Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.01.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В състав в публично съдебно заседание на тридесети септември през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ.
СЪДИЯ БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 14371 по описа за 2019 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 175917/25.07.2019 г., постановено по гр. дело
№ 59606/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 88-ми състав, е отхвърлен предявения от „Б.“ ЕООД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя И.И., иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 405 КЗ за признаване за установено, че
ответникът „ЗД Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори Й.Ц.и Р.Б., дължи на ищеца сумата в размер на 1746.89 лева, представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на
06.03.2018 г., по договор за имуществена
застраховка
„Каско“, обективиран в застрахователна полица № 00500100232959 от 06.01.2018 г.
с обект лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № ********, за която сума е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
06.07.2018 г. по ч. гр. д. № 39242/2018 г. по описа на СРС, 88-ми състав. С
оглед изхода на спора съдът е осъдил ищеца „Б.“ ЕООД да заплати на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК на „ЗД Е.“ АД сумата в размер
на 520 лева, представляваща разноски по делото.
Срещу решението на
районния съд е подадена въззивна жалба от въззивника-ищец „Б.“ ЕООД, чрез пълномощник
адв. М.С., в която са изложени подробни доводи в подкрепа на становището, че обжалваният
съдебен акт е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила, както и необоснован. Твърди се, че първата инстанция неправилно
е приела, че в случая е налице тотална щета, а не щета, за която се дължи
обезщетение за ремонт. Прави оплакване относно начина на изследване и
определяне на средната пазарна цена на МПС и размера на запазените части. В
тази връзка поддържа, че правните изводи на съда са изведени при неизяснена по
делото фактическа обстановка и без да е извършен всестранен и задълбочен анализ
на доказателствения материал. Моли въззивната инстанция да отмени постановеното
решение като недопустимо, респ. да постанови друго, с което да уважи предявения
иск. Претендира се сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна-ответник „З.Д.Е.“ АД, чрез процесуален представител юрк. Н.К., оспорва
жалбата по съображения, изложени в депозирания по делото писмен отговор. Претендират
се направените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена от активно легитимирана страна в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и
местно компетентен съд, поради е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната му част, а по правилността му е
ограничен до изложените във въззивната
жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС).
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни
норми. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на
чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което втората инстанция
следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата
правилност.
Разгледана по същество, въззивната жалба
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За уважаването на предявения иск с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 405, ал. 1 КЗ при условията на пълно и
главно доказване ищецът следва да установи кумулативното наличие на следните
предпоставки: наличие
на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена
застраховка; настъпване в срока на застрахователно покритие на застрахователно събитие, за което застрахователят носи риска,
причинна връзка между това събитие и увреждането на застрахованото имущество, както и размер
на вредите. В случая следва да
бъде доказано също прехвърляното на вземането в полза на въззивника-ищец и
надлежното уведомяване на длъжника. В тежест на насрещната страна по спора е да
докаже твърдените от нея правоотлагащи, правопрекратяващи или правопогасяващи претендираното от ищеца
вземане факти.
Страните не спорят по елементите от
фактическия състав, правопораждащ вземането за застрахователно обезщетение по
чл. 405, ал. 1 КЗ. Спорен е само неговият размер. Застрахователят не оспорва, а
и от приетите по делото писмени доказателства (договор за прехвърляне на
вземане от 28.05.2018 г. и уведомление № РК-014-5507/4/11.06.2018 г.) се
установява, че е бил и надлежно уведомен за сключения договор за цесия.
Безспорно по делото
е обстоятелството, че към датата на настъпване на процесното ПТП – 06.03.2018
г., между „ЗД Е.“ АД и В.П.В.е съществувало валидно
правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско“ за периода от
07.01.2018 г. до 24:00 часа на 06.01.2019г., обективиран
в застрахователна полица № 00500100232959 от 06.01.2018 г., с обект лек автомобил
„Фолксваген Пасат“ с рег. № ********, при
застрахователна сума в размер на 6 500 лева и застрахователна премия в
размер на 384.54 лева. Съгласно чл. 4, ал. 2, т. 3 във вр. с т. 2, б“а“ от
Общите условия (ОУ) по застраховка „Каско на МПС“ на „ЗД Е.“ АД застрахователят
покрива риска пътнотранспортно произшествие.
