Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 27.06.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Мария Станчева и прокурора Николай Николов, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 65
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният иск е с
правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Ищецът И.К.К.,***,
твърди, че в периода от 07.11.2018 г. до 20.12.2018 г., в изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“,
бил настанен в ареста в гр.Русе. Поддържа, че в противоречие с изискването на
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, бил поставен в неблагоприятни битови условия, изразяващи
се в липсата на достатъчно осветление и проветряване на килията, в която бил настанен
(килия № 4), на адекватно отопление през зимния сезон и на обособено място за
престой на открито, наличието на паразити (хлебарки и дървеници), както и предвид
изграждането на тоалетната по такъв начин, че тя била свързана със спалното
помещение без те да са разделени с врата или друга преграда с подходяща
височина. Заявява, че в резултат на престоя си в ареста при посочените условия претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в унижение на достойнството му, отрицателни
емоционални изживявания и влошаване на физическото му здраве, за репариране на
които претендира обезщетение в размер на 20 000 лева. Моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответника Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ да му заплати посочената сума.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК вр.чл.144 от АПК ответникът Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, чрез процесуалния си представител, е депозирал
писмен отговор, в който оспорва предявения иск. В подадения отговор и в хода на
устните състезания процесуалният представител на ответника поддържа, че не е
налице фактическият състав по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Възразява, че от събраните
писмени и гласни доказателства не може да се направи извод, че са налице
нарушения на изискванията по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, за които да се носи
отговорност, като основание за присъждане на обезщетение. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира и
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе дава подробно заключение за допустимост, но
неоснователност на иска.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Искът е предявен от лице, разполагащо с правен интерес, срещу пасивно
процесуално легитимиран ответник, разполагащ с правосубектност като юридическо
лице – чл.12, ал.2 от ЗИНЗС (вж. и определение № 189
от 8.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10037/2017 г., III о., oпределение № 2929 от 7.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2280/2018 г., I о. и
др.), поради което е допустим. Разгледан по същество, той се явява частично
основателен.
Според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС
урежда оборимата презумпция за настъпването на неимуществените вреди като по
този начин възлага върху ответника доказателствената тежест, при условията на пълно
и обратно доказване – арг. от чл.154, ал.2 от ГПК вр. чл.144 от АПК, да
установи, че забраната за жестоко и унизително третиране по чл.3 от ЗИНЗС не е
нарушена и поради това за ищеца не са настъпили неимуществени вреди, които да
подлежат на обезщетяване. От събраните по делото доказателства може да се
направи извод, че това доказване е само частично успешно, което води и до частичната
основателност на иска.
От изготвената от ответника справка се установява, че арестът в гр.Русе има
23 килии на втори арестантски етаж и 8 килии на трети арестантски етаж с общ
капацитет за 53 бр.задържани лица. Установява се, че всички килии имат прозорец
със светла отваряема площ 83/55 см. за директно осветление и още един прозорец
със същата площ към арестния коридор. Прозорците са снабдени с решетки и се
отварят и затварят с приспособление при желание от задържаните лица.
Неоснователно е оплакването на ищеца за това, че не може да отваря сам
прозореца, а следва да повика служител от надзорно-охранителния състав, който
да го отвори с цел проветряване на килията. От показанията на св.Л. се
установява, че това е така поради наличието на поставени решетки на прозорците,
поради което съдът намира, че наложеното ограничение е балансирано от
противостоящите му съображения за сигурност.
От справката се установява също, че вентилацията в килиите се осъществява
посредством аспирационна система, която обхваща цялата сграда. За всяка килия е
изградено разклонение на системата като в коридорите са монтирани 3 бр.
климатици, които през летния сезон се ползват за охлаждане. Твърденията на
ищеца, че аспирационната система не функционира, се опровергават от показанията
на разпитания свидетел, който сочи, че съществуващите в някои от килиите хартии
върху изходите на системата са поставени от задържаните лица, а не от
администрацията на ареста, и то именно защото „им духа“.
През есенно-зимния период отоплението в ареста в гр.Русе се осъществява чрез
централно парно отопление. По делото са представени фактури, издадени от доставчика
„Топлофикация Русе“ ЕАД, с получател ОС „Изпълнение на наказанията“ – Русе, за
доставеното през периода от 26.10.2018 г. до 23.11.2018 г. и от 24.11.2018 г.
до 21.12.2018 г. количество топлинна енергия в помещенията, ползвани от ареста
в гр.Русе, на адрес ул.“Муткурова“ № 51а. От показанията
на св.Л. също се установява, че килиите се отопляват на парно като преди началото
на отоплителния сезон за отопление се използват климатиците в арестните
коридори. На практика отоплението както
на задържаните в ареста лица, така и на служителите от надзорно-охранителния
състав, се извършва по един и същ начин и при една и съща температура. При това
положение съдът намира неоснователни твърденията на ищеца за липсата на
достатъчно осветление, отопление и проветряване на килията му в гр.Русе.
Неоснователни са и оплакванията на ищеца за наличието на паразити (хлебарки
и дървеници) в килията, в която той бил настанен. Тези твърдения се опровергават
от показанията на св.Л., който установява, че въз основа на сключен договор с
външен изпълнител се осигурява дезинсекционна обработка на арестните помещения
в присъствието на служител от надзорно-охранителния състав. Свидетелят сочи, че
след обработката насекомите ставали активни и излизали на открито, след което
измирали. Представени са и сключените през процесния период два договора за
обществена поръчка с изпълнителя „ДДД-1“ ООД гр.София с предмет „Извършване на
дезинсекция и дератизация на сградите на ГД „Изпълнение на наказанията“ и
териториалните й служби“, по обособена позиция № 7, включваща и ареста в
гр.Русе. От представения протокол за извършени услуги от 07.11.2018 г. (датата
на постъпване на ищеца в ареста) е видно, че същия ден е извършена химична
дезинсекция с препарата К-отрин (K-Othrine), който
представлява широкоспектърен
инсектицид за унищожаване на хлебарки, дървеници, мравки, бълхи и др.
От представената справка става ясно също, че през процесния период всички
килии в ареста в гр.Русе са разполагали с изграден самостоятелен санитарен
възел, представляващ обособен в спалното помещение ъгъл с клекало и мивка,
ограден с панели. Съдът намира, че чрез осигуряването на санитарен възел в
спалното помещение е надхвърлено изискването по чл.20, ал.3, изр.2 от ППЗИНЗС, според
което наличието на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения е
задължително само за заведенията от закрит тип и арестите в затворите. От показанията
на св.Л. се установява, че санитарните възли в самите килии били изградени през
последно извършвания ремонт в периода 2015 – 2016 г. Във връзка със състоянието
и чистотата на санитарния възел в килията на ищеца липсват оплаквания в исковата молба. По делото обаче се установява, че той не е изцяло отделен
от самото спално помещение и поради недостатъчната височина на преградните
панели при използването на тоалетната ползващият я може да бъде наблюдаван от
другите задържани лица, настанени в същата килия. Това обстоятелство
очевидно е от естество да причини емоционален дискомфорт у ищеца и да унизи
неговото достойнство. Мярката е прекомерна и не може да бъде оправдана по
съображения за осигуряване на възможност за постоянното наблюдение на
поведението на задържаните лица (арг. от чл.97, т.11 от ЗИНЗС), предотвратяване
на самоувреждане, изключване възможността за прикриване извършването на
незаконни действия в тоалетната, барикадирането в санитарното помещение и
др.подобни. Изграждането на тоалетната по подобен начин – чрез ограждането й
само с една ниска стена, е изрично критикувано в доклад PT/Inf (2012) 9) на Комитета по предотвратяване на изтезанията (КПИ),
публикуван на 15 март 2012 г. В т.108 от същия доклад е изрично посочено
следното:“…отделянето на санитарният
възел от останалата част на килията –само с една ниска стена от едната страна
на тоалетната – е явно неадекватно“. Към българските пенитенциарни власти е
отправена нарочна препоръка за осигуряване в килиите на тоалетни с пълно отделяне.
На следващо място, в § 241 от пилотното решение от 27 януари
2015 г. по делото Нешков и други срещу
България, жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ)
подчертава следното:“Що се отнася
по-специално до достъпа до тоалетни, тоалетни чинии, поставени в ъгъла на
килията и лишени от каквото и да било отделяне от жилищната площ или отделена
от една преграда с височина от един метър или метър и половина е не само
неприятно от хигиенна гледна точка, но и лишава задържания от възможността за
използване на тоалетната в каквото и да било уединение, защото той или тя
остава постоянно видима за другите лишени от свобода, седящи на леглата, а също
и за надзирателите на затвора, гледащи през шпионката. Това може да се окаже
особено тежко за лишените от свобода, страдащи от заболявания, които засягат
храносмилателната им система”. Пред същия проблем ЕСПЧ
е бил изправен и по делото Ананиев и
други срещу Русия, жалби № 42525/07 и 60800/08, вж. § 157 от решението от
10 януари 2012 г.
От доказателствата по делото става ясно също, че арестът в гр.Русе не
разполага с помещение за престой на открито. Вместо това е обособено закрито
помещение с площ от 31,30 кв.м., намиращо се на трети арестантски етаж, чието
ползване се осъществява след заявено желание от задържаните лица чрез вписване
във водения дневник за извеждането и прибирането им. Установява се, че самото
помещение разполага с три прозореца със светла отваряема площ 83/55 см., чрез
които се осигурява пряк достъп на слънчева светлина. Прозорците са снабдени с
решетки и могат да се отварят от служителите на ареста с цел проветряване на
помещението. Същото не е оборудвано със спортни уреди.
Правото на престой на открито на задържаните е изрично уредено в чл.86 ал.1
т.1 от ЗИНЗС, съответно чл. 71 от ППЗИНЗС. Особената важност на пребиваването
на открито за физическото и психическото благополучие на задържаните и лишените
от свобода се подчертава в т.27.1 от Препоръка Rec (2006)2 на Комитета на
министрите при Съвета на Европа относно Европейските правила за затворите: „На всеки затворник следва да бъде
предоставена възможност за упражнения на чист въздух, най-малко един час на
ден, ако атмосферните условия позволяват“. В т.48 от цитирания в §
145 от решението по делото Нешков и други
срещу България доклад CPT/Inf (92) 3 [EN]) на КПИ, публикуван на 13 април
1992 г., отново се обръща внимание на този проблем в България:“Специално внимание следва да се отдели на
престоят на открито. Изискването на затворниците да се разреши поне един час
престой на открито всеки ден е широко прието (за предпочитане е то да
представлява част от по-широка програма за дейности). КПИ подчертава, че на
всички затворници без изключение (включително на тези, изтърпяващи наказание в
наказателна килия) трябва да се предлага възможност за престой на открито всеки
ден. Също така, безусловно, местата за престой на открито трябва да бъдат
достатъчно просторни и по възможност да предлагат защита при лошо време“.
Формалното предоставяне на
престой на ищеца в едно закрито помещение, при липсата на спортни уреди или
други възможности за гарантиране на пълноценна двигателна активност, обективно
не изпълнява горните изисквания, изведени както в националния ни закон, така и
в Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), която има примат над
вътрешното ни законодателство съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република
България. Същото съставлява и неизпълнение от страна на пенитенциарните власти
на задълженията, произтичащи от задължителното съгласно чл.46 § 1 от ЕКПЧ
решение на ЕСПЧ по делото Нешков и други
срещу България. Тази разпоредба предвижда изрично задължение на страните по
Конвенцията да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко
дело, по което те са страна. По изложените съображения, противно на
поддържаното от ответника, правото на ищеца на престой на открито не може да
бъде дерогирано с един по съществото си вътрешнослужебен акт (вж. определение №
3156 от 5.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13671/2018 г., III о.), какъвто е
издадената на основание чл.256, ал.4 от ЗИНЗС заповед № Л-4102/06.10.2016г. на
главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите.
На съда е служебно известно, че в т.55.1 от нея е предвидено, че в арестите, в
които няма възможност за изграждане на места за престой на открито,
провеждането на престоя се извършва в закрити помещения с осигурен достъп на
свеж въздух и вентилация. Разпоредбата на чл.256, ал.4 от ЗИНЗС предоставя
компетентност на главния директор на ГД „Изпълнение на
наказанията“ единствено да определя времето за престой на открито на
задържаните, а не да изключва това право като указва, че при определени
предпоставки престоят ще се извършва в закрити помещения. Доколкото със
заповедта се засягат права и законни интереси и на задържаните в ареста лица,
то същата съставлява един незаконосъобразен административен акт, който
противоречи както на националния закон – чл. 86, ал.1, т.1 от
ЗИНЗС, съответно чл. 71 от ППЗИНЗС, така и на ЕКПЧ. Следва да се отбележи, че
правото на парично обезщетение, предмет на иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, е
субективно имуществено право, поради което и съгласно чл.17, ал.2 от ГПК
вр.чл.144 от АПК в компетентността на съда е да се произнесе по реда на
косвения съдебен контрол относно валидността и материалната законосъобразност
на административен акт, от който вредите, за които се претендира обезщетение, пряко
не са настъпили, но който има значение за съществуването на някой от елементите
от фактическия състав на иска. В случая не намира приложение константната
практика на ВАС, според която косвеният съдебен контрол е недопустим, тъй като
тя се отнася само до съдебните производства по оспорване на индивидуални
административни актове и е мотивирана с възможността по чл.149, ал.5 от АПК те
да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във
времето.
На следващо място, както се подчертава и в § 299 от решението по делото Н. и други срещу България, продължителността
на времето, изтърпяно от съответното лице при неблагоприятните условия, е
най-важният фактор за оценка на претърпените вреди. Това следва и от чл.284,
ал.2 от ЗИНЗС, където примерно са изброени факторите, които следва да бъдат
взети предвид, при определяне размера на обезщетението: кумулативното въздействие
върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. При това
положение, като отчете кумулативния отрицателен ефект, което имат върху
достойнството, физическото и психическото състояние на ищеца липсата на пълно
отделяне на тоалетната от спалното помещение и отсъствието на подходящо открито
помещение за провеждане на престоя на открито в ареста в гр.Русе, от една
страна, както и сравнително кратката продължителност на престоя на ищеца при
тези условия – общо 1 месец и 13 дни, от друга, при съобразяване на обществения
критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД, съдът определя размера на обезщетението,
което следва да бъде присъдено на ищеца, на 150 лева. До този размер искът
следва да бъде уважен като следва да бъде отхвърлен до пълния предявен размер
от 20 000 лева,
доколкото беше доказано, че вредите, за които се
претендира пълния размер на обезщетението, не се дължат на лошите битови
условия в ареста. Следва да се отбележи, че не подлежат на репариране
неимуществените вреди, представляващи неизбежното ниво на душевно страдание,
породено от едно законосъобразно ограничение, каквото е ограничаването на
правото на свободно придвижване в резултат на изпълнение на наказание лишаване
от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража.
Доколкото ищецът не е претендирал присъждането на законната лихва върху
обезщетението, съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Предвид частичното уважаване на иска, на основание чл.286, ал.3 от ЗИНЗС,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца внесената държавна такса в
размер на 10 лева.
Юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника, съразмерно на
отхвърлената част на иска, не следва да се присъжда предвид разпоредбите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, които се явяват специални по отношение на чл.78
от ГПК и чл.143 от АПК, и които не предвиждат присъждането на такова, в който
смисъл е и константната практика на ВАС.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, да заплати на И.К.К., с ЕГН **********,
понастоящем в Затвора – гр.Белене, сумата от 150 лева – обезщетение за претърпени в периода от 07.11.2018 г. до 20.12.2018
г. неимуществени вреди в резултат на действия и бездействия на администрацията
на ареста в гр.Русе, изразяващи се в липсата на осигурен престой на открито и на
пълно отделяне на санитарния възел от спалното помещение, както и сумата от 10 лева – внесена държавна такса.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.К.К., с ЕГН **********, против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за горницата над 150
лева до пълния предявен размер от 20 000 лева.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: