МОТИВИ
към Присъда № 32 на Самоковския
районен съд от 18.10.2019 г.
по НОХД № 2/2019 г. по описа на
същия съд
С
обвинителен акт на Самоковската районна
прокуратура срещу М.А.М. *** е повдигнато обвинение за това, че на 11.01.2018
г., около 16,30 ч. в гр. С., в кв. „В.”, на ул. „Б.”, в близост до бл. № 14, се
е заканил с убийство на А.Й.И., като е изрекъл думите „ще те убия, не желая да
те виждам повече тук, ще те убия”, като това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3, предл.
първо, вр. ал. 1 от НК.
С протоколно определение от разпоредително
заседание, проведено на 25.03.2019 г., А.Й.И. е конституиран като частен
обвинител и граждански ищец по делото и е приет за разглеждане в наказателния
процес предявения от него срещу подсъдимия граждански иск за заплащане на
сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
от престъплението – предмет на обвинението, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на извършване на деянието до окончателното й изплащане.
В хода на съдебните прения
прокурорът заявява, че от събраните по делото доказателства се установява по
несъмнен начин, че подсъдимият е извършил престъплението, в което е обвинен и
следва да бъде признат за виновен в извършването му. Поддържа искане на
подсъдимия да бъде наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 8
месеца, което да бъде изтърпяно ефективно. Счита, че предявеният граждански иск
следва да бъде уважен в справедлив размер.
Повереникът на частния обвинител
и граждански ищец А.И. – адв. Н.К. също изразява становище, че обвинението
срещу подсъдимия е доказано по несъмнен начин и излага съображения за това,
подлагайки на анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателства. Отправя
искане подсъдимият да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение и да
му бъде наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 5 години, а предявеният
гражданският иск да бъде уважен в пълен размер.
Защитникът на подсъдимия – адв. А.П.
изтъква, че по делото не се установява по безспорен начин подсъдимият да е
извършил престъплението, в което е
обвинен. Сочи, че обвинението се подкрепя само от показанията на А.И. и при
техния анализ изтъква, че те са непоследователни и противоречиви, а и
заинтересувани с оглед обстоятелството, че в наказателното производство е приет
за разглеждане граждански иск на И. срещу подсъдимия за обезщетение за
неимуществени вреди от твърдяното престъпление. В тази връзка допълва, че
показанията на майката на И. не следва да бъдат кредитирани поради
затрудненията в слуховите й възприятия и заинтересуваността й в негова полза,
както и сочи, че показанията на останалите свидетели не установяват релевантни
за предмета на доказване факти. Изтъква, че обясненията на подсъдимия следва да
се ценят не само с оглед защитната им функция, а и като доказателствено
средство за това, че не е извършил деянието поради липса на мотив за
извършването му. Излага доводи, че между подсъдимия и И. няма данни за
предходни отношения, които да мотивират твърдяната от обвинението закана с
убийство, както и че дори заканителните думи да са били изречени от подсъдимия,
тяхното съдържание не е било с достатъчен интензитет, за да се приеме, че те
биха могли да възбудят у адресата основателен страх за осъществяване на заканата
– съставомерен от обективна страна признак на престъплението по чл. 144, ал. 3
от НК. Счита, че ако бъдат кредитирани показанията на И., то инкриминираното
деяние не следва да се приеме за съставомерно от субективна страна, тъй като
подсъдимият не е съзнавал съдържанието й, а отправянето й следва да се приеме
за резултат от натрупано негативно отношение на подсъдимия към И.. Отправя
искане за оневиняване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение и за
отхвърляне на гражданския иск. Алтернативно, в случай, че съдът признае
подсъдимия за виновен, изтъква основания за индивидуализация на наказателната
му отговорност при условията на чл. 55 от НК.
Подсъдимият се солидаризира със
становището и исканията на защитника си.
При упражняване на правото си на
последна дума, подсъдимият не прави конкретно изявление.
По делото се установява следната фактическа обстановка:
Свидетелят А.И. е пенсионер, бивш
служител на МВР. Работил е в РУ – С. и във връзка с работата си познава
подсъдимия М.М. като криминално проявено лице. Понастоящем живее с майка си –
свидетелката В.С.,***. Двамата често идват в гр. Самоков на пазар и в такива
случаи посещават заведение в кв. „В.” на ул. „Б.”, в близост до бл. 14, за да
изпият по кафе.
При едно такова посещение в гр. С.
на 11.01.2018 г. И. и майка му били заедно в заведението до около 16,00 ч.,
когато той я оставил да си допие кафето и влязъл в съседния магазин за
хранителни стоки, за да напазарува.
След като приключил с пазаруването,
И. тръгнал към автомобила си, който бил паркиран наблизо на ул. „България”, а
майка му, която се придвижвала по-бавно, вървяла след него в същата посока. Когато
И. стигнал до автомобила и отворил една от вратите му, за да остави покупките,
към него се приближил подсъдимият М., който го назовал по собствено име и му
казал, че ще го убие и че не иска да го вижда повече на това място. И. не
отвърнал нищо, а продължил да подрежда покупките и в този момент подсъдимият
започнал да го удря, като му нанесъл няколко удара с юмруци в областта на
главата. От ударите И. се зашеметил и паднал на земята, след което успял да се
изправи и с помощта на придошли хора той и майка му се качили в колата.
По-късно същия ден той отишъл в РУ – С., където подал жалба във връзка с
инцидента, а след това на И. била оказана медицинска помощ във ФСМП – Самоков.
След този случай свидетелите И. и
С. престанали да посещават магазина и кафенето, защото И. се опасявал от ново
посегателство и се страхувал за здравето и живота си.
Според приетото заключение на д-р
Н.Я. и С.Д. по назначената в досъдебното производство комплексна съдебнопсихиатрична
и психологична експертиза досежно св. А.И., същият страда от адаптационно разстройство,
смесена тревожно-депресивна реакция. Осъщественото нападение и отправените
закани от страна на нападателя са възбудили основателен страх у И., като те са
променили емоционалното му състояние и поведение, с болестни прояви на тревожност,
опасения за бъдещето му, страх и избягващо поведение. Тези психични нарушения
са променили обичайния му начин на живот и работа и са се отразили
неблагоприятно на здравето му. Поради непсихотичния характер на развилото се
болестно разстройство, при И. не е нарушена способността правилно да възприема
фактите, които имат значение за делото и да дава достоверни показания за тях.
При обсъждане на заключението в
с. з. на 13.05.2019 г. от името на експертизата д-р Я. пояснява, че
непсихотичният характер на болестното разстройство на св. И. означава, че той е
запазил адекватен контакт с околния свят за разлика от състояние при същинско
психично заболяване, при което болният губи реална връзка с действителността.
Допълва, че побоят и заплахите оказват комплексно въздействие за причиняване на
установеното при И. стресово състояние, а от своя страна експертът Д. посочва,
че побоят допълнително утежнява усещането за стрес.
Посочено е в приетото заключение
на същите вещи лица по назначената в досъдебното производство комплексна
съдебнопсихиатрична и психологична експертиза относно св. В.С., че същата е
психично здрава. Осъщественото нападение и отправените закани от страна на
нападателя са възбудили основателен страх за живота и здравето на сина й, а и
за самата нея. При С. отправените закани и физическата агресия спрямо сина й са
променили емоционалното й състояние, с болестни прояви на тревожност, опасения
за бъдещето му, страх и избягващо поведение. Тези психични нарушения са
променили временно и обратимо обичайния й начин на живот и работа и биха могли
да се отразят неблагоприятно на здравето й при продължаване на заплахите и
агресията. При св. С. не е нарушена способността правилно да възприема фактите,
които имат значение за делото и да дава достоверни показания за тях. Според
допълнителните разяснения на вещите лица при обсъждане на заключението им в с.
з. на 13.05.2019 г. св. С. въпреки преклонната си възраст е със стабилна нервна
система; бързо е преодоляла силния стрес от инцидента, без той да е породил
болестно състояние; няма данни да е губила съзнание при инцидента.
Според приетото заключение на д-р
З.К. по назначената съдебно-медицинска експертиза, от данните в досъдебното
производство и най-вече от медицинската документация се установява, че на св. А.И.
са причинени контузия /натъртване/ и една разкъсно-контузна рана в дясната
челна област на главата, масивен периорбитален хематом около дясното око и
контузия в областта на двете устни на устата. Тези наранявания са причинили
временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Същите са заздравели без
последици за здравето на пострадалия за около 10-12 дни от датата на травмата.
Същият разказва с подробности за случилото се с него, което не позволява да се
приеме, че той е получил мозъчно сътресение със загуба на съзнание.
Констатираните травматични увреждания при св. И. са причинени в резултат от
действието на твърди тъпи предмети. Същите могат да бъдат причинени при удари с
юмруци и ритници.
При защитата на заключението си в
с. з. на 18.10.2019 г. експертът д-р К. разяснява, че локализацията на
нараняванията, които са междутъканни, е в челната област, около лявата орбита и
устните и тези наранявания не могат да бъдат получени при падане по лице, тъй
като тогава биха били засегнати издадените части на лицето – нос, брадичка,
скули.
Подсъдимият М.А.М., с ЕГН **********, е роден
на .. г. в гр. С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, вдовец,
осъждан, с основно образование, не работи – пенсионер.
Съдът приема така изложената
фактическа обстановка за безспорно установена от доказателствата, установени от
следните събрани в хода на съдебното следствие доказателствени средства:
- гласни доказателствени средства: показанията на свидетеля А.И.;
показанията на свидетелката В.С.; показанията на свидетелката В.З., дадени в
хода на съдебното следствие, както и показанията на същата, дадени като
свидетел на 14.05.2018 г. по ДП № 71/2018 г. по описа на РУ – С. пред орган на
досъдебното производство и прочетени в хода на настоящото съдебно следствие на
основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетелката С.Г.
/отчасти/ и показанията на свидетелката Р.Л. /отчасти/;
- експертни заключения: на д-р Н.Я. и С.Д. по назначени в досъдебното
производство комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи, касаещи
св. А.И. и св. В.С.; на д-р З.К. по назначена в досъдебното производство
съдебно-медицинска експертиза – всички експертни заключения приети в хода на
съдебното следствие по реда на чл. 282, ал. 1 от НПК;
- писмени доказателства: фиш за спешна медицинска помощ,
амб. № 365/11.01.2018 г., издаден от ФСМП – С.; докладна записка рег. №
338р-642/15.01.2018 г. /относно ориентировъчното местонахождение на
местопрестъплението близо до бл. 14 в кв. „В.“ в гр. С./ и актуална справка за
съдимост на подсъдимия, приобщена в съдебното производство.
За авторството на деянието и за
обстоятелствата относно неговото извършване съдът кредитира показанията на
свидетелите А.И., В.С. и В.З..
Свидетелят А.И. подробно
пресъздава пред съда непосредствените си възприятия за целия инцидент, в хода
на който спрямо него подсъдимият е отправил заканителни думи и впоследствие му
е нанесъл удари с юмруци по главата. Показанията му са логични, последователни
и безпротиворечиви, подкрепени са от заключението по съдебно-медицинската
експертиза и от показанията на свидетелите С. и З., и не са опровергани от други
кредитирани от съда доказателствени източници.
Изложените в хода на съдебните
прения доводи на защитника на подсъдимия за непоследователност на показанията
на този свидетел и за тяхната заинтересуваност, са неоснователни. Известната
словесна неподреденост на показанията на И. е разбираема и обяснима с
разнообразните негативни усещания, които инцидентът е оставил у него (страх,
физическа болка, усещане за липса на активност от служители от системата на
МВР, чийто служител в миналото е бил и той), но откъм съдържание тези показания
не страдат съществено нито от хронологическа, нито от какъвто и да било друг
вид непоследователност. Ако ли пък твърдяното противоречие в показанията на св.
И. се отнася до словесното съдържание на отправените към него заканителни думи
от подсъдимия, то следва да се отбележи, че не е житейски оправдано да се
очаква от 68-годишния И. при разпита му пред съда да възпроизведе дословно с цитатна
точност онези заканителни думи, които са цитирани от обвинението, още повече
щом тези показания се отнасят за събития, осъществили се година и пет месеца
преди този разпит. Същественото е, че И. недвусмислено пресъздава в показанията
си възприети от него закани на подсъдимия, че ще го убие, пряко и смислово
свързани и с предупреждението да не посещава повече мястото, където са отправени
заканите.
Не са налице и основания съдът да
приеме, че показанията на св. И. са заинтересувани само защото той е предявил
срещу подсъдимия граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди от
престъплението – предмет на обвинението, който е приет за разглеждане в
настоящото наказателно производство. Извършването на престъпление по чл. 144,
ал. 3, вр. ал. 1 от НК представлява непозволено увреждане, пораждащо
правоотношение по гражданска отговорност за обезщетение за причинените от него
вреди. Преценката на пострадалия от престъплението дали за обезщетяване на тези
вреди ще предяви граждански иск в наказателното производство или ще се
възползва от процесуалните облекчения по ГПК да го предяви в отделно исково
гражданско производство, не се отразява на степента на заинтересуваност на
показанията му, тъй като и в двата случая той има качеството на кредитор по
материалното отговорностно гражданско правоотношение. Не следва обаче априори
да се приема, че това качество на всеки пострадал от резултатно престъпление
обосновава заинтересуваност на показанията му в негова полза и/или във вреда на
подсъдимия. Да се приеме обратното, би означавало в нарушение на установените в
чл. 13 и чл. 14 от НПК принципи за разкриване на обективната истина и за
вземане на решенията по вътрешно убеждение, съдът предварително да приеме, че
показанията на пострадалия от престъплението са изначално заинтересувани, без
оглед корелацията им с други доказателствени източници.
В конкретния случай такава
кореспонденция на показанията на св. И. с други доказателствени източници е
налице. Преди всичко следва да се посочи, че според показанията на И.
цялостното поведение на подсъдимия при инцидента е било външен израз на лично
мотивирана агресия спрямо него, като отправените от подсъдимия заканителни думи
и непосредствено последвалия ги побой, нанесен на И. чрез удари с юмруци в
главата му, се намират в едно логично и неразривно житейско единство. Изречените думи, съставляващи част от
агресивното поведение на подсъдимия, се отразяват в съзнанието на адресата и
ако не са възприети от трети лица те не оставят материални следи в
действителността, но особено ако – както в случая – те са непосредствено
последвани от физическа агресия, последиците от която са установени от
заключението по съдебно-медицинската експертиза и от други свидетелски
показания, няма основание да се приеме, че показанията на пострадалия за тези
думи са недостоверни.
Така на първо място, показанията
на св. И. за непосредствено последващо заканите осъществено спрямо него
физическо посегателство от подсъдимия, обективирано в удари с юмруци в областта
на главата му, категорично се потвърждават от заключението по
съдебно-медицинската експертиза за вида и характера на травматичните му
увреждания, основано на приобщената на досъдебното производство първична
медицинска документация /фиш за спешна медицинска помощ с амб. № 365 от 11.01.2018
г. – инкриминираната дата/ и изключващо /с оглед разясненията на вещото лице
пред съда/ падане на пострадалия на терена от собствен ръст като механизъм на
получаване на уврежданията предвид тяхната морфология и локализация.
Наред с това, преките последици
от такива увреждания на пострадалия са възприети от свидетелката В.З. и са
пресъздадени в показанията й на досъдебното производство, приобщени в хода на
съдебното следствие чрез прочитането им на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1,
т. 2 от НПК, които тя заявява, че са верни и изцяло ги поддържа. В тях същата
посочва, че макар и да не е била очевидец на побой над пострадалия, тя е
излязла от магазина, в който работи, за да изпуши една цигара, и тогава е
видяла И., когото познавала, да стои прав заедно с майка си до едно дърво и да
говори по телефона, като по едната страна на лицето му течала кръв.
Вярно е, че дотук анализът на
достоверността на показанията на св. И. относно фактите и обстоятелствата
относно инкриминираното деяние на подсъдимия се основава предимно на факти,
които са извън предмета на доказване по делото и касаещи нанесен му побой от
подсъдимия, но тези факти непосредствено са следвали инкриминираното деяние,
имат пряка връзка с него и за тях И. също дава показания в този смисъл. Да се
приеме, че показанията му са достоверни единствено за нанесените му удари от
подсъдимия, но не и за отправените преди това заканителни думи, би
представлявало един фрагментарен анализ на доказателствената съвкупност,
абстрахиран и изолиран от конкретната житейска ситуация, която се потвърждава и
от показанията на св. С..
Тази свидетелка също е възприела непосредствено
отправените от подсъдимия към пострадалия думи, съдържащи закани с убийство, но
по-неопределено от него сочи, че те са предхождали, съпътствали и последвали
ударите, които подсъдимият му е нанесъл. Несъответствието в това отношение между
показанията на св. И. и на св. С. обаче не е основание за дискредитиране на
показанията на последната за обстоятелствата от инцидента, които тя сочи да е
възприела лично. Свидетелката С. е майка на св. И. и е напълно разбираемо от
житейска гледна точка вниманието й да се фокусира най-вече върху осъщественото
физическо посегателство от подсъдимия спрямо сина й и това, предвид и нейната
напреднала възраст /същата е била на 92 години към инкриминираната дата/, да очертае
в стресираното й съзнание една картина, в която ударите на подсъдимия заемат
централно място, а думите му ги съпътстват без конкретна хронологична подредба.
Казано по друг начин, за св. С. нанесеният от подсъдимия побой спрямо св. И. е бил
далеч по-съществен от заканителните му думи, отправени към сина й, още повече
че първите такива думи подсъдимият е изрекъл преди да започне да нанася удари с
юмруци в главата на св. И., а тогава вниманието на С. все още не е било съществено
привлечено към случващото се. И. обаче не сочи това да са били единствените
заканителни думи на подсъдимия спрямо него, напротив – дори от собствените му
показания се извежда една настойчива повторяемост на изречените от подсъдимия
закани, че ще го убие, а това не изключва, а обратно – потвърждава
достоверността на показанията на С., която, въпреки отслабения си слух, може да
чува реч, особено при говор на по-висок тон /за което съдът се убеди при
разпита й/. Така показанията й, независимо от близката й родствена връзка с
пострадалия, също са подкрепени от разнообразни доказателствени източници
относно осъществената от подсъдимия агресия спрямо пострадалия, поради което се
кредитират от съда като достоверни.
Наред с изложеното дотук, следва
да се посочи и че показанията на свидетелите С.Г. и Р.Л., макар и косвено,
потвърждават наличие на инцидент, в който участвал св. И., за който те сочат да
са чули от клиенти на заведението, респ. магазина, в които работят и сред които
този инцидент е добил отзвук.
Всички тези доказателствени
източници, както поотделно, така и в тяхната съвкупност опровергават
обясненията на подсъдимия, че на инкриминираната дата той поседял в
заведението, в което по това време била само св. С., консумирал алкохол и си
тръгнал, без да предприеме нищо спрямо св. И.. С това им съдържание тези
обяснения са напълно изолирани от една устойчива доказателствена съвкупност,
анализирана по-горе, поради което съдът ги възприема единствено като защитна
позиция на подсъдимия, а не и като доказателствено средство за обстоятелства от
предмета на доказване.
При така установената фактическа
обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
От обективна страна на 11.01.2018
г., около 16,30 ч. в гр. С., кв. „В.“, на ул. „Б.”, в близост до бл. 14,
подсъдимият М.А.М. се е заканил на А.Й.И. с убийство.
Заканата е осъществена от подсъдимия
словесно – с изричане на думи, чието съдържание е било предназначено да доведе
до знанието на св. И. намерението на подсъдимия да го убие. В кредитираните от
съда показания на св. И. същият неколкократно цитира казаното от подсъдимия -
„А., ако те видя още един път тук, ще те убия, жив няма да те оставя”; „А., ти
повече няма да идваш тук, защото ще те убия”; „Тук няма да идваш, защото ще те
убия”. Макар и в различни части от показанията си И. да не пресъздава по
напълно идентичен начин думите на подсъдимия, от тези показания ясно се
установява словесно изразеното намерение на подсъдимия да го убие, което той е
обвързал с конкретно условие, звучащо и като предупреждение, а именно – че ще
го убие, ако последният продължи да посещава магазина и заведението в кв. „В.”.
В същия смисъл – както по отношение на думите на самата закана с убийство, така
и относно заявеното от подсъдимия условие, с което е обвързал осъществяването
й, е и съдържанието на обвинителния акт, макар в него да е използвана до
известна степен различна словесна формулировка – „Ще те убия, не желая да те виждам
повече тук, ще те убия”.
За съставомерността на заканата с
убийство чрез думи като изпълнително деяние на престъплението по чл. 144, ал. 3
от НК не е необходимо деецът да използва точно определени словесни
формулировки. Както с оглед изминалото време, така и предвид цялостното
поведение на подсъдимия, в което словесната закана е била непосредствено последвана
от удари, нанесени от подсъдимия с юмруци в главата на И., е напълно логично вниманието
на последния, а и на майка му /св. С./ да е било раздвоено между изречените от
подсъдимия думи и извършените от него агресивни действия на физическо
посегателство, поради което всеки от двамата свидетели ги възпроизвежда по свой
начин и това не опровергава, а напротив – подкрепя тяхната достоверност. Следва
да се допълни в тази връзка, че за доказването на обвинението не е необходимо всички
свидетели да „рецитират” по идентичен начин в показанията си една и съща
реплика, така както тя е посочена в обвинителния акт. От съществено значение е,
че конкретният смисъл на възприетите от свидетелите И. и С. заканителни думи на
подсъдимия, пряко и непосредствено адресирани към И., кореспондира напълно със
смисъла на заканата съгласно обвинението.
По своето съдържание и естество
заканителните думи на подсъдимия са могли да възбудят у св. И. основателен
страх за осъществяването на заканването. Това е така, защото И. и М. са се
познавали във връзка със службата на първия и криминалното минало на втория,
което очертава в съзнанието на И. реално опасение, че М. има мотив да осъществи
заканата, а освен това заканителните думи на подс. М. са непосредствено
последвани от удари с юмруци, които подсъдимият, без да бъде провокиран по
някакъв начин, е започнал да нанася в областта на главата на подсъдимия, т. е.
цялостното поведение на подсъдимия е било насочено да възбуди у И. страх за живота
му като разбере, че подсъдимият може да осъществи заканата. Наред с това от
доказателствата по делото, в това число и от заключението по
съдебно-психиатричната експертиза, се установява, че думите на подсъдимия са
възбудили у И. страх от осъществяване на заканата.
От субективна страна подсъдимият
е извършил деянието виновно - при пряк умисъл. Същият е съзнавал
общественоопасния характер на деянието – че се заканва на А.И. с убийство,
предвиждал е настъпването на общественоопасните последици на деянието – че
изричаните от него думи биха могли по естеството си да възбудят у И.
основателен страх за осъществяването на заканването и е искал настъпването на
тези последици. Това, че подсъдимият е обвързал самото заканване с убийство
спрямо И. с конкретно житейско условие – ако последният продължи да посещава
заведението и магазина в кв. „В.” в гр. С., така и непосредствено последвалия
нанесен побой от подсъдимия на И. категорично сочат, че думите на подсъдимия не
са изречени несериозно, на шега или в афектно състояние, поради което доводите
на защитника на подсъдимия в този смисъл са неоснователни.
Ето защо съдът намира, че
подсъдимият М.А.М. виновно е извършил престъпление по чл. 144, ал. 3, предл.
първо, вр. ал. 1, предл. първо от НК.
За това престъпление законът
предвижда наказание „лишаване от свобода” до шест години.
При индивидуализацията на
наказанието на подсъдимия съдът отчете като смекчаващи обстоятелства възрастта
му (на 65 г.
при извършване на деянието), семейното му положение (вдовец), здравословното му
състояние (при същия са установени кардиална астма и придружаващи заболявания) и
изрядното му процесуално поведение в двете фази на наказателното производство
(подсъдимият не е създавал пречки пред разследването по досъдебното
производство и не е ставал причина за отлагане на съдебни заседания). Като
отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът оцени предходните
осъждания на подсъдимия и сравнително високия интензитет на заканването предвид
това, че то е непосредствено последвано от нанасяне на удари на И..
Наличието на горепосочените отегчаващи
обстоятелства мотивира съда да не приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2,
б. „б” от НК при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. При този
интензитет изложените смекчаващи неговата отговорност обстоятелства не са нито
многобройни, нито изключителни, поради което минималният размер на наказанието
„лишаване от свобода” не се явява несъразмерно тежък за подсъдимия.
Следва обаче да се подчертае, че
причинените на пострадалия травматични увреждания вследствие на нанесените му
от подсъдимия удари не следва да се възприемат като обстоятелство, сериозно
отегчаващо отговорността на подсъдимия за престъпление по чл. 144, ал. 3,
предл. първо, вр. ал. 1, предл. първо от НК, защото те по естеството си са
съставомерни за друго престъпление, за което няма данни подсъдимият да е
обвинен по реда на държавното или частното обвинение. Същинското значение на
тези увреждания за предмета на настоящото производство е, че те обективират
едно цялостно поведение на подсъдимия, което обосновава извод, че той е изрекъл
заканителните думи сериозно и че заканата е могла да възбуди у пострадалия
основателен страх за осъществяването й – все съставомерни признаци на
престъплението, в което е обвинен подсъдимият, поради което доказателствените
факти за тези признаци не могат да имат значение на отегчаващи отговорността му
обстоятелства за това престъпление.
Липсата на критичност на
подсъдимия към извършеното деяние не следва да се цени като отегчаващо
обстоятелство, тъй като тя е израз на заетата от него позиция пред съда, че не
е извършил такова деяние, а тя е форма на упражняване на правото му на защита в
процеса.
Изложените по-горе смекчаващи и
отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и тяхното
съотношение, мотивираха съда да наложи на подсъдимия наказание „лишаване от
свобода” за срок от 6 месеца – в размер значително под средния, но и над
минималния за престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. първо, вр. ал. 1, предл.
първо от НК. По-висок размер на наказанието би представлявал неоправдана
наказателна репресия спрямо подсъдимия с оглед конкретното обстоятелство, че към
момента на извършване на деянието същият е на 65 години и трайно е преустановил
активната си престъпна дейност. От м. май 2011 г. до инкриминираната дата, или
в продължение на близо 7 години същият не е извършвал престъпления,
санкционирани с влезли в сила присъди. Макар и това обстоятелство да не е било
достатъчно, както ще се посочи по-долу, за реабилитацията му по право на основание
чл. 86 от НК към датата на извършване на деянието, нито за заличаване на
осъжданията му и на последиците им на основание чл. 88а от НК, то все пак е
една сериозна индиция за известна положителна промяна в личностната
характеристика на подсъдимия и е пряко релевантно към въпроса за размера на
наказанието. Наред с това, извършеното от подсъдимия престъпление засяга
психическата свобода на човека, а не е престъпление против живота и затова
съдът приема, че към настоящия момент то по-скоро е изолиран случай в живота на
подсъдимия и е реминисценция на престъпното му минало, а не настояще.
Подсъдимият е осъждан
многократно. Без да бъдат подлагани на анализ всички осъждания на подсъдимия, е
достатъчно да се посочи, към датата на извършване на инкриминираното в
настоящото производство престъпление същият не е бил реабилитиран по право в
която и да е от хипотезите на чл. 86 от НК.
Наред с това, отново без да се
анализира в цялост съдебното минало на подсъдимия, релевантно е да се посочи,
че за съвкупността от престъпления по НОХД 1450/2008 г., 1822/2008 г.,
2711/2008 г. и 1073/2008 г. – всички по описа на РС – П., на подсъдимия е
определено общо наказание „лишаване от свобода” за срок от 2 години и 11 месеца
при първоначален строг режим на изтърпяването му.
Вярно е, че по делото няма данни
за датата на изтърпяване на така определеното общо наказание, но
обстоятелството, че то е в размер, какъвто е определен по НОХД № 1822/2008 г.
на РС – П. за престъпление извършено в периода 30.03.2008 г. – 18.05.2008 г., а
за останалите престъпления от съвкупността на подсъдимия са определени по-ниски
размери на наказанието „лишаване от свобода” сочи, че независимо дали
подсъдимият е търпял по тях такова наказание с оглед отбелязването в т. 25 от
справката за съдимост на такова обстоятелство, той е следвало да изтърпи
остатък от общото наказание след датата на извършването на престъплението,
обусловило налагането на най-тежкото наказание „лишаване от свобода” за срок от
2 г. и 11 м., т. е. след 30.03.2008
г. Това обстоятелство, съпоставено с датата на извършване на инкриминираното в
настоящото производство престъпление (11.01.2018 г.) сочи, че с оглед
разпоредбата на чл. 88а, ал. 2 от НК осъждането на подсъдимия на наказание
„лишаване от свобода” за престъпления от общ характер и последиците му не са
заличени на основание чл. 88а, ал. 1 от НК.
Поради това не са налице
предпоставките по чл. 66, ал. 1 от НК за отлагане на изтърпяване на наложеното
на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” и същото следва да бъде изтърпяно
ефективно. С оглед отбелязването в справката за съдимост на подсъдимия (т. 26),
следва да се приеме, че след края на 2011 г. подсъдимият не е търпял наказание
„лишаване от свобода”. Така не са налице основания по чл. 57, ал. 1, т. 2, б.
„а” – „в” от ЗИНЗС за определяне на първоначален строг режим на изтърпяване на
наложеното му с присъдата по настоящото дело наказание „лишаване от свобода”.
Поради това и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС съдът определи
първоначален общ режим на изтърпяването му.
Съдът счита, че наложеното на
подсъдимия наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 месеца при първоначален
общ режим на изтърпяването му е от естество да постигне в пълнота целите на
наказанието, визирани в чл. 36 от НК.
По предявения граждански иск за
обезщетяване на причинените с престъплението неимуществени вреди, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 45 от ЗЗД, всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост /чл. 52 от ЗЗД/. По
смисъла на посочената законова разпоредба справедливостта не е абстрактно
понятие, а е критерий, обусловен от редица конкретно съществуващи
обстоятелства, подлежащи на преценка от съда при определяне размера на
обезщетението.
Съдът отчита, че деянието на подсъдимия е
предизвикало адаптационно разстройство и смесена тревожно-депресивна реакция при
пострадалия св. А.И., който в действителност е изпитал основателен страх, че
заканата може да бъде осъществена, особено след като подсъдимият е упражнил
спрямо него и физическо насилие, което допълнително е утежнило усещането за
стрес, както посочват пред съда и вещите лица от състава на комплексната
съдебно-психиатрична и психологическа експертиза. Тази психическа травма е
причинила на А.И. страдание, тъй като стресовата реакция е трансформирана в по-продължително
състояние, макар и то да не може да се определи като психично заболяване.
От друга страна обаче не може да
се пренебрегне обстоятелството, че констатираното от експертизата състояние на И.
в немалка степен е повлияно от субективните му впечатления, че случаят е
неглижиран от полицейските служители в РУ – С., какъвто е бил и той в миналото,
и че тяхното бездействие е от естество да очертае по-реален характер на
заплахата за живота му. В обстоятелствената част на заключението по
комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза относно И. е
посочено, че същият е тематично фокусиран върху психотравменото преживяване и
споделя, че не е получил очакваната социална и морална подкрепа от полицията.
Тези констатации на експертизата за субективните усещания на И. красноречиво се
потвърждават от сигнала, който той е отправил до Главния прокурор с копия до
Министъра на вътрешните работи и до ръководителите на съответните звена в МВР
(л. 23 от ДП). Така негативните субективни усещания на И. са причинени от един
комплекс от фактори, част от които обаче са странични спрямо извършеното от
подсъдимия престъпление. Наред с това, травматичните увреждания на И. не могат
да имат съществено значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди
от престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, тъй като те биха били съставомерни за
друго престъпление и поради това – релевантни за обезщетяване на вредите от
това друго престъпление, за каквото обаче, както вече бе изложено, няма данни
спрямо подсъдимия да е повдигнато обвинение.
Поради това съдът счита, че един
размер на обезщетение от 2000 лв. е справедлив паричен еквивалент на неимуществените
вреди, причинени от страданията, претърпени от А.И. от престъплението по чл. 144,
ал. 3, предл. първо, вр. ал. 1, предл. първо от НК. Затова съдът уважи предявения
граждански иск в този размер, ведно със законната лихва върху размера на
обезщетението от 11.01.2018 г. - датата на извършване на деянието до
окончателното й изплащане. За разликата над сумата 2000 лв. до предявения му
размер от 5000 лв., съдът прие иска за неоснователен и го отхвърли.
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът осъди подсъдимия да заплати разноски,
както следва: сумата 251,90 лв. – в полза на държавата по сметка на ОДМВР –
София за разноски на досъдебното производство за възнаграждение на вещи лица по
съдебно-медицинската експертиза и по комплексните съдебно-психиатрични и
психологически експертизи; сумата 312,00 лв. – в полза на РС – С. за платени от
бюджета на съда възнаграждения на вещите лица по тези експертиза за явяване
пред съда и защита на заключенията им; сумата 80,00 лв., представляваща
държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, дължима на основание
чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По изложените съображения съдът единодушно
постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: