РЕШЕНИЕ
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………..,гр.София, 01.09.2022г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание
на десети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия: Димитринка Костадинова
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 2534 по описа за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение на
СРС,74 състав под № 79971 от 31.03.2019г.,
постановено по гр.дело № 70 793/2018г., с което са отхвърлени
предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове срещу Е.С.М., с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК , вр.
с чл.79,ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД и чл.86,ал.1от ЗЗД, с
предмет- признаване за установено, че Е.С.М. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД , както
следва: 1/ а сумата от 200,00лв., претендирана като неиздължена главница по
договор за кредит „Бяла карта“ № 467435,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК /29.05.2018г./ - до окончателното изплащане; 2/ сумата от 38,64лв.,
претендирана като договорна лихва за периода 30.05.2016г.- 06.11.2016г.; 3/ сумата от 65,00лв., претендирана като
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
поръчителство в случай на забава за плащане , както и за заплащане на 15% от
максималния кредитен лимит в същата хипотеза – на забава за плащане ; 4/ сумата от 80,00лв.—такса за събиране на
кредита за периода 06.10.2016г.- 06.11.2016г. ; 5/ сумата от 120,00лв.- такса
за разход на служител , осъществяващо дейност по извънсъдебно събиране на
вземането и 6/ сумата от 34,07лв.- мораторна лихва за периода 16.01.2017г.- 29.05.2018г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 21.06.2018г.
по гр.дело № 33983/2018г. по описа на СРС, 74 състав. Решението се обжалва и в
частта за разноските, които ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдено да заплати на
процесуалния представител на ответника – адв.Д.Т.Т., на основание
чл.38,ал.1,т.2 от ЗА в размер на 500,00лв. за заповедното и исково
производство.
Въззивникът „А.з.с.н.в.“ /“АСВ“/ ЕАД заявява
искане за отмяна на обжалваното решение, като незаконосъобразно и неправилно,
поради неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Поддържа
неправилност на извода на съда, с който е прието, че по делото не е доказано
прехвърлянето на процесните вземания в негова /на ищеца/ полза с договора за
цесия и приложение № 1 към него. Твърди,
че в приложение № 1 към договора за цесия подробно са индивидуализирани
прехвърлените вземания. Намира за необоснован
извода на първоинстанционния съд относно
липсата на доказателствена тежест /стойност/ на приложение № 1 към договора за
цесия.Твърди, че е доказана и
дължимостта на вземанията от ответницата. С изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба ищецът
мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него-
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени, с
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна Е.С.М., оспорва жалбата като неоснователна и заявява
искане за потвърждаване на обжалваното решение. Поддържа, че мотивирано
първоинстанционният съд е приел, че представеното приложение № 1 към договора
за цесия няма доказателствена стойност
да установи идентичността на претендираните вземания. Счита, че
доказателствената стойност на документа правилно е преценена от първата
инстанция,съгласно нормата на чл.178,ал.2 от ГПК. Поддържа, че правилно в
допълнение от СРС е обсъдено наличието и
на нищожни клаузи на договора за кредит. Заявява искане за присъждане на
разноски за въззивното производство - адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.1,т.2 от ЗА. При условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме
жалбата за основателна, въззивницата заявява възражение по чл.78,ал.5 от ГПК-
за прекомерност на претендираното от въззивника юрисконсултско възнаграждение.
Съдът е сезиран и с частна жалба, подадена от „АСВ“
ЕАД срещу определението на СРС под № 292848/ 04.12.2019г. по гр.дело № 70793/
2019г., с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на ответницата.
Счита, че тези разноски , представляващи адвокатско възнаграждение, определено
и присъдено общо за заповедното и исковото производство по чл.38,ал.1,т.2 от ЗА
в общ размер от 500,00лв. са прекомерни. Поддържа, че разноските за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство са дължими до размер на сумата от
50,00лв., доколкото в рамките на същото от пълномощника на ответницата е
подадено единствено бланково възражение.
Намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и предвид
общия размер на претендираните вземания от 537,71лв., счита , че определеното
от първоинстанционния съд и присъдено на ответницата адвокатско възнаграждение
от 500,00лв. е несъразмерно и
неоправдано завишено и надхвърля правните усилия, необходими за защитата на
интереса на ответната страна. Счита, че
съответното адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответницата за исковия
процес е в размер на 300,00лв., а това за заповедното производство- в размер на
50,00лв. Ето защо, заявява искане за отмяна на обжалваното определение и вместо
него- постановяването на друго, с което решението на СРС да бъде изменено в
частта за разноските, присъдени на ответницата за адвокатско възнаграждение,
като същите бъдат намалени от сумата 500,00лв.- до размера на сумата от
350,00лв. Претендира присъждане на разноските,
направени във връзка с подадената частна жалба.
Насрещната
страна по частната жалба, Е.С.М., заявява искане жалбата да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а атакуваното определение да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно. Твърди, че
подаденото възражение по чл.414 от ГПК представлява „един своеобразен отговор
на исковата молба“. В подкрепа на този довод се позовава на т.11а от ТР №
4/2013г. от 18.06.2014г. Поддържа, че претендираното адвокатско възнаграждение
за заповедното производство е съобразено с извършеното проучване на книжата по
делото от адвоката- пълномощник, необходимо за подаване на възражението по
чл.414 от ГПК. Моли настоящата инстанция да съобрази факта , че
адвокатските възнаграждения са в
минималните размери по Наредба № 1/2004г. Заявява възражение за недължимост на
претендираните от частния жалбоподател разноски за настоящото производство. При
условията на евентуалност заявява възражение за прекомерност на юрисконсулското
възнаграждение , претендирано от частния жалбоподател и искане то да бъде
намалено до размера на сумата от 50,00лв.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите
на страните и след като обсъди събраните
по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда на чл.269 от ГПК,
приема за установено следното:
По въззивната жалба на ищеца:
При
извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Поради
това, съдът дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от
които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове , предявени по реда на чл.422,ал.1
от ГПК, с правно основание, както следва: 1/ иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.99
от ЗЗД – за сумата от 200,00лв., претендирана като неиздължена главница по
договор за кредит „Бяла карта“ № 467435,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК /29.05.2018г./ - до окончателното изплащане; 2/ иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД – за сумата от 38,64лв., претендирана
като договорна лихва за периода 30.05.2016г.- 06.11.2016г.; 3/ иск с правно основание чл.92,ал.1 от ЗЗД,
вр. с чл.99 от ЗЗД- за сумата от 65,00лв., претендирана като неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на поръчителство в случай
на забава за плащане , както и за заплащане на 15% от максималния кредитен
лимит в същата хипотеза – на забава за плащане ; 4/ иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД , вр. с чл.99 от ЗЗД – за сумата от 80,00лв.—такса за
събиране на кредита за периода 06.10.2016г.- 06.11.2016г.; 5/ иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД,
вр. с чл.99 от ЗЗД– за сумата от 120,00лв.-
такса за разход на служител , осъществяващо дейност по извънсъдебно събиране на
вземането и 6/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД –
за сумата от 34,07лв.- мораторна лихва за периода 16.01.2017г.- 29.05.2018г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 21.06.2018г. по
гр.дело № 33983/2018г. по описа на СРС, 74 състав.
С обжалваното решение предявените искове са отхвърлени
с мотива, че по делото не е доказана активната материално-правна легитимация на
ищеца да получи търсената с тях защита, поради недоказан факт на прехвърляне на
вземанията от първоначалния кредитор по договора за кредит- на ищеца с рамков
договор за цесия от 07.11.2014г. и допълнителен договор към него от
01.03.2016г. с приложение № 1 към тях. Първоинстанционният съд е приел, че
представеното приложение № 1 към договора за цесия, в което са
индивидуализирани прехвърлените вземания, не доказва идентичност между
процесните вземания, произтичащи от договора за потребителски кредит и прехвърлените,
доколкото прехвърлените вземания не съвпадат с претендираните от ищеца. Прието
е, че документът- Приложение № 1 следва да бъде ценен съгласно правилото на
чл.178,ал.2 , изр.1 от ГПК, като са изложени принципни /теоретични/ мотиви
относно приложението на тази правна норма и доказателствената тежест /стойност/
на частните документи, без да е изложен конкретен мотив, относим към документа,
представен по делото, поради което той не е ценен от съда като доказателство,
установяващо правно-релевантния факт на прехвърляне на процесните
вземания. Като допълнителен мотив за
отхвърляне на исковете от първоинстанционния съд са изложени и такива, с които е
обоснована приетата от съда нищожност на
договорните клаузи, с което е установена дължимост на претендираната неустойка
за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители от
ответницата-кредитополучател, както и на клаузата , с която са установени
претендираните допълнителни такси за събиране на дължимите суми по процесния
договор за кредит.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на
първата инстанция, с които е прието, че ищецът не е активно-материално правно
легитимиран да получи защита с предявените искове, поради неустановяване на
факта, че процесните вземания са му цедирани с представените по делото договори
за цесия и приложение № 1 към тях. Съдът приема, че вземанията, възникнали от
действителните клаузи на процесния договор за кредитна карта са валидно
прехвърлени на ищеца по следните мотиви:
Между страните по делото няма спор, а и от писмените
доказателства се установява, че между третото лице за настоящия исков процес- „А.Ф.“
ООД –кредитодател и ответницата Е.С.М.
на датата 14.05.2016г. е сключен договор ,с който кредитодателя се е задължил
да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от
200,00лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който да се усвоява чрез
международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, срещу насрещното задължение на
кредитополучателя да ползва и върне заетата сума, съгласно условията на
договора. С подписването на договора на
кредитополучателя е предоставен международния платежен инструмент- кредитна
карта с № 467435. С клаузата на чл.3
от договора е установено ползването на заетата сума по револвиращия кредит от
кредитополучателя и сроковете и реда за връщането й. С чл.4 от договора страните са договорили
дължим фиксиран лихвен процент по заема
/договорна лихва/ от кредитополучателя в размер на 43,2%, като дневният лихвен
процент е в размер на 0,12%. Установено е, че договорна лихва се дължи само
върху усвоената непогасена главница, като за изчислението й се приема, че
календарният месец е с продължителност 30 дни.
С клаузата на чл.12 от процесния договор за кредит е
установено задължение за кредитополучателя в случай, че не погаси текущото си
задължение на договорения падеж, да предостави на кредитополучателя обезпечението по чл.16 от договора, както и да
заплати сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужи за
частично погасяване на задълженията му, а е именно- 3 дни от датата след падежа
на текущото задължение. С чл.16 от процесния договор за кредитополучателя е
установено задължение в случай на неплащане на задълженията му по договора на
падежа- в 3дневен срок след падежа да предостави на кредитополучателя
допълнително обезпечение- поръчител, който да отговаря едновременно на следните
условия: 1/ лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1 500,00лв.,
2/ да работи от минимум 6 месеца по трудово правоотношение по безсрочен трудов
договор, 3/ да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или
да има кредитна история със статут 401 „Редовен“, 4/ служебна бележка от
работодател, 5/ лицето да не е поръчител по друг активен договор за кредит с „А.Ф.“
ООД.
Ответницата не оспорва факта на усвояване на сумата по
договора за кредит от 200,00лв. на датата 29.05.2016г., както и факта, че
заетата сума не е върната по реда и в сроковете, установени с клаузата на чл.3
от договора, като за последния факт от нея не са ангажирани доказателства по
делото, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест по
чл.154,ал.1 от ГПК. Няма спор между страните, че натрупаната договорна лихва за
процесния период 30.05.2016г.- 06.11.2016г. е в размер на 38,64лв.
От ищеца с исковата молба е признат неблагоприятния за него факт, че след
настъпване на договорените падежи, но преди /към/ датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК /29.05.2018г./ от ответницата е заплатена сумата
от 90,00лв.
С рамков договор
за цесия от 07.11.2014г. и допълнително споразумение към него от 01.3.2016г., „А.Ф.“
ООД е прехвърлило на „АСВ“ ЕАД вземания, произхождащи от договор за заем, индивидуализирани
в приложение № 1 към договора и всяко следващо приложение. По делото е представено приложение № 1 от дата
13.07.2017г. към договора за цесия и допълнителното споразумение към него, в
което под № 750 е посочен договорът, сключен с ответницата от 14.05.2016г. и
номера на кредитната карта- 467435, ответницата – кредитополучател е
индивидуализирана с три имена и ЕГН, посочена е прехвърлената главница от
200,00лв., договорната лихва от 38,64, таксата от 80,00лв.- за събиране на
задължението, таксата за инкасатор от 120,00лв., , както и неустойката от
65,00лв. , както и лихвата за забава, която към датата на цесията е в размер на
15,00лв.
Настоящият съдебен състав намира за необоснован извода на първоинстанционния съд, с който е
прието, че от ищеца не е доказано вземанията на кредитодателя да са му цедирани
с горепосочения договор, тъй като
представеното приложение № 1 към договора не може да бъде зачетено като
доказателство за този факт, преценено по реда на чл.178,ал.2 от ГПК. Както вече
бе посочено по-горе в мотивите на настоящото решение, от първоинстанционния съд
не са посочени конкретни мотиви, относими към представения по делото документ,
с оглед на които е прието, че поради някакви „недостатъци“ на този частен
документ, той няма доказателствена стойност за установяване на факта на
прехвърляне на процесните вземания, възникнали в полза на кредитодателя срещу
кредитополучателя – ответник по настоящото дело – на ищеца. Видно от
съдържанието на приложение № 1 , в него подробно са индивидуализирани
прехвърлените вземания , както по източник /процесният договор за кредит/,
длъжник- ответницата с имена и ЕГН, така и самите процесни вземания по вид и
размер. Фактът, че приложение № 1 е представено в извлечение, в което са
посочени само данните на ответницата и сключения с нея договор за кредит, като
са заличени данните на останалите лица, вземанията срещу които са прехвърлени,
не може да обоснове извод, че документът не е доказателство за прехвърляне на
процесните вземания на ищеца. Опазването на личните данни на останалите
кредитополучатели , установено като задължение на ищеца по Закона за защита на
личните данни , не може да бъде ценено като неблагоприятен за ищеца факта по
реда на чл.178,ал.2 от ГПК, най-малкото предвид обстоятелството, че този частен
документ не е оспорен от ответницата, нито е оспорен от нея фактът на
прехвърляне на вземанията. Именно липсата на посочените оспорвания от страна на
ответницата, настоящата инстанция намира, че следва да бъдат преценени по реда
на чл.178,ал.2 от ГПК и като последица от това –приема, че частният документ-
приложение № 1, макар и да представен в извлечение , в което са налице
изтривания, /относно личните данни на други лица/, доказва фактът на
прехвърляне на процесните вземания от кредитора-кредитодател – на ищеца.
Що се отнася до единственото заявено от
ответницата оспорване на договора за цесия, касаещо неговото съобщаване на
ответницата- длъжник, съдът намира, че то е неоснователно по следните мотиви:
С представеното по делото пълномощно на л.27 от делото на СРС , „А.Ф.“
ООД е упълномощило ищеца „АСВ“ ЕАД да уведомява длъжниците, срещу които
вземанията са прехвърлени с рамковия
договор за цесия от 07.11.2014г., съгласно нормата на чл.99 от ЗЗД. По делото е представено и уведомление, изходящо
от „АСВ“ ЕАД и адресирано до ответницата
– за договора за цесия – л.28 от делото на СРС. При тези доказателства,
настоящата съдебна инстанция приема, че договорът за цесия е надлежно съобщен
на ответницата, съгласно изискването на чл.99,ал.3 от ЗЗД. Връчването на
съобщението за сключения договор за цесия от цедента - на длъжника, съгласно
изискването на чл.99,ал.3 от ЗЗД, има за цел длъжникът да бъде известен за
кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно – да бъде
предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. Ето защо и
с цел гарантиране на сигурността на длъжника да изпълни именно на овластения
кредитор по смисъла на чл.75,ал.1 от ЗЗД,
нормата на чл.99, ал.3 от ЗЗД изисква уведомяването за сключения договор
за цесия да бъде извършено от предишния кредитор- цедент. Настоящият съдебен
състав приема, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства се
установява изпълнението на изискването на чл.99,ал.3 от ЗЗД и по отношение на
договора за цесия. Настоящият съдебен
състав състав приема,че
уведомлението е извършено
надлежно от стария кредитор чрез негов пълномощник, който в случая съвпада с
цесионера „АСВ“ЕАД, съгласно представеното по делото изрично пълномощно за
извършване на това правно действие. Връчването на уведомлението по чл.99,ал.3
от ЗЗД няма характер на лично и незаместимо действие, поради което и няма
правна пречка то да бъде извършено от пълномощник на цедента, както в
конкретния случай. Действително, от събраните по делото доказателства не се
установява представеното по делото уведомление за цесията да е връчено надлежно
/редовно/ на ответника преди образуване на делото /преди датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК/, тъй като писмото с обратна разписка, с която то
е изпратено на ответника е върнато в цялост с отбелязване, че е останало
непотърсено –л.29 от делото на СРС.
Доколкото, обаче, уведомлението е представено като приложение към ИМ, връчването му на ответника в хода на процеса
на датата 09.01.2018г. като част преписите на ИМ и доказателствата към нея,
следва да бъде зачетено като правнорелевантно обстоятелство, на основание
чл.235,ал.3 от ГПК. В този смисъл е и
константната съдебна практика- постановените по реда на чл.290 от ГПК : Решение
№ 78 от 09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 109 от
13.07.2016г. по т.д.№ 1050/2015г. на І ТО на ВКС. И на последно място следва да
се посочи, че ответницата –длъжник може да възразява
успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди и
доказва, че до момента на уведомяването
/09.01.2018г./ е изпълнила задължението на предишния кредитор или на
овластено от този кредитор лице по смисъла на чл.75,ал.1 от ЗЗД. В конкретния случай такова възражение от страна на ответницата не е
заявено. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на ответницата, заявено с
отговора на исковата молба - за липса на
надлежно уведомяване за цесията. Като последица от това, приема, че по делото е доказана активната
материално-правна легитимация на ищеца като титуляр на процесните вземания,
които са възникнали от действителните клаузи на процесния договор за кредит,
като това са тези за главницата от 200,00лв., договорната лихва от 38,64лв. и
лихвата за забава от 34,07лв. и които
вземания са му валидно прехвърлени с договора за цесия.
Настоящият съдебен приема, че на ищеца не
се дължат претендираните вземания за неустойка от 65,00лв., такси разходи за
събиране от 80,00лв. и такса –разходи за дейност на служител от 120,00лв.,
поради нищожност на договорните клаузи, с които те са установени като
задължения на ответницата-кредитополучател. В тази връзка, настоящият съдебен
състав споделя извода на първата инстанция- за недействителност на договорните
клаузи, на които са основани тези вземания.
Настоящият съдебен състав приема, че
договорните клаузи, с които са установени задължения за заплащане на
горепосочените неустойка и такси противоречат на закона. Преценката от страна на съда на
валидността на договорната клауза за неустойка във връзка със съответствието й
с императивни законови разпоредби е дължима при всяко положение на делото,
когато тя е видна от съдържанието на самата договорна клауза, съгласно ТР № 1/2013г.
на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/27.04.2022г. по т.дело№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. При дадения казус, ищецът претендира
процесната неустойка от 65,00лв. като последица от забавата за изпълнение на
задължението на длъжника за плащане на главницата по договора за кредит на
договорения падеж. Установеното задължение
на длъжника с чл.12, вр. с чл.16 от договора за кредит- за обезпечаване на
кредита чрез осигуряване на поръчител не попада в приложното поле на чл.138 от ЗЗД, тъй като това задължение е установено и възниква за длъжника единствено
при условие, че е налице забава за плащане на главницата по кредита,
като е пряко и единствено обусловено от
тази забава, като това е относимо и към задължението за заплащане на 15% от
кредитния лимит. Ето защо и неустойката, която ищецът претендира като последица
от неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на кредита чрез
поръчителство се явява нищожна, като противоречаща на нормата на чл.33,ал.1 от ЗПК, предвид факта, че в конкретния случай ищецът изрично претендира вземане за
лихва за забава за плащане на главницата в размер на законната лихва. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че процесната неустойка е за забава и е договорена в
нарушение на забраната на чл.33,ал.1 от ЗПК, поради което и като основана на
нищожна договорна клауза, на основание чл.26,ал.1, предл.1 от ЗЗД , е
недължима. законосъобразно с обжалваното разпореждане е отказано издаване на
заповед за изпълнение за нея , на основание
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК.
По отношение на претендираните вземания за сумата от 80,00лв. и 120,00лв. - такси за събиране на вземането, съдът приема, че те
не представляват такси по смисъла на чл.10"а",ал.1 от ЗПК, доколкото процесните такси се претендират от
ответницата-длъжник като последица от
забавата за плащане на дължимите суми по кредита. Ето защо, съдът приема, че
процесните претендирани от ищеца такси по своята правна същност представляват
обезщетение за забавеното изпълнение на задължението за заплащане на сумите по
кредита, като дължимостта им е изключена от забраната на
императивната норма на чл.33,ал.1 от ЗПК.
С оглед
изложените мотиви, съдът приема, че предявените положителни установителни
искове за претендираната неустойка и такси следва да бъдат отхвърлени , като
неоснователни.
По
отношение на исковете за главницата, договорната лихва и лихвата за забава:
Настоящият съдебен състав приема, че установеният факт на заплатената от
ответницата сума от 90,00лв., след
падежа на вземанията за главница и
договорна лихва, /изрично признат от ищеца като
неблагоприятен за него факт със заявлението по чл.410 от ГПК и исковата
молба/, следва да бъде зачетен. Съдът приема, че това плащане следва да бъде отнесено към дължимите
от ответницата суми – за лихви /за забава и договорни / и главница, като не
следва да бъде зачетено извършеното от ищеца отнасяне на платената сума, тъй
като самият ищец признава, че това
плащане е отнесено от него към задължения, които не са възникнали за
ответницата - за неустойка и такси за събиране, поради нищожност на договорните
клаузи, с които са установени последните задължения. При липса на указание от
ответницата за това кои задължения са погасени със сумата от 90,00лв., съдът
намира, че при спазване на правилото на чл.76,ал.2 от ЗЗД и задължителното тълкуване по т.1 от ТР №
3/2019г. по т.д.№ 3/2017г. на ОСГТК на ВКС следва да се счита изцяло погасено
задължението за лихва за забава от 34,07лв., договорната лихва от 38,64лв. и
част от главницата до размера от 17,30лв. Като последица от това, съдът приема,
че основателен се явява само предявеният иск за главницата за сумата от
182,70лв. /= 200,00лв.- 17,30лв./, до размера на която сума той следва да бъде
уважен , ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК /29.05.2018г./ - до окончателното изплащане. За разликата над
тази сума от 182,70лв.- до пълния
предявен размер от 200,00лв., искът за главницата, както и претенциите за
договорна лихва и лихва за забава, претендирана за периода
06.01.2017г.-29.05.2018г., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Поради частично съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първата , обжалваното решение следва да бъде отменено в частта на отхвърления
установителен иск за главницата от 182,70лв. и вместо него- постановено друго,
с което искът да бъде уважен. В останала обжалвана отхвърлителна част –
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като в едната му част- по други
мотиви- изложени по-горе в мотивите на настоящото решение.
По частната жалба на ищеца по чл.248 от ГПК
Съдът намира частната жалба за основателна.
С решението СРС е приел, че
претендираното от ответницата адвокатско за заповедното производство в размер
на 200,00лв. и това за исковото производство от 300,00лв., съгласно списъка по
чл.80 от ГПК, което да се присъди на пълномощника й по реда на чл.38,ал.1,т.2
от ЗА, съответства на Наредба № 1/2004г. , поради което е присъдил същото в
пълния претендиран общ размер от 500,00лв.
С молба по чл.248 от ГПК, инкорпорирана
във въззивната жалба, ищецът е заявил искане за изменение на решението в частта за разноските,
които е осъден да заплати на ответника общо за заповедното и за исковото
производство. В молбата са изложени доводи за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, определено за заповедното производство на ответницата, като
такова възражение е направено от него – общо по отношение на претендираното
адвокатско възнаграждение от ответницата и в хода на устните състезания по
делото пред първата инстанция. Счита, дължимото адвокатско възнаграждение за
заповедното производство е в размер на сумата от 50,00лв. Като последица от това- претендира
определеното общо от съда адвокатско възнаграждение на пълномощника на
ответницата за заповедното и исково производство по реда на чл.38,ал.1,т.2 от
ЗА да бъде намалено до размера на общата сума от 350,00лв.
От ответника е подаден писмен отговор на
молбата на ищеца по чл.248 от ГПК, с искане тя да бъде оставена без уважение,
като неоснователна.
С обжалваното определение е приел
молбата по чл. 248 ГПК за неоснователна и я е оставил без уважение, като е
препратил към мотивите на съдебното решение.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съдът намира за основателно възражението
на ищеца по чл.78,ал.5 от ГПК- за прекомерност на разноските за адвокатско
възнаграждение на ответницата за заповедното производство- за основателно .
Настоящият съдебен състав приема, че за извършеното от адвоката – пълномощник на
ответницата процесуално действие –подаване на възражение по чл.414 от ГПК срещу
издадената заповед за изпълнение, като действие по осъществена на ответника
защита в съответствие със Закона за адвокатурата , извършена след
проучване на делото, необходимо за изграждане на защитната позиция на длъжника
и попадаща в приложното поле на чл.24,ал.1 от Закона за адвокатурата, дължимото
възнаграждение е в размер на 50,00лв. Както основателно поддържа ответницата в
отговора на молбата по чл.248 от ГПК и отговора на частната жалба, подаденото
възражение е пряк и непосредствен първи правен способ за реализиране на
защитата на длъжника в рамките на заповедното производство, тъй като чрез него
заявеното от кредитора вземане става спорно. Ето защо и за предоставената
адвокатска защита за подаване на възражението се дължи съответното
възнаграждение на процесуалния представител на ответницата- длъжник. Настоящият
съдебен състав намира, обаче , за основателно заявеното от ищеца възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на заплатеното от
ответника адвокатско възнаграждение за защитата в заповедното производство.
Незаконосъобразно с първоинстанционното решение и обжалваното определение е
прието, че то следва да бъде определено по реда на чл.38,ал.1,т.2 от ЗА в
рамките на претендирания от ответницата размер от 200,00лв. Настоящият съдебен
състав приема, че този размер е прекомерен. При преценката за наличие или липса
на прекомерност настоящият съдебен състав отчита фактическа и правна сложност
на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия
в рамките на заповедното производство. В случая настоящият съдебен състав отчита, че освен
подаденото възражение, за което изрично е указано, че се подава чрез
пълномощника, от процесуалния
представител на длъжника не са извършвани други процесуални действия в
рамките на заповедното производство. Ето защо, настоящият съдебен състав
намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размера на
сумата от 50,00лв. Съдът приема, че не е
ограничен от минимума, установен с нормата чл.7,ал.7, вр. с ал.2 от Наредба №
1/ 2004г., като приема, съгласно задължителното разрешение, дадено с Решение на
СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела № С-427/12016г. и С - 428/2016г, че
с оглед легитимните цели на тежестта за
разноски в конкретния случай, нормата на чл.7,ал.7, вр. с ал.2 от Наредбата в
приложимата редакция не обезпечава постигането на тези легитимни цели. При спазване на задължителното разрешение на
решението на СЕС, съдът приема, че с оглед легитимните цели на тежестта за
разноски, дължими за подаденото възражение, те следва да се ограничат за
пълномощника на длъжника в заповедното производство до размера на сумата от
50,00лв.
С оглед гореизложените съображения
настоящият съдебен състав приема, че обжалваното определение, с която е
оставено без уважение искането по чл.248 от ГПК на ищеца- за изменение на
решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени на пълномощника
на ответника по реда на чл.38,ал.1,т.2 от ЗА общо за заповедното и исково
производство , следва да бъде отменено, като следва да бъде прието за
основателно възражението на ищеца по чл.78,ал.5 от ГПК - за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ответницата за заповедното производство и същото
следва да бъде намалено до размера на
сумата от 50,00лв. Именно този размер следва да бъде съобразен при
разпределението на тежестта за разноски между страните, с оглед изхода на
делото.
При горния изход на делото и на
основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски за заповедното
производство за държавна такса /25лв./ и юрисконсултско възнаграждение /50,00лв./
, съразмерно на уважената част от исковете от 23,88лв. За исковото производство
на ищеца се дължат разноски за държавна такса /275,00лв./ и юрисконсултско
възнаграждение 100,00лв./, съразмерно на уважената част от исковете от
119,42лв. За въззивното производство на
ищеца се следват разноски /за държавна такса по подадената въззивна и частна
жалба и юрисконсултско възнаграждение/, съразмерно на уважената част от жалбата
на ищеца от 76,42лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответницата има правото на разноски за адвокатско възнаграждение общо за
заповедното и исково производство ,/като за първото е зачетен размер от
50,00лв., а за второто- от 300,00лв./ , съразмерно на отхвърлената част от
исковете от 238,54лв. Тази сума следва да бъде присъдена на процесуалния представител
на ответницата- адв.Д.Т., на основание чл.38,ал.2,вр. с ал.1,т.2 от ЗА. За
въззивното производство на ответницата се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение, което следва да се присъди на пълномощника й , на основание
чл.38,ал.2,вр. с ал.1,т.2 от ЗА - в размер на 95,53лв.- съразмерно дължим
размер на отхвърлената част от жалбата на ищцата.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
определението
на СРС под № 292848/ 04.12.2019г. по гр.дело № 70793/ 2019г., с което е
оставено без уважение искането н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД з. изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на ответницата за
адвокатско възнаграждение.
ОТМЕНЯ решението на СРС,74 състав под № 79971
от 31.03.2019г., постановено по гр.дело
№ 70 793/2018г., в частта, с която е
отхвърлен предявеният от „А.з.с.н.в.“ ЕАД положителен установителен иск срещу Е.С.М.,
с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК , вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, с предмет- признаване за установено, че Е.С.М.
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД – сумата от 182,70лв., представляваща неиздължена
главница по договор за кредит „Бяла карта“
№ 467435, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК /29.05.2018г./ - до окончателното изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 21.06.2018г. по
гр.дело № 33983/2018г. по описа на СРС, 74 състав, както и в частта, с която ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдено да
заплати на процесуалния представител на ответника – адв.Д.Т.Т., на основание
чл.38,ал.2, вр. с ал.1,т.2 от ЗА – разликата над дължимата сума от 238,54лв.- до
пълния присъден размер от 500,00лв. – разноски за заповедното и исково производство за
адвокатско възнаграждение, ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1
от ЗЗД, че Е.С.М.
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД – сумата от 182,70лв., представляваща неиздължена
главница по договор за кредит „Бяла карта“
№ 467435, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК /29.05.2018г./ - до окончателното изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 21.06.2018г. по
гр.дело № 33983/2018г. по описа на СРС, 74 състав. които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 841/2013г. по описа на СРС, 51 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС,74 състав под № 79971
от 31.03.2019г., постановено по гр.дело
№ 70 793/2018г. в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Е.С.М. да
заплати н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, н. основание чл.78,ал.1 от ГПК – сумата от 23,88лв.-
разноски по делото за заповедното производство, сумата от 119,42лв.- разноски
за първоинстанционното производство и сумата от 76,42лв.- разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД да заплати на процесуалния представител на ответника Е.С.М. – адв.Д.Т.Т.,
на основание чл.38,ал.2, вр. с ал.1,т.2 от ЗА, вр. с чл.78,ал.3 от ГПК –
сумата от 95,53лв.- разноски по делото за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.