№ 11855
гр. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕНИЦА Н. УРУМОВА
при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело №
20241110107029 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Предявен е иск от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК *********, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ №29, ет.3, представлявано от **, с който е
поискало да бъде установено по отношение на ответника Н. Д. М., ЕГН **********, с адрес
гр.София, **, че същия дължи на ищеца следните суми: сумата от 900,00 лева (деветстотин
лева), представляваща задължение по Договор за паричен заем №** г., сключен между
"Аксес Файнанс" OOД и Н. Д. М., погасено от „Файненшъл България“ ЕООД по силата на
сключен между последното и Н. Д. М. Договор за предоставяне на гаранция №** г., като
вземането по договора е прехвърлено от "Файненшъл България" ЕООД в полза на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД ( правоприемник на което е „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД) с Приложение №1/31.05.2022г. към Рамков
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 02.03.2020г., ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
- 07.12.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 140,16 лева (сто и четиридесет лева и
16 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 07.01.2021 г. до 05.08.2021 г. и
сумата от 235,87 лева (двеста тридесет и пет лева и 87 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 08.01.2021 г. до 24.11.2023 г.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че между „Аксес Файнанс“ ООД и ответника е сключен
Договор за паричен заем №** г. за сумата от 900.00 лв., която следвало да се върне на 8
месечни погасителни вноски в размер на по 130,02 лв., като са описани подробно
последиците от неизпълнението на процесния договор, с които се обосновават претенциите
за лихви. Сочи се още, че на същата дата между ответника и „Файненшъл България“ ЕООД
бил сключен Договор за предоставяне на гаранция №** г., съгласно който последното се е
задължило да издаде гаранция за плащане, с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения по договора за заем. Ответника не изпълнил задълженията си по договора за
заем, поради което на 30.05.2022г. „Аксес Файнанс“ ООД отправило искане до Гаранта за
1
заплащане на всички суми по договора, като на същата дата „Файненшъл България“ ЕООД
заплатило сумата 1122,66 лв., която следвало да бъде върната от длъжника.
Ищецът аргументира активната си материална легитимация по иска, със сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД договор за цесия, с който последното му е прехвърлило
вземането си от ответника.
В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв. Оспорва иска по
основание и размер. Навежда доводи за нищожност на Договор за заем и на Договора за
предоставяне на гаранция.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмени
становища.
От събраните по делото писмени доказателства се установява следното:
От приложеното към настоящето, ч.гр.д.№ 67570/2023 г. по описа на СРС е видно, че
въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК, в полза на дружеството ищец е била
издадена заповед за изпълнение за сумата от 900,00 лева (деветстотин лева),
представляваща задължение по Договор за паричен заем „Axi credit” №** г., сключен между
"Аксес Файнанс" OOД и Н. Д. М., погасено от „Файненшъл България“ ЕООД по силата на
сключен между последното и Н. Д. М. Договор за предоставяне на гаранция №** г., като
вземането по договора е прехвърлено от "Файненшъл България" ЕООД в полза на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД ( правоприемник на което е „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД) с Приложение №1/31.05.2022г. към Рамков
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 02.03.2020г., ведно със законна лихва
от 07.12.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 140,16 лева (сто и четиридесет лева
и 16 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 07.01.2021 г. до 05.08.2021 г.,
сумата от 235,87 лева (двеста тридесет и пет лева и 87 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 08.01.2021 г. до 24.11.2023 г. С възражение от 04.01.2024 г.
ответникът е оспорил вземането с мотив, че не дължи.
На 03.12.2020 г. ответникът е сключил Договор за паричен заем „A1 Бърз кредит”
№** с „Аксес Файнанс ” ООД, за сумата от 900 лв., която ответмика се задължил да върне на
8 равни месечни вноски в размер на по 130,02 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите от 49,03
%. В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от пет дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя обезпечение в
една от следните форми: 1) Едно физическо лице - Поръчител, което да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; брутния размер на дохода му да е в размер не по-малък от 1 500 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „Аксес Файнанс“ ООД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“. Поръчителят подписва договор за поръчителство; 2)
Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност
- 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор и 3)
Одобрено от Заемодателя Дружество - Гарант, което предоставя гаранционни сделки по
занятие, съгласно предметът му на дейност и в съответствие с всички необходими законови
разпоредби, относими към упражняването на такава дейност.
На 03.12.2020 г. ответникът е сключил Договор за предоставяне на гаранция № ** с
"Файненшъл България" ЕООД, по силата на който последното, в качеството му на гарант, се
задължило да издаде гаранция за плащане в полза на "Аксес Файнанс" ООД, с наредител-
ищеца, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както
следва: 1. задължение за връщане на цялата усвоена сума по Договор за кредит №**; 2.
задължение за плащане на възнаградителна лихва; 3. задължение за плащане на законна
лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането,
съдебни разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора, последният
влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4,
т. 2 от договора за паричен заем да предостави поръчителство от две физически лица или
2
банкова гаранция в указания 3-дневен срок, а според чл. 2, ал. 1 от договора, за поемане на
описаните по–горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
371,44 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 46,42 лв. по начините,
установени в договора за паричен заем. В чл. 2, ал. 4 от договора е посочено, че " Аксес
Файнанс " ООД, е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждението по договора.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се
установяват дължимите от ответника суми по договора за кредит, като вещото лице посочва,
че на 05.12.2023г., ответника е изплатил на ищеца, сумата от 400 лв. Вещото лице дава
заключение, че ГПР по договора, с включено възнагреждение за дружеството гарант, се
равнява на 265,85 %.
При така установеното съда направи следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК и има за предмет
установяване дължимостта на посочените суми в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед
за изпълнение на парични задължения. От данните по делото се установява, че ищецът е
провел заповедно производство по отношение на процесните вземания и искът е предявен в
срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същият се явява процесуално допустим.
По основателността на иска, съдът намира следното:
Съдът намира, че процесните договори са потребителски - страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция, поради което същите се
подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на
ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип,
е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД.
Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена
изгода на кредитора.
Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване
на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на
други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се
сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До
нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява
репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право
на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за
обезпечаване на договора за заем чрез поръчителство на физическо лице или банкова
гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно
поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице, по силата
на който заплаща възнаграждение в размер, близък до този на договора за заем. Налице е
допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на
добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство. „Аксес Файнанс“ ООД и „Файненшъл България“ ЕООД имат качеството на
свързани лица, тъй като при осъществена служебна справка в Търговския регистър съдът
установи, че и за двете търговски дружества е вписано като действителен собственик, едно и
също юридическо лице, чрез което пряко се упражнява контрол, а именно „Мениджмънт
3
Файненшъл Груп“ АД, ЕИК *********. По този начин, в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В
случая търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е
възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в
своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не
възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за
кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице.
Настоящият състав приема, че не се касае за доброволно обвързване на ищеца с
гаранта по договора за гаранция. Това е така, доколкото, за да не се стигне до сключване на
договор с гаранта, договорът за заем предвижда редица условия, които са кумулативно
дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно
да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 5-
дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговарят на множество
изисквания – за представяне на служебна бележка от работодател, за работа по безсрочен
трудов договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не е заемател или поръчители
по друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна
история. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчител, препятства всички
възможности на длъжника да реагира и да изпълни всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е принуден да сключи договор с
гаранта. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то СРС намира, че тя също
поставя трудно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова
гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 5 дни, предвид
практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение,
фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и
първите две опции по чл.4 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да
избегне плащането на възнаграждение за поръчителство по третата опция, тъй като са много
трудно изпълними.
Съдът приема, че се касае не за дължимо възнаграждение за поръчителство, а за
вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, наред с лихвата. В конкретния случай фактически е
уговорена допълнителна договорна лихва, която се плаща от длъжника и която е печалба за
кредитора по договора за заем. Затова и в договора за предоставяне на гаранция /чл. 2, ал. 4/
изрично е посочено, че „Аксес Файнанс“ ООД е овластено да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за
гаранция, доколкото за свързаните лица е все едно кой от тях ще получи допълнителната
парична сума.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за гаранция има
за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за заем и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, сключването на договора за гаранция в деня,
в който е сключен самият договор за кредит, както и от изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция на заемодателя, ведно с основното
задължение по кредита.
За прецизност следва да се посочи още, че с договора за поръчителство поръчителят
се задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По отношение
4
на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу
длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането. Следователно
и доколкото по принцип договорът за поръчителство се сключва между кредитора и
поръчителя и по силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира
вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, няма пречка
този договор да е установен като възмезден, но такова задължение следва да се установи за
обезпечения кредитора като насрещна престация срещу поетото от страна на поръчителя
задължение. Процесният договор за предоставяне на гаранция обаче по белезите си се
различава от договора за поръчителство, поради което установяването на задължение за
заплащане на възнаграждение в тежест на главния длъжник и то в полза на свързано със
заемодателя лице, следва да се приеме за противоречащо на добрите нрави.
Въз основа на гореизложеното, съдът приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство, представлява разход по договора за кредит, който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Видно от приетия по делото договор за заем за сумата от 900 лв., ГПР е в размер на 49,03 %,
а възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 371,44 лева, като с включването
на тази сума, ГПР надвишава законовия максимум от 50 % (265,85 % съгласно заключението
на ССЕ). Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна
лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и
липса на основание за дължимост на това вземане.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В този
смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав,
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен
състав и др.).
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. От заключението по приетата ССЕ, се установява, че
ответника е заплатил сумата от 400 лв. Предвид недействителността на процесния договор
за паричен заем, ответника дължи остатъка от дължимата сума за главница в размер на 500
лв. до който размер следва да бъде уважен иска за галвница. За разликата над тази сума и за
сумите за договорна и мораторна лихви, исковете следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Съобразно с уважената част от установителните искове и в съответствие с
възприетото в т.12 на ТР 4/2014 г. на ОСГТКВКС, следва съдът в настоящето производство
да се произнесе и по разноските, направени в предхождащото го заповедно такова, като
5
разпредели отговорността за тях съобразно изхода по делото. Съразмерно с уважената и
отхвърлената част на исковите претенции, на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер
на 148,14 лв., представляваща направени по настоящото и по ч.гр.д. №67570/2023 г. делото
разноски, от които сумата от 27,78 за заплатена ДТ, сумата от 46,29лв. за депозит за вещо
лице и сумата от 74,07 за юрисконсултско възнаграждение.
Съобразно с отхвърлената част от исковете, ищеца следва да бъде осъден да заплати
на ответника сумата от 611,11 лв., представляващи направени по делото разноски, от които
сумата от 203,71 лв. направени разноски за депозит за вещо лице, а сумата от 407,40 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. Д. М., ЕГН **********, с
адрес гр.София, **, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК *********, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ №29, ет.3, сумата от 500,00 лева (петстотин
лева), представляваща задължение по Договор за паричен заем №** г., сключен между
"Аксес Файнанс" OOД и Н. Д. М., погасено от „Файненшъл България“ ЕООД по силата на
сключен между последното и Н. Д. М. Договор за предоставяне на гаранция №** г., като
вземането по договора е прехвърлено от "Файненшъл България" ЕООД в полза на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД ( правоприемник на което е „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД) с Приложение №1/31.05.2022г. към Рамков
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 02.03.2020г., ведно със законна лихва
върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение – 07.12.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, за които суми
е издадена Заповед №37679/18.12.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. 67570/2023 г. на СРС, 159 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 900 лв., иска за сумата от
140,16 лева, представляваща договорна лихва за период от 07.01.2021 г. до 05.08.2021 г. и
иска за сумата от 235,87 лева (двеста тридесет и пет лева и 87 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 08.01.2021 г. до 24.11.2023 г.
ОСЪЖДА Н. Д. М., ЕГН **********, с адрес гр.София, **, да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК *********,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ №29,
ет.3, сумата от 148,14 лева (сто четиридесет и осем лева и 14 стотинки), представляваща
направени от ищеца разноски по настоящото дело и по ч.гр.д. №67570/2023 г. по описа на
СРС, съобразно изхода по делата.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД,
ЕИК *********, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Панайот Волов“ №29, ет.3, да заплати на Н. Д. М., ЕГН **********, с адрес гр.София, **,
сумата от 611,11 лева (шестстотин и единадесет лева и 11 стотинки), представляваща
направени от ищеца разноски по настоящото дело и по ч.гр.д. №67570/2023 г. по описа на
СРС, съобразно изхода по делата.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
След влизане на решението в сила, да се изготви заверен препис от същото, който да
се докладва с частно гражданско дело №67570/2023 г. по описа на СРС.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7