постановено по гр. д. № 20235220102956
по описа за 2023 г. на Районен съд – П. е осъдена Н. В. А., ЕГН **********, с
адрес: с. Б., ул. „В." №**, да заплати на „Г. ф.“, Булстат *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Г. И." №*, ет.*, сумата от 9 000,00
лева, представляваща изплатеното от „Г. ф.“ по щета № 21210109 от
03.06.2021 г. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда -
11.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от общо 1
760,00 лева, представляваща сторените по делото съдебно - деловодни
разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу решението е постъпила въззивна
жалба от ответницата Н. А., чрез процесуалния й представител – адвокат Т. В..
Релевират се оплакване за неговата неправилност, доколкото районният съд
неправилно преценил събраните по делото доказателства. Намира предявения
иск за неоснователен и недоказан, като е посочил, че подробни съображения
ще представи с допълнителна молба. Отправя искане за отмяна на решението
и постановяване на ново такова, с което искът да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции, като
прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна.
С допълнителна молба, след срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, адвокат В.
допълва подадената жалба, като намира, че по делото били събрани
доказателства, от които било видно, че ответницата е предприела
1
законосъобразна, съобразена с пътната маркировка, маневра и единствено и
само поради поведението на пострадалата се стигнало до пътния инцидент.
Сочи, че от приетата по делото САТЕ било видно, че причината да се стигне до
сблъсъка било поведението на В. П., която подтичвала. Намира, че ако лицето
се е движело с нормален ход, както и ако е положило усилия да се огледа, не
би се стигнало до пътен инцидент. Сочи, че автомобилът вече е бил върху
пешеходната пътека, когато П. с бърза крачка навлязла на нея. Недоумение
будело това, че травматичните увреждания били получени в различни
периоди, което опровергавало тезата на ищеца. Намира, че СМЕ не
кореспондира с медицинските документи представени по делото. Счита, че
неправилно не било зачетено направеното възражение за съпричиняване.
Поддържа искането за отмяна на решението.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от процесуалния
представител на ищеца „Г. ф.“ – адвокат Г. П.. Намира жалбата за
недопустима, доколкото не отговаряла на изискванията на чл. 260, ал. 3 от
ГПК, поради което моли да се остави без разглеждане. Оспорва жалбата по
същество и я намира за неоснователна. Счита, че наведените с
допълнителната молба съображения са извън преклузивния срок за обжалване,
поради което не представлявали част от жалбата, а заобикаляне на закона.
Оспорва се възражението, че само поради поведението на пострадалата се
стигнало до инцидента, както и това за съпричиняване по подробни
съображения. Намира, първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, поради което моли жалбата да се остави без уважение, а
обжалваното решение да се потвърди. Претендира присъждане на разноски
пред въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на
жалбоподателката не се явява, представя писмено становище, с което
поддържа жалбата и претендира присъждане на разноски за две инстанции,
съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на
въззиваемата страна поддържа подадения отговор срещу жалбата, като не
претендира присъждане на разноски.
Въззивният съд, след като се запозна с изложеното във въззивната жалба
и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото
доказателства, като взе предвид доводите, изложени в открито съдебно
заседание и при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено
от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Г.
ф.“, ЕИК ********* (ГФ), със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „Г.
И." №*, ет.* срещу Н. В. А., ЕГН **********, с адрес: с. Б., ул. „В." №**.
Ищецът твърди, че е изплатил обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 9 000,00 лева на В. С. П. по заведена при него щета № 21210109/03.06.2021
г., на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ. Твърди, че П. била пострадала
като пешеходец при пътно-транспортно произшествие, настъпило на
01.11.2019 г. по вина на ответницата Н. А., като последната, съгласно влязло в
сила Наказателно постановление № 19-1006-004456, била управлявала лек
автомобил „*** ****“, с рег. № ** **** **, причинил катастрофата, без
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по справка на
Информационния център към ГФ. Ищецът твърди, че на 01.11.2019 г. около
15,00 часа в гр. П., посоченото по-горе МПС, управлявано от Н. А., се
движело по ул. „Б.“, като при навлизане в кръстовището с ул. „П.“ предприема
2
маневра завой наляво. По това време пешеходката В. П. навлиза на платното
за движение по маркираната пешеходна пътека, тип „Зебра“, водачката на
лекия автомобил не успява да спре и я удря в левия крак, качва я на предния
капак, след което потърпевшата пада на земята. Твърди се, че в нарушение на
чл. 490 от КЗ ответницата управлявала увреждащия автомобил без действаща
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП.
