Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 13.05.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

  ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

 мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 1211 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 01.11.2018 г., постановено по гр. д. № 23248/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 58-ми състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 430 от ТЗ, че „И.И.“ ЕООД и И.А.И. дължат солидарно на „У.Б.“ АД сумата от 2 607,41 лева, представляваща главница по договор за кредит № 6/15.03.2011 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 25.06.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, като искът за главница е отхвърлен над уважения до пълния предявен размер от 3 083,46 лева, както и за законна лихва за периода от 28.10.2013 г. – 24.06.2014 г. Със същото решение е отхвърлен предявеният от „У.Б.“ АД срещу „И.И.“ ЕООД и И.А.И. осъдителен иск за солидарното осъждане на последните да заплатят на ищеца сумата от 5,54 лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода 31.08.2012 г. – 24.10.2013 г., както и е отхвърлен предявеният от „И.И.“ ЕООД против „У.Б.“ АД насрещен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 155, ал. 3 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 3 600 лева, представляваща имуществени вреди за пропуснат доход за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г., и са отхвърлени предявените от И.А.И. против „У.Б.“ АД искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 700 лева, представляваща пропуснат доход за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., и за сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която исковете на „У.Б.“ АД са уважени, а тези на „И.И.“ ЕООД и И.А.И. са отхвърлени, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „И.И.“ ЕООД и И.А.И.. Последните излагат съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение с искане да бъде отменено. Поддържат, че първоинстанционният съд не е приложил нормативните актове, относими към предмета на спора. Сочат, че кредиторът не е обявил кредита за предсрочно изискуем, като в този смисъл поддържат, че до тях в качеството им на длъжници не е достигнало подобно волеизявление. Считат, че от представените по делото банкови извлечение от 2011 г., 2012 г. и 2013 г. се установява, че към 01.11.2013 г. са погасени 2 781,27 лева от общо 4 051,75 лева. Намират, че банката изначално и незаконосъобразно е завишила БЛП без съобразяване с пазарния индекс, посочен от БНБ. В този смисъл навеждат доводи, че едностранното увеличение на БЛП е последица от клаузи с неравноправен характер, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл, въпреки задължението му за това.

По делото, извън срокът по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е депозиран отговор на въззивната жалба от „У.Б.“ АД, поради което и изложените в последния доводи не следва да бъдат вземани предвид от настоящата съдебна инстанция.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Неоснователни са релевираните от жалбоподателите твърдения, че първоинстанционният съд не е приложил нормативните актове, относими към предмета на спора, като кредиторът не е обявил кредита за предсрочно изискуем и до длъжниците не е достигало подобно волеизявление. Между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че на 15.03.2011 г. е сключен договор за стандартен кредит за оборотни средства № 6/15.03.2011 г., по силата на който „У.Б.“ АД е предоставил на „И.И.“ ЕООД, представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала И.А.И., кредит в размер на 4 224,59 лева, предназначен за реструктуриране на дълг по договор за кредитна карта № 103/19.12.2009 г., сключен между същите страни. В договора е уговорена годишна лихва в размер на 12%, както и условията за неговото погасяване – на 36 месечни вноски, от които гратисен период – 10 месеца, както следва: 6 равни месечни вноски по 50 лева, считано от 20.01.2012 г. до 20.06.2012 г.; 29 равни месечни вноски за главница по 125 лева всяка; на 20.12.2014 г. е дължима последната месечна изравнителна вноска в размер на 126,75 лева, като пажът за погасяване на кредита е 20.12.2014 г. По договора като солидарен длъжник се е задължила и И.А.И.. Правилно от събраните по делото доказателства районната съдебна инстанция е установила, че към момента на образуване на ч. гр. дело № 44705/2013 г. по описа на СРС, образувано по заявление на У.Б.“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу „И.И.“ ЕООД и И.А.И. въз основа на документ по чл. 417 от ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката, в което е посочено, че кредитът по договора е изцяло изискуем от 31.08.2012 г., банката не е представила доказателства за уведомяването на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост. Същото е достигнало до ответниците на 25.06.2014 г. в хода на исковото производство по установителните искове, доколкото към молба до съда от посочената датата последните са приложили уведомление от банката от 11.09.2012 г. с изх. № 0126/1175, в което е посочено, че поради нарушаване на сключения договор за кредит за оборотни средства, изразяващо се в непогасяване на падежирали вноски, банката обявява кредита за предсрочно изикуем.  Същевременно, съгласно задължителните указания, дадени в ТР 8/2017 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо /какъвто е й процесният случай/, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. В мотивите на това тълкувателно решение изрично е посочено, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск.  Решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват - например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Противно на поддържания във въззивната жалба довод, че от представените по делото банкови извлечение от 2011 г., 2012 г. и 2013 г. се установява, че към 01.11.2013 г. са погасени 2 781,27 лева от общо дължимата главница в размер на 4 051,75 лева, то от  представеното и прието пред СРС допълнение с корекция за заключение на извършена съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на предоставения кредит на кредитополучателя по процесния договор по счетоводни данни на банката е в размер на 4 051,75 лева, а не посочената в договора сума за кредита от 4 244,59 лева, като непогасеният остатък за главницата към 25.10.2013 г. е общо 3 083,46 лева, или е погасена главница в размер на 968,29 лева.

Не могат да бъдат споделени и изложените във въззивната жалба твърдения, че банката изначално и незаконосъобразно е завишила БЛП без съобразяване с пазарния индекс, посочен от БНБ, като това едностранното увеличение на БЛП е последица от клаузи с неравноправен характер, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл, въпреки задължението му за това. От една страна, към датата на сключване на процесния договор за кредит уговореният размер на годишния лихвен процент за редовен дълг е 12%, като съгласно допълнителното заключението на изготвената пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, от прилагания лихвен процент по кредита банката е извършвала промени в размера му в увеличаван, но и в намаляване, като през по-голяма част от процесния период лихвеният процент е бил в по-нисък размер от определения такъв от 12%. От друга страна, в съдебната практика - решение № 38/23.06.2017 г. по търг.д. № 2754/2015 г. на ВКС, І ТО, решение № 84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. на ВКС, І ТО, включително и задължителната такава на СЕС - решения по дела № С-419/2011, С-110/2014, С-348/2014 г., се приема, че физическо лице-съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, само ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Ако обаче обезпечаващото физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с дружеството-главен длъжник, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото, то не може да се приеме, че обезпечението е дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, в който случай физическото лице няма качеството на потребител и не може да се ползва със защитата, установена в глава шеста на ЗЗП. Такъв именно е и настоящия случай. Към момента на подписване на договора за страндартен кредит за оборотни средства, ответникът И.А.И. е била управител на кредитополучателя „И.И.“ ЕООД. Ето защо, извършеното от нея задължаване солидарно с кредитополучателя при условията на пасивна солидарност не може да се приеме за извършено за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, т.е ответникът И.А.И.  не може да се приеме за потребител по смисъла на §13, ал. 1 от ЗЗП, съответно неприложими по отношение на нея се явяват защитните норми на чл. 143 и сл. ЗЗП.

Що се касае до решението на районната съдебна инстанция, което се обжалва пред СГС и в частта му, в която са отхвърлени исковете на „И.И.“ ЕООД и на И.А.И. с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, то във въззивната жалба на ответниците не се съдържат никакви конкретни и съответни доводи във връзка с неправилността или незаконосъобразността на решението в тази му част, съответно по отношение на тези искове въззивната жалба е с бланкетен характер. Въпреки това настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че от събраните по делото доказателства не се установява да е осъществен фактическият състав на чл. 49 от ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД по предявените от „И.И.“ ЕООД и И.А.И. искове. За да възникне отговорността на „У.Б.“ АД по исковете по чл. 49 от ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, трябва в обективната действителност да са настъпили следните юридически факти (материални предпоставки): 1/ деяние (действие или бездействие); 2/ противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3/ вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет); 4/ причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5/ вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6/ виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа. В процесния случай, както правилно е посочила и районната съдебна инстанция, банката е упражнила законните си правя какво да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, така и да съзира съдебния изпълнител с молба по чл. 426 от ГПК за пристъпване към изпълнение, като последното е започнало въз основа на законно издадена заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист. По отношение предприетите в хода на изпълнителното производство изпълнителни действия, в това число наложените запори върху банковите сметки на длъжниците, то същите се извършват от съдебния изпълнител, а не от банката, поради което последната не носи отговорност за тяхната законосъобразност.

Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. Същата претендира присъждането на такива за заплатено от нея адвокатско възнаграждение в размер на 421,20 лева, но по делото не са представени доказателства за действителното извършване на тези разноски. По делото липсва сключен между „У.Б.“ АД и адв. В.П. договор за правна защита и съдействие, в който да е посочен уговореният между страните размер на възнаграждението за процесуално представителство  пред въззивната инстанция, а от представеното по делото преводно нареждане се установява, че претендираната сума от 421,20 лева не е заплатена от „У.Б.“ АД, а от Агенция за събиране на вземания ЕАД. Поради което на въззиваемата страна не се дължат разноски за настоящата съдебна инстанция

Воден от горното, Софийски градски съд

                                   

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.11.2018 г., постановено по гр. д. № 23248/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 58-ми състав, в обжалваната част.

Настоящото съдебно решение подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд само в частта му, с която е потвърдено решението на СРС по иска на И.А.И. за обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част настоящото съдебно решение е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.