Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ……… /.....................2020
г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
март през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
секретар Алина Т., като
разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гр.д. номер 6266 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 52298 от 27.02.2019
г., постановено по гр.д. № 14393/2018 г. на СРС, 169 състав, е осъдено на
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, „З.Б.И.“ АД, да заплати на Г.Л.Г., сумата от 2 000
лева, представляващаобезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи
се в болки истрадания, в резултат от ПТП, настъпило на 20.07.2016 г, в гр.
София по вина на Ф.Г.В.при управлението на л.а. марка „Фолксваген“,
модел„Голф“, с per. № ******, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба - 02.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен
иска за разликата до пълния предявен размер от 7 500 лева.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и
относно разноските, като е осъдил ищеца да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 638 лв. - разноски за производството, и съответно ответника
да заплати на съда на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 200 лв. - разноски
за производството.
Решението
е обжалвано от ищеца Г.Л.Г. чрез пълномощник адв.А.Т., в частта, в която искът
за обезщетение за неимуществени вреди е бил отхвърлен над 2000лв. до предявения
размер от 7500лв., с оплаквания за неправилност поради занижаване
размера на обезщетението за неимуществени вреди и приемане наличие на
съпричиняване от ищеца на вредоносния резултат. Намира определеното обезщетение
за несправедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД и немотивирано, несъобразено със
събраните по делото доказателства и съдебната практика на съдилища по сходни
случаи. Оспорва се извода в обжалваното
решение за прилагане на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като възразява, че ищецът не е
допринесъл по никакъв начин за настъпване на ПТП, нито по делото е доказано, че
ищецът е допринесъл за настъпване на вредата при пълно доказване, като счита,
че събраните по делото доказателства не установяват дали и с поставен обезопасителен колбан
ищецът БИ претърпял увреждания и какви, евентуално намира, че ако е установено,
че ищецът е бил без предпазен колан, то приносът му за настъпване навредата е
1/10 само. Моли да се отмени решението в обжалваната част и се уважи иска
изцяло, т.е. за още 5500лв. Претендират се и разноски по списък по чл.80 от ГПК,
вр.чл.38 от ЗАДв, от адвоката.
Въззиваемата
страна-ответник „З.Б.И.“ АД , оспорва
жалбата с писмен отговор, и моли решението в обжалваните части да се потвърди
като правилно, съобразено със събраните по делото доказателства и при определен
справедлив размер на обезщетението според претърпените реални вреди.
Страните
не са направили искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е
валидно, а в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236
от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция
за обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП.
При
произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищцата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Решението
в частта, в която искът е бил уважен до 2000лв. като необжалвано е влязло в
сила, което задължава въззивният съд, на основание чл.297 от ГПК да приеме, че
са се осъществили законоизискуемите предпоставки по чл. 432, ал. 1 КЗ за
ангажиране отговорността на ответното дружество , а именно: настъпване на
покрит застрахователен риск - ПТП на посочените дата и място с исковата молба,
противоправно поведение на водача на МПС, сключена застраховка „гражданска
отговорност“ между водача на участвалото в ПТП МПС и ответното дружество,
причинени травми на ищеца от това ПТП, изпитвани от него болки и страдания,
дискомфорти засягане нормалния ритъм на живот поради домашното лечение.
Предметът
на въззивна проверка за правилност относно фактите е очертан от заявеното
оспорване с въззивната жалба на ищеца за размера на паричното обезщетяване на
тези травми като несъответно на вида на уврежданията при което се явявал и несправедлив
по критериите на чл.52 от ЗЗД и според събраните по делото доказателства, катто
и относно наличие на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД за установяване
принос на ищеца за увреждането и размера на този принос..
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени и гласни доказателства, и съдебно-медицинска експертиза и
автотехническа експертиза, че в резултат на процесното ПТП ищецът е получил
травматични увреждания: контузия в лявата челно-теменна област на главата,
мозъчно сътресение, навяхване на шията, контузия на поясния отдел на гръбначния
стълб, причинили временно разстройство на здравето неопасно за живота, и възстановяване за около 30-40 дни, при липса
на доказателства за настъпили остатъчни усложнения свързани с процесиите травми,
като за период от около два месеца от увреждането, ищецът е изпитвал болки и дискомфорт,
засегнат е бил нормалния му ритъм на живот, също и неговото психическото и
емоционално състояние с оглед нуждата от спазване на домашно-амбулаторен режим
и липсата на доход през този период на възтсановяване. Предвид това, съобразявайки
обичайното проявление и характер на претърпените травми, които включвали болкови симтоми, при
липсата на медицински или гласни доказателства същите да се характеризирали с по-висока от обичайната
интензивност или продължителност, при липсата на данни при ищеца да са настъпили усложнения в здравословното му състояние, съдът е приел, че справедливия размер на
обезщетението за претърпените болки и страдания е в размер на 3000 лв., а за разликата до пълния му
предявен размер искът за обезщетение за неимуществени вреди е неоснователен и
подлежи на отхвърляне.Приел е също, при анализ на събраните по делото
доказателства, вкл. и съдебно-медицинската експертиза, че ищецът не е поставил
предпазен колан, и така обективно е допринесъл за увеличаване на вредоносния
резултат, по отношение на част от настъпилите травматични увреждания, а именно
- травма на главата с мозъчно сътресение, които не биха настъпили, ако беше
поставил предпазен колан. Счел е са в случая за ирелевантно липсата
напротивоправност в поведението на ищеца поради липсата на задължение от него,
като таксиметров шофьор, да поставя обезопазителен колан, като е приел, че съпричиняване,
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е налице и когато с действието или
бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на
вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т.
е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо
дали поведението му като цяло е било противоправно, в частност - в нарушение на
Закона за движение по пътищата. Приел е, че в случая този принос на ищеца за
съпричиняване навредоносния резултат е
1/ 3 и така е намалил дължимото му обезщетение на 2000 лв.
Тези констатации и правни
изводи въззивният съд споделя и на основание
чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е
нужно да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Въззивният
съд, при съвкупна преценка на същите събрани при първоинстанционното
разглеждане на делото доказателства, достигна до същите фактически и правни
изводи, като тези на първоинстанционния съд.
Намира също така, че с
обжалваното решение правилно е
преценена доказателствената стойност на приетото по делото заключение на
съдебно-медицинската експертиза, която сочи, че оздравителния процес не се
отличава с усложнения и обичайно продължава
30-40 дни, като в случая е проведено лечението в домашни условия.
По своя характер причинените травматични увреждания,
не са от такъв травматичен характер, че да предизвикват неудобства значително
надвишаващи обичайните, нито да са поставило здравето или живота на ищеца в
опасност, дори и временна, при което обезщетение с размер на 3000лв. се явява
справедлив еквивалент на претъпряните травми и болки, и неубовства при
възстановителния процес, който също не се отличава с усложнения и
продължителност над обичайната, установена от съдебно-медицинската експертиза.
В този смисъл оплакванията по въззивната жалба за
несправедлив размер, базирано и на приложената съдебна практика, е
неоснователно. За преценката на този размер като справедлив, въззивният съд
съобрази и съдебната практика по случай, когато се определя размер на
обезщетението над този размер, а такива са случаи с получени травми, представляващи средни
телесни повреди /какъвто настоящия случай не е/, или такива засягащи важни
органи /вкл. и травми на главата/ с временна опасност за живота, или множество
травми със съпътстващи усложнеия /като напр. развитие на възпалителни процеси
на засегнатите от травмите тъкани/, какъвто настоящият случай не е.
Възражението на ответника за съпричиняване въззивният съд
намира за основателно. Установява се от приетото и неоспорено от страните
заключение на съдебно-медицинската експретиза, която въззиният съд при
преценката й по чл.202 от ГПК кредитира като компетентна и обективна, че липсата на данни за обичайни трамви от колан
по тялото на ищеца и установеното при ищеца нараняване на главата, сочат на
необезопасяване на тялото му при удара с обезопасителен колан в МПС-во, което е
управлявал, при което се налага извод, че травмата на главата и причиненото
мозъчно сътресение са именно в следствие на този удар в главата. Приетата САТЕ,
също неоспорена от страните и възприета от съда при преценката й по чл.202 от ГПК като компетентна и обективна, сочи, че предназначението на предпазния колан
е именно да намали риска от увреждане при удар или внезапно спиране, така че да
попречи на свободното движение на тялото вътре в автомобила и стълкновението му
с части от интериора или други пътници. В случая ищецът няма задължение да
поставя обезопасителен колан на основание чл.137а, ал.2, т.4 от ЗДвП, доколкото
се установи, че е упражнявал дейност като таксиметров шофьор при инцидента, в
рамките на населеното място и с пътник – клиент в колата, и това негово
бездействие не може да се счита противоправно в случая. Независимо от липсата
на противоправност, обаче, поведението му-бездействие да обезпечи своята
сигурност при управление на МПС с обезопасителен колан, в случая е допринесло
за настъпване на част от вредите-удара в главата и мозъчното сътресение.
Аналогично разрешение на спорния въпрос - за приноса на пострадалия за
причиняване на вредата, макар и да няма принос за настъпване на ПТП-то, е
дадено с т.7 от ТР № 1820-15 г. по т.д.№ 182005г. на ОСГТК на ВКС, с което се
прави разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото
пътно- транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя
прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и приноса му за настъпване на вредата спрямо
самия него, който факт също се приема да води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Както се изяснява в посоченото ТР на ВКС, във втората хипотеза
пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е
спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата,
като се сочи, че дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е
допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. В
случая ищецът като водач на МПС е преценил, че може да игнорира риска от своето
увреждане поради непоставяне на обезопасителен колан, за сметка на друг риск,
заради който е освободен от това задължение съгласно горепосочената норма от
ЗДвП. И двата риска са насочени към опазване на телесната цялост, здравето и
живота на таксиметровия шофьор, но втория риск, като причина за освобождаване
от задължение на таксиметровите шофьори да поставят обезопасителен колан, е с
много по-малка честота от причиняването на травми при ПТП, а и с оглед на
конкретната обстановка - време и място на осъществяваното обслужване на пътник
– в светла част на деня, при интензивен трафик, и място с наличие на много хора
наоколо, е по-малко вероятно да настъпи /общоизвестната причина за приемане на
чл.137а, ал.2, т.4 от ЗДвП е опазване живота и здравето на таксиметровите
шофьори от престъпни посегателства от клиенти/. Ето защо в случая следва извод,
че ищецът, като не е поставил обезопасителния колан, е приел риска да бъде увредено здравето му в
случай на ПТП или внезапно спиране, и така обективно е допринесъл за по-големия
размер на вредата. Така, макар виновният водач има определено изцяло принос за
настъпване на процесното ПТП и травмите на ищеца във врата и гръбначния стълб, бездействието на ищеца да се обезопаси с колан
/което обезопасяване по принцип е задължително за другите водачи/ е довело до
травма на главата му и мозъчно сътресение, които не биха настъпили, ако беше с
колан. Това сочи, че приносът му спрямо причинените увреждания, следва да се
определи на 1/3 и след като с този размер на приноса се намали определеното
обезщетение от 3000лв., остава дължима разлика от 2000 лв., която ответното
дружество му дължи като обезщетение. Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част следва
да се потвърди, вкл. и в частта за разноските, определени според изхода на
спора, поотношение на които и няма оплаквания с жалбата.
По разноските за въззивната инстанция: Предвид изхода на спора по въззивната жалба, пълномощникът
на ищеца-въззивник няма право на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от
ЗАдв поради оказаната безплатна защита на ищеца. Не са налице и предпоставките
по чл.78, ал.6 от ГПК за възлагане на държавната такса по жалбата на ответника,
тъй като жалбата не се уважава.
Ответната
страна е направила искане за разноски за защита от юрисконсулт, което въззивният
съд намира, че не следва да уважава. Отогворът на въззивната жалба е подаден от
адвокат М.Г., надлежно упълномощен. Следващото процесуално действие, което е
извършено пред въззивната инстанция, е подаване на писмена молба от ответното
дружество чрез юрк.Ц.Д.за откритото съдебно заседание по чл.267 от ГПК, с
изявление, че няма да се яви представител на дружеството, поддържа се отговора
на въззивната жалба и се претендират разноски 100лв. за юрисконсултско
възнаграждение. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ответник, не
следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, като отговорът на въззивната жалба е подаден от упълномощен адвокат, и
това процесулано дейстиве на юрисконсулта на ответника не може да се счита
осъществена защита по делото делото съобразно характеристиките на защита според
Закона за адвокатурата, и за това подаване на молба само не се дължи заплащане
от противната страна. Искането за разноски на ответника не може да се уважи за
въззивната инстанция.
Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52298 от 27.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 14393/2018 г. на СРС, 169 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г.Л.Г. срещу „З.Б.И.“ АД иск с основание чл.
432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над 2000лв. до
предявения размер от 7500 лв., и в частта за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв.А.Т. за адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от Задв, и искането на ответника „З.Б.И.“ АД за
разноски за защита от юрисконсулт по чл.78, ал.8 от ГПК, за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.