Вследствие на това, пострадалата П. се обърнала към ГФ за изплащане на
обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 557 от КЗ и била
образувана щета № 21210109/03.06.2021 г. По решение на Управителния съвет
на ГФ, на пострадалата П. й било определено обезщетение за причинените й
неимуществени вреди за нанесените травматични увреждания, вследствие на
ПТП-то, в размер на сумата от 9 000,00 лева. Така определеното обезщетение
било изплатено от ГФ на пострадалата на 15.07.2021 г. Твърди се също така, че
ищецът бил поканил ответницата да възстанови изплатеното от Г. ф., но
лицето не било погасило задължението си. Поради това ищецът отправя
искане до съда, на основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 558, ал. 7 от КЗ, да осъди
ответницата А. да му заплати сумата от 9 000,00 лева, представляваща
изплатеното на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди по щета №
21210109/03.06.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
искова молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира се
присъждане и направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата А.,
с който оспорва иска по основание и размер. Оспорва се дължимостта на
сумите, механизма на настъпване на ПТП, наличието на описаните
травматични увреждания и размера на обезщетението за всяко едно от тях.
Същата нямала вина за настъпилото ПТП и съответно не носела отговорност.
Твърди, че на посочената дата, при подготовка за ляв завой на ул. „П.“ в гр. П.,
ответницата била установила, че няма пресичащи пешеходци и приближаващи
автомобили, поради което предприела маневрата – завой наляво. Сочи, че вече
почти била направила левия завой, когато изневиделица, с бърза крачка, на
пешеходната пътека била изскочила В. П.. Ответницата твърди, че се била
движила съвсем бавно и успяла да реагира веднага, като натиснала
спирачките. От своя страна П. видимо не се била притеснила от
приближаващия автомобил и направо връхлетяла върху колата й. Счита, че
имало съвсем лек допир и последната била паднала на земята, а не се била
качвала на капака на автомобила. Ответницата излязла да види как е, като
заявява, че същата била в съзнание, съотвено й помогнала да се качи в
автомобила й и я закарала до болница. Твърди още, че пострадалата си ходела
сама и нямала нужда от помощ, както и че били изчакали да дойде полицейски
патрул, който документално да оформи случилото се. Счита, че в протокола за
ПТП не било отразено правилно, че не била спазила задължението си да
пропусне пресичащия на пешеходната пътека пешеходец. Сочи, че на
пешеходната пътека нямало пресичащ пешеходец, съответно че дори лицето
не е било в непосредствена близост до пешеходната пътека. Автомобилът й
вече бил настъпил маркировката на пешеходната пътека, когато П.
изненадващо била изскочила на пътното платно. Намира, че отразените факти
в Констативния протокол от 01.11.2019 г., явяващ се официален свидетелстващ
документ, са неверни и ги оспорва. Оспорват се и получените от пострадалата
травматични увреждания, като сочи, че във всички медицински документи от
01.11.2019 г. и 04.11.2019 г. е била описана основна диагноза Контузия на
пръст на ръката, респ. счупване на пръст на ръката. В болничен лист от
3
15.11.2019 г. основната диагноза била същата, докато в едва в амбулаторен
лист от 09.12.2019 г. изведнъж вече се появявали контузия на долна част на
гърба и таза, както и контузия на коляното. Посочва, че на 16.12.2019 г. отново
е било описано същото, но вече я нямало диагнозата контузия и счупване на
пръст, а в амбулаторен лист от 07.01.2020 г., два месеца след случилото се, П.
