РЕШЕНИЕ№….
Гр. София, 17.06.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV Д състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Калина Станчева в. гр.
д. № 5286 по описа за 2021 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20233826 от
23.10.2020 г. на СРС, 144-ти състав, постановено по гр. д. № 49692/2018 г., първоинстанционнният
съд е осъдил ответника Г. Ф. на основание чл. 557, т. 2, б. „А“ КЗ да заплати
на ищеца П.Г.И. сума в размер на 500 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от реализирано на 10.10.2017 г. около 13.36 часа по
второкласен път км. разклон за село
Мраморен в посока гр. Оряхово – гр. Враца на прав участък ПТП между лек
автомобил „Пежо 407“ с рег. № ******* , управляван от П. Л.П. и лек
автомобил ‚“Пежо 1007“ с рег. № *******, управляван от Б.Л.Г., при което за П.Г.И.
са настъпили неимуществени вреди - дифузна травма - удар в областта на главата
и от там оток на мозъка от удара - церебрален едем/оток, с непосредствена към
или след удара загуба на съзнание за минути, гадене и повръщане, силно главоболие
и замрежено зрение, унес и дезориентиране за време и място, с нистагъм на дясно
око - трепет на очните ябълки, хематом в челната област с големина на топка за
голф, ведно със законовата лихва за забава от датата на поканата – 29.03.2018
г. до окончателното изплащане, като искът за разликата над уважения размер от
500 лева до пълния размер на претенцията от 15 000 лева, е отхвърлен. Съдът не
е присъдил разноски на страните, тъй като приел, че такива не се дължат по
компенсация.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ответника – П.
Л.П..
Недоволен
от решението останал ищецът П.Г.И., поради което подал въззивна жалба в срока
по чл. 259 ГПК, чрез адв. А.М. от САК, срещу решението на първия съд, в частта,
с която СРС е отхвърлил иска на ищеца за разликата над 500 лева до претендираната
сума от 15 000 лева. В жалбата са изложени съображения, че в атакуваната
част решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че инцидентът е станал
само по причина поведението на водача П.П. на пътя. Последният нарушил разпоредбите на чл. 20 и чл. 21 от ЗДвП, защото при предприемане на маневра за изпреварване, не се е съобразил с
характера и интензивността на движението, с особеностите на пътната настилка, с
двете „Т-образни“ кръстовища и със знаците, ограничаващи скоростта. Позовава се
на показанията на свидетеля Л.И., съгласно които водачът Б.Г.е спряла на знака
„Стоп“, огледала се е и едва след това е предприела завой наляво. Счита, че
съдът е определил изключително занижен размер на обезщетението с оглед
търпените неимуществени вреди. Позовава се на съдебна практика на САС. Отправя
молба до въззивния съд да отмени съдебното решение в оспорената част и да уважи
претенцията на ищеца в цялост.
Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
В
срока за отговор на жалбата е постъпило становище от страна на третото лице –
помагач на страната на ответника – водачът П. Л.П., в което са изложени
аргументи за нейната неоснователност. Твърди се, че правилно и в унисон с
приобщените доказателства е прието от първия съд, че вина за ПТП-то има и Б.Г.,
управляваща „Пежо 407“, която е навлязла на път без предимство, без да се
увери, че няма да затрудни движението на вече започналия изпреварване друг
водач – П.П.. На следващо място, обосновано е прието, че, ако ищецът П.И. имал
предпазен колан, същият не би получил травма, като това поведение съставлява
причиняване на увредата в размер на 50 %. Намира присъденото обезщетение за
справедливо определено. Не претендира разноски.
По
делото е постъпила и насрещна въззивна жалба от ответника Г. Ф., чрез гл. юрк.
Н. П., с която решението на първостепенния съд се обжалва в частта, с която
искът по чл. 557 КЗ е уважен за сумата от 500 лева. Изразява се несъгласие с
претенциите на ищеца, поддържани и с депозираната от него въззивна жалба. Сочи
се, че ищецът не е бил пациент на МБАЛ Враца, а издаденият печат на амбулаторен
лист, представен от ищеца, изхождал от Варна. Оспорва СМЕ по делото, тъй като
липсват медицински доказателства за уврежданията на ищеца. Оспорва се и
заключението по САТЕ. С оглед изложеното, моли въззивния съд да отмени
решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло
иска на ищеца. Претендира разноски за юрисконсулт и за двете съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от
въззивника ищеца П.И., чрез адв. А. М., с който се твърди неоснователност на
същата. Признава, че наистина ищецът не е бил пациент на МБАЛ Враца, но и
оспорва някога това да е твърдяно. Поддържа, че водачът П. управлявал
автомобила с превишена за пътния участък скорост. Според заключението на САТЕ
маневрите от двамата водачи са предприети почти едновременно. Посочва, че
водачът Б.Г.не би предприела маневрата, ако нейната лента е заета от друг
автомобил. С оглед изложените доводи, моли насрещната въззивна жалба на
ответника да бъде оставена без уважение. Във връзка с разглеждането на
последната претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА.
По
делото е постъпила и частна жалба от ищеца П.Г.И., чрез адв. А. М. от САК,
срещу определението на СРС от 24.02.2021 г., с което е оставена без уважение
молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските.
Счита, че неправило ответникът не е осъден за такси и разноски, от една страна,
а от друга, неправилно са компенсирани разноските, представляващи адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл. 38 ЗА. Твърди се, че правната помощ,
оказана на ищеца в хода на първоинстанционното производство, е безплатна такава
– арг. от чл. 38, ал. 2 ЗА, с оглед което разноски се дължат не на ищеца пряко,
а на неговия процесуален представител – в случая на адвокат М.. В обжалвания
акт на СРС липсвали определени размери на възнагражденията на адвоката и
юрисконсулта, които съдът компенсирал, което затруднявалото проверката за
правилността на възприетото от съда. С оглед дадените мотиви, отправя молба до
въззивния съд да отмени атакуваното определение, като се произнесе на свой ред
и осъди ответника да заплати в полза на адв. А М., сторените разноски за
адвокатски хонорар по повод оказана от последния безплатна правна помощ на
ищеца в рамките на първоинстанционното производство.
Съдът, като взе
предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по
реда на въззивната проверка, приема за установено следното:
СРС
се е произнесъл по иск с правно основание чл. 557, т. 2, б. „А“ от КЗ.
По
делото е безспорно установено, че към датата 10.10.2017 г. – процесният лек
автомобил – „Пежо 407“ с рег. № ******* , управляван от третото лице-помагач П.
Л.П. е бил без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото
по делото са ангажирани доказателства за сключена застраховка, но с начален час
от 15.30 часа от 10.10.2017 г. до 09.10.2018 г. 23.59 часа или конкретно към
процесния момент /около 13:36 часа на 10.10.2017 г./ такава реално няма.
По
делото е установено, че на 10.10.2017 г., около 13:36 часа, в светлата част на
денонощието, на път 2-15 от 14 + 535 км. разклон за с. Мрамор в посока гр.
Оряхово – гр. Враца на прав участък без неравности, чист, сух, е настъпило
произшествие между лек автомобил „Пежо 407“, с рег. № *******,
движещ се с 79 км/ч и лек автомобил „Пежо 1007“, с рег. № *******, със скорост на движение 28 км/ч.,
като последните се сблъскали, с което на ищеца П.Г.И. били причинени
неимуществени вреди, доколкото последният се возел до шофьора, на предната
дясна седалка на единия автомобил - „Пежо 1007“.
Не
се спори между страните още, че в лекия автомобил „Пежо 1007“, с рег. № *******, управляван от свидетеля Б.Г., са
пътували още ищецът П.Г.И. /предна дясна седалка/ и свидетелят Л.И. Г. /на
задната седалка/, а в другия автомобил - „Пежо 407“, с рег. № *******, управляван от помагача П. Л.П., пътувал
още свидетелят Б.П.А./предна дясна седалка/.
Видно
от заключението по допуснатата САТЕ, включително допълнително назначената
експертиза, от техническа гледна точка причините за настъпване
на процесното ПТП, са както следва: поведението на водача на лек автомобил
„Пежо 1007“, който е навлязъл на път 2-15 без да пропусне извършващия маневра
изпреварване в този момент друг автомобил „Пежо 407“, както и поведението на
водача на лек автомобил „Пежо 407“, който се е движил със скорост 79 км/ч, като
при движение със скорост 60 км/ч, същият е имал възможност да предотврати удара
при аварийно задействане на спирачната уредба в момента, в който лек автомобил
„Пежо 1007“ е навлязъл на път 2-15. Установено е още, че лекият автомобил „Пежо
1007“ е оборудван фабрично със следните колани: два броя триточкови инерционни
колани на предните седалки и два броя триточкови инерционни колани на задните
седалки. Водачът на лек автомобил „Пежо 407“ е започнал маневра за изпреварване
при наличие на единична прекъсната линия, позволяваща извършването на
маневрата, като същият се е движел по път с предимство. Ако водачът на лек
автомобил „Пежо 1007“ беше изчакал преминаването на лек автомобил „Пежо 407“,траекториите
на двете превозни средства нямаше да се пресекат и удар между тях нямаше да
настъпи.
В
хода на първоинстанционното съдебно производство са събрани устни
доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Л.И. Г., Б.П.А.и И.Г.И..
Свидетелят И., брат на ищеца, споделя пред съда, че дъщерята на шофьорката Б.Г./тази,
която не била в автомобила/, му се обадила да му каже, че са направили
катастрофа. Видял брат си в болницата, последният чакал пред кабинет на лекар –
в съзнание, но стресиран и объркан след катастрофата. Пазел равновесие, но му
се виело свят, имал лек оток на дясната страна. Сочи, че брат му бил 10 дни на
обезболяващи и не ходел на работа. Потвърждава, че
брат му е закаран в „Бърза помощ“ в болницата в гр. Враца, като уточнява, че
става на дума за държавната болница.
Свидетелят очевидец А., возещ се при водача на МПС „Пежо
407“, разказва, че по време на предприета маневра по изпреварване от страна на
водача на автомобила, в който се возел, на пътя излязла друга кола, която ги
„засякла“, тоест ударила. След известен първоначален шок, свидетелят обърнал
внимание на колегите, които били добре. След това отишъл до другата кола, взела
участие в инцидента, за да се увери, че и там всички пътуващи се чувстват
добре. Обяснява, че процесното кръстовище било „Т-образно“. Разказва, че в
колата, управлявана от третото лице - помагач, пътували общо 4 човека. Ударът
бил страничен, а колата, в която свидетелят А. пътувал, била ударена вляво,
откъм шофьора.
Свидетелят Г. посочва, че пътувала в колата, идваща от с.
Мрамор, и управлявана от Б.Г.. Изпуснала си телефона, като видяла другата кола,
която „летяла“ към тях. Твърди, че колата, в която тя се возела, се движела
само в собствената лента на пътя, като насрещният автомобил, който се движил
срещу тях бил комби. Поддържа, че колата им била ударена повече от половината в
средата отпред и лявата част около гумите, фара. Обяснява пред съда, че й
станало зле, поради което случайно минаваща кола я закарала до болницата.
По делото е разпитано и третото лице - помагач П. Л.П.,
служител на МВР, в чийто разказ се сочи, че действително на процесната дата се
возил в личния си автомобил, заедно със свои колеги, понеже заедно се връщали
от работа. Обяснява, че при предприемане на маневра за изпреварване, внезапно
на пътното платно се появил другият автомобил - „Пежо 1007“, който завивал
надясно от самия разклон.
По делото е представена медицинска документация касателно
здравословното състояние на ищеца П.Г.И., видно от която той има повърхностна
травма на окосмената част на главата, дифузна травма на главния мозък и
травматичен церебрален едем. Анамнезата сочи, че ищецът И. след претърпения
инцидент получил позиви за гадене и повръщане, силно главоболие и замрежено
зрение.
По делото е приобщено и експертно заключение по
допуснатата СМЕ, съгласно която претърпените от ищеца травми се намират в
причинна връзка с процесния инцидент от 10.10.2017 г. Констатирано е, че ищецът
е търпял болки и страдания в продължение на два месеца, от които през първите
10 дни болките са били по-интензивни в областта на главата, а след 2-месечен
период от време болките постепенно са намаляли и отзвучали. СМЕ дава данни, че
при ПТП-то е реализиран челен удар, като най-вероятно ищецът не е бил с
правилно поставен предпазен колан, предвид получените увреждания в областта на
главата и липсата на травма в гръдния кош от употреба на обезопасителния колан.
В заключението по експертизата е констатирано на последно място, че при челен
удар, правилно поставения обезопасителен колан задържа тялото към седалката, с
което предпазва главата на пътника от травма, тоест в случая, ако ищецът е бил
с предпазен колан е могъл да предотврати или поне значително да намали
настъпилите върху тялото му увреждания.
Други относими доказателства в хода на производството не
са ангажирани.
При така
установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. III г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на IV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на IV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на IV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на IV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение, той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Атакуваното решение е валидно постановено и допустимо.
Въззивният състав намира, че решението е постановено, при изяснена от СРС
фактическа обстановка.
По съществото на двете жалби и във връзка с оплакванията
на ищеца, от една страна, и ответника, от друга, срещу атакуваното решение,
въззивният съд намира следното:
Правната норма, регламентирана в чл. 557, ал. 1, т. 2, б.
"а" КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да
предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу Гаранционния Ф.,
когато деликтната отговорност на виновния причинител на вредоносния резултат не
е била обезпечена чрез сключване на договор за задължителна застраховка
"Гражданска отговорност“. Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на Гаранционния Ф. за заплащане на обезщетение на
увреденото лице за причинени неимуществени вреди, обхваща следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. делинквентът виновно да е увредил ищеца,
като му е причинил неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка
причинно-следствена връзка с противоправното поведение; 2. травматичните
увреждания да са причинени при ПТП, при което е участвал водач на МПС без
сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност"
на автомобилистите и 3. да са настъпили твърдените имуществени и неимуществени
вреди. Последните обстоятелства подлежат на доказване при условията на пълно и
главно установяване от страна на ищеца, а ответникът от своя страна и при
доказване на последното, следва да докаже фактите, на които основава своите
възражения.
Безспорно е доказано по делото настъпването на процесното
събитие на 10.10.2017 г., механизмът му - виновно поведение от страна и на
двата участващи в него леки автомобила, и двете марка „Пежо“, вина и на двамата
водачи на леките автомобили, в това число и на водача на „Пежо 407“ П. Л.П.,
както и причинените увреждания на ищеца и причинната им връзка с деянието.
Въззивната инстанция в настоящия си състав намира, че
макар поведението на водача на „Пежо 407“ П. Л.П., да не е единствена и
самостоятелна, а също така и основна причина за настъпването на инцидента през
м.10.2017 г., същият е нарушил императивни разпоредби на ЗДвП, с което е
допринесъл за реализиране на удара. Съгласно новелата на чл. 20 от ЗДвП
водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които
управляват, и при избиране скоростта на движението на МПС-то да се съобразяват
с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат
пред всяко предвидимо препятствие, както и да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Според
разпоредбата на чл. 25 от ЗДвП водач на МПС, който ще предприеме каквато и да е
маневра, като например да заобиколи МПС, да излезе от реда на паркираните
превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по
платното за движение, в частност, за да премине в друга пътна лента, да завие
надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да
започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за
участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават
покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение,
посока и скорост на движение.
Водачът П. е нарушил именно гореспоменатите разпоредби на
ЗдвП, както обосновано е прието и в обжалваното съдебно решение, доколкото той
не се е отказал от реализиране докрай на предприетата маневра, при непроменена
скоростна величина, като вещото лице по САТЕ нарочно е посочило, че вина за
инцидента има и лицето П., като ако водачът е имал скорост на движение по-ниска
/60 км/ч/ , то в този случай последният би разполагал с възможността да
предотврати удара при аварийно задействане на спирачната уредба в момента, в
който лек автомобил „Пежо 1007“ е навлизал на път II-15.
Като се позовава на експертните заключения на САТЕ и
допълнителна САТЕ, въззивната инстанция приема, че по-голяма вина за процесния
инцидент има водачът на „Пежо 1007“ - Б.Г., при която е пътувал и ищецът,
доколкото лекият автомобил се е движел по път без предимство, а освен това при
управлението на лекия автомобил Г., навлизайки по път II -15, не е пропуснала
преминаването на извършващия маневра „изпреварване“ в същия момент „Пежо 407“,
като именно по този начин траекториите на движение на двата автомобила са се
пресекли и се е стигнало до съприкосновението. Както се посочи вече по-горе
вина за инцидента обаче има и водачът на „Пежо 407“ - П.П., в който смисъл са
ескпертните заключения и част от свидетелските показания по делото /свидетелят Л.И./.
По делото са ангажирани безспорни доказателства за
търпените от ищеца П.И. вреди от нематериален характер, за тяхната
продължителност и интензитет. Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в
правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968
г. понятието "справедливост" по смисъла начл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
При определяне на заместващо обезщетение следва да се
вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП ищецът е претърпял
увреждане от повърхностен характер на окосмената част на главата. Дифузна
травма на главния мозък и травматичен цеберален едем /оток/. От СМЕ е
затвърдена констатацията за получените увреждания, като е намерена причинната
връзка между инцидента и настъпването на същите. Вещото лице изяснява, че
общият лечебен и възстановителен период е продължил около 2 месеца, като през
първите 10 дни ищецът е търпяла болки и страдания с по-висок интензитет. В
съдебно заседание вещото лице е посочило, че причинената на ищеца травма не е
голяма, доказателство за което е издаването само на един брой амбулаторен лист.
Сочи, че всяка травма представлява опасност /всяко едно комоцио/, но процесната
не е от характер да представлява опасност за живота на пострадалия. Посочва на
съда, че наред с това, ако ищецът имаше поставен предпазен колан,щеше да
избегне претърпяното увреждане. В този случай можеще да получи травма на
гръдния кош, но не и на главата.
При обсъждане на приетите като компетентно изготвени СМЕ,
настоящият съдебен състав възприема изцяло направените доказателствени (фактически)
изводи, тъй като те са изготвени след преценка на всички събрани по делото
доказателства, като вещото лице е отговорило подробно на всички поставени
релевантни въпроси, в това число и в съдебната зала.
От показанията на свидетеляИ.И., брат на ищеца, се
установява, че последният се е оплаквал от виене на свят, гадене, изпитване на
обща уплаха и стрес след катастрофата. Ищецът имал лек оток на лицето, изпитвал
болка в областта на дясното рамо от натъртване, имал оток около 10 дни, приемал
обезболяващи. В очите ищецът получил премигване поради изживяната стресова
ситуация. Разказът на свидетеля И. се подкрепя и от експертното становище по
СМЕ, съгласно която ищецът е получил травматични увреждания в областта на
теменната, окосмена част на главата и силни болки, като е изпитвал и уплаха.
Посочено е, че ищецът е търпял болки и страдания в продължение на два месеца,
от които през първите 10 дни болките са били по-интензивни в областта на
главата, а след 2-месечен период от време болките постепенно са намаляли и
отзвучали, няма данни за ежедневни битови нужди ищецът да не е могъл да се
справя сам, респективно да е имал нужда от помощта на своите близки.
Съдът приема за достоверни субективните възприятия на
свидетеля, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства -
арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са,
потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като
субективните възприятия за последиците върху физическото състояние и психиката
на ищеца и преживените вследствие на инцидента болки и страдания са
непосредствени, а наличието на роднинска връзка между свидетеля И. и ищеца
съдът намира, че не компрометира разказа на първия.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд
приема, че за установените в процеса на доказване травматични увреждания
заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от противоправното
поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер на 2 000 лв. В този
смисъл съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на процесното застрахователно събитие - края на 2017 г., и
наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика
справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни
травматични увреждания (повърхностна травма на окосмената част на главата,
дифузна травма на главния мозък, травматичен церебрален оток; при общ лечебен и
възстановителен период от 2 месеца, като през първите 10 дни болките са били
значително по-силни и интензивни в областта на главата), настоящата съдебна
инстанция приема, че заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и
страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 2 000
лева.
Настоящщият състав на въззивния съд, при съобразяване с
опитните правила, взема предвид и правнорелевантния факт, че при настъпване на
процесното ПТП пострадалият неминуемо е изживял изключително силен стрес, шок и
уплаха при удара от идващото право срещу тях МПС.
Основателно е обаче релевираното в отговора на исковата
молба възражение от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца
(т. нар. "компенсация на вини", уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да
се определи дали е налице съпричиняване на вредоносните последици, респ.
степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е
необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП.
Процесуалното задължение /доказателствената тежест/ за установяването на този
правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това частично
правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно /несъмнено,
безспорно/ съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1
ТПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.
290 ТПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о.,
ТК; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение
№ 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 99 от
8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 169 от
2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК и пр.
От приетите от първостепенния съд като компетентно
изготвени СМЕ и САТЕ, извършили подробен анализ на всички събрани по делото
доказателства, вкл. медицинска документация, констативен протокол за ПТП с
пострадали лица и свидетелските показания се установява, че ищецът, пътуващ на
предна дясна седалка на МПС „Пежо 1007“, управлявано от Б.Г., е бил без
поставен предпазен колан, макар лекият автомобил фабрично да е обезпечен с
наличието на такъв. В случай, че ищецът пътуваше с поставен предпазен колан,
последният нямаше да получи процесиите травми и увреждания в областта на
главата. Заключенията на двете експертизи за горните фактически обстоятелства
са категорични.
Действително изводът за наличие на съпричиняване на
вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото
обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква
доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействие на увреденото
лице, с които то обективно да е способствало за появата на вредоносния
резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило.
Същевременно само по себе си и обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник
в колата не е ползвал обезопасителен колан не е достатъчно, за да бъде приложен
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а следва да бъдат ангажирани категорични доказателства,
че настъпилите с оглед механизма на конкретното ПТП вреди, не биха се появили,
или биха били в по- малък обем, ако пострадалият е ползвал такъв предпазен
колан, каквито доказателства, ангажирани съобразно въведената с чл. 154, ал. 1
от ГПК доказателствена тежест и по предвидения в ГПК ред за събирането им по
делото, както се посочи по-горе, са налице. Ищецът е пътувал без поставен
предпазен колан, а това обстоятелство е причинило и способствало получените от
него телесни увреждания да са с такъв именно интензитет.
Ищецът П.И. не се е съобразил с императива на чл. 137а ЗДвП, като е пътувал без поставен обезопасителен колан, с какъвто процесното
„Пежо 1007“ е бил оборудван. При така изяснените правнорелевантни факти, при
съобразяване с казуалния принос на всички участници в процесното ПТП,
настоящият съдебен състав достига до правния извод, че пострадалият чрез своето
противоправно поведение е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес с 3/10
за настъпване на противоправния резултат, поради което определеното
застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 2
000 лв. следва да бъде намалено с 30%, което възлиза на сумата от 600 лв. (2
000 лв. х 30%) или ищецът следва да получи сумата от 1 400 лева.
Въз основа на така приетите за установени факти по делото
и изложените правни доводи първоинстанционното решение трябва да бъде отменено
в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 557, ал. 1,
т. 2 б. "а" КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди е отхвърлен над
сумата от 500 лв. до 1 400 лв., като въззивната инстанция трябва да го уважи до
този размер, респективно потвърдено в частта, в която искът е уважен до размер
от 500 лева, както и в частта, в която искът е съответно отхвърлен за разликата
над уважения от въззивната инстанция размер от 1 400 лева до пълния предявен
размер от 15 000 лева.
С оглед горевъзприетото, насрещната въззивна жалба,
депозирана пред въззивната инстанция от страна на ответника, е неоснователна и
като такова следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
Предвид изход на спора съдебното решение на
първоинстанционния съд подлежи на ревизия и в частта на разноските.
В полза на процесуалния представител на ищеца се следват
разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в рамките
на първоинстанционното производство. Доколкото в мотивите към т.1 на ТР № 6/12
г. на ОСГТК на ВКС е прието, че договорът за адвокатска услуга се сключва между
клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване, т.е. липсата на писмен
договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че
учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита
ще бъде предоставена безплатно. Самото договаряне на осъществяваната правна
помощ като безплатна не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по
делото, като изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл. 38 ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по
чл. 38 ал. 2 ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36 ал. 2 ЗА
и заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, и
липса на данни, които да го опровергават. Ето защо в случая и съразмерно с
уважената част на ищцовата претенция, е налице отговорност на насрещната страна
за разноски, съобразно правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК, като ответникът Г. Ф. дължи
на адв. А.М. от САК, на основание чл. 38 ЗА сумата в размер на 328 лева,
изчислена на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ и при съобразяване практиката
на ВКС за изчисляване размера на адвокатския хонорар при оказана безплатна
правна помощ - вж. Определение № 7 от 17.01.2022 г., по т.д. № 339/2021 г. на
ВКС, първо търг. отд.
Съобразно горепосоченото правило на адв. М. Г. от ПАК се
следват и разноски за въззивната инстанция за осъществена безплатна правна
помощ и съдействие в размер отново на сумата от 328 лева.
Претенцията адв. М. Г. за присъждане на адвокатски
хонорар за депозиране на отговор по насрещната въззивна жалба е неоснователно.
При преценката по въпроса коя е конкретната правна норма от предвидените с
Наредба № 1/2004 г., приложима за всеки отделен случай, отправна точка
съставляват предметът и обхватът на договорената да бъде предоставена правна
помощ. Основен критерий в тази насока предоставя източникът на правоотношението
между клиента и адвоката, т.е. сключеният между тях договор за правна защита и
съдействие. В разглеждания случай страните са уговорили, че предмет на договора
между П.Г.И. и адвокат А.М. от САК, последният преупълномощул адв. М. Г. от
ПАК, е оказване на правна защита и съдействие, доколкото не е налице изрично
ограничаване на вида съдействие. Обхватът на учредената за пълномощника
представителна власт и възложена защита не са ограничени едва до изготвянето на
писмен отговор по насрещната жалба по смисъла на чл. 9, ал. 1 НМРАВ. Съдържанието
на правоотношението, отнесено към предмета на възложеното от страната на
адвоката му дело и цената на иска, сочат, че при определяне размера на
минимално дължимото на пълномощника възнаграждение, приложима е новелата на чл.
7, ал. 2, т. 2 НМРАВ. Съобразно последната, минималният размер на адвокатското
възнаграждение в случая е 328 лв.
В полза на ответника Г. Ф. на основание чл. 78, ал. 3 вр.
ал 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП се дължат разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска, както за сторените пред СРС, така и за тези,
направени пред въззивния съд. Ищецът следва да заплати в полза на ответника
сумата от 326,67 лева - разноски, сторени пред първоинстанционния съд, при
определен служебно от съда размер на юрисконсултското възнаграждение от 200
лева с оглед предмета на делото и ангажираните процесуални усилия от страна на
представителя на ответното дружество, както и сумата от 90,67 лева -
представляваща деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение /100 лева/,
направени от ответника пред СГС.
Доколкото насрещната въззивна жалба на ответника е
оставена от настоящата инстанция без уважение, то и на това основание разноски
на ответника не се дължат.
Тъй като въззивникът-ищец е бил освободен от заплащане на
държавна такса, ответникът Г. Ф. трябва да бъде осъден по правилата на чл. 78,
ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК да заплати в полза на СРС държавна такса
за разглеждане на исковете пред първата инстанция в размер на 600 лв., както и
общо 500 лева, платени от бюджета на съда депозити за вещи лица по СМЕ И САТЕ,
а в полза на СГС сумата от 290 лв. - държавна такса за въззивното производство
по депозираната от ищеца въззивна жалба.
По частната жалба на ищеца П.Г.И. по чл. 248 ГПК:
Предвид гореизложеното по повод изхода по същество от
правния спор, то вече стана ясно, че частната жалба на ищеца П.И. се явява
основателна, респективно, определението на СРС от 24.02.2021 г., обективирано в
акт „решение“, с което е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 248 ГПК
за изменение на решението в частта на разноските, следва да бъде отменено.
Вместо това в полза на адв. А. М. следва да се присъдят сторените разноски за
оказана безплатна правна помощ в полза на ищеца в размер на 328 лева. Наред с
това, както правилно е посочил ищецът в молбата СИ по чл. 248 ГПК на основание
чл. 78, ал. 6 вр. ал. 1 ГПК ответникът действително трябва да заплати следните
разноски: в полза на бюджета на СРС сума в размер на 600 лв. - държавна такса,
както и 500 лева - платени от бюджета на съда депозити за вещи лица по СМЕ И
САТЕ.
Така
мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20233826
от 23.10.2020 г. на СРС, 144-ти състав, постановено по гр. д. № 49692/2018 г., в
частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска на П.Г.И. срещу Г. Ф.
с правна квалификация по чл. 557, т. 2, б. „А“ КЗ, за разликата над сумата от
500 лева до уважения от въззивната инстанция размер от 1 400 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от реализирано на 10.10.2017
г. около 13.36 часа по второкласен път II-15, 14 + 538 км., разклон за село Мраморен в посока гр. Оряхово - гр. Враца на
прав участък, ПТП, между лек автомобил „Пежо 407“ с per. № *******, управляван от П. Л.П. и лек автомобил ,“Пежо
1007“ с per. № *******, управляван от Б.Л.Г.,
при което за ищеца П.Г.И. са настъпили неимуществени вреди - дифузна травма -
удар в областта на главата и оттам оток на мозъка от удара - церебрален едем
/оток/, с непосредствена към или след удара загуба на съзнание за минути,
гадене и повръщане, силно главоболие и замрежено зрение, унес и дезориентиране
за време и място, с нистагъм на дясно око - трепет на очните ябълки и хематом в
челната област с големина на топка за голф, ведно със законовата лихва за
забава от датата на поканата - 29.03.2018 г. до окончателното изплащане, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. Ф., ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 557, т. 2,
б. „А“ КЗ на П.Г.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, сумата над 500
лева до 1 400 лева (или още 900 лева), представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от реализирано на 10.10.2017 г. около 13.36 часа по второкласен път II-15, 14 + 538 км., разклон за село Мраморен в посока гр. Оряхово - гр. Враца на
прав участък, ПТП между лек автомобил „Пежо 407“ с per. № *******, управляван от П. Л.П. и лек автомобил ,“Пежо
1007“ с per. № *******, управляван от Б.Л.Г.,
при което за ищеца П.Г.И. са настъпили неимуществени вреди - дифузна травма -
удар в областта на главата и оттам оток на мозъка от удара - церебрален едем
/оток/, с непосредствена към или след удара загуба на съзнание за минути,
гадене и повръщане, силно главоболие и замрежено зрение, унес и дезориентиране
за време и място, с нистагъм на дясно око - трепет на очните ябълки и хематом в
челната област с големина на топка за голф, ведно със законовата лихва за
забава от датата на поканата - 29.03.2018 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20233826
от 23.10.2020 г. на СРС, 144-ти състав, постановено по гр. д. № 49692/2018 г.,
в частта, с която е уважен искът на П.Г.И. срещу Г. Ф. с правна квалификация по
чл. 557, т. 2, б. „А“ КЗ, за сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от реализирано на 10.10.2017 г. около 13.36 часа по
второкласен път II-15, 14 + 538 км.,
разклон за село Мраморен в посока гр. Оряхово - гр. Враца на прав участък, ПТП
между лек автомобил „Пежо 407“ с per. № *******, управляван от П. Л.П. и лек автомобил, “Пежо 1007“ с per. № *******, управляван от Б.Л.Г., при което за ищеца П.Г.И.
са настъпили неимуществени вреди - дифузна травма - удар в областта на главата
и оттам оток на мозъка от удара - церебрален едем /оток/, с непосредствена към
или след удара загуба на съзнание за минути, гадене и повръщане, силно
главоболие и замрежено зрение, унес и дезориентиране за време и място, с
нистагъм на дясно око - трепет на очните ябълки и хематом в челната област с
големина на топка за голф, ведно със законовата лихва за забава от датата на
поканата - 29.03.2018 г. до окончателното изплащане, КАКТО и в частта, с която
горепосоченият иск е отхвърлен като неоснователен за разликата над уважения от
въззивната инстанция размер от 1 400 лева до пълния размер на предявената
претенция на ищеца от 15 000 лева.
ОСЪЖДА П.Г.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, да заплати на Г. Ф., ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** следните: сума в размер на 326,67,
представляваща разноски, направени пред СРС, както и 90,67 лева - разноски,
сторени пред СГС.
ОСЪЖДА Г. Ф., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
на адв. М.Г. от ПАК, преупълномощена от адв. А.М. от САК, с адрес: ***, на
основание чл. 38 ЗА сумата в размер на 328 лева - разноски за оказана безплатна
правна помощ и съдействие пред СГС, а на основание чл. 78, ал. 6 вр. ал. 1 ГПК
да заплати в полза на бюджета на СГС сумата от 290 лв. - държавна такса за
въззивното производство по депозираната от ищеца въззивна жалба.
ОТМЕНЯ определение №
51819/24.02.2021 г., /назовано „решение“/ на Софийски районен съд, 144-ти
състав, постановено по делото и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Г. Ф., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
адв. А.М. от САК, с адрес: ***, на основание чл. 38 ЗА сумата в размер на 328
лева - разноски за оказана на ищеца безплатна правна помощ и съдействие пред
СРС.
ОСЪЖДА Г. Ф., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 вр. ал. 1 ГПК следните: в полза на бюджета на СРС сума
в размер на 600 лв. - държавна такса, както и 500 лева - платени от бюджета на
съда депозити за вещи лица по СМЕ И САТЕ.
Решението е постановено при участието на П. Л.П. като
трето лице помагач на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.