РЕШЕНИЕ
№ 459
гр. Благоевград, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Д. Р. Беровски
при участието на секретаря Димитрина В. Павлова
като разгледа докладваното от Д. Р. Беровски Гражданско дело № 20231210100214 по описа
за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета ГПК („Основно производство”).
Образувано е по искова молба, подадена от Д. Г. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. ****, чрез адв. А. Б., подадена срещу Държавата - представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройство гр.****
Предявен е отрицателен установителен иск, с който се претендира да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че не е собственик на поземлен имот с
идентификатор № 04279.62.14, индивидуализиран в исковата молба. Съгласно разпореждане
№ 411/02.03.2023г., постановено по настоящото дело, по отношение на ответната страна е
била изпълнена процедурата по чл. 131 ГПК. В тази връзка в срок е постъпил писмен
отговор на исковата молба, в който освен доводи срещу основателността на ищцовата
претенция, се излагат и съображения, касаещи пасивна процесуалноправна легитимация по
предявения иск за собственост. Съдът относно релевираните от ответника оплаквания
относно пасивната легитимация по иска с разпореждане от 05.07.2023г. е приел, че в
разглеждания случай представителството на държавата пред съда следва да се осъществява
от министъра на земеделието и храните, което следва от специалната норма на чл. 24, ал. 12
ЗСПЗЗ, изключваща приложението на общата такава – чл. 31, ал. 2 ГПК. Ето защо е оставил
без движение исковата молба и е указал на ищеца да насочи иска си срещу надлежния
представител на държавата, а именно от министъра на земеделието и храните, който е
пасивно процесуалноправно легитимиран да представлява държавата пред съда. В указания
му срок ищецът е представил поправена искова молба, с която е насочил иска си срещу
надлежния представител на държавата, а именно от министъра на земеделието и храните.
Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК, като в рамките на 1-месечния срок за отговор на
исковата молба такъв е постъпил от страна на ответника Държавата - представлявана от
Министъра на земеделието и храните, чрез Областна дирекция „Земеделие“ – Благоевград, с
адрес: гр. *****, който намира предявения иск за неоснователен.
Ищецът твърди, че е собственик на основание давностно владение, установено през
1990г. и продължаващо и понастоящем, на недвижим имот с идентификатор № 04279.62.14
по КК на Благоевград, целият с площ от 6769 кв.м., находящ се в землището на гр.
Благоевград, който е подробно и надлежно индивидуализиран в исковата молба. Поддържа,
че в продължение на повече 30 години /от 1990г./ упражнявал фактическа власт върху
1
процесния имот, като в годините назад го бил оградил и го ползвал като свой собствен.
Поддържа, че за изградените в него 12 сгради разполагал с документ за собственост –
нотариален акт № 171/12.03.2018г., том I, рег. № 2636, дело № 157/2018г. по описа на
нотариус *****. Заявява, че решил да предприеме действия, за да се бил снабдил с
констативен нотариален акт за собственост по давностно владение, като за целта подал до
Община Благоевград молба-декларация за удостоверение, че имотът не е общинска
собственост, като в удостоверението било отразено, че Община Благоевград не е собственик
на имота. Сочи, че бил подал заявление до Областна дирекция Благоевград за наличието или
липсата на акт за държавна собственост на имота. Излага, че Областна дирекция
Благоевград му била отговорила, че от данните от СГКК-Благоевград имотът представлявал
частна държавна собственост. Иска да бъде признато за установено по отношение на
ответника, че последният не е собственик на недвижимия имот.
Ответникът оспорва предявения иск с доводи, че самото обстоятелство, че видът на
процесния имот бил единствено земеделска земя, а не урбанизирана, не водил след себе си
задължението на вещната тежест върху имота да пада върху Министъра на земеделието.
Съдът, след като съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По повод подадената искова молба предмет на разглеждане е отрицателен установителен
иск с правна квалификация по чл. 124, ал.1 ГПК, който се претендира да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че не е собственик на недвижим имот с
идентификатор № 04279.62.14 по КК на Благоевград, целият с площ от 6769 кв.м., находящ
се в землището на гр. Благоевград.
Предявеният отрицателен установителен иск е допустим. В тази връзка не могат да бъдат
споделени оплакванията на ответника за недопустимост на отрицателния установителен иск,
свързана с това, че на основание чл. 31, ал. 2 ГПК държавата следва да се представлявала от
Министъра на регионалното развитие и благоустройство. По този повод е нужно да се
изтъкне, че в обстоятелствената част на разглежданата искова молба ищецът е изложил
твърдения, че спорният поземлен имот е земеделска земя, с начин на трайно ползване - за
животновъден комплекс. При това положение настоящият съдебен състав, изхождайки от
правните твърдения на ищеца в исковата молба, намира, че спорът касае земя, част от
държавния поземлен фонд, актувана като частна държавна собственост. Съгласно чл. 47, ал.
1 от ППЗСПЗЗ държавният поземлен фонд обхваща земеделските земи – държавна
собственост, в които се включват и земеделски земи - държавна собственост, застроени или
представляват прилежащи площи към стопански сгради. По силата на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ
министърът на земеделието и храните упражнява правата на собственика на земите от
държавния поземлен фонд, като ги отдава под наем или аренда, учредява ограничени вещни
права върху тях, извършва продажба и замяна със земеделски земи на физически и
юридически лица, по ред и предпоставки, подробно регламентирани в ЗСПЗЗ и правилника
за прилагането му. С оглед на изложеното в разглеждания случай представителството на
държавата пред съда следва да се осъществява от Министъра на земеделието и храните,
което следва от специалната норма на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ, изключваща приложението на
общата такава – чл. 31, ал. 2 ГПК. Следва да се отбележи, че правният интерес се преценява
конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните извънсъдебен
правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на
вещта или на определена идеална част от нея, и ответникът оспорва или смущава правото му
на собственост. Следва да се има предвид и че съгласно възприетото в т. 1 на Тълкувателно
решение № 8 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС: Правен
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни
права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава
се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече тези на
ответника. В производството по този иск ищцовата страна доказва фактите, от които
2
произтича правният интерес, а ответната – фактите, от които се поражда нейното право.
При липсва на правен интерес производството по делото се прекратява. Постановката от
цитираното тълкувателно решение, че исковото производство се прекратява, когато ищецът
не докаже фактите, пораждащи правния му интерес, важи само в случая, при който
интересът се извежда от твърдения, които не включват притежание на самото спорно право.
Затова, ако ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, доказването, че спорното
право му принадлежи е въпрос на материална, а не на процесуална легитимация (вж.
Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о. на ВКС и Решение № 13 от
12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г., II г. о. на ВКС). Делото ще подлежи на прекратяване
поради недоказване на фактическите доводи на ищцовата страна, обуславящи правния
интерес, само в хипотезата, при която този интерес се обосновава с претенция ищецът да е
титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респективно позовава се на
фактическо състояние или на възможност да придобие спорния имот при отричане правата
на ответника (вж. Решение № 9 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о. на ВКС).
При отрицателната установителна искова претенция за собственост ответникът трябва да
изчерпи в процеса всички основания, на които спорното право е могло да се породи в
правната му сфера (вж. така мотивите към т. 1 от посоченото по-горе тълкувателно решение
на ОСГТК на ВКС, а също и Решение № 226 от 12.12.2016 г. по гр. д. № 1587/2016 г., I г. о.
на ВКС). Ето защо предявеният отрицателен установителен иск е допустим.
Разгледан по същество отрицателният установителен иск е основателен. Аргументите за
този извод са следните:
На 17.11.2021г. ищецът е подал до нотариус ***** молба-декларация, с която е поискал да
се извърши процедура по обстоятелствена проверка съгласно чл. 587 ГПК по отношение на
процесния имот. От отдел „Общинска собственост“ при Община Благоевград било издадено
удостоверение, че за него липсват данни за съставени актове.
На 04.01.2022г. Областна администрация Благоевград издала удостоверение, в което
отразила, че за процесния имот не е бил регистриран акт за държавна собственост, издаден
от Областния управител на Област Благоевград по реда на ЗДС, т.е. след 01.06.1996г., но
същият представлявал частна държавна собственост и като собственик била записана
държавата, с трайно предназначение на територията – земеделска и начин на трайно
ползване – „За животновъден комплекс“ съгласно скица на имота от 21.05.2018г.
За изясняване на местоположението, границите и съседите на процесния имот по делото
бе назначена съдебно-техническа експертиза. От заключението на същата и от уточненията
на вещото лице инж. И. В., направени при проведеното му изслушване в открито съдебно
заседание на 13.05.2024г. се установява, че процесният имот е застроен с 12 броя сгради,
представляващи селскостопански постройки с различно предназначение - овчарник, обор,
боксове за прасета, мандра, мелница, складови помещения, също така и сграда за персонала.
Става ясно, че спорният имот на място не представлява земеделска земя, а е урбанизирана
територия, тъй като е доста застроен. Вещото лице е категорично, че няма данни процесният
имот да е бил част от стопански двор на ТКЗС или другите подобни организации. От
разясненията на вещото лице, дадени в при проведеното му изслушване в откритото съдебно
заседание на 13.05.2024г. става ясно, че процесния имот представлява терен, който е
прилежаща площ към съществуващите сгради. Установява се, че в съседство има имот,
който е на Областно пътно управление гр. Благоевград. Вещото лице не е намерила данни
имотът да е бил асфалтова база в миналото, като разясни, че реално асфалтова база имало в
Симитли, която в миналото обслужвала и Благоевград. Става ясно също така, че имотът на
място е частично ограден с оградна мрежа и портал (вход) - посока изток, като на югозапад
граничи със наследствени имоти на ищеца Д. Б. и няма ограда към ПИ с идентификатор
04279.62.8.
Към доказателствения материал е приобщен нотариален акт № 171, том I, рeг. №2636, дело
157/2018 г по описа на нотариус *****, район на действие Районен съд-Благоевград, вписана
3
в регистъра на Нотариалната камара под номер 241, вх. № 875/12.03.2018г, акт № 122, том
III, дело №362/18г на АВп. С него, след извършена обстоятелствена проверка по смисъла на
чл. 587, ал. 2 ГПК, нотариусът е признал ищеца за едноличен собственик на изградените в
процесния имот 12 броя сгради, на основание придобивна давност.
От показанията на свидетелите ***** и ***** се установява, че ищецът е осъществявал
фактическа власт върху процесния имот от 1991г., която продължава и към настоящия
момент. Установява се от тези показания, че в имота ищецът е бил изградил 10 от общо 12-
те сгради, като останалите две сгради били ремонтирани и обновени от него. Става ясно, че
ищецът е отглеждал животни в имота, както и че имал парник за земеделска продукция, и
мандра за производство на сирене. Установява се, че имотът е бил ограден от ищеца, като
последният е бил наел пазач, който охранявал имота и построените в него сгради. Става
ясно, че за период от над 30 години само ищецът е стопанисвал имота и изградените в него
сгради, както и че същият не е имал спорове с други лица по отношение на имота.
Събраните по делото свидетелски показания са последователни и логични и тъй като не
противоречат и на останалите събрани доказателства същите следва да се кредитират.
Следователно по делото е установено, че за периода от над десет години от 1991г. до
настоящия момент ищецът единствен е осъществявал фактическата власт върху процесния
имот. Ответникът от своя страна не е ангажирал каквито и да е гласни доказателствени
средства, които да опровергават извода, че фактическата власт за този период е
осъществявана единствено от ищеца.
Възраженията на ответника, че искът е неоснователен, поради това че видът на процесния
имот бил единствено земеделска земя, а не урбанизирана, не водил след себе си
задължението на вещната тежест върху имота да пада върху Министъра на земеделието, не
могат да бъдат споделени. В тази връзка следва да се изтъкне, че Актът за частна държавна
собственост само констатира придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи
право на собственост. За да се ползва, като официален удостоверителен документ, с
обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното право на
собственост, същият следва да съдържа не само описание на имота и местонахождението
му, но и посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е
придобит от общината. В съставения АЧДС № 4504 от 05.12.2022г. не е посочено нито
фактическо, нито правно основание за придобиване на собствеността от общината.
Цитирани са разпоредбите на чл. 2, ал. 3 и чл. 68, ал. 1 ЗДС, без да е конкретизирано дали
държавата е придобила собствеността чрез правна сделка, по давност или по друг начин,
определен в закон, в последния случай – по силата на коя законова разпоредба, нито са
посочени правопораждащите собствеността факти. Следователно, когато в акта е посочено
като основание само правната норма, послужила като основание за актуването (какъвто е
настоящият случай), но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо
действие досежно правото на собственост (вж. в този смисъл Решение № 81/24.07.2018 г. по
гр. д. № 4029/2017 г. по описа на ІІ г.о. на ВКС и цитираната в него практика на ВКС).
Настоящият съдебен състав споделя изцяло формираната съдебна практика на ВКС, с оглед
на което и приема, че в настоящия случай ответникът не може да се легитимира за
собственик на процесния имот с представения АЧДС № 4504 от 05.12.2022г.
В обобщение трябва да се изтъкне, че предявеният отрицателен установителен иск се явява
основателен и като такъв подлежи на уважаване.
Относно разноските:
При този изход от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника следва
да бъдат поставени разноските, сторени от ищеца във връзка с водене на делото. При
определяне на дължимите разноски трябва да се съобрази и направеното от процесуалния
представител на ответника възражение за прекомерност за претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение. В тази връзка съдът намира възражението за неоснователно.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК може да се присъди по-нисък размер на разноските за адвокат,
4
ако претендираният размер е прекомерен съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото. В Наредба № 1/09.07.2004 г. са определени минималните адвокатски
възнаграждения. Ищецът претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., като
с оглед предмета на делото минималният размер на адвокатския хонорар е именно 1500 лв.
(арг. от чл. 7, ал. 5 от Наредбата, съгласно изменение на Наредбата - ДВ, бр. 88 от 04.11.2022
г.). Трябва да се отбележи, че съдът вече не е обвързан от предвидените в Наредба № 1 от
2004 г. минимални размери, защото СЕС взе отношение по въпроса. В решението на
неговия втори състав, постановено на 25.01.2024 г. по дело C438/22, е прието, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Според СЕС,
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС. Накрая СЕС заключава, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по чл. 101, § 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С въпросното решение на
СЕС, присъждането на разноски по делата вече не е обвързано с минималните адвокатски
хонорари по цитираната наредба и българският съд вече спокойно може да определя и
присъжда адвокатски възнаграждения и под предвидените в Наредба № 1 от 2004 г.
минимални размери. В конкретния случай не са налице причини за намаляване на
изплатения хонорар на адвокат Б.. Казусът се характеризира с немалка фактическа и правна
сложност. Правата на ищцовата страна бяха защитени и в две открити заседания.
Съобразявайки всички тези обстоятелства, настоящият съдебен н състав преценява, че на
адвокат Б. наистина се следва справедливо възнаграждение за оказаните услуги, което е
именно в размера, фигуриращ в представения от нея договор за правна защита и съдействие.
Следователно исканото адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото. Общият размер на разноските възлиза на сумата
от 1915 лв., съгласно списъка по чл. 80 ГПК.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Благоевград, Гражданско
отделение
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , по отношение на ищеца Д. Г. Б., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. ****, че ответникът Държавата - представлявана от Министъра на
земеделието и храните, чрез Областна дирекция „Земеделие“ – Благоевград, с адрес: гр.
*****, не е собственик следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор №
04279.62.14 (нула четири хиляди двеста седемдесет и девет, точка, шестдесет и две, точка,
четиринадесет), представляващ имот 14 /четиринадесет/, в кадастрален район 62 /шестдесет
и две/, в Благоевград с ЕКАТТЕ 04279 /нула четири хиляди двеста седемдесет и девет/,
съгласно заповед № РД-18-32/10.05.2006 г на ИД на АК, с площ от 6769 /шест хиляди
седемстотин шестдесет и девет/ кв. м., с трайно предназначение - земеделска, начин на
5
трайно ползване - за животновъден комплекс, находящ се в землището на Благоевград,
номер по предходен план: 650, при съседи 04279.62.8, 04279.62.7, 04279.62.4, 04279.62.13,
04279.333.2806, 04279.62.12, 04279.321.2, 04279.333.2805, 04279.333.2804, 04279.62.15.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Държавата - представлявана от Министъра на
земеделието и храните, чрез Областна дирекция „Земеделие“ – Благоевград, с адрес: гр.
***** да заплати на Д. Г. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. **** разноски в
производството в размер на 1915 лв. /хиляда деветстотин и петнадесет лева/.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – гр. Благоевград в двуседмичен
срок, считано от връчването на препис на страните по делото. Като въззивната жалба се
подава чрез Районен съд – гр.Благоевград.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
6