вече била диагностицирана с посттравматично стресово разстройство,
отразено и на 14.01.2020 г. Твръди, че пострадалата е била приета в добро
общо състояние, като не било вярно, че е била изпадала няколко пъти в
безсъзнание. Изразява съмнение относно това как 7 доктори, подписали се под
медицинската документация на 01.11.2019 г. и 04.11.2019 г., не били
установили наличието на контузия на долна част на гърба и таза и контузия на
коляното, неколкократното изпадане в безсъзнание, както и наличието на
стресови състояния, а едва след като е било свършило основанието за отпуск
по болест на поставената диагноза, се били появили други диагнози на
пострадалата. Счита, че било невъзможно последните да се проявят повече от
месец след ПТП-то, като се били проявили едва в периода, в който следвало да
приключи отпуска по болест на пострадалата. При условията на
алтернативност, ако съдът прецени, че следва да ангажира отговорността й,
прави възражение за съпричиняване, като счита, че П. с поведението си е
допринесла за настъпилия резултат. Поради това намира предявения иск за
неоснователен и моли да бъде отхвърлен. В хода на производството
претендира разноски.
Пред въззивния съд не са поискани и не са събрани нови доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният
съд е приел за установено от фактическа страна, че процесното ПТП е
настъпило на 01.11.2019 г., около 15,00 часа, в гр. П., когато, видно от
представения по делото Констативен протокол за ПТП, лек автомобил „***
****“ с рег. № ** **** **, управляван от Н. В. А. се движел по ул. „Б.“ като
при навлизане в кръстовището с ул. „П.“ предприема маневра завой наляво.
По същото време пешеходката В. С. П. навлиза на платното за движение по
маркираната пешеходна пътека, тип „Зебра“, водачката на лекия автомобил не
е успяла да спре и ударила пешеходката. Спрямо водачът на моторното
превозно средство А. са съставени от органите на МВР, Сектор „Пътна
полиция“ 2 броя АУАН - за извършено нарушение по чл. 119, ал. 4 от ЗДвП и
за извършени нарушения по чл. 483, ал. 1, т. 1 от КЗ. В нарушение на чл. 490
от КЗ, към момента на реализиране на процесното ПТП, ответницата А. е
управлявала увреждащия автомобил без действаща задължителна застраховка
„Гражданска отговорност”.
Видно от заключението по допуснатата и приета от съда автотехническа
експертиза за механизма на ПТП-то, мястото на произшествието е в зоната на
кръстовището, образувано от ул. „П.“ и ул. „Б.“ в гр. П.. Лекият автомобил
„*** ****“ с рег. № ** **** **, управляван от Н. А. се движел по ул. „Б.“, като
при навлизане в кръстовището с ул. „П.“ предприема маневра завой наляво.
При извършването на маневрата - завой наляво, водачът на лекия автомобил е
потеглил от спряно положение на първа предавка да пресича двете платна,
като при ускоряването на автомобила той е достигнал максимална скорост от
17 км в час. В същото време, пешеходецът П. се е движила по северния
тротоар на уличното платно на ул. „П.“ и е предприела пресичане на
пешеходната пътека. Настъпил е удар между управлявания от А. автомобил -
предната му дясна ъглова част, и предната лява част на пешеходеца по
4
посоката й на движение. Мястото на контакта е на около 5 метра наляво от
десният бордюр на ул. „П.“ и върху пешеходната пътека. След контакта между
коляното и ръката на пешеходката и автомобила, тялото на П. е отблъснато
назад, където се е установило в близост до предната част на автомобила.
Според вещото лицеосновни причини за настъпилото ПТП от техническа
гледна точка представлява обстоятелството, че пешеходецът се е движил по
тротоара в един предходен момент преди навлизането на пешеходната пътека
и не е бил възприет като опасност от водача на автомобила. В момента на
навлизане на пешеходеца по пешеходната пътека, автомобилът вече е
извършвал маневрата завой наляво и пешеходецът не е бил възприет като
опасност. Пешеходецът е имал техническа възможност чрез намаляване на
темпа на движение или спиране да предотврати контакта. От друга страна,
обаче, водачът на лекия автомобил е реагирал на спирането със закъснение,
тъй като е бил с концентрирано внимание за идващи МПС-та отляво или
отдясно, като с оглед скоростта му на движение, произшествието е било
предотвратимо.