В срока на застрахователното
покритие В.В.е предявил претенция за обезщетение на вредите, причинени
вследствие на ПТП, по повод на която при ответното дружество е образувана щета
№ **********/06.03.2018 г. Застрахователят е извършил опис на щетите по
застрахования лек автомобил. От приетите по делото доклади на щета от
16.03.2018 г. и от 28.03.2018 г. се установява, че застрахователят е признал
претенцията за основателна, като е определил обезщетение в размер на
3 423.55 лева, а след това и допълнително обезщетение в размер на 174.58
лева.
С уведомление с изх. №
РК-014-5507/12.04.2018 г. застрахованото лице е било уведомено, че
застрахователят на основание чл. 27, ал. 1, т. 1 от ОУ е удържал от така
определеното обезщетение за вреди сумата в размер на 196.11 лева, с включен 2 %
данък, представляваща неизплатените две вноски от дължимата застрахователната
премия в размер на 196.11 лева, както и че останалата част от сумата в размер
на 3227.44 лева ще му бъде изплатена по банков път. В публично съдебно
заседание от 13.03.2018 г. съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че е извършено плащане на обезщетението в размер 3423.55
лева (първоначалното определеното обезщетение в размер на 3227.44
лева и 196.11 лева, представляващи останалата дължима сума от застрахователната
премия).
Според
заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло, тъй като същото е изготвено
компетентно, обективно и обосновано, пълният размер на щетата ********** от
06.03.2018 г. е в възлиза на 3598.13 лева, от която е приспадната сумата в
размер на 196.11 лева, представляваща дължимите вноски от застрахователната
премия. Останалата част от определеното от застрахователя обезщетение в размер
на 3 402.02 лева е била платена на два пъти, а именно на 21.03.2018 г. с
преводно нареждане за кредитен превод е била платена сумата в размер на 3227.44
лева на П.В.П.(пълномощник на застрахованото лице – вж. пълномощно л. 35) по
банков път с основание на превода „**********, ДКН*******“; на 02.04.2018 г. с
преводно нареждане за кредитен превод е била платена сумата в размер на 174.58
лева на П.В.П.(пълномощник на застрахованото лице – вж. пълномощно л. 35) по
банков път с основание на превода „**********, ДКН*******“.
От заключението на вещото лице по САТЕ се установява, че
средната пазарна стойност на застрахованото имущество (лек
автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № ********),
определена към датата на сключване на застрахователния договор, е в размер на
4528.00 лева, а към датата настъпване на ПТП – 4450 лева. Стойността,
необходима за възстановяване на застрахованото имущество, изчислена на база
средни пазарни цени към датата на настъпване на ПТП, е в размер на 5276.74
лева, а размерът на обезщетението, определен при тотална щета и след приспадане
на запазените части, възлиза на 3476.00 лева.
Настоящият съдебен съд намира за
неоснователно оплакването на въззивника-ищец досежно допуснати процесуални
нарушения във връзка с приемането и кредитирането на заключението на вещото
лице по САТЕ. В производството пред първата инстанция при приемане на
експертното заключение (в публично съдебно заседание от 13.03.2019 г., вж.
протокола на л. 71) ищецът „Б.“ ООД, представляван от своя процесуален
представител адв. С., не е оспорил истинността на съдържащите се в него
констатации за релевантните за спора факти, нито е поискал в срока по чл. 200,
ал. 3 ГПК повторно заключение по същите въпроси поради съмнение в тяхната
правилност. В тази връзка въззивният съд намира, че приетото като неоспорено от
страните заключение на вещото лице по САТЕ е изготвено компетентно, обективно и
обосновано, по поставените му от СРС задачи, с отговорите на които спортният
въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен.
На
следващо място, въззивната инстанция не споделя направените в жалбата доводи относно
размера на дължимото застрахователно обезщетение. Съобразно разпоредбата на чл.
