Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.02.2022 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9104 по
описа за 2020 год., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение от 23.06.2020
г., постановено по гр.дело № 60956/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 47 състав,
е прието за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *****, срещу Л.Д.П., с ЕГН **********,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1, във
връзка с чл.422 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД, че Л.Д.П., с
ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *****, сумата от 1296,75 лева
главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода
от м.03.2015 г. до м.04.2017 г. за реално потребена енергия, отразена в общи
фактури, 156,81 лева, лихва за забава за периода от настъпване на изискуемостта
на всяко едно месечно вземане след м.03.2015 г. до 02.02.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК- 15.02.2018 г. до окончателното й плащане, като са отхвърлени исковете
до пълните предявени размери. С решението на съда е осъдена Л.Д.П., с ЕГН **********, да заплати на Т.С.”
ЕАД, с ЕИК *****, на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски,
съобразно с уважената част от исковете, в размер на 832,25 лв. в исково и 68,87
лв. в заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от Л.Д.П., подадена чрез назначения й особен
представител по делото адв.С.С., с която се обжалва постановеното решение на
СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове. В жалбата са
изложени доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона по съображения
изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата инстанция да отмени
решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с
което исковете да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С."- ЕАД, гр.София, чрез юрк.Г.Ч.оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда
жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение, в
обжалваната част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235,
ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от ищеца „Т.С." ЕАД, *** срещу
ответницата Л.Д.П. установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са
уважени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон. За
да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, както и че същата е изпаднала
в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е
срочно.
Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. В
обжалваното съдебно решение са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното
съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Неоснователни
са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция.
В случая ответницата не е оспорила нито едно от тези доказателства в
предвидените за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е
оспорила заключенията на вещите лица по приетите съдебно- техническа и съдебно-
счетоводна експертиза, не е ангажирала доказателства, включително и такива оборващи
представените и ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи
установените с последните факти и обстоятелства по делото.
На
следващо място съдът приема, че спорният
по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен състав намира, че в тази насока от
страна на ищеца по делото е било проведено успешно доказване, поради следните
съображения:
Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ и §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребител,
респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо
лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.дело №
2/2017 г., ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат
и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 от ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ/ и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153, ал.1 от ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия
за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на
принципа за договорна свобода, регламентиран в чл.9 от ЗЗД и приложим както за
гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 от ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Съдът приема, че източник на едно облигационно договорно отношение може
да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.
Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях
съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила на облигационното
право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни
волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на
топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия,
сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика. Независимо как ще бъде дефинирана правната същност на подобна
хипотеза, е несъмно, че тази втора хипотеза влиза в действие, само когато не е
налице първата – обвързване чрез изричен писмен договор, което е нормалният и
желан от закона начин на уреждане на отношенията между две равнопоставени
страни според тяхната свободна воля. За наличието на такъв писмен договор не е от
значение дали писменото съгласие и на двете страни е обективирано в един общ
документ, наименован „договор“, а е достатъчно всяко от насрещните
волеизявления да бъде закрепено в отделен писмен акт и да достигне до знанието
на насрещната страна. Такъв именно е и настоящия случай.
В процесния случай безспорно е
обстоятелството, че ответницата Л.Д.П. е била настанена, със заповед от 22.12.2009 год., издадена от Кмета на СО- район
“Люлин“, на основание чл.25, ал.1 от Наредбата за реда и условията за управление и
разпореждане с общински жилища на територията на Столична община в процесния топлоснабден
недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*****. Т.е. същата е била наемател
на процесния общински недвижим имот. Това обстоятелство не се оспорва от страна
на ответницата. От друга
страна съдът приема, че с молба-декларация с вх. № 00-0023/06.01.2010 г., ответницата Л.Д.П. е поискала от
ищцовото дружество да й бъде открита партида за топлоснабдяването на процесния
имот. Следователно, тази молба-декларация изразява волеизявлението на ответницата, като наемател на
процесния недвижим имот за договорно обвързване с ищеца, а писменото му
приемане от дружеството се изразява в счетоводното откриване на партидата, за
което несъмнено молителката е била уведомена, най-малкото с ежемесечно
получаваните от нея фактури, в които изрично е посочена като абонат. При това
положение налице е изрично сключен писмен договор за продажба на топлинна
енергия за процесния имот между ответницата и търговското дружество – ищец. В случая, съдът приема, че основанието за облигационната обвързаност с Л.Д.П. не е
специалната хипотеза на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, а общата такава по чл.149, ал. 1,
т. 6 от ЗЕ /законът не забранява сключването на подобен договор и без лицето да
е собственик на топлоснабдения имот, като мотивите му за това са ирелевантни –
изразената от него воля е достатъчна за договорната му обвързваност/. Ето защо в настоящия
случай, ответницата Л.Д.П. е страна
по облигационното договорно отношение с ищеца в процесния период, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който договор ищецът е доставял
топлинна енергия за процесния имот.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение
за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения и поради
съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
атакуваното решение, в обжалваната част, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
въззивното производство. На въззиваемата страна –ищец на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се
присъдят направени разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 356,31
лв., представляваща депозит за назначения особен представител на ответницата по
делото. От друга страна, искането
за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна- ищец,
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна –ищец,
съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в
сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./
Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско
възнаграждение следва да се определи от съда в размер на сумата от 100 лв.
На следващо място, съдът приема, че
на основание чл.77 от ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати по
сметка на СГС, сумата от 50,94 лв.- дължима държавна такса по подадената
въззивна жалба.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.06.2020 г.,
постановено по гр.дело № 60956/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 47 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА Л.Д.П.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.77 от ГПК,
сумата от 50,94 лв./ петдесет лева, и 94 стотинки/, представляваща дължима
държавна такса по подадената въззивна жалба.
ОСЪЖДА Л.Д.П., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 456,31 лв./
четиристотин петдесет и шест лева, и 31 стотинки/, представляваща направени
разноки по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.