От заключението по изслушаната съдебномедицинска експертиза,
основана на приложените по делото медицински документи, се установява, че
при настъпилия пътен инцидент, на пострадалата П. са били причинени
травматични увреждания, както следва: луксация на проксималната
интерфалангеална става на пети пръст на лява ръка, контузия на лява колянна
става и контузия на сакрума (тазовата област). Вещото лице е посочило, че е
налице причинно-следствена връзка между получените от пострадалата
травматични увреждания и механизма на настъпване на процесното ПТП.
Възстановителният период за получената луксация на проксималната
интерфалангеална става на пети пръст на лява ръка е около месец, месец и
половина от датата на травмата, а на контузията на сакрума /тазовата област/ е
около един месец от датата на травмата. Възстановителният период за
получената контузия на лява колянна става според вещото лице е около 15-20
дни от датата на травмата. При пострадалата П. болките в седалищната област
са продължили за по-дълъг период от време, поради което са й били дадени
допълнително болнични дни.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-психологична
експертиза, психологическата реакция на П. вследствие на стресогенното
събитие, лечението и периода на възстановяване, се проявява с разнообразни
негативни емоции, като повишено чувство за напрежение, тревожност и
безпокойство. Всички тези негативни симптоми са отшумели вследствие
проведени консултации с психиатър и предписано медикаментозно лечение,
което П. е провела за период от около година. Към момента на изготвяне на
експертизата при пострадалата не са установени сензитивни интерпретации,
предизвикващи психологичен дискомфорт. Психологическото и емоционално
състояние на П. преди инцидента е било в границите на нормата, като не е
имала здравословни оплаквания от психологическо или емоционално
естество, както и данни за жертвено поведение, съответно няма данни същата
да е посещавала психолози или психиатри преди датата на инцидента.
Видно от представеното по делото Уведомление за неимуществени вреди
от 01.06.2021 г., пострадалата П. се е обърнала към ГФ с искане да й бъде
изплатено обезщетение за вреди от ПТП-то. Доколкото било установено, че
виновният водач е управлявал лекият автомобил без действаща задължителна
застраховка „Гражданска отговорност”, по образувана щета №
5
21210109/03.06.2021г., за нанесените травматични увреждания на П. й било
определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 9000,00 лева.
Така определеното обезщетение било изплатено от ГФ на пострадалата на
15.07.2021г.
С регресна покана с изх. № ГФ-24-01-274/07.06.2023 г. ищецът е поканил
ответницата да възстанови изплатеното от фонда обезщетение, но същата не е
погасила задълженията си.
В качеството си на свидетел Е. В. Т. - младши автоконтрольор в Сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР-П., съставил Констативен протокол за ПТП
от 01.11.2019 г., сочи, че няма конкретен спомен за процесния инцидент.
Потвърждава протоколът е изготвен от него по данни на двете участнички в
инцидента, съответно потвърждава отразеното в него.
Съгласно показанията на пострадалата П., последната се е намирала върху
пешеходната пътека, почти до към нейната среда, когато е настъпил удара с
автомобила. Вследствие от претърпения инцидент, П. имала здравословни
проблеми, като изпитвала болки в лявото коляно, в седалищната област и в
лявата ръка.
От показанията на свидетеля Д. В., с когото ответницата А. живее на
съпружески начала, се установява, че непосредствено след настъпване на
ПТП, ответницата А. е закарала пострадалата П. в МБАЛ-П., за да й бъдат
извършени медицински прегледи. След извършения преглед, П. се чувствала
добре и се оплаквала единствено от болки в лявата ръка. Изложеното от
свидетеля В. се подкрепя от показанията на свидетеля А. - брат на
ответницата.
По делото в качеството си на свидетел е разпитан и В. Х. - служител в
офис на И. К., находящ се на ул. „П.“ в гр. П., който обаче не е бил свидетел
очевидец на настъпилото ПТП.
Въззивният съд намира, че жалбата е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК, подадена е от надлежно упълномощен представител на страна, която
има правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, същата
отговаря на изискванията за редовност, следователно се явява процесуално
допустима за разглеждане по същество.
Разгледана по същество, въззивният съд намира жалбата за неоснователна
по следните съображения:
При извършената служебна проверка на обжалваното решение, на
основание чл. 269 от ГПК, съдът намира, че същото е валидно и допустимо,
доколкото не се установява съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото.
Във връзка с наведеното от въззиваемата страна възражение за
недопустимост на жалбата, доколкото същата е бланкетна, следва да се посочи
следното:
В случая действително въззивната жалбата е бланкетна, като е
посоченото единствено, че районният съд неправилно е преценил събраните
по делото доказателства, без да се релевират конкретни възражения и
аргументи. Едва с постъпилата по делото молба от 16.10.2024 г.
жалбоподателят е допълнил жалбата си, като е посочил конкретни доводи за
неправилност на решението и приетите от него фактически и правни изводи.
6
В настоящия случай срокът за подаване на въззивна жалба е изтекъл на
02.10.2024 г., а допълнението към въззивната жалба е подадено едва на
16.10.2024 г., в срока за отстраняване на констатирана от районният съд
нередовност на същата, изразяваща се в неплащане на дължимата се за
въззивното обжалване държавна такса.
Константна е съдебната практика, че бланкетната въззивна жалба е
допустима, като изискването на чл. 260, т. 3 от ГПК има пряка връзка с
ограничения характер на въззивното обжалване, съобразно разпоредбата на
чл. 269, пр. 2 от ГПК, доколкото посочената в жалбата порочност на
решението определя обхвата на дейността на въззивната инстанция.
Съгласно императивната норма на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост
- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да
се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение, а на неговата правилност - само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение.
Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по
отношение на приложението на императивните материалноправни норми,
защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и
поради това не може да зависи от волята на страните. Извън хипотезите на
нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради
неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при
разглеждане на делото и постановяване на решението си, въззивният съд е
ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на
първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на
жалбоподателя. Тези пороци се извеждат от съдържанието на обжалваното
решение. Макар съгласно чл. 260, т. 3 от ГПК въззивната жалба да следва да
съдържа „указание в какво се състои порочността на решението”, липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й
връщане по аргумент от чл. 262, ал. 1 и 2 от ГПК.
В този смисъл бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. По
такава жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или
неправилно приложение на императивни материалноправни норми.
Последвали подаването на жалбата фактически твърдения и доказателствени
искания, които се основават на посочване на други пороци на
първоинстанционното решение, обуславящи неговата неправилност, извън
тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма, са
недопустими, ако са заявени след изтичане срока за въззивно обжалване. Във
въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване
допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи
срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба
с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не
са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.
Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за
обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице
в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по
7
делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или
доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал. 2 от ГПК. Това е важимо
единствено когато се касае за обстоятелства или доказателства, които
ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата
инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след
подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от
значение за делото. Да се приеме обратното, а именно че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция, би
обезсмислило въведените в чл. 266, ал. 2 от ГПК времеви ограничения за
попълване на делото с нови факти и доказателства. Константна е съдебната
практика на върховната съдебна инстанция, че по допълнения, които са
направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд е
длъжен да се произнесе, само ако тези доводи касаят нищожността и
недопустимостта на първоинстанционното решение или неговата
неправилност поради неправилно приложение на императивна
материалноправна норма. По всички други доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, които са заявени след изтичане на срока за
въззивно обжалване, произнасянето на въззивния съд би представлявало
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до
неправилност на това решение и основание за неговата отмяна при
касационното му обжалване. В цитирания смисъл са Решение №
246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. и Решение № 216/19.01.2015 г. по гр.
д. № 2008/2014 г. на I ГО на ВКС.
Съобразявайки посоченото, доколкото въззивната жалба може да бъде
допълвана с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от
неправилно приложение на императивна материалноправна норма, само до
изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд намира, че не следва
да обсъжда наведените от жалбоподателя доводи за неправилност на
решението, обективирани в молбата от 16.10.2024 г., подадена след срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК. Видно е от материалите по делото, че въззивната жалба
е била оставена без движение не защото е бланкетна, а на друго основание –
непредставяне на доказателства за платена държавна такса.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните
доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 558, ал. 7, във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, буква „а“ от КЗ, във вр. с чл. 45 от
ЗЗД за сумата от 9 000,00 лева, представляваща регресно вземане, възникнало
вследствие на изплатено от ищеца – Гаранционният фонд, обезщетение за
репариране на причинените на постралата при ПТП В. П. неимуществени
вреди по щета № 21210109/03.06.2021 г., причинено по вина на водач на лек
автомобил, управляван без сключена Задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“.
