№ 108714
гр. София, 31.07.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.ОВА ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.ОВА ТОШЕВА Частно
гражданско дело № 20241110139290 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 211552/2024 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от „пкб“ ЕООД срещу И. С. И., с което се претендират следните
суми: 415.31 лв. – неплатена главница по Договор за потребителски кредит №
40016218207/23.03.2023 г., ведно със законната лихва от 27.06.2024 г. до изплащане на
вземането; 56.24 лв. – възнаградителна лихва за периода от 10.08.2023 г. до 10.02.2024 г.;
2.70 лв. – лихва за забава за периода от 11.04.2023 г. до 10.02.2024 г.; 44.50 лв. – законна
лихва за периода от 10.02.2024 г. до 26.06.2024 г.; 152.72 лв. – неплатено възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“; 229.08 лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга
„Флекси“; 400 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при
забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит.
Разгледано по същество искането за издаване на заповед за изпълнение е частично
неоснователно по следните съображения:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на отхвърляне подлежи заявление, когато
искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона и добрите нрави,
както и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, или е налице обоснована вероятност за това.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК и да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на
база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да
съобрази и представените към заявлението договор, всички негови приложения и изменения
и приложимите общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.
В случая освен главницата, договорната лихва и мораторната лихва се претендират и
възнаграждения за закупени допълнителни услуги и такса за извънсъдебно събиране на
вземането.
Между страните е сключен договор за потребителски кредит, в който е уговорено и
предоставяне на допълнителни услуги, които се изразяват в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит и право на промяна на погасителния план на
потребителския кредит. Касае се за единен договор за предоставяне на заемната сума и
допълнителните услуги, като възнаграждението за тях е изрично включено в параметрите на
1
договора за потребителски кредит при формиране на дължимата от потребителя сума, като
погасителната вноска по договора освен главница и възнаградителна лихва включва и
парична сума по тези допълнителни услуги.
Разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира
от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съдът намира, че горепосочените
„допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и управление на кредита, за
които кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по
общите разходи по кредита. Анализът на съдържанието на описаните в договора и т. 15 от
общите условия „допълнителни услуги“ налага извод, че те касаят именно усвояването /по
отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по кредита/ и
управлението /по отношение на възможността за отлагане или намаляване на определен
брой погасителни вноски и смяната на падежната дата/ на кредита. Следователно налице е
нарушение на закона – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност
на клаузите за тези допълнителни услуги на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съдът намира, че така описаните „допълнителни услуги“ по съществото си не
представлява реално предоставени допълнителни възможности или преференциални
условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят
допълнителни ползи за него, за да обосновават заплащане на възнаграждения в определените
размери. Ползването на всяка от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което
потвърждава изложеното по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на
кредитополучателя. Конкретно за услугата приоритетно разглеждане на искането за
потребителския кредит изначално липсва яснота какъв е срокът за разглеждане на кредита, в
случай че не бъде избрана допълнителната услуга, т. е. не се установява конкретна полза или
преимущество за кредитополучателя.
На следващо място, в случая е уговорено заплащането на възнаграждения не за
конкретно поети от заявителя задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването
на ясно описани условия, а само за предоставени му възможности, които той така или иначе
има по силата на самия закон. На възможността длъжникът да поиска извършването на
някоя от посочените „допълнителни услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение
на кредитора. Касае се за клаузи, която поставят изпълнението на задълженията на
търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля,
поради което са неравноправни и следователно нищожни /чл. 143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП/.
Заплащането на възнагражденията за т. нар. „допълнителни услуги“ от потребителя е
предвидено като предварително, а не за реално предоставени услуги. Възнаграждението е
дължимо от потребителя само заради възможността за предоставянето на изброените услуги,
като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от него. На практика се
въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което той има по силата на закона,
като правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на
вноските, свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни вноски, което
води до неравнопоставеност на страните, тъй като на практика потребителят трябва да
заплати правото си да договоря с кредитора за изменение на параметрите на сключения
договор, като на потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята
на кредитора. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното ползване
на определена услуга.
С уговореното задължение за плащане на възнаграждения за „допълнителни услуги“
се нарушава и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно предвидения лимит на годишния
процент на разходите по кредита, защото сборът от уговорения размер на възнаграждението
2
по договора и цената на „допълнителните услуги“ очевидно надхвърля ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Ако въобще става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни
услуги, то те следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за кредит /чл. 19, ал. 1 ЗПК/.
На следващо място, претендираната такса за извънсъдебно събиране на вземания не
попада в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво
поведение, а напротив изискуемостта на вземането следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като
не се дължи заради извършени разходи. Наименованието му прикрива истинската цел на
клаузата – вземането да служи за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК обаче при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава
в случая е лихвата за забава, която се претендира със заявлението. Процесната клауза
преследва забранена от закона цел, а именно да се присъди още едно обезщетение за забава.
Същата противоречи на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и е нищожна. Тази
наказателна клауза е и в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване,
като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите от закона функции
на неустойката, което също влече нищожността й.
След като клаузите за възнаграждения за допълнителни услуги и за такса за разходи за
извънсъдебно събиране на вземането са нищожни, съответните възнаграждения и такса не
са дължими от потребителя. По тази причина вземанията, произтичащи от тези клаузи, не
могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, поради което не могат да
бъдат защитени по реда на заповедното производно. Ето защо заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в посочената част подлежи на отхвърляне.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ частично заявление с вх. № 211552/2024 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от „пкб“ ЕООД срещу И. С. И. – в частта, с която се претендират
следните суми по Договор за потребителски кредит № 40016218207/23.03.2023 г.: 152.72 лв.
– неплатено възнаграждение за закупена услуга „Фаст“; 229.08 лв. – неплатено
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“; 400 лв. – неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане
на вноска по договора за кредит.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3