ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 257
гр. гр. София, 09.12.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на девети декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Емилия В. Петкова
Членове:Венелин Б. Иванов
Аделина Иванова
като разгледа докладваното от Венелин Б. Иванов Въззивно частно
наказателно дело № 20211010600424 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр. ал.3 вр.чл.69 ал.6 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение от 26.11.2021г., постановено по НОХД
№2438/20г. по описа на СНС, 4-ти състав, с което е отказано да бъде отменена прилаганата
спрямо подсъдимия Д.Т. мярка за процесуална принуда „отстраняване от длъжност“,
наложена по реда на чл.69 НПК.
Срещу определението е постъпила въззивна частна жалба от защитник на подсъдимия
Т., адв. Н., в която са изложени подробни доводи за необоснованост на атакувания съдебен
акт на СНС. Твърди се, че съдебният състав не изложил мотиви и аргументи в подкрепа на
извода, че служебното положение на подсъдимия Т., все още съдържа реален риск за
обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, поради което
незаконосъобразно е приел, че не е отпаднала необходимостта от продължаване
изпълнението на атакуваната от защитата процесуална мярка. Според защитата единствения
аргумент на съда, че събирането на доказателствата не е започнало в съдебната фаза е
формален и по никакъв начин не е съобразен с конкретните обстоятелства по делото.
С процесната жалба се излага на първо място довод, че преценката за
продължаването на мярката, следва да бъде съобразена с продължаващия продължителен
период на прилагането и - три години и половина, че този срок се явява непропорционален
на целите на мярката, поради което се явява необосновано дълъг, както спрямо защитата на
обществения интерес, така и с оглед срока на ограничаване правото на труд на подсъдимия,
което е едно от основните конституционно защитени права, че доколкото подс.Т. не е
осъждан и признат за виновен, следва срока на ограничаване на тези права да бъде
съобразен и с презумпцията за невиновност.
По отношение на продължителния срок, защитата акцентира върху обстоятелството,
че съдебното производство е било двукратно прекратявано, че в продължение на периода на
прилагането на тази мярка не са установени никакви неправомерни действия на
подсъдимия, че процесуалното му поведение е било изрядно и не е ставал причина за
отлагането му и няма никакъв личен принос за продължителния период, в който все още не е
започнал същинския съдебен процес. В този смисъл според защитата, поставените в тежест
1
на подсъдимия обстоятелства, че все още не е започнало събиране на доказателствата в
съдебната фаза, което било основание да бъде оставена жалбата му без уважение е
неправилно. Изтъква се от защитата, че гласните доказателства са били приобщавани в
досъдебната фаза включително и по реда на чл.223 НПК, че още на фазата на ДП всички
документи, относими към настоящото наказателно производство са били иззети от органа на
ДП, което правело необосновано становището на съда, че подс.Т. би могъл да осуети
обективния характер на събираните от съда доказателства.
С въззивната жалба се иска отмяна Определението на Специализиран Наказателен
съд, 4 с-в от 26.11.2021г., като неправилно и постановяване на ново, с което да бъде
отменена наложената и изпълнявана в хода на досъдебното производство мярка за
процесуална принуда „Отстраняване от длъжност“, спрямо подсъдимия Д. А. Т..
Съдът, след като се запозна с изложените в частната въззивна жалба доводи и след
като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от активно легитимирано
лице, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Настоящото съдебно производство по НОХД №2438/20г. на СНС е образувано на
08.09.2020г. с внасянето на обвинителния акт по ДП№123163М-2/2018г. по описа на СБОП
Благоевград и пр.пр.№188/2018г. на Специализираната прокуратура.
В предходен период същото досъдебно производство е било внасяно за първи път с
обвинителен акт на 24.07.2019г. с което е било образувано НОХД №2589/19г. по описа на
СНС. Съдебното производство е било прекратено на 19.11.2019г., поради допуснати
съществени и отстраними процесуални нарушения в изготвения обвинителен акт и върнато
от съда на прокуратурата.
На 11.02.2020г. отново е бил внесен обвинителен акт и образувано НОХД №618/20г.
по описа на СНС, като съдебното производство отново е било прекратено с акт на АСНС
№507/21.07.2020г., с който е отменил определение на СНС в проведено разпоредително
заседание.
От образуването на делото са били насрочени пет съдебни заседания, съответно на
28.09.2020г., 23.10.2020г. 13.11.2020г., 26.01.2021г., 15.02.2021г., 17.03.2021г., 22.04.2021г.
11.06.2021г. 19.10.2021г., които са били отложени, като отсъствието на подсъдимия Т., не е
бил самостоятелна причина за отлагането им.
Още с образуването на настоящото съдебно производство, защитникът на подс.Т.,
адв.Н. е поискала с молба от 25.08.2020г. съдът да се произнесе по търпяната мярка за
процесуална принуда по реда на чл.69 НПК, но това не е сторено поради отлагане на
насрочените съдебни заседания. На 25.10.21г. защитникът отново е поискал съда да се
произнесе по законосъобразността на тази процесуална мярка, като с жалбата претендира, че
продължаване прилагането и е незаконосъобразно. По делото са представени от
жалбоподателя и са приети от съда покана за доброволно изпълнение на просрочени
задължения по кредит към ПИБ АД от подсъдимия Т. в размер на 7 804 лв. от общо 28 454
лева задължения към банката.
По делото, с внесения обвинителен акт подсъдимия Т. е привлечен към наказателна
отговорност за две тежки умишлени престъпления по см. на чл.93 т.7 НК, съответно по
чл.321 ал.3 пр.2 и пр.4 т.2 вр.ал.2 НК и за вторично престъпление по чл.301 ал.1 вр. чл.26
ал.1 НК. Фактите по обвинението са квалифицирани с оглед длъжностното му качество
„инспектор“ в ОО „Автомобилна администрация“ гр.Благоевград към инкриминирания
период.
Срещу подсъдимия Д. Т. е била взета МНО „Задържане под стража“, която в
последствие по реда на чл.65 НПК е била изменена в „Гаранция в пари“. На 14.05.2018г., по
искане на прокурора му е била взета мярка за процесуална принуда по реда на чл.69 НПК
„Отстраняване от длъжност“. От справката за съдимост на подсъдимия се установява, че е
2
неосъждан.
Настоящият въззивен състав намира, че по досъдебното производство са налични
данни, въз основа на които, приетото от предходни съдебни инстанции изводи за
продължаващото наличие на обосновано подозрение за евентуална съпричастност на
въззивния жалбоподател към инкриминираната престъпна деятелност не са разколебани,
още повече, че не са постъпвали нови и/или различни доказателства от тези установени в
хода на досъдебното производство.
Същевременно изводите на първоинстанционния състав, относно данните относими
към специалната предпоставка по см. на чл.69 ал.1 НПК, според настоящият състав са
неправилни, доколкото се основават единствено на формално изложени основания, че е
налице повдигнато обвинение свързано със служебното положение на подсъдимия, от което
е бил отстранен с атакуваната процесуална мярка по реда на чл.69 НПК, както и от
обстоятелството, че до момента не са приобщени нито едно от доказателствата в съдебната
фаза на процеса.
Обвързване становището на съда, единствено с наличието на формални основания,
лишава подсъдимия от конкретна преценка за законосъобразността на прилагането на
процесуалната мярка за принуда и по същество изключва конкретния съдебен контрол върху
мярката, доколкото съдът не е изложил доводи за факти и обстоятелства от които може да
бъде направен извод за наличие на „достатъчно основания“, респективно данни от
фактически характер, кумулативно изискуеми в нормата на чл.69 ал.1 НПК, чрез със съюза
„и“, които следва да са налице, заедно с обвинителните факти в обвинението, за извършено
умишлено престъпление, свързано със службата на обвиненото лице.
Настоящият състав намира, че първостепенният състав не е извършил задълбочена
проверка на обстоятелствата, които към обуславят продължаването или прекратяването на
наложените процесуални ограничения на подс.Т., не е направил актуална оценка за
пропорционалността на прилагането на мярката за процесуална принуда към настоящия
процесуален момент, с оглед целите които предвижда закона, която да съобрази наличието
или отсъствието на изискуемите от закона „достатъчно основания“ за реален риск от
възможно неправомерно поведение на подсъдимия, което би създало пречки за обективното,
всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото при евентуалното му
възстановяване на същата длъжност. В тази връзка, следва да се отчете и вярната
констатация на съда, че до момента подсъдимия не е имал неправомерно процесуално
поведение, включително такова свързано с неправомерно въздействие върху свидетели,
която обаче не е намерила съответно отражение при постановяване на атакуваното
определение.
Настоящият състав намира, че въззивната жалба е основателна, доколкото,
настоящата мярка за процесуална принуда по реда на чл.69 НПК „Отстраняване от
длъжност“ е взета на 14.05.2018г. и продължителността и представлява ново обстоятелство,
което следва да бъде взето предвид, при оценка на обстоятелствата за продължаване
наличието „достатъчно основание“ по смисъла на чл.69 НПК. Мярката е била наложена в
началния период след задържането на лицето, с оглед високата степен на риск за
въздействие върху обективността на доказателствата, които е предстояло да бъдат събирани
в предстоящите следствени действия и данните за съществуващи обвързаности, както между
служителите в Регионална дирекция „Автомобилна администрация - София“, част от които
са свидетели и обвиняеми по досъдебното производство, така и с оглед субектите на
административния контрол на дирекцията. Същевременно, досъдебното производство е
приключило в средата на 2019г., а съдебното следствие повече от две години след
първоначалното внасяне на обвинението на 24.07.2019г. все още не е започнало по
процесуални причини, които не са свързани с поведението на въззивния жалбоподател Т.. В
съдебната фаза на наказателното производство няма предвиден законов срок за изтърпяване
на мярка по чл.69 НПК, но продължителността на прилагането и, не следва да бъде
обосновавано с хипотетични и формални основания, доколкото законодателя е приел, че
следва да са налице и „достатъчно основания“ по смисъла на чл.69 НПК, от които да се
3
направи заключение, че след три години и половина след първоначалното и налагане, в
който подсъдимия е бил лишен от конституционно гарантирано в чл.48 ал.3 КРБ право му
на труд, продължават да са налице основателни причини („достатъчно основания“) за
нейното продължаване. Следва да се отчете, че целите на приложената мярка за процесуална
принуда са били изпълнени, доколкото в продължителен период от време органите на
досъдебното производство са имали обезпечена (чрез неговото отстраняване от длъжност)
възможност, да съберат относимите писмени доказателства, да приобщят нужните и
съществени гласни доказателства по реда на чл.223 НПК и да завършат първата фаза на
наказателния процес. Продължаването на атакуваната мярка за процесуална принуда в хода
на съдебното производство, в което не е даден ход на съдебното следствие повече от две
години, вече не изпълнява целите на закона и я прави непропорционална по
продължителност на изискуемата защита на обществения интерес. Съдът намира за
основателно възражението на защитата, че продължаване прилагането и, извън основанията
и целите на закона е непропорционално на обществения интерес и целите на закона. След
като прилагането и не обслужва целите посочени в чл.69 НПК, то наложените процесуални
ограничения, чрез неоснователно продължен срок на засягане на неговите основни
граждански и трудови права, застрашават други правно защитени обществени отношения.
При изчерпано основание за прилагане на мярката за процесуална принуда по чл.69 НПК,
продължаването и неоснователно ще рефлектира увреждащо върху социалния статус на
подсъдимия Т., доколкото го лишава, както него, така и семейството му от законен източник
на доходи. В подкрепа на този извод съдът прецени и приетите от първоинстанционния
състав доказателства за влошеното му финансово положение, поради наличие на
необслужван банков заем.
Съобразявайки всичко горепосочено, АСНС намира частната жалба за основателна, а
атакуваното протоколно определение на СНС за неправилно, поради което следва да бъде
отменено.
Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.3 НПК, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение от 26.11.2021г., постановено по НОХД №2438/20г. по описа
на СНС, 4-ти състав, с което е отказано отмяна на прилаганата спрямо подсъдимия Д.Т.
мярка за процесуална принуда по чл.69 НПК „отстраняване от длъжност“, като вместо това
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ мярка за процесуална принуда по чл. 69 НПК „отстраняване от длъжност“,
взета спрямо на подсъдимия Д. А. Т. ЕГН **********.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4