За да се уважи искът по уредената в разпоредбата на чл. 558, ал. 7 от КЗ
регресна отговорност, следва да се докажат няколко юридически факта:
възникване на застрахователно събитие - ПТП, участниците в него, наличието
на вина у ответника за инцидента, настъпили вреди, техният размер, липса на
8
сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите и изплатено застрахователно обезщетение на увреденото
лице от ГФ. При наличието на тези предпоставки ГФ, като лице изпълнило
чужд дълг, разполага с регресен иск против прекия причинител на вредата и
може да се суброгира в правата на увредения субект до размера на
изплатеното обезщетение. Основателността на регресната претенция
предполага доказване и на деликтно правоотношение по чл. 45 от ЗЗД,
пораждащо валидно задължение на длъжника за възстановяване стойността на
причинените вреди следствие виновното му и противоправно поведение.
В конкретния случай въззивният съд намира, че първоинстанционният
съд не е допуснал нарушение на императивни материални норми, като не е
налице и служебно задължение за съблюдаване интересите на някои от
страните в производството, съобразно указанията, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Доколкото в жалбата, подадената в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, се
съдържа единствено възражение за неправилна оценка на събраните по делото
доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд дължи
проверка за правилността на обжалваното решение единствено на посоченото
основание, като с оглед посоченото по-горе съдът не дължи произнасяне по
наведените с допълнителната молба възражения за неправилност на
решението, подадена след срока за подаване на жалба.
След съвкупната преценка на събраните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав изцяло споделя направените от
първоинстанционния съд фактически и правни изводи, въз основа на които е
приел предявения иск за основателен и е осъдил ответницата да възстанови на
ищеца заплатеното от него обезщетение на пострадалата от процесното ПТП.
Въззивният съд намира, че решението на първоинстанционния съд е
правилно и обосновано, постановено въз основа на обективен и точен анализ
на събраните по делото доказателства, като не се откриват нарушения във
връзка с извършения от районния съд доказателствен и правен анализ.
Фактическата обстановка е правилно установена от първата инстанция,
като въззивният съд напълно я споделя, съответно намира, че не са налице
основания за нейната промяна, доколкото пред настоящата инстанция не се
установиха нови факти и обстоятелства, а от друга страна, същата е базирана
на подробен, обективен и пълен анализ на относимите доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност. В този смисъл, направеното във
въззивната жалба бланкетно възражение за неправилна оценка на събраните
по делото доказателства от страна на районния съд, настоящият съдебен
състав намира за неоснователно.
От приетата по делото САТЕ, представения Константивен протокол за
ПТП, изготвен от длъжностното лице Е. Т. - младши автоконтрольор в Сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР-П., както и от представената по делото
преписка, във връзка с ангажираната административно наказателна
отговрност на ответницата и според настоящия съдебен състав по категоричен
начин се установява, че процесното ПТП е настъпило на 01.11.2019 г., около
15,00 часа, в гр. П., когато лекият автомобил „*** ****“, с рег. № ** **** **,
управляван от Н. А. се е движил по ул. „Б.“. При навлизането му в
кръстовището с ул. „П.“ А. предприема маневра завой наляво, в който момент
9
пешеходката В. П. навлиза на платното за движение по маркираната
пешеходна пътека, тип „Зебра“, находяща се на ул. „П.“, а водачката на лекия
автомобил не успява да спре и я удря на около 5 метра от тротоара на ул. „П.“
върху пешеходната пътека. Вследствие на удара след контакта между лявото
коляно и лявата ръка на пешеходката и дясната предна част на автомобила,
тялото на П. е отблъснато назад, където се е установило в близост до предната
част на автомобила. Констатациите на длъжностното лице, отразени в
протокола за механизма на извършване на ПТП-то, по данни на двете
участнички в произшествието, се потвърждават и от приетата САТЕ.
В случая и според настоящия съдебен състав, категорично по делото се
установява се, че вината за инцидента е на ответницата А., тъй като е
нарушила правилата за движение по ЗДвП, доколкото е навлязла с
управлявания от нея автомобил без да изпълни задължението си, предвидено в
разпоредбата на чл. 119, ал. 4 от ЗДвП - да пропусне пресичащия отдясно-
наляво по обозначена пешеходна пътека пешеходец. В този смисъл правилни и
обосновани са изводите на районният съд, че вина за инцидента има А.,
съответно, че по делото не се установява съпричиняване на резултата от
страна на пострадалата П., доколкото видно и от изготвената от вещото лице
Мащабна скица на местопроизшествието, П. вече е била стъпила на
пешеходната пътека и е изминала по нея разстояние от около 5 метра, преди
да бъде блъсната от управлявания от ответницата лек автомобил. В случая,
както е отбелязало и вещото лице, макар и пешеходецът да е имал техническа
възможност чрез намаляване на темпа на движение или спиране да
предотврати контакта, водачът на лекия автомобил е реагирал на спирането
със закъснение, доколкото е бил с концентрирано внимание за идващи МПС-та
отляво или отдясно, но с оглед скоростта му на движение – 17 км/ч,
произшествието е било предотвратимо от водача на МПС-то. Доколкото П. е
пресичала на пешеходна пътека, т.е. на обозначеното за това място на пътното
платно, според настоящата инстанция изключителната вина за настъпване на
произшествието е именно на ответницата А., която въпреки наличието на
пешеходна пътека и паркиралите около нея автомобили, не е подходила с
необходимото внимание изискуемо в случая, а е продължила да се оглежда за
други автомобили за извършване на маневрата завой наляво и включване в
пътното платно на ул. „П.“ в гр. П., без да съобрази възможните опасности на
пътя след извършване на маневрата. Следва да се има предвид, че всяко
нарушение на правилата за движение по пътищата е противоправно деяние,
съответно произшествието е в резултат на виновното противоправно
поведение на А., като правилно районният съд е отхвърлил оспорванията на
ответницата, че вината е на пострадалата, пропускайки уреденото в закона
предимство на пешеходците на пешеходна пътека, по отношение на които
водачите на МПС-та следва да имат повишено внимание при извъшване на
маневри, съгласно разпоредбите на ЗДвП.
Вследствие на инцидента пострадалата П. е получила травматични
увреждания, отразени в представените по делото медицински документи и
изследвани от вещото лице по назначената по делото СМЕ. Според вещото
лице получените от пострадалата луксация на проксималната
интерфалангеална става на пети пръст на лява ръка, контузия на лява колянна
става и контузия на сакрума (тазовата област) са в причинно-следствена
връзка с процесното ПТП и безспорно са причинили на последната болки и
страдания, които са отшумели за един по-дълъг период от време от
обикновено необходимия при такива случаи – месец, месец и половина. Още
10
при първия преглед на П. в МБАЛ-П., извълршен непосредствено след
инцидента, в издадения лист за преглед е отразено „Участник в ПТП. Ударена
в областта на лявата ръка и седалищната област. В момента с болка в ръката (в
областта на пръстите) и седалището. Без нарушение в походка. Без други
оплаквания“. Посочено е, че на пострадалата са направени рентгенографии на
длан и пръсти, както и такава на таз. В този смисъл правилно и обосновано
районният съд е отхвърлил възраженията на жалбоподателката, че
единствената травма на пострадалата е била контузията на пръста, а
останалите травми се били появили без разумно обяснение едва след 2-3
месеца. Доказателства в обратна насока по делото не са събрани.
Видно е от събраните по делото доказателства, че освен травматичните
увреждания, вследствие на инцидента пострадалата П. е изпитала и
стресогенна психологическа реакция, изразена в негативни емоции като
повишено чувство за напрежение, тревожност и безпокойство за определен
период от време. Тези негативни симптоми, съобразно заключението на
вещото лице по приетата и неоспорена от страните СПЕ, са отшумели
вследствие проведени консултации с психиатър и предписано медикаментозно
лечение, което П. е провела за период от около година. Вещото лице -
психолог е посочило, че не са налице данни пострадала да е посещавала
психолози или психиатри преди датата на инцидента, в този смисъл следва
извода, че е налице причинно-следствена връзка между изпитаните негативни
емоции от страна на пострадалата и процесното ПТП, като липсват
доказателства в обратна насока. Видно е от заключението на вещото лице, че
към момента на изготвяне на експертизата при пострадалата не са установени
сензитивни интерпретации, предизвикващи психологичен дискомфорт, т.е.
към настоящия момент същата се е възстановила.
По делото не е спорно, че въз основа на подаденото от пострадалата
заявление пред ГФ за изплащане на обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди, вследствие на инцидента, от страна на фонда е
определено такова в размер на 9 000,00 лева, която сума е изплатена от ГФ на
15.07.2021г., видно от приложеното по делото платежно нареждане.
Обезщетението е определено глобално за преживените от пострадалата болки
и страдания и представлява сбор от сумите, както следва: 1/ 2 000,00 лева – за
луксация на проксималната фаланга на 5-ти пръст на лявата ръка, лекувано
консервативно; 2/ 1 000,00 лева – за констузия на лявата колянна става; 3/
3 000,00 лева – за контузия на сакрума, с описани силни и продължителни
болки при сядане 2-3 месеца след злополуката; 4/ 3 000,00 лева – за
посттравматично сресово разстройство, с устойчив характер на оплакванията
за период от 3-4 месеца, наложил медикаментозно и психотерапевтично
лечение. И според настоящата инстанция определеното от Управителния съвет
на ГФ обезщетение за неимуществени вреди, поотделно за всяко едно от
причинените на пострадалата травматични и психически увреждания,
установени по категоричен начин по делото, съответстват на критериите за
справедливост посочени в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС,
постановено във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
съобразно която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост, съответно съответстват и на установената
в страната съдебна практика за подобни случаи. Изводите на районния съд в
тази насока са правилни и обосновани.
Доколкото установените по делото травматични увреждания и преживян
11
психически дискомфорт от страна на пострадалата са в причинно-следствена
връзка с процесния инцидент, настъпил по вина на ответницата А., вследствие
изключително на нейното противоправно деяние, същата дължи репарацията
им. За нея е възникнало задължение по чл. 45 от ЗЗД да обезщети
пострадалата П. за причинените й неимуществените вреди – болки, страдания,
дискомфорт, затруднение, които тя е претърпяла вследствие виновното
противоправно деяние на ответницата. Отговорността на А. е можело да бъде
покрита от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, но по делото е безспорно, че към момента на инцидента
същата е управлявала процесния автомобил без сключена такава, видно от
представената справка от базата данни на Информационния център към ГФ. В
тази насока са и показанията на брата на ответницата – А., който сочи, че
приятелят на А. непосредствено след инцидента взел документите на колата и
отишъл да плати застраховката, доколкото забравили да платят вноската.
Видно е от събраните по делото доказателства, че ищецът ГФ е отправил
покана за плащане на посочената сума до ответницата А., получена от
последната на 09.06.2023 г. По делото не са налице доказателства
претендираната сума от 9 000,00 лева, изплатена на пострадалата от ГФ, да е
била заплатена от ответницата, поради което са налице предпоставките на чл.
558, ал. 7 КЗ, тъй като след изплащане на обезщетението, ищецът встъпва в
правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите.
С оглед всичко гореизложено, правилно и обосновано
първоинстанционният съд е уважил в цялост предявените искови претенции и
е оставил без уважение възражението на ответницата за неговото намаляване,
поради съпричиняване на инцидента от страна на пострадалата П..
По изложените съображения въззивният съд намира жалбата за
неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и обосновано,
съответно постановено въз основа на правилен, обективен и точен анализ на
събраните по делото доказателства, следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора по правилата на чл. 78 от ГПК право на разноски
пред въззивната инстанция има въззиваемата страна. Доколкото не се
претендират такива, с оглед изявлението на процесуалния представител на
страната в проведеното пред въззивния съд съдебно заседание, съдът не
присъжда разноски за въззивното производство.
Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1127/05.09.2024 г., постановено по
гр. д. № 20235220102956 по описа за 2023 г. на Районен съд – П..
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13