РЕШЕНИЕ
№ 135
гр. Велико Търново , 01.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ в публично
заседание на дванадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ
при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА
като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело
№ 20204110102422 по описа за 2020 година
Производството е образувано по искова молба на Р. И. Р., в която се
излагат твърдения, че за периода от 08.10.2012г. до 01.09.2020г. се е намирала
в трудово правоотношение с ответника като е заемал длъжността „*”. Изтъква
се, че със Заповед *от 31.08.2020г. правоотношението е прекратено, на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, като работодателят е изплатил на
служителя обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срок от 2 месеца. Навеждат се доводи, че през
периода от 01.06.2007г. до 07.10.2012г. ищецът е работил на горепосочената
длъжност в *, който също е на бюджетна издръжка, поради което са налице
предпоставките на чл. 1, ал. 2 от Постановление на Министерския съвет №31
от 11.02.1994г., за изплащане на обезщетение от ответника в размер на
брутното му трудово възнаграждение за още 4 месеца, равняващо се на
сумата от 5004 лв. С оглед гореизложеното се отправя искане до съда за
постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца претендираната сума, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на
задължението, както и направените по делото разноски.
1
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата
молба, в който оспорва основателността на исковата претенция. Изтъква, че
липсват предпоставките за изплащане на претендираното обезщетение, тъй
като промяната в работодателите на ищеца през периода от 01.06.2007г. до
01.09.2020г. е настъпила по негова воля, а не поради преобразуване,
закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на
бюджетна издръжка. С оглед гореизложеното отправя искане за отхвърляне
на предявения иск и за присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Предмет на делото е иск по чл. 222, ал. 3 от КТ.
От събрания доказателствен материал се установява следната
фактическа обстановка:
За периода от 01.06.2007г. до 07.10.2012г. ищецът работил по трудово
правоотношение на длъжността „*” в *, което е прекратено по взаимно
съгласие. На 08.10.2012г. той е назначен на същата длъжност при ответника
като трудовото му правоотношение е прекратено на 31.08.2020г., на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. След прекратяване на правоотношението
работодателят изплатил на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ от 2502
лв., равняващо се на брутното му трудово възнаграждение за срок от два
месеца.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи:
Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено поради придобиване
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е довело до
възникване на правото да претендира от ответника заплащане на обезщетение
по чл. 222, ал. 3 от КТ. Спорният по делото въпрос е дали по отношение на
ищеца приложение намира чл. 1, ал. 2 от Постановление на Министерския
съвет №31 от 11.02.1994г. за увеличаване в някои случай размера на
обезщетенията по чл. 222, ал. 3 от ГПК, предвид обстоятелството че през
последните десет години от трудовия си стаж е престирал труд при различни
2
работодатели не поради преобразуване, закриване, откриване, сливане или
разделяне на организации на бюджетна издръжка в сферата на
здравеопазването, а по собствено желание. От граматическото и логическото
тълкуване на горепосочената разпоредба се достига до извода, че достатъчно
условие за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в увеличен
размер от шест брутни трудови възнаграждения, е педагогическите и
медицинските кадри, както и артистичният и художествено-творческият
персонал през последните десет години от трудовия им стаж преди
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, да са работили
в организации и звена на бюджетна издръжка в сферата на образованието,
здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството. Липсва
изискване промяната в работодателите да е станала при условията посочени в
чл. 1, ал. 1 от Постановлението на Министерския съвет №31 от 11.02.1994г.
Следва да бъде посочено, че плащането по реда на чл. 222, ал. 3 от ГПК няма
обезщетителен, а гратификационен характер тъй като е израз на
брагодарността на работодателя за дългогодишната работа на работниците
или служителите при него, а в случая – на медицинските кадри, които са
полагали труд в организации и звена на бюджетна издръжка. Водещ критерий
е трудовата фукция на работника или служителя, която може да е
изпълнявана както при един и същ, така и при различни работодатели, при
положение че те осъществяват дейност в сферата на здравеопазването и са на
бюджетна издръжка. От събраните по делото доказателства се установява, че
през целия си трудов стаж от *, Р. И. Р. ********в лечебни заведения на
бюджетна издръжка. Последните десет години от стажа са преминали в
******, които са второстепенни разпоредители с бюджетни кредити към
Министерство на здравеопазването. С оглед гореизложеното се достига до
извода, че са налице предпоставките на чл. 222, ал. 3 от КТ, вр. чл. 228, ал. 2
от КТ, вр. чл. 1, ал. 2 от Постановление на Министерския съвет №31 от
11.02.1994г., на ищеца да бъде изплатено обезщетение в увеличен размер от
шест брутни трудови възнаграждения от общо 7506 лв. След прекратяване на
трудовото правоотношение ответникът е платил само сумата от 2502 лв. като
дължи на ищеца разликата от 5004 лв., поради което предявеният иск за
заплащане на претендираната сума се явява основателен и следва да бъде
уважен. Поради липсата на изпълнение в срок на паричното задължение на
ответника, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, той следва да бъде осъден да
3
заплати и законната лихва върху главницата, считано от предявяването на
иска – 09.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението.
При този изход на делото претенцията на ответника за присъждане на
разноски е неоснователна като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, той следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 580 лв., представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Възражението
за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е
неоснователно тъй като същото съответства на фактическата и правна
сложност на делото и не надвишава размера определен по чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да заплати в полза
на Великотърновския районен съд сумата от 200,16 лв., представляваща
държавна такса за уважения иск.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
Осъжда *, да заплати на Р. И. Р. с ЕГН: ********** *, сумата от 5004
лв. /пет хиляди и четири лева/ - главница, представляваща обезщетение по чл.
222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
09.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от
580 лв. /петстотин и осемдесет лева/, представляващи направени по делото
разноски.
Осъжда *, да заплати в полза на Великотърновския районен съд, сумата
от 200,16 лв. /двеста лева и шестнадесет стотинки/, представляваща държавна
такса за уважения иск, както и 5 лв. /пет лева/ в случай на служебно издаване
на изпълнителен лист.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен
съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
4
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5