386, ал. 2 във вр. с ал. 1 КЗ същият се определя в зависимост от действителния размер на
вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие и не може да
надвишава уговорената застрахователна сума. В този смисъл релевантно за
определяне на размера на дължимото по чл. 405, ал. 1 КЗ обезщетение е
действителната стойност (стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може
да се купи друго от същия вид и качество, т.е. при пълна увреда) или
възстановителната (стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в
т.ч. всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без
прилагане на обезценка, т.е. при частична увреда) на застрахованата вещ. Според експертното
заключение по САТЕ стойността, необходима за ремонт на лекия автомобил към
датата на настъпване на ПТП, е по-висока от тази за закупуването на друг такъв
автомобил, изчислена към същия момент. Първата възлиза в размер на 5276.74
лева, докато втората е в размер на 4450 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 390, ал. 2 КЗ тотална щета на моторно превозно средство е такова увреждане, при което
стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава седемдесет на сто от
действителната му стойност. В конкретния случая 70 % от действителната стойност
на автомобила възлиза на 3693, 71 лева. Следователно СРС правилно е приел, че в
случая е налице тотална щета, доколкото сумата за ремонт не само надвиша 70 %
от пазарната стойност на лекия автомобил, но дори е и по- висока от нея
(5276.74 лева).
Предвид изложеното размерът на
дължимото обезщетение следва да се определи по действителната стойност на
застрахованото имущество към датата на настъпване на застрахователното събитие,
което след приспадане на запазените части възлиза на 3476 лева. От експертното
заключение по съдебно-счетоводната експертиза безспорно се установява, че изплатеното
от застрахователя обезщетение е в размер на 3598.13 лева (в т.ч. и приспадната
сумата в размер на 196.11 лева, представляваща дължимите вноски от
застрахователната премия), което покрива размера на дължимото такова. В тази
връзка не могат да бъдат споделени аргументите на въззивника-ищец, че
извършеното извънсъдебно плащане на обезщетение за ремонт препятства
възможността впоследствие - при евентуален съдебен спор досежно размера на
дължимото застрахователно обезщетение, застрахователят да направи възражение за
тотална щета. Липсата на уговорена в закона преклузия на права изключва
възможността за въвеждането им по тълкувателен път.
С оглед изложените
съображения настоящият съдебен състав намира, че претенцията на въззивника-ищец
по отношение на въззиваемия-ответник за установяване на дължимостта на сумата в размер на 1746.89 лева, представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на
06.03.2018 г., договор за
имуществена застраховка
„Каско“, обективиран в застрахователна полица № 00500100232959 от 06.01.2018 г.
с обект лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № ********, за която сума е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
06.07.2018 г. по ч. гр. д. № 39242/2018 г. по описа на СРС, 88-ми състав, се
явява неоснователна. В този смисъл
втората инстанция изцяло споделя мотивите на обжалваното решение, поради което
и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Следва да се има предвид, че
дължимостта на обезщетение не е обусловена от факта на прекратяване на регистрацията към
момент, предхождащ съдебното решение по иска. Изпълнението или неизпълнението
на задължението за дерегистрация и представянето пред застрахователя на
доказателства има значение за началния срок за забавата, не и за
основателността на претенцията за главницата (застрахователното обезщетение). В този смисъл е и трайната практика
на ВКС (вж.Определение № 77/22.02.2021 г. по дело № 1421/2020 г. на ВКС, ТК, II Т.О.; Решение № 44/02.06.2015 г. по дело №
775/2014 г. на ВКС, I Т.О.).
Доколкото правните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият съдебен
състав счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – отхвърлена поради нейната неоснователност.
По разноските:
С оглед изхода на делото на въззивника-ищец разноски за въззивното производство не се
дължат. На основание чл. 273 от ГПК във вр. с чл.78, ал. 8 от ГПК на
въззиваемата страна-ответник следва да се присъдят своевременно поисканите и
дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна-ответник съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал. 8 от ГПК (ДВ бр.8/24.01.17 г.). Според новата редакция на текста,
която въззивната инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази,
размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от ЗПП. Тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал. 1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ищец полза на въззиваемата
страна-ответник юрисконсултско възнагражение следва да се определи от съда в
размер на 100 лв. за настоящата инстанция.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 175914/27.07.2019
Г., постановено по гр. дело № 59606/2018 г. по описа на Софийски районен съд, III Г.О. , 88-ми
състав.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя И.И., ДА ЗАПЛАТИ
на „ЗД
Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано изпълнителните директори Й.Ц.и Р.Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата в размер на 100 (сто) лева, представляваща сторените
пред въззивната инстанция разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.