Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,
25.09.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, I въззивен състав, в открито съдебно заседание,
проведено на шестнадесети септември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при участието на секретаря Теодора Вутева, като разгледа
докладваното от съдията Михайлова в. гр. дело № 318 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Окръжният съд е сезиран с въззивна жалба от „Г.“
АД против решение № 442 от 09.12.2019 г., постановено по гр. д. № 727/2015 г. по описа на РС – гр. Костинброд,
с което са отхвърлени предявените от ищеца-въззивен
жалбоподател срещу Б.С.М. искове за връщане на сумата от 1 085. 22 лева,
представляваща недължимо платени от ищеца в полза на ответника осигурителни
вноски към НАП и НОИ за 2012 г. и 2013 г., както и за сумата от 1 080.74
лева – изплатена от ищеца по сметка на ЧСИ сума по изпълнително дело срещу
ответника, както и иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за връщане на сумата от
8 500 лева – главница по договор за заем от 02.04.2013 г., както и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 169. 69
лева – лихва за забава върху главницата от 8 500 лева за периода
02.04.2013 г. – 05.10.2015 година. С решението в тежест на ищеца са възложени
разноските по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Първоинстанционният съд не бил приложил
правните последици на чл. 183 ГПК поради непредставяне от ответника в оригинал
на приложения към отговора на исковата молба разходен касов ордер /РКО/. Погрешен
бил изводът на районния съд за липсата на действителен писмен договор за заем
между страните. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него –
постановен нов акт по съществото на спора, с който исковете да бъдат уважени.
Претендират се и разноските по производството.
Въззвиваемата страна Б.С.М. е
депозирал отговор на въззивната жалба, оспорвайки същата.
Софийски окръжен съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
следното.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно
кумулативно ссъединени искове с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
С влязло в сила решение, постановено по в. гр. д. № 568/2018
г. по описа на СОС, „Г.“ АД е осъдено да
заплати на Б.С. М. на основание чл. 128,
т. 2 КТ сумата от 2 150. 97 лева, представляваща нетно трудово
възнаграждение за престирания от ищеца труд за
периода от м. септември 2012 г. до м. май 2013 г. и за м. юли 2013 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска - 17.09.2015 г. - до
окночателното изплащане на задължението. С това
решение със сила на пресъдено нещо между страните е
установено наличието на трудово правоотношение между тях за исковия
период за длъжността „шофьор на
цистерна“ с място на работа – складова база в гр. К. – с основно месечно трудово възнаграждение 490. 00 лева.
От заключението на изготвената в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че работодателят е
извършил дължимите за този период плащания в размер на 1 085. 22 лева към
държавния бюджет.
Предмет на задължението по чл.
128, т. 2 КТ представлява уговореното брутно трудово възнаграждение, но когато
се извършва плащане, работодателят
следва да удържи и заплати в полза на държавния бюджет, фондовете на НОИ
и НЗОК дължимите от работника публични задължения (данък общ доход и съответните
осигурителни вноски), поради което именно с решението по посоченото по-горе
дело съдът е присъдил не брутното, а нетното трудово възнаграждение. Ето защо
искът за връщане на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на сумата от 1 085. 22
лева е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
От същото заключение, а и видно от
представените 8 бр. преводни нареждания, се установява, че в периода 12.11.2012
г. – 10.07.2013 г. ищцовото дружество е заплатило по
сметка на ЧСИ В. Недялков общо сумата от 1 080.74 лева с основание за плащането
„вноска по запор по изп. д. № 20128640400170“. Посочените
доказателства категорично установяват, че в изпълнение на задължението си,
произтичащо от чл. 508, ал. 3 ГПК, ищецът като трето задължено лице е внесъл по
сметка на ЧСИ дължимите от него суми, извършвайки удръжки от трудовото възнаграждение
на ответника за погасяване на задължението на последния по изп.
дело № 20128640400170 за удовлетворяване вземанията на взискателя. Доказателства, установяващи, че преведената
сума от 1 080.74 лв. не съставлява удръжки от трудовото възнаграждение на Б.М.,
а е принадлежала на дружеството, не са ангажирани от ищеца, поради което
предявеният иск по чл. 59 ЗЗД за връщане на сумата от 1 080.74 лева също следва
да бъде отхвърлен.
По отношение иска за връщане на сумата
от 8 500 лева на основание договор за заем от 02.04.2013 г. въззивният съд намира следното от фактическа и правна страна.
Договорът за заем е неформален, реален и
комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на
вещите, предмет на тази сделка, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Фактическият състав на договора за заем,
регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, включва следните правопораждащи юридически факти: 1). съгласие на страните
(съвпадане на две насрещни волеизявления с идентичен предмет за пораждане на
признат от закона правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на това
парично задължение, и 2). реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Тези материални предпоставки, както и
настъпването на изискуемостта на паричното договорно задължение за връщане на
заетата сума, следва да бъдат установени от ищеца - заемодател при пълно и
главно доказване.
При оспорване на иска с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД ответникът е възразил срещу истинността (авторството)
на представения от ищеца РКО, материализиращ
външно белезите на договор за заем, с възраженията, че в документа допълнително
е вписана цифрата „8“ пред 500, както и всички други реквизити с изключение на трите
имена и подписа на ответника.
С оглед релевираното
оспорване съдът е назначил по искане на ответника съдебно-почеркова
експертиза, чието заключение, преценено по реда на чл. 202 от ГПК, следва да се
кредитира като ясно, пълно, обективно и обосновано. При изготвянето му вещото
лице е изследвало оспорения документ и представен от страните сравнителен
материал. Вещото лице е категорично, че
е налице дописване на цифрата „8“, на думата „заем“, „лева“ и на всички
останали данни в оригинала на РКО от 02.04.2013 г. (без
500, трите имена на ответника и подписа на ответника). Сочи, че в
ръкописния буквен и цифров текст „Г.“ АД, „………“,
„02.04.2013“, „Б. С. М.“, „ЕГН **********“
и „заем“ в изследвания документ е отразен писмено-двигателният навик на едно и
също лице. При анализа на останалия ръкописен буквен текст в ордера „осем
хиляди и петстотин“, „лева“ и „П. С.“ е отразен също писмено-двигателният навик на
едно и също лице, различно от по-горното. Подписът за „получил сумата“ е
положен от Б.С.М.. Ищецът не е оспорил заключението на съдебно-почерковата
експертиза. Вещото лице е работило въз основа на неоспорени от страните
сравнителни образци. Посочените обстоятелства формират извод, че заключението
на съдебно-почерковата експертиза следва да се
кредитира.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че
ответникът е доказал оспорването на автентичността на документа по чл. 193 ГПК,
и намира обвързващата доказателствена сила на
оспорения частен документ – РКО от 02.04.2013 г. - за отпаднала.
Събраните от районния съд гласни доказателства въззивният съд като недопустими по аргумент от чл. 164, ал.
1, т. 5 ГПК не обсъжда.
По изложените съображения въззивният съд приема за недоказани твърденията на ищеца за
реално предаване на сумата от 8 500 лева на ответника на основание облигационно
отношение с източник договор за заем, поради което искът по чл. 240, ал. 1 ГПК,
както и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежат
на отхвърляне.
С оглед изхода на спора въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна
разноските по водене на делото пред настоящата инстанция, а именно сумата от
850 лева за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 442 от 09.12.2019 г., постановено по гр. д. № 727/2015 г. по описа на РС – гр.
Костинброд, с което са отхвърлени предявените от „Г.“ АД, ЕИК: ………, срещу Б.С.М., ЕГН: **********,***, искове за връщане на сумата от 1 085. 22
лева, представляваща недължимо платени от ищеца в полза на ответника
осигурителни вноски към НАП и НОИ за 2012 г. и 2013 г., както и за връщане сумата
от 1 080.74 лева – изплатена от ищеца по сметка на ЧСИ сума по
изпълнително дело № 20128640400170 по
описа на ЧСИ В. Н. срещу ответника, както и иск с правно
основание чл. 240 ЗЗД за връщане на сумата от 8 500 лева – главница по
договор за заем от 02.04.2013 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 169. 69 лева – лихва за забава върху
главницата от 8 500 лева за периода 02.04.2013 г.– 05.10.2015 г., и с
което в тежест на ищеца са възложени разноските по делото.
ОСЪЖДА „Г.“ АД, ЕИК: ………, да заплати на
Б.С. М., ЕГН: **********,***, сумата от 850 лева (осемстотин и петдесет лева) - разноски
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните с препис само
в частта по иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. В останалите части е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.