Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на тридесети октомври
през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 12519 по описа
за 2018 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение от
02.12.2016 г., постановено от СРС, І ГО, 30 с-в, по гр.д.№ 22351 по описа за
2012 г. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение, с
което предявените от въззивника искове по чл.422 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД са били
отхвърлени като неоснователни. СРС неправилно бил приложил разпоредбата на
пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, както и ОУ на дружеството, които в редакцията си от
2008 г. сочели, че потребител на топлинна енергия /ТЕ/ било и физическо лице,
наемател на имот, собственост на юридическо лице, като в този случай партидата
се откривала на името на наемателя. Ответницата била настанена със заповед от
15.11.2005 г. в процесния недвижим имот, собственост на общината. Сключила била
и договор за наем по чл.22,ал.1 от НУРУРОЖСО. От представените по делото
фактури се установявало, че партидата е на името на ответницата. Наред с това
задължението за заплащане на консумативи по ползването на имота от наемателя
произтичало и от чл.232,ал.2 ЗЗД.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат уважени така
предявените искове. Разноски се претендират.
От въззиваемата страна, ответник в
производството пред СРС – М.Д.В. е постъпил отговор, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Правилно
СРС бил приел, че ответницата няма качеството на потребител на топлинна
енергия, тъй като е наемател, в този смисъл била и разпоредбата на пар.1,т.42
от ДР на ЗЕ; наемателят нямал качеството на ползувател по смисъла на закона. Затова
приложима била нормата на пар.1,т.5 от ЗУЕС, уреждаща положението на
обитателите. Ответницата нямала писмен договор с ищцовото дружество.
Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД не взема становище по
въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 12.12.2016
г., Въззивната
жалба е подадена на 27.12.2016 г., следователно същата е в срок.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
На 19.01.2012 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, видно от която заявлението е уважено и
претендираните суми са присъдени в полза на заявителя-въззивник пред настоящата
инстанция.
За така издадената заповед за изпълнение длъжникът е
уведомен на 27.02.2012 г.
В срока по чл.414 ГПК – на 12.03.2012 г. длъжникът е
подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, и на ищеца е
указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок.
Указанията са достигнали до последния на 04.12.2012 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 04.05.2012 г.
Следователно обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
С решение от 02.12.2016 г., постановено от СРС, І ГО,
30 с-в, по гр.д.№ 22351 по описа за 2012 г. е отхвърлен иска по чл.422 ГПК,
предявен от „Т.С.” ЕАД, да бъде признато за установено, че М.Д.В. дължи
сумата в размер на 3 046,78 лв. - главница,
представляваща стойността на доставена, но неплатена топлинна енергия за
периода от м.01.2008 г. до м.04.2011 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“******, абонатен № 043998, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК –18.01.2012 г. до
окончателното й изплащане; както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 693,23
лв., представляваща лихва за забава
от 02.03.2008 г.- 23.12.2011 г. върху главницата, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 1237 по описа за 2012 г. на СРС,
ІІІ ГО, 84 с-в.
За да стори това, СРС е приел, че М.В. няма качеството
на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, защото е наемател на
общински имот.
Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД
като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Спорно по делото е обстоятелството, е ли ответникът /в
производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно негово ли е задължението
за заплащане стойността й.
Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът
на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, потребител на
енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или
титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва ел. или топлинна
енергия.
В тежест на ищеца по положителния установителен иск е
да докаже, че ответника е потребител на ТЕ. В този смисъл са и били указанията
на СРС в доклада по делото. Във връзка с доклада на съда и разпределението на
доказателствената тежест, ищецът не е направил доказателствени искания и
съответно не е представил доказателства.
Този факт не е установен и от изслушаните и приети по
делото СЧЕ и СТЕ, тъй като в тях този въпрос не е обсъждан/нямало е така
поставена задача от ищеца/.
С оглед приетото в ТР 2/17
г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената
на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
Видно от представените с исковата молба писмени
доказателства, липсват данни партидата да се води на М.Д.В.. В списъка към
протокола, обективиращ съгласието на живущите в сградата, където се намира
процесния отопляем имот – ап.125 е посочено едно трето за процеса лице – Д.П.В..
Декларацията е попълнена от Е.С.В., което е посочила като адрес- ап.125. Липсва
сключен договор между топлопреносното предприятие и ответницата М.В. за продажба на топлинна енергия за битови
нужди.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 30 с-в е правилно и като такова ще следва да
бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски
и такива няма да бъдат присъдени.
Въззиваемата претендира разноски и такива са били
сторени в размер на 600 лв. за
адвокатско възнаграждение.
С молба от 03.05.2019 г. въззивника е направил
възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Като се има предвид, че от въззивника се претендира да
му бъде присъдено вземане в размер на 3 740,01лв./чл.7,ал.2,т.2 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения/
Освен това от пълномощника на въззиваемата са
извършени само действия по изготвяне на отговора по исковата молба; процесуално
представителство в о.с.з. не е било сторено, определя адв. възнаграждение в
размер на 300 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.12.2016 г., постановено от СРС, І ГО, 30
с-в, по гр.д.№ 22351 по описа за 2012 г., изцяло.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на М.Д.В.,
ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** - адв. Е.Г., разноските пред въззивната инстанция в размер на 300
лв.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: