№ 1025
гр. П***, 22.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мария Ненова
при участието на секретаря Мария Кузева
като разгледа докладваното от Мария Ненова Гражданско дело №
20215220100918 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът Р. ИВ. Й. чрез пълномощника си адвокат Н. твърди, че на *** г.
е сключил с ответника „Сити Кеш” ООД договор за паричен заем № *** за
сумата от 1 000 лв. при фиксиран ГЛП в размер на 40.05 %, ГПР в размер на
47.84 % и общ размер на дължимата сума 1 237.99 лв. Между страните било
уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
условията, посочени в Общите условия към договора за заем. В случай, че
заемателят не предостави посоченото обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора или представеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в Общите условия към договора за заем, заемателят се
задължил да заплати на заемодателя неустойка в размер на 1 112.01 лв. с
начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение 1 (Погасителен план)
към договора. Твърди, че поради непредставяне на надлежно обезпечение в
тежест на ищеца била начислена неустойка в размер на 1 112.01 лв.
Счита, че договорът за заем е нищожен (недействителен) на основание
чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречие със
закона. Твърди нищожност на договора на основание чл. 10, ал. 1 във връзка с
чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма –
договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-
малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Твърди нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във
1
връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно ГПР по кредита. В тази връзка сочи, че в договора не са
описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, и
липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, което противоречи на императивните изисквания на чл. 19, ал.
1 във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди, че посоченият в
договора размер на ГПР е погрешен, а действителният ГПР е в размер на 162
% и надвишава максимално установения праг съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Счита, че уговорката за заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение противоречи на изискването на чл. 16 от ЗПК за извършване на
проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора. Сочи, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, накърнява добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. На
следващо място счита, че уговорката заобикаля закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като води до кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, а съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. Твърди, че неустоечната клауза е неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Счита, че клаузата не е индивидуално
уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Твърди, че е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 1 във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в ГПР не са включени разходите за заплащане на
неустойка, която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от ГЛП и ГПР. По този начин размерът на ГПР би бил 162 %, което е
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло. Счита, че погрешното посочване на ГПР следва да се
приравни на хипотеза на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Сочи, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във връзка
с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради това, че
клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) противоречи на добрите нрави, тъй
като размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респективно двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми.
Твърди нищожност на договора и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 във
връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на
2
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено,
и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на
ден.
Смята, че клаузите в договора не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и не
позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора съгласно чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
На следващо място счита договора за унищожаем на основание чл. 33,
ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни
условия. Твърди, че към момента на сключване на договора ищецът не е
разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи основните си
потребности, което е оказало влияние върху формирането на вътрешната му
воля да сключи договора, както и че са налице явно неизгодни условия по
договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността
на насрещните престации.
При условията на евентуалност се позовава на нищожността на отделни
клаузи на договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение
на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави и на
основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Твърди, че в изпълнение на договора за кредит е погасил изцяло сумата
от 2 350 лв., поради което позовавайки се на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК
предявява осъдителен иск против ответника за заплащане на сумата от
1 708.77 лв. (след допуснатото от съда изменение на иска), представляваща
недължимо платена сума по договора за потребителски кредит, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Претендира разноските по делото. Ангажира доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД чрез
пълномощника си адвокат И. признава, че между страните е сключен договор
за потребителски кредит № *** от *** г. за сумата от 1 000 лв. и че заемните
средства са предоставени на потребителя. Оспорва ищецът да е заплатил
посочените в исковата молба суми с твърдението, че по договора изобщо не
са извършвани плащания от страна на ищеца.
Оспорва изложените от ищеца твърдения за нищожност на договора
поради нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че всички елементи от
договора са в еднакъв вид, формат и с еднакъв по големина шрифт, а именно
не по-малък от 12, както изисква законът.
Твърди, че в договора за потребителски кредит са посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на ГПР, както и че
редът за определянето му е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 от ЗПК и
страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. Сочи, че единственият разход по договора за
3
кредит е ГЛП, а ГПР е определен по формулата в Приложение № 1 към ЗПК.
Позовавайки се на чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 твърди, че към
момента на сключване на договора, предвидената в него неустойка не е била
дължима, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените в договора задължения в тридневен срок от сключването му,
поради което не е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Поради
фиксирания размер на ГЛП счита, че не са нарушени изискванията на чл. 11,
т. 9 и 10 от ЗПК.
Твърди, че евентуалната нищожност на клаузата за неустойка не влече
след себе си нищожността на целия договор, както и че същата не може да
бъде определена като възнаградителна лихва, тъй като е съвсем различен
институт и има различни цели.
Оспорва неустойката да противоречи на добрите нрави и да излиза
извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. В
този смисъл твърди, че финансовата институция следва да държи сметка за
носения риск във връзка с отпускането на кредита и обезпечението на
задължението е съществен елемент при преценката на този риск. Сочи, че
предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята на потребителя, а
непредоставянето му увеличава финансовия риск за кредитора при това след
датата на отпускане на кредита и независимо от волята на кредитора. Счита,
че ако ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от
кредитора обезпечение, то същият е договарял недобросъвестно в нарушение
на изискванията на чл. 12 от ЗЗД с ясното намерение да лиши кредитора от
обезпечение по кредита. Твърди, че в резултат на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили
конкретни вреди, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по
договора за заем и е изпаднал в просрочие, а кредиторът е бил лишен от
възможността да реализира правата си срещу длъжника, срещу трето лице
или срещу банката-гарант.
Сочи, че твърденията на ищеца за нищожност на неустоечната клауза и
за заобикаляне на закона заради кумулирането й с мораторна лихва, са
взаимоизключващи се, доколкото фактическият състав на заобикаляне на
закона включва две или повече съглашения, които са действителни. В този
смисъл твърди, че ако клаузата за неустойка е нищожна, не би могло да се
говори за заобикаляне на закона.
Оспорва твърдението на ищеца, че в ГПР следва да бъде включен и
размерът на уговорената неустойка, тъй като това противоречи на чл. 19, ал.
3. т. 1 ЗПК, съгласно който при изчисляване на ГПР по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, а в случая неустойката
се дължи за неизпълнение на задълженията на заемателя по договора.
Твърди, че в случая размерът на възнаградителната лихва не следва да
се съобразява със съдебната практика, според която същата накърнява
4
добрите нрави, ако надвишава два или три пъти размера на законната лихва.
Сочи, че тази съдебна практика не е задължителна и освен това е постановена
при различна социално-икономическа обстановка, нормативна база и
обществени отношения. Позовава се и на европейското законодателство,
което не въвежда изрично ограничение в пределния размер на договорната
лихва до трикратния размер на законната лихва.
Сочи, че в Общите условия към договора за кредит, които са приети от
потребителя и са неразделна част от договора, е включени клауза относно
правото на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихва съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения процент
на ден.
Твърди, че не е налице соченото от ищеца противоречие на добрите
нрави и неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като в
договора ясно е посочен размерът на отпуснатия заем, фиксираният лихвен
процент, ГЛП и общата сума за плащане. Поради това счита, че потребителят
е имал възможността предварително да се запознае с условията по договора и
да прецени обхвата на своето задължение. Сочи също така, че ГПР се
изчислява по точно установена в нормативен акт формула, която страните не
могат да променят и договарят. Поради това смята, че липсва задължение в
договора за кредит да се преписва формулата по Приложение № 1 към ЗПК, а
е достатъчно да бъде посочен точният размер на ГПР като потребителят може
и сам да изчисли ГПР след като в договора се съдържа всеки един от
компонентите по формулата на Приложение № 1 към ЗПК.
Оспорва твърдението на ищеца за унищожаемост на договора поради
сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди, че при
сключване на договора ищецът е декларирал, че разполага с достатъчно
финансови средства, произтичащи от трудово правоотношение, поради което
не се е намирал в състояние на крайна нужда. Счита също така, че условията
по договора не са явно неизгодни, тъй като към момента на сключването му,
предвидената неустойка не е била дължима. По изложените съображения
моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските по делото. Ангажира
доказателства.
Съдът като взе предвид становището на страните и прецени поотделно и
в съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото и в оригинал писмени доказателства – договор за паричен заем № ***
от *** г., погасителен план и Общи условия по договор за заем, че между тях
е сключен договор, по силата на който ответникът „Сити Кеш“ ООД в
качеството на заемодател се е задължил да предостави на ищеца Р. ИВ. Й. в
качеството на заемател потребителски кредит в размер на 1 000 лева, а
ищецът се е задължил да върне заетата сума на 10 месечни погасителни
5
вноски, първите три от които са в размер на по 33.38 лв., а останалите седем в
размер на по 162.55 лв., при фиксиран ГЛП в размер на 40.05 %, ГПР в размер
на 47.84 % и обща дължима сума в размер на 1 237.99 лева. В чл. 8 от
договора за паричен заем е уговорено, че с подписване на договора
заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че
не представи банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията,
подробно разписани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем,
същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 112.01 лв. с начин на
разсрочено плащане подробно посочен в Приложение № 1 към договора за
заем. Така размерът на дължимата месечна вноска възлиза на 235 лв. съгласно
погасителния план, а общо дължимата сума по договора за паричен заем – на
2 350 лв.
От приетото по делото заключение на съдебносчетоводната експертиза
се установява, че сумата, която ищецът е изплатил на ответника по договора
за паричен заем е общо в размер на 1 708.77 лв., с която е погасена главница в
размер на 1 000 лв., договорна (възнаградителна) лихва в размер на 101.33 лв.
и неустойка в размер на 607.44 лв. Плащанията по договора са направени,
както следва: на 15.07.2020 г. – сума в размер на 235 лв., на 01.09.2020 г. –
сума в размер на 235 лв. и на 15.09.2020 г. – сума в размер на 1 238.77 лв.
Действителният размер на ГПР по договора, използвайки установената
формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК и имайки предвид
параметрите на заема, посочени в същия, е 47.84 %. Разходите, взети предвид
от кредитора при определяне на размера на ГПР, са единствено тези, свързани
със заплащането на договорната (възнаградителна) лихва. При изчисляване на
ГПР съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК кредиторът е взел
предвид всички онези допускания, които имат отношение към самия договор.
С допълнителното заключение на съдебносчетоводната експертиза се
изяснява, че с договорената сума на неустойката в размер на 1 112.01 лв. се
оскъпява самият договор за кредит, като спрямо общата сума, дължима от
потребителя по кредита (1 237.99 лв.) оскъпяването е в размер на 89.82 %. Със
заплатената от ищеца сума за неустойка в размер на 607.44 лв. се оскъпява
договорът за кредит, като спрямо общата сума, заплатена от потребителя по
кредита (1 101.33 лв.) оскъпяването е в размер на 55.16 %.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, прието по делото
се установява, че типът на използвания навсякъде в оригинала на договора за
кредит шрифт е серифен, семейството е „Д*** С***“ (***). На определени
места в текста шрифтът е от описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде
размерът на шрифта е 13 pt. Типът на използвания навсякъде в оригинала на
Общи условия шрифт е серифен, семейството е „М*** П***“ (***). На
определени места в текста шрифтът е от описания тип и е удебелен (получер).
Навсякъде размерът на шрифта е 12 pt. Типът на използвания навсякъде в
оригинала на погасителен план към договор шрифт е серифен, семейството е
„Д*** С***“ (***). На определени места в текста, шрифтът е от описания тип
и е удебелен (получер). Навсякъде размерът на шрифта е 13 pt.
6
По делото е прието писмо от третото неучастващо по делото лице
„ИзиПей“ АД, ведно с приложена към него справка в табличен вид,
съдържаща информация и данни за извършени плащания от Р. ИВ. Й. в полза
на „Сити Кеш“ ООД за периода от *** г. до момента на извършване на
справката.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Предмет на делото е осъдителен иск за неоснователно обогатяване с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 23 и чл. 22 от
ЗПК за връщане на дадено без основание – поради нищожност на договор за
потребителски кредит, а при условията на евентуалност – иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 34 във връзка с чл. 33, ал.
1 от ЗЗД за връщане на дадено на отпаднало основание – поради
унищожаване на договор, сключен при крайна нужда и явно неизгодни
условия.
Основателността на главния иск предполага заплащане на сочената от
ищеца сума на ответника, което обстоятелство следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване от ищеца. В тежест на ответника е да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на основание
за задържане на сумата, в т.ч. наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за заем.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит, поради което неговата действителност
следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Съдът следва да се
произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания за
неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по–специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е
необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от
7
сключване на договора. В процесния договор за потребителски кредит са
посочени единствено абсолютни стойности на лихвения процент по заема и
ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се
формира конкретният ГПР от 47.84 %). Не е ясно също така как посоченият
фиксиран ГЛП от 40.05 % участва в ГПР. По този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какво е реалното оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е
потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради
това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на
съществен елемент на договора за кредит, което съгласно чл. 22 от ЗПК води
до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на
целия договор поради противоречие със закона.
По отношение на уговорената между страните неустойка следва да се
има предвид, че съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени.
Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само
дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). Добрите нрави
не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Условията и предпоставките за нищожност на неустойката
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като се има предвид видът и размерът на задължението,
чието изпълнение се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог,
ипотека и други; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за
незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
В случая уговорената между страните неустойка е за неизпълнение на
8
задължението на заемателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга.
Това задължение е непарично. От неизпълнението му не произтича пряка
вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са свързани с
евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора
е налице интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с
допълнителна гаранция за събиране на вземането. С оглед на това
поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни
от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано.
Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да
отговарят поръчителите и непосилните изисквания за представяне на банкова
гаранция в размер на два пъти общата сума по договора за заем, показват, че
единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон
функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Действителната цел на тази неустойка е да породи
допълнително парично задължение за заемателя, наред с това да върне
главницата и да заплати възнаградителна лихва. Това допълнително
задължение на практика представлява скрит косвен разход за заемателя, който
увеличава значително цената на кредита. То няма характеристиките на
възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от
срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на косвени
разходи за заемателя, които трябва да са включени в ГПР на основание чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая съгласно допълнителното заключение на
съдебносчетоводната експертиза оскъпяването на заема с уговорената в
договора неустойка е 89.82 %, което добавено към ГПР означава, че реално
всички разходи, които заемателят трябва да плати по заема възлизат на 137.66
% от общия размер на предоставения кредит. По този начин разходите по
кредита надхвърлят многократно пределния размер на ГПР съгласно чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а именно пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република Б***.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона за размера на възнаградителната лихва. Тъй като се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК,
следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г.
9
на ВКС II г.о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на
ВКС, II г.о.; Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г.. на
ВКС, ІV г.о.
При преценка за съответствието на спорната договорна клауза с добрите
нрави следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея
размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Съгласно ПМС № 426 от
18.12.2014 г. годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. Към
датата на сключване на процесния договор за кредит законната лихва е била в
размер на 10 %. Уговореният между страните размер на възнаградителната
лихва от 40.05 % годишно е повече от четири пъти по-висок от размера на
законната лихва. Това прави уговорката противоречаща на добрите нрави и
поради това нищожна. Възнаградителната лихва е съществен елемент от
договорното съдържание на договора за кредит, нормативно уреден като
възмезден по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а кредиторът е кредитна
институция, извършваща дейност по кредитиране по занятие. Поради това не
може да се приеме, че договорът за кредит би бил сключен без уговорката за
заплащане на договорна лихва, тъй като същата представлява цената, която
кредиторът ще получи за предоставяне на кредита. Липсват и повелителни
правила на закона, които да заместят нищожната клауза на договора. Ето
защо с оглед правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД следва да се приеме, че
нищожността на клаузата, регламентираща размера на договорната лихва,
води до нищожност на цялото кредитно правоотношение.
Нищожните уговорки не произвеждат правно действие в отношенията
между страните. По общото правило на чл. 34 от ЗЗД когато договорът бъде
признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне
на другата страна всичко, което е получила от нея. Това правило е доразвито
в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, предвиждаща, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Ищецът е заплатил по договора за кредит сума в размер на 1 708.77 лв.,
което се установява от заключението на съдебносчетоводната експертиза,
прието по делото, което съдът цени като компетентно, обективно и
обосновано изготвено, а също и от справката от третото неучастващо по
делото лице „ИзиПей“ АД за извършените от ищеца плащания. Сумата от 1
708.77 лв. съгласно заключението на съдебносчетоводната експертиза
включва главница в размер на 1 000 лв., договорна (възнаградителна) лихва в
размер на 101.33 лв. и неустойка в размер на 607.44 лв. Дължимостта на
главницата произтича от изричната законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК,
поради което заплащането й е било надлежно и кредиторът не дължи нейното
връщане. Недължимо платена с оглед нищожността на договора за кредит и
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е разликата над 1 000 лв. до пълния размер на
10
плащанията по договора за кредит, а именно: 708.77 лв. Следователно искът
следва да бъде уважен до размера от 708.77 лв., явяващ се недължимо платен
въз основа на нищожен договор. За горницата над тази сума до предявения
размер от 1 708.77 лв. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Тук е мястото да се посочи, че подадената от пълномощника на ищеца молба
от 11.11.2021 г. с изложени твърдения за допусната техническа грешка в
размера на иска при неговото изменение, направено с изрична молба от
01.07.2021 г., не може да бъде взета предвид от съда поради това, че в случая
не се касае за техническа грешка относно размера на иска (например
разминаване между сумата, изписана с цифри и с думи, или грешка при
неколкократно посочване на сумата в документа), както и поради това, че
искането е направено след съдебното заседание, в което е бил даден ход на
устните състезания по делото и страните са изчерпали възможностите си да
заявят нови искания по съществото на спора.
С оглед изложеното следва да бъде постановено решение, с което
предявеният иск да бъде уважен до размера от 708.77 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и
отхвърлен за разликата над тази сума до предявения размер от 1 708.77 лв.
Разноските по делото следва да бъдат определени по съразмерност.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца бъдат присъдени
разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице, а на основание
чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на
ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, чийто размер следва да бъде съобразен с уважената част от
исковата претенция.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника следва да бъдат
присъдени разноски за възнаграждение за вещи лица съобразно отхвърлената
част от иска. По делото липсват данни за заплатено от ответника адвокатско
възнаграждение, поради което такова не се присъжда.
На основание чл. 77 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати
дължимата държавна такса за увеличения размер на иска.
По изложените съображения и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК
Районен съд – Пазарджик
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: гр. С***, ул. „С***“, № ***, ет. ***, представлявано от
управителя Н*** П*** П***, да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН ********** от гр.
П***, ул. „Р*** А***“ № ***, ет. *** ап. *** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД във връзка с чл. 23 и чл. 22 от ЗПК сумата от 708.77 лв.,
представляваща заплатена без основание сума по договор за паричен заем №
11
*** от *** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 10.03.2021 г., до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 708.77 лв. до предявения размер от 1 708.77 лв.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: гр. С***, ул. „С***“, № ***, ет. ***, представлявано от
управителя Н*** П*** П***, да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН ********** от гр.
П***, ул. „Р*** А***“ № ***, ет. *** ап. *** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
разноски за държавна такса в размер на 22.40 лв. и възнаграждение за вещо
лице в размер на 82.96 лв.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: гр. С***, ул. „С***“, № ***, ет. ***, представлявано от
управителя Н*** П*** П***, да заплати на адвокат В.Й. Н., ЕГН **********
от С*** адвокатска колегия със съдебен адрес: гр. С***, ул. „И*** Д***” №
***, ет. *** ап. 9 на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
адвокатско възнаграждение в размер на 145.01 лв.
ОСЪЖДА Р. ИВ. Й., ЕГН ********** от гр. П***, ул. „Р*** А***“ №
***, ет. *** ап. *** да заплати на „Сити Кеш” ООД, ЕИК ***, седалище и
адрес на управление: гр. С***, ул. „С***“, № ***, ет. ***, представлявано от
управителя Н*** П*** П***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски за
възнаграждение за вещи лица в размер на 175.56 лв.
ОСЪЖДА Р. ИВ. Й., ЕГН ********** от гр. П***, ул. „Р*** А***“ №
***, ет. *** ап. *** да заплати по сметка на Районен съд – Пазарджик на
основание чл. 77 от ГПК държавна такса в размер на 14.35 лв.
Банкова сметка, по която могат да бъдат преведени присъдените суми:
IBAN BG*******, BIC: *** при банка „Първа инвестиционна банка“
АД, титуляр: „Хай Скуул Ентъртеймънт“ ООД.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12