Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 1753
Година 2022, 17.10. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ
отд.,VІІ състав
на 28.09.2022 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар: ПЕТЯ
ПЕТРОВА
с участието на прокурора МИРОСЛАВ ЙОСИФОВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 489 по описа за 2022 година и като обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Ищецът М.С.Б.,*** е предявил срещу
ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, бул.”Ген.
Николай Столетов”№21 претенции за присъждане на сумата от 50 000 лева, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до
крайното и изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения и психологичен
дискомфорт, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив за периода
от 16.09.2019г. до 22.02.2022г./датата на предявяване на исковата молба/. Твърди
се неосигуряване на достатъчно жилищна площ/пренаселеност на килиите – „под 3
кв.м. нетна жилищна площ“/; лоша хигиена – наличие на дървеници, хлебарки и
гризачи в килиите; липса на течаща топла вода. С горното се презюмира
нарушаване правата по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на
човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража/ЗИНЗС/. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски в
размер на 10 лева – заплатена държавна такса.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител юриск.Ч., счита така предявените претенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето
им. Твърди, че за периода 13.11.2015г. – 16.09.2021г. на ищеца е присъдено
обезщетение в размер на 4 060 лева по адм. дело №2868/2019г. по описа на
Административен съд – Пловдив. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична
основателност на исковите претенции.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Съгласно постъпили данни от Затвора – Пловдив с писмо рег.№1145/
08.03.2022г./л.17 и сл./, неоспорени от страните по делото, се установява, че
към 16.09.2019г. ищецът е бил настанен в Трета група в стая №33 и е пребивавал
в нея до 26.08.2021г. вкл., като стаята е с площ от 29,60 кв.м./без санитарния
възел/, с два отваряеми прозореца с размери 1,20/1,20 м. и 1,20/1,20 м. и
санитарен възел с площ от 3,96 кв.м. с един отваряем прозорец с размери
1,20/1,20 м. Капацитетът за настаняване в стаята е до 7 л.св., а за периодите
от 17.09.2019г. до 24.09.2019г. вкл., от 04.10.2019г. до 17.10.2019г. вкл., от
22.10.2019г. до 05.11.2019г. вкл., от 19.11.2019г. до 03.06.2020г. вкл., от
05.06.2020г. до 11.06.2020г. вкл., от 19.06.2020г. до 07.07.2020г. вкл., от
11.12. 2020г. до 22.12.2020г. вкл., от 19.01.2021г. до 04.02.2021г. вкл., от
19.02.2021г. до 28.03.2021г. вкл. и от 11.06.2021г. до 29.06.2021г. вкл. се
установява, че във въпросната стая са пребивали между 8 и 11 л.св.
С протокол №4765/27.08.2021г. ищецът е преместен в стая №26, която е с площ
от 27,80 кв.м./без санитарния възел/, с два отваряеми прозореца с размери
0,92/1,17 м. и 1,11/1,00 м., със санитарен възел с площ от 3,76 кв.м. с един
отваряем прозорец с размери 0,50/0,50 м. Капацитет за настаняване в стаята е до
6 л.св., а за периодите от 27.08.2021г. до 07.09.2021г. вкл., от 10.09.2021г.
до 15.09.2021г. вкл. и от 05.10.2021г. до 22.02.2022г. вкл./датата на подаване
на исковата молба/ се установява, че във въпросната стая са пребивавали между 7
и 8 л.св.
Констатира се също така, че къпането в Затвора – Пловдив е в обща баня,
като всички лишени от свобода имат достъп до течаща топла вода съгласно
утвърден график за разпределение на времето на лишените от свобода от
съответната група, а като работещ/назначен със Заповед №263/15.02. 2017г. в
„Обособено производство“/, Б. е имал достъп до банята всеки ден след
приключване на работния процес. През исковия период в Затвора – Пловдив не са
правени основни ремонти в стаите, в които е пребивавал л.св., но са извършвани
текущи ремонти, като е извършвана своевременна смяна на течащи кранчета, отстранявани
са течове, сменяни са осветителни тела и не се допуска да има счупени прозорци,
тъй като същите се подменят своевременно. Във всяко спално помещение има течаща
вода и санитарен възел и л.св. имат неограничен достъп до тях. В Затвора –
Пловдив отоплението се извършва посредством централно парно, спалните помещения
са добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация, като
проветряването на помещенията се извършва от л.св., настанени в стаята и никога
не е имало проблем стаята да бъде проветрена. ГДИН сключва централен договор за
ДДД обработки на всички помещения в затворите и общежитията към тях, има
утвърден график, по който се извършва дезинсекция и дератизация на помещенията,
като в подкрепа на изложените твърдения, са приложени договори и протоколи за
ДДД обработка/л.23-50, л.53-60/.
