№ 7454
гр. С., 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110163370 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Е. В. В. срещу „К.“ ЕАД и „А.Т.“ ЕООД, с която са
предявени както следва: срещу „К.“ ЕАД главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се иска прогласяването на
нищожността на договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г., както и
евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК, с който се иска прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г.; срещу „А.Т.“ ЕООД искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, и кумулативно съединен с тях иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска прогласяване на нищожността на договор за предоставяне
на поръчителство от 28.04.2022 г. към договор за потребителски кредит №
2561692/28.04.2022 г. и за осъждане на „А.Т.“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на
50 лв., предявена като частичен иск от общо 1100 лв., като платена без основание сума по
нищожен договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 25.10.2024 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 28.04.2022 г. е сключил договор за потребителски кредит №
2561692 с първия ответник „К.“ ЕАД. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 1500 лв., видът на вноската да е месечна, броят на погасителните вноски да е 9,
като е посочен ГПР в размер на 18,83 %, ГЛП в размер на 17,39 %, а размерът на месечния
лихвен процент не е посочен. В чл. 4 от процесния договор (както и в раздел III, т. 12 от ОУ)
е уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е посочил, че ще
предостави обезпечение по кредита, същият да предостави на кредитора банкова гаранция
1
съгласно Общите условия или да сключи договор за поръчителство с одобрен от „К.“ ЕАД
гарант - поръчител в срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит. В чл.
4, ал. 3 е посочено, че в случай, че кредитополучателят е заявил кредит без поръчител,
срокът за разглеждане и одобрение на искането е 14 дни (а предложението за кредит
съгласно СЕФ е валидно 10 дни). Ищецът посочва, че на датата на сключване на договора с
„К.“ ЕАД е сключил и договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник „А.Т.“
ЕООД, по силата на който „А.Т.“ ЕООД е поело задължение да сключи договор за
поръчителство с „К.“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „К.“ ЕАД солидарно с
потребителя за всички задължения, възникнали по повод договора за потребителски кредит.
Въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство, ищецът се задължил да
заплати на гарантиращото дружество сумата от 1100 лв. Посочва, че възнаграждението за
поръчителство е разсрочено за изплащане заедно с месечната вноска по договора за кредит,
за което след сключване на договора от кредитора по договора за заем е изпратен обединен
погасителен план. Твърди, че следвало да предоставя дължимите парични думи на „К.“ ЕАД,
което пък от своя страна било упълномощено от „А.Т.“ ЕООД да събира сумите по
процесния договор. Твърди, че към датата на исковата молба е погасил задълженията си и
към двамата ответници. Според ищеца договорът за предоставяне на поръчителство е
акцесорен на договора за кредит, като съществуването му е обусловено от валидността на
договора за кредит. Сочи, че кредиторът „К.“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на
„А.Т.“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, поради което двата
договора следва да се разглеждат като взаимно свързани. Твърди, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, поради което се дължи единствено чистата
стойност по него. Счита, че клаузата по чл. 4 не оставя избор на заемателя да избере дали да
предостави поръчителство, както и какво да бъде то, тъй като посочените изисквания са на
практика неизпълними. Посочва, че по този начин разходът за потребителя по договора за
поръчителство е сигурен, доколкото сключването на договора е необходимо условие за
сключването на договора за кредит, а от друга страна предложената друга възможност за
обезпечение е невъзможна за потребителя. Твърди, че невключвайки възнаграждението за
поръчителство към ГПР кредиторът е заобиколил нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а освен това
същото представлява и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4
ЗЗП. Счита, че кредиторът не е предоставил коректна информация, като по този начин
потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение. Посочва, че
едва след сключването на договора е получил обединен погасителен план в своя профил на
онлайн платформата на търговеца (credissimo.bg), съгласно който му е начислено и
допълнително възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Счита, че посоченият в
договора размер на ГПР от 18,33% е неправилен, доколкото към него е следвало да бъде
включено изначално и възнаграждението за поръчителство, като в този случай ГПР би бил
170 %, поради което е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение в полза на потребителя не е предоставена услуга, а с него се заобикаля и
2
забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство
накърнява добрите нрави, тъй като уговореното по него възнаграждение е почти колкото
главницата по кредита. С оглед недействителността на договора за предоставяне на
поръчителство се дължи връщане на заплатеното по него възнаграждение, платено без
основание. Предвид гореизложеното ищецът моли за уважаване на исковете. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба и от двамата
ответници.
С отговора на исковата молба ответникът „К.“ ЕАД поддържа, че за ищеца не е
налице правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за нищожност на договора за
потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г., с оглед на това, че същият вече не е
действащ между страните, а освен това ищецът има възможност да предяви осъдителен иск
в случай, че счита, че е заплатил суми без правно основание. Не оспорва сключването на
договора за потребителски кредит от 28.04.2022 г. при посочените в исковата молба
параметри, както и сключването на договора за предоставяне на поръчителство от
28.04.2022 г. с поръчител „А.Т.“ ЕООД и потребител Е. В. В.. Оспорва, че договорът за
кредит е нищожен, тъй като не е посочен правилно ГПР. Не оспорва, че при изчисляване на
ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „А.Т.“
ЕООД, не е било включено като разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, като единственият разход
по смисъла на чл. 19 ЗПК, който е включен при изчисляване на ГПР, е договорната
възнаградителна лихва. Сочи, че възнаграждението за поръчител не е включено като разход
по кредита, тъй като не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита,
формулирана в § 1. т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Твърди, че сключването на
договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на възнаграждението за
предоставеното поръчителство, макар и разход за допълнителна, свързана с договора за
кредит услуга, не е задължително условие за получаване на кредита и предоставянето на
кредита не е в резултат на търговски клаузи и условия между „К.“ ЕАД и „А.Т.“ ЕООД, а
освен това размерът на възнаграждението за поръчител не му бил известен към момента на
сключване на договора за кредит. Твърди, че договорът за кредит предвижда изричната
възможност (чл. 4, ал. 3) потребителят да си избере необезпечен кредит. Твърди, че е нямало
как да знае какво ще е уговореното възнаграждение по договора за поръчителство, по който
не е страна. Признава, че е едноличен собственик на капитала на „А.Т.“ ЕООД, но твърди, че
двете дружества са самостоятелни юридически лица, със собствен предмет на дейност,
служители, информационни системи и правила на дейност, поради което е нямал достъп до
договора за предоставяне на поръчителство. Евентуално счита, че дори да е налице скрито
обогатяване в резултат на договора за предоставяне на поръчителство, то същото би довело
единствено до недействителност на клаузата за предоставяне на поръчителство. С оглед
гореизложеното моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
С отговора на исковата молба ответникът „А.Т.“ ЕООД също твърди, че за ищеца
липсва правен интерес от предявяване на установителните искове. Не оспорва сключването
3
на договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г. между „К.“ ЕАД и Е. В. В., във
връзка с обезпечаване на който е сключен договор за предоставяне на поръчителство от
28.04.2022 г. с поръчител „А.Т.“ ЕООД и потребител Е. В. В.. Твърди, че е сключил с ищеца
договор за поръчка при условията на чл. 280 ЗЗД, съгласно който е поел задължението да
сключи договор за поръчителство с „К.“ ЕАД, по силата на който се е задължил да гарантира
като поръчител задълженията на ищеца по договора за кредит. Посочва, че
възнаграждението от 1082,88 лв. се дължи само за периода, за който е гарантирано
задължението по кредита, т. е. при предсрочно погасяване на задължението на
кредитополучателя, същият не дължи възнаграждение за периода след пълното изплащане
на кредита. Твърди, че задължението по договора за кредит е предсрочно погасено, поради
което не му е заплатено възнаграждение в пълния уговорен размер. Сочи, че сключването на
договора ставало в рамките на независимата електронна среда на „А.Т.“ ЕООД, до която „К.“
ЕАД нямало достъп. Посочва, че в Общите условия на „К.“ ЕАД и в чл. 4, ал. 3 от договора
за кредит изрично е вписано, че кредитополучателят има право да заяви кредит без
обезпечение. С оглед на това счита, че възнаграждението за поръчител не следва да бъде
включвано в ГПР, тъй като не е задължително условие за отпускане на кредита. Счита, че
сключването на договор за предоставяне на поръчителство не може да бъде квалифицирано
и като „заблуждаваща търговска практика“, тъй като не е налице предоставяне на неясна
или скрита информация. Твърди, че с оглед действителността на договора за поръчителство,
сумата в размер на 50 лв. е получена на годно правно основание и не подлежи на връщане.
Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание на 19.03.2025 г. е допуснато изменение на размера на
иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по реда на чл. 214 ГПК чрез неговото увеличаване до сумата
от 747,01 лв., заявен в пълен размер.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното от фактическа страна:
С доклада по делото, приет за окончателен в открито съдебно заседание на 19.03.2025
г., без оспорване от страните, са отделени на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните по делото следните факти: 1) че
между ищеца и „К.“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022
г., при следните параметри: главница от 1500 лв., която е следвало да бъде върната за срок от
9 месеца, при ГЛП от 17,39 % и ГПР от 18,83 %, както и че сумата от 1500 лв. (главница по
договора за кредит) е била усвоена изцяло от ищеца; 2) сключването на договор за
предоставяне на поръчителство на 28.04.2022 г. с поръчител „А.Т.“ ЕООД и потребител Е. В.
В.; 3) че при изчисляване на ГПР по договора за кредит възнаграждението за предоставяне
на поръчителство, дължимо и платимо на „А.Т.“ ЕООД, не е било включено като разход по
смисъла на чл. 19 ЗПК, като единственият разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, който е бил
включен при изчисляване на ГПР, е договорната възнаградителна лихва; 4) че кредиторът
„К.“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „А.Т.“ ЕООД; 5) че ищецът е заплатил
сумата в размер на 747,01 лв. в полза на „А.Т.“ ЕООД по договора за предоставяне на
4
поръчителство от 28.04.2022 г.
Посочените обстоятелства се установяват и от приетите писмени доказателства,
видно от които на 28.04.2022 г. между ищеца Е. В. В., като кредитополучател, и ответника
„К.“ ЕАД, като кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит № 2561692 от
разстояние, по силата на който „К.“ ЕАД е предоставило на ищеца сумата от 1500 лв., които
последният се е задължил да върне на 9 месечни вноски (с падеж на първата вноска на
10.06.2022 г. и падеж на последната вноска на 10.02.2023 г.), заедно с възнаградителна лихва
при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 17,39 %, годишен процент на разходите
в размер на 18,83 %, и общ размер на всички плащания – 1612,88 лв., както и при
евентуално договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция – съгласно
Приложение № 1 към договора за потребителски кредит и Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити. Безспорно е, че ищецът Е. В. В.
е усвоил изцяло заемната сума.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, в случай, че кредитополучателят е посочил в
заявлението, че ще предостави обезпечение на кредита, същият следва, в зависимост от
посочения в заявлението вид на обезпечението: (i) да предостави на „К.“ ЕАД банкова
гаранция съгласно общите условия в срок до 10 дни от подаване на заявлението; или (ii) да
сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К.“ ЕАД юридическо лице
(„Поръчител“) в срок до 48 часа от подаване на заявлението. Срокът за одобрение на
заявлението на кредитополучателя в хипотезата по предходното изречение е 24 часа от
предоставяне на обезпечението, като към отношенията между страните по договора се
прилагат съответните разпоредби на Общите условия относно обезпечението, които са
представени по делото (аналогично раздел III. Кандидатстване за кредит. Обезпечение – т.
12 от ОУ).
В случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят на предостави
съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от „К.“
ЕАД, съответно договорът за кредит не поражда действие между страните (чл. 4, ал. 2).
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в случай, че кредитополучателят е заявил кредит
без обезпечение, срокът за одобрение на заявлението е 14 дни от подаването му. Ако в
същия срок липсва одобряване на заявлението, договорът не поражда действие. Съгласно
раздел IV. Оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, одобряване на
заявлението, т. 4 от ОУ, в случай, че кредитополучателят предостави обезпечение срокът за
одобрение на заявлението е 24 часа от предоставянето му на „К.“ ЕАД.
Видно от инкорпорирания в Приложение № 1 погасителен план, в последния е
предвидено връщане на кредита на 9 месечни вноски, всяка от които включваща главница и
лихва.
Не се спори между страните, а се установява и от представения по делото договор за
предоставяне на поръчителство от 28.04.2022 г., ведно с Приложение № 1 към него, че
между ищеца Е. В. В. и ответника „А.Т.“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който поръчителят се е задължил да сключи договор за
5
поръчителство с „К.“ ЕАД, въз основа на който да отговаря пред последното солидарно с
потребителя за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за кредит, срещу възнаграждение в размер и при
условия съгласно Приложение № 1 (чл. 8, ал. 1), а именно 1082,88 лв., платимо на 9 месечни
вноски, което възнаграждение е дължимо на датата на падежа на съответното плащане по
кредита съгласно погасителния план.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК срещу първия ответник е да установи при условията на пълно и
главно доказване: сключването на договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г.
с „К.“ ЕАД със соченото в исковата молба съдържание, както и че договорът, евентуално
оспорената клауза – чл. 4, ал. 1, противоречат на императивни материалноправни
разпоредби, в частност, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора, както и индивидуалното уговаряне на договорните клаузи.
В тежест на ищеца по исковете, заявени в условията на евентуалност срещу втория
ответник с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване, че на
28.04.2022 г. е сключил договор за предоставяне на поръчителство с „А.Т.“ ЕООД; че
договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания - че
със същия договор, като сключен за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по
договор за кредит от 28.04.2022 г. се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че същият
накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за
предотвратяване на несправедливото обогатяване, че същият е лишен от основание.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора, както и индивидуалното уговаряне на договорните клаузи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
даването на процесната сума и постъпването й в патримониума на „А.Т.“ ЕООД, а в тежест
на ответника – наличието на основание за получаването/задържането й.
Ответниците са заявили възражения за недопустимост на предявените установителни
искове, които са неоснователни. За ищеца винаги е налице правен интерес с иск да прогласи
6
нищожността на договор, по който той е страна, за да обвърже със силата на пресъдено нещо
страните по нищожния договор. Съединяването на такъв иск с иск за връщане на даденото
по нищожния договор не е недопустимо, като доводите на ответниците, че с иска по чл. 55
ЗЗД инцидентно се проверява действителността, респективно се разглеждат доводите за
нищожност на договора, са верни, но с решението по този иск ответникът няма да бъде
обвързан от силата на пресъдено нещо по отношение на нищожността на договора с оглед
на това, че мотивите не обвързват страните. Ето защо за всяка от страните по договора
съществува правен интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността му,
едновременно с иск за връщане на даденото по нищожния договор.
На първо място, съдът намира, че процесните договори са потребителски – страни по
него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да
върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за цели, свързани с професионална и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионалната и
търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната
си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесните договори
се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и на забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски
кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) – така задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк. дело № 1/2009 г. по описа на ОСТК на ВКС.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
7
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. От
извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява,
че едноличен собственик на капитала на „А.Т.“ ЕООД е заемодателят „К.“ ЕАД.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Съдът приема, че договорът за кредит е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали
средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях
правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
по смисъла на чл. 6 ЗПФУР.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В Приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР от 18,83 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с
„Ай Т.“ ЕООД.
Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал.
1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според
която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
В разглеждания случай възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. Същевременно, при цялостния анализ на процесните правоотношения е видно,
8
че сключването и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя.
Както се посочи, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че „К.“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „Ай Т.“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 8, ал. 5 от договора
за предоставяне на поръчителство, „К.“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е предварително известен на
кредитора, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства.
От клаузите в договора за потребителски кредит - чл. 4, ал. 1 - 3 е видно, че ако
кредитополучателят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от „К.“ ЕАД
юридическо лице - поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се
разглежда в рамките на 48 часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение на
заявлението за отпускане на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на
обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен
срок от подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. „бързи
кредити“, при които потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то
разликата от почти две седмици в срока на одобрение за кредит на практика превръща
сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за
получаването на кредита (което се подкрепя и от уговорката, че при непредоставяне на
обезпечение ще се счита, че заявлението за отпускане на кредит не е одобрено от
ответника). Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока
на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат
вземането с поръчителство на юридическо лице - поръчител, което освен това и следва да е
одобрено от кредитодателя. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита
следва, че потребителят, за да ускори разглеждането на заявлението си за кредит на парична
сума, от която се нуждае, следва да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
посочено от кредитора юридическо лице - поръчител. Изложеното води до извода, че в
случая договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети кредитора за
вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции - възмездността на договора за
предоставяне на поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката
по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и други плащания - чл.
10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на кредитополучателя за осигуряване
на поръчителство цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото със
задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а
вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение и води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
На следващо място, въпреки, че всеки един от представените договори - за кредит и
за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при
сключване на договор за предоставяне на поръчителство на кредитополучателя с одобрено
от кредитодателя юридическо лице - поръчител, сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът за кредит, както и от изричната
уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по
9
основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5 от договора за
предоставяне на поръчителство. Не случайно е и това, че договорът за предоставяне на
поръчителство е подписан в деня на сключване на договора за кредит, което създава
значително неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези
уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално
договаряне. Алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се
създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е привиден. Безспорно
кредитополучателят е икономически по - слабата страна по правоотношението, за когото
практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се
предостави поръчителство от одобрено от кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта
на договора за предоставяне на поръчителство е да създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко
свързан с договора за кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, все на кредитодателя, който е едноличен
собственик на капитала на гарантиращото дружество. С оглед изложеното съдът намира, че
разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване на вземанията на „К.“ ЕАД по
процесния договор за потребителски кредит отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за
да се включи в общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съответно при
изчисляване на ГПР.
В тази връзка е и актуалната практика на СЕС - решение от 13.03.2025 г. по дело
C‑337/23, задължителна за прилагане от настоящия съдебен състав, според която член 3,
букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор
за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от
него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата
на понятието „годишен процент на разходите“ (т. 6). Съгласно т. 7 от същото решение,
член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
На следващо място, съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Р.Б, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договора за
кредит, сключен с „К.“ ЕАД е в размер на 1500 лв., а само възнаграждението по договора за
гаранция е в размер на 1082,88 лв., което представлява повече от 70 % от сумата по заема,
без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. При изчисление с помощта на
електронен калкулатор може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за
паричен заем надхвърля 50 %, след като се прибави възнаграждението по договора за
гаранция (202 %). Това обстоятелство е безспорно между страните. Така уговореното
възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба
10
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на
това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това
вземане. За пълнота съдът приема, съобразно цитираната по-горе задължителна практика на
СЕС, че неточното посочване на ГПР, в който не е включено възнаграждението за
поръчителство, е достатъчно основание договорът за кредит да бъде обявен за
недействителен, независимо дали ГПР надвишава законоустановения максимален размер.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС счита, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в
този смисъл: решение № 261440/04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС,
ІІ-А въззивен състав, решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на
СГС, IV-Д въззивен състав, решение № 24/10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав, решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по
описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Както се посочи, целта на договора за предоставяне на гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен
изрично в договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът
на практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който
поема, респективно за цената, която трябва да плати, преди да бъде обвързан от договора. В
аспекта на изложеното се обосновава извод, че с позволени от закона средства - създаване от
кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да генерира
печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикаляне на изискванията на чл.
11
19 ЗПК, в частност на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Плащането на възнаграждението за гаранция не е
отразено като разход при формиране на ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
С оглед на това, съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен
поради заобикаляне на императивни норми на закона - с привидно позволени от закона
средства се постига забранен резултат - сумата, която се претендира по договора за гаранция
не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване на възнаграждението
по гаранционния договор действителният ГПР по договора за кредит би бил в размер,
различен от оповестения на потребителя и надхвърлящ приетото в чл. 19, ал. 4
ЗПК ограничение.
Поради изложеното съдът намира, че предявените искове за прогласяване
нищожността на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и за прогласяване на нищожността на
процесния договор за предоставяне на поръчителство на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, са основателни, поради което следва да бъдат уважени.
Съдът достигна до извод за основателност на предявените главни искове, поради
което не се е сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените в
условията на евентуалност установителни искове и не дължи произнасяне по тях.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно,
че е предоставил, а ответникът „А.Т.“ ЕООД е получил процесната сума в размер на 747,01
лв., представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за предоставяне на
поръчителство от 28.04.2022 г. към договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице основание
за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане,
респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г.,
сключен с „К.“ ЕАД и на процесния договор за предоставяне на поръчителство от 28.04.2022
г., сключен с „А.Т.“ ЕООД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. От приетите по делото справки за погасени суми, издадени от
ответните дружества се установява, че с извършените от ищеца плащания по договорите е
погасена и сумата от 747,01 лв., представляваща вноски по договора за предоставяне на
поръчителство, която сума е администрирана в полза на „А.Т.“ ЕООД.
Поради недействителността на процесния договор за предоставяне на поръчителство
се налага извод, че сумата от 747,01 лв. – възнаграждение за поръчителство, е платена при
12
начална липса на основание за това, поради което ответникът „А.Т.“ ЕООД дължи нейното
връщане. Искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен в пълния
заявен размер.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на законната
лихва от момента на завеждане на иска е само по отношение на предявената част от
вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с увеличението на
иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр.
3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част - в
този смисъл решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на ВКС, I т. о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо законната лихва върху първоначално
предявения размер от 50 лв. следва да бъде присъдена, считано от подаването на исковата
молба – 25.10.2024 г., а върху разликата до пълния размер от 747,01 лв. (или за сумата от
697,01 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 17.03.2025 г., до окончателното
плащане.
По разноските:
При този изход на спора право на присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна.
Ищецът е представил списък на разноски по чл. 80 ГПК, с който се претендира сумата
от 160 лв. - заплатена държавна такса (60 лв. за иска срещу „К.“ ЕАД и 100 лв. за исковете
срещу „А.Т.“ ЕООД), която следва да му бъде присъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 1440 лв. с ДДС (по 480 лв. с ДДС по всеки иск).
Съгласно определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о.,
когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове. Ето защо съдът не следва да определя възнаграждение по всеки от исковете
срещу всеки ответник, поотделно.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната
практика на ВКС (определение № 43/10.02.2022 г. по гр. д. № 2611/2021 г. по описа на ВКС,
IV г. о., определение № 141/15.03.2021 г. по ч. т. д. № 1005/2020 г. по описа на ВКС, II т. о. и
др.) за присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на
някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват
предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда (чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв.). Ответниците
са направили възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, като са
посочили, че следва да се присъди размер под минималния, като считат за справедлив такъв
сумата от 150 лв.
13
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а следва да определи дължимото
адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическата сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия в хода на същото. В случая двата договора – за потребителски кредит
и за предоставяне на поръчителство са свързани и доказването на твърденията за
нищожност и плащане не предпоставят различна защита и процесуално поведение от страна
на ищеца, повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност, която да е
обусловена от събирани в производството гласни доказателствени средства или експертни
заключения, като производството е приключило с провеждането на едно открито съдебно
заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил. Касае се за спор с
константна и безпротиворечива съдебна практика. Предвид изложеното, настоящият състав
счита, че в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адвокат Д.
М., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 720 лв. с
ДДС (360 лв. с ДДС спрямо всеки ответник).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е. В. В., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ул. „С.Н.Н.“ № 10, ет. 4, ап. 12, срещу „К.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б.“,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, че сключеният между
страните договор за потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г. е нищожен поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е. В. В., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ул. „С.Н.Н.“ № 10, ет. 4, ап. 12, срещу „А.Т.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
„Б.“, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, че сключеният между страните договор
за предоставяне на поръчителство от 28.04.2022 г., сключен във връзка с договор за
потребителски кредит № 2561692/28.04.2022 г., е нищожен поради заобикаляне на чл. 19, ал.
14
4 ЗПК.
ОСЪЖДА „А.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б.“, да заплати на Е. В. В., ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. С., ул. „С.Н.Н.“ № 10, ет. 4, ап. 12, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 747,01 лв., представляваща платена без основание сума по договор за
предоставяне на поръчителство от 28.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от
50 лв. от 25.10.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, а
върху разликата над 50 лв. до пълния размер от 747,01 лв. (или върху сумата от 697,01 лв.) –
от подаване на молбата по чл. 214 ГПК – 17.03.2025 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „К.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б.“, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
Е. В. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „С.Н.Н.“ № 10, ет. 4, ап. 12, сумата
от 60 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „А.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б.“, да заплати на основание чл. 78, ал. 1
ГПК на Е. В. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „С.Н.Н.“ № 10, ет. 4, ап. 12,
сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „К.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б.“, да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал.
1, т. 2 ЗАдв. на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *******, с адрес на
упражняване на дейността: гр. С., бул. „А.С.“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3, представлявано от
управителя адвокат Д. М., сумата от 360 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на ищеца Е. В. В., ЕГН **********, в хода на
настоящото производство.
ОСЪЖДА „А.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „В.“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б.“, да заплати на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *******, с адрес
на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А.С.“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3, представлявано от
управителя адвокат Д. М., сумата от 360 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на ищеца Е. В. В., ЕГН **********, в хода на
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15