Като свидетел по делото е разпитан И.В.В., от показанията на който се
установява, че познава ищеца от 2017г., били са заедно в една килия, но в
момента не са. Твърди, че ищецът е бил в килия №26, която е преходна и в
едната/преходна/ стая са били шест човека, таванът е мухлясал, скъсан е
балатумът, имало дупки по стените, които се пълнят с хлебарки и дървеници,
имало едно малко прозорче, няма дежурно осветление вечерно време, лятото няма
постоянно студена вода. Ищецът често ходел при свидетеля, за да си споделят, но
свидетелят не ходел при него, тъй като било много тясно и нямало къде да седне.
От 2019г. ищецът е бил в килия с по 9, 10, 11 човека, като там, където бил
настанен той/едната преходна стая/, били по 5-6 човека, при положение, че
стаите са около 11 кв.м. Твърди, че тяхната килия е най-лоша, понеже като се
отвори вратата и има само една пътека, която е до тоалетната и не можеш да имаш
собствен кът – да си сложиш масичка и да хапнеш. Според свидетеля топла вода в
килиите никога не е имало, дрехите си ги перат в банята, в която има около 12
душа, от които работят 5-6 и по едно и също време пускат по 30-40 човека,
дрехите си ги перат в стаите, взимат от банята малко топла вода и така, сушат
ги горе на вишките в килията, на леглото висят. Банята се ползва само вторник и
четвъртък – два пъти в седмицата, но ако си работещ - банята е всеки ден.
Посочва също така, че не знае на какъв период минават, но минават да пръскат,
въпреки това дървениците не умират, хлебарките – също, дори стават повече,
дървеници си има постоянно, хлебарки – също. Хигиената в стаята се поддържа от
настанените в килията, но от много време не са давали метли и парцали, преди са
давали на половин година една метла и парцал, но сега не давали, препарати
давали – един прах на двама човека и около 300-400 грама веро, давали и сапун.
Свидетелят твърди, че ищецът всеки ден му се оплаквал, че не е спал, че пак са
го наяли, дори няколко пъти е виждал как дървениците вървят по дрехите му, като
на него също се е случвало, оплаквали са се, дори свидетелят е ходил лично при
началника в ръка с една дървеница. Ищецът няколко пъти бил спал на земята, тъй
като вишките и дюшеците били пълни с дървеници и го болял кръстът. За други
оплаквания свидетелят не си спомня.
Съдът приема свидетелските показания за логични, последователни и почиващи
на непосредствени впечатления и спомени на свидетеля, като същите ще се
преценяват от съда, с оглед на всички други данни по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда
по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл.205 АПК, искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за исковия
период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявените искове.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма
от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на
исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на
администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или
съдебен акт.
За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл.284
ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както
и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност/чл.3
ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/,
разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията
в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен
анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от
Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС,
според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от 01.06.2009г./
осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко
отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или бездействие,
което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в
този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2./умишлено
поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се
в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна
изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия
или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3./унизително
отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да
върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал.2, извършени
от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от
длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие. Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в
редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./ осъдените и задържаните
под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. В ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нарушение на
ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. В най-общ план и двете редакции са
еманация на установените в практиката на ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите
на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка,
разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са
законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за
лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период, което
е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за
обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в
конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказание
„лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването
минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е
по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на
понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила,
а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни
елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва
да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за
прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените
от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е
ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според
посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато
изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения
и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от
свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за
съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от
общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки
случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела,
заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение
от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Навущаров срещу България, решение от
28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на
ЕСПЧ по делото С. К. срещу България, решение от 27 януари 2015г. по шест
съединени дела Н. и други срещу България/. Последното е пилотно решение по своя
характер. Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61
Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни
проблеми в държава член на Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът
приема, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.
С последващата си практика обаче/решение по делото „А. и А. срещу
България“, жалби №65540/16 и 22368/17/, Съдът вече е приел, че новият ред по
ЗИНЗС, за разлика от ЗОДОВ, представлява ефективно средство за защита за
оплаквания на задържани лица или лишени от свобода от условията на задържане.
Прието е също така и че обстоятелствата, че отделни искове са отхвърлени, както
и че присъдените в останалите случаи обезщетения са ниски, сами по себе си не
означават, че посоченото средство е неефективно. Така например в свои решения по дела Bizjak v. Slovenia, жалба №25516/ 12,
решение по допустимост от 8 юли 2014г. и Shmelev and others v. Russia, жалба
№41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020г., ЕСПЧ приема, че
обезщетение в размер на 30% от това, което той би присъдил, е адекватно за
компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в конкретния случай - в
Словения и Русия.
Все в тази насока следва да се посочи, че в спорното съдебно производство,
в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са
равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални
действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на
истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената
тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства.
Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен
процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която
носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по
административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това
положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от
недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан.
В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно
заседание е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени
указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването, в
т.ч. съдът в съответствие с разпоредбата на чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил
специализирания орган по изпълнение на наказанията – в конкретния случай
Затвора – Пловдив да предостави информация от значение за правилното установяване
на фактите по делото, като е указал, че в случай на неизпълнение на това
задължение, съдът може да приеме за доказани съответните факти.
В конкретния казус, както вече се посочи и по-горе, от ищеца се претендират
неимуществени вреди в размер на 50 000 лева за периода от 16.09.2019г. до 22.02.2022г./датата
на подаване на исковата молба/ в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора -
Пловдив. Констатира се обаче, че за предходен период ищецът има заведен друг
иск срещу ГДИН, който след извършена служебна справка се установи, че касае
периода до 16.09.2019г. вкл., като с влязло в сила Решение №1558/20.08.2020г.,
постановено по адм. дело №2868/2019г. по описа на Административен съд –
Пловдив, ГДИН е осъдена да заплати на Б. обезщетение за претърпени
неимуществени вреди за периода от 13.11.2015г. до 16.09.2019г. вкл., когато е
пребивавал в Затвора – Пловдив.
В тази връзка и доколкото исковата молба, по повод на която е образувано
настоящото производство, касае периода от 16.09.2019г., за която дата вече му е
присъдено обезщетение с посоченото по-горе съдебно решение, настоящият иск по
отношение на претендирано обезщетение за 16.09.2019г. е недопустим, тъй като
обезщетение вече му е било присъдено, поради което и в тази част производството
следва да бъде прекратено, по аргумент от чл.299 ал.2 ГПК.
По отношение на останалия исков период, а именно от 17.09.2019г. до
22.02.2022г. вкл. се установява от събраните и неоспорени от страните
доказателства, че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му
пространство е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на
Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Изключение
от горното правят периодите от 17.09.2019г. до 24.09.2019г. вкл., от
04.10.2019г. до 17.10.2019г. вкл., от 22.10.2019г. до 05.11.2019г. вкл., от
19.11. 2019г. до 03.06.2020г. вкл., от 05.06.2020г. до 11.06.2020г. вкл., от
19.06.2020г. до 07.07.2020г. вкл., от 11.12.2020г. до 22.12.2020г. вкл., от
19.01.2021г. до 04.02.2021г. вкл., от 19.02.2021г. до 28.03.2021г. вкл. и от
11.06.2021г. до 29.06.2021г. вкл., в които е пребивавал в Трета група в стая
№33, която е с площ от 29,60 кв.м., т.е. за не повече от 7 л.св., а в нея са
пребивали между 8 и 11 л.св., т.е. налице е твърдяната пренаселеност. За такива
съдът приема и периодите от 27.08.2021г. до 07.09.2021г. вкл., от 10.09.2021г.
до 15.09.2021г. вкл. и от 05.10.2021г. до 22.02.2022г. вкл., когато ищецът е
пребивавал в стая №26, която е с площ от 27,80 кв.м., т.е. за не повече от 6
л.св., а в нея са пребивавали между 7 и 8 л.св.
Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените
вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да
доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още,
че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни
лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от
незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са
причинени виновно от тях.
В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с
лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и
посредством ангажирани от негова страна доказателства, тези твърдения следва да
се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито от негова
страна са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Ето защо и наведените
обстоятелства – пребиваване на ищеца в пренаселени килии и претърпените от него
лишения в своята съвкупност могат да се определят като уронващи човешкото
достойнство, което предпоставя наличието на увреждане на ищеца като последица
от претърпените лишения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда. Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
Настоящият съдебен състав не приема за доказани твърденията за претърпени
вреди от наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в обсъждания период в
Затвора - Пловдив, тъй като от страна на ответника са ангажирани доказателства
за периодично извършени дезинфекция, дезинсекция и дератизация против хлебарки,
дървеници и гризачи въз основа на сключени договори от страна на ответника, в
подкрепа на което са приложени протоколи, в които са описани размерът на
третираната площ, препаратът, с който е третирано и неговото количество, срещу
какви вредители, имената на лицето, извършило описаните в протокола дейности и
имената на лицето заявило/приело обработката. Този извод не се променя и от
показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото от страна на
администрацията на ответника са предприети необходимите действия по ДДД, което
изключва незаконосъобразното и бездействие. Отделно от това няма данни от
страна на ищеца да са подавани молби, в които да се е оплаквал от наличието на
инсекти и/или гризачи в Затвора - Пловдив, а съгласно представените договори, в
същите е уговорена клауза за допълнителни, т.е. извънредни дезинсекция и
дератизация, и в случай, че ищецът бе подал оплакване, ответникът именно въз
основа на сключения договор за извършване на ДДД обработки, би следвало да
сезира изпълнителя да извърши извънредно третиране и едва, ако това не бе
сторено, ищецът би могъл да се позове на бездействие от негова страна.
Няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и
помещения на Затвора – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща
вода. Всички помещения, в които е пребивавал Б. – стая №33 и стая №26 в Трета
група, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода. А по
отношение наличието на топла течаща вода, от приложеното от ответника становище
се установява, че в Затвора – Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава,
съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от
съответната група, освен това, същият като работещ е имал достъп до баня всеки
работен ден в каквато насока са и показанията на разпитания по делото свидетел.
Ето защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна
на служителите на ответника ГДИН само по отношение на конкретно установените
факти по делото, а именно пренеселеност за посочените по-горе периоди, които
водят до извода, че битовите условия в Затвора – Пловдив създават предпоставки
за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване
на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до
унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за
заплаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни хигиенни
стандарти.
С оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че
ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на
ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през посочените
по-горе периоди, в които ищецът е пребивавал в Затвора – Пловдив. Отговорността
на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и
освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице.
Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени
от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната
дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или
бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В случая безспорно
се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от
ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват
ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда
наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочените периоди
такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, които
да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му
здраве и за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ. За такива съдът
приема периодите от 17.09.2019г. до 24.09.2019г. вкл., от 04.10.2019г. до
17.10.2019г. вкл., от 22.10. 2019г. до 05.11.2019г. вкл., от 19.11.2019г. до
03.06.2020г. вкл., от 05.06.2020г. до 11.06.2020г. вкл., от 19.06.2020г. до
07.07.2020г. вкл., от 11.12.2020г. до 22.12.2020г. вкл., от 19.01.2021г. до
04.02.2021г. вкл., от 19.02.2021г. до 28.03. 2021г. вкл., от 11.06.2021г. до
29.06.2021г. вкл., от 27.08.2021г. до 07.09.2021г. вкл., от 10.09.2021г. до
15.09.2021г. вкл. и от 05.10.2021г. до 22.02.2022г. вкл./общо 506 дни/, когато
е пребивавал в Затвора – Пловдив, където е бил в пренаселени килии.
В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС
налага да се приеме, че Б. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така,
съгласно чл.52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, приложим по
препращане от §1 ДР на ЗОДОВ, обезщетението за неимущесвени вреди се присъжда
от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория
и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на
обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се
определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на
претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси
и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането,
така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.
Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице.
С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив от 17.09.2019г.
до 24.09.2019г. вкл., от 04.10.2019г. до 17.10.2019г. вкл., от 22.10.2019г. до
05.11.2019г. вкл., от 19.11.2019г. до 03.06.2020г. вкл., от 05.06.2020г. до
11.06.2020г. вкл., от 19.06.2020г. до 07.07.2020г. вкл., от 11.12. 2020г. до
22.12.2020г. вкл., от 19.01.2021г. до 04.02.2021г. вкл., от 19.02.2021г. до
28.03.2021г. вкл., от 11.06.2021г. до 29.06.2021г. вкл., от 27.08.2021г. до
07.09.2021г. вкл., от 10.09.2021г. до 15.09.2021г. вкл. и от 05.10.2021г. до
22.02. 2022г. вкл. и при отчитане икономическия стандарт на страната, според
настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се
присъди, е в размер на 2 200 лева, съобразявайки актуалната практика и
насоките на ЕСПЧ.
Както вече се посочи и по-горе, ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30%
от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши
условия за задържане в Словения и Русия/така Bizjak v. Slovenia, жалба
№25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014г. и Shmelev and others v. Russia,
жалба №41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020г./. Съответно за
справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на
ден/така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли
2014г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017г./,
като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в
лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната.
В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват
по-ниски от тези в Унгария средно с 40%, то отчитайки жизнения стандарт в
България, за справедлив размер би следвало да се счита такъв между 1,70 евро и
2,25 евро на ден. Ето защо, според този съд, именно посоченият размер от
2 200 лева/т.е. по 2,22 евро на ден/ най-точно и съответно ще овъзмезди
претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на
конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти
и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалите части искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съответно, спрямо този размер на главния иск/2 200 лева/, ще следва да бъде
уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено
плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 22.02.2022г., до окончателното изплащане на сумата.
По разноските.
При този изход на спора, и с оглед заявената претенция за присъждане на
сторените разноски, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС ответникът следва да заплати
на ищеца внесената държавна такса в размер на 10 лева.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането
на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на М.С.Б.,***, сумата от общо 2 200/две
хиляди и двеста/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив в
периода от 17.09.2019г. до 24.09.2019г. вкл., от 04.10.2019г. до 17.10.2019г.
вкл., от 22.10.2019г. до 05.11.2019г. вкл., от 19.11.2019г. до 03.06.2020г.
вкл., от 05.06.2020г. до 11.06.2020г. вкл., от 19.06.2020г. до 07.07.2020г.
вкл., от 11.12. 2020г. до 22.12.2020г. вкл., от 19.01.2021г. до 04.02.2021г.
вкл., от 19.02.2021г. до 28.03.2021г. вкл., от 11.06.2021г. до 29.06.2021г.
вкл., от 27.08.2021г. до 07.09.2021г. вкл., от 10.09.2021г. до 15.09.2021г.
вкл. и от 05.10.2021г. до 22.02. 2022г. вкл., ведно със законната лихва върху
посочената главница, начиная от датата на входиране на исковата молба – 22.02.2022г.
до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ претенциите в останалата им
част до пълния им предявен размер от 50 000 лева и за останалите периоди в
обхвата от 17.09.2019г. до 22.02.2022г. вкл., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата
претенция в ЧАСТТА, с която се претендира присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за дата 16.09.2019г. и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази му част.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на М.С.Б.,***, сумата от 10/десет/ лева, представляваща внесената
държавна такса.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ - София, бул.”Ген. Николай
Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му, а в ЧАСТТА, с която
производството е прекратено/с характер на определение/ подлежи на обжалване
пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив с частна жалба в
7-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: