Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 16380 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 182666 от 02.08.2019 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решение № 249130/21.10.2019 г., постановено по гр. д. № 16713/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 47-ми състав, е осъдена ответницата адв. А.Г.Ч. на
основание чл. 88, ал. 1, вр, чл. 87, ал. 1 от ЗЗД да върне на ищеца Б.Д.В. получена
по договор за правна защита и съдействие № 0134447/12.02.2016 г. сума в размер
на 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба до окончателното й плащане. Със същото решение е
отхвърлен предявеният от адв. А.Г.Ч. срещу Б.Д.В. насрещен иск с правно
основание чл. 286, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
възнаграждение в размер на 600 лева по договори за правна защита и съдействие
по други дела.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от адв.
А.Г.Ч. срещу
първоинстанционното решение, в която се излагат доводи за неговата неправилно и
незаконосъобразност и постановяване в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Сочи се, че противно на възприетото от районната съдебна инстанция,
жалбоподателката е представила надлежни съответни доказателства, които
установяват извършената от нея работа по трудово дела на Б.В.,
за което между страните липсва сключен формален договор за правна защита и
съдействие. За така осъществената от адв. А.Ч. дейност обаче липсва заплатено
каквото и да било от страна на Б. В. следващо се адвокатско възнаграждение.
Счита се, че в обжалваното решение липсва обсъждане на наведените данни и на
предявената насрещна искова претенция от жалбоподателката за недостатъчност на
заплатеното й адвокатско възнаграждение в съответствие с НМРАВ за осъществена
от последната защита на Б.В. през КЗД с оглед обема и сложността на развилото
се там производство. По изложените съображения се отправя искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, като насрещните искове на адв. А.Ч.
да бъдат уважение, а исковата претенция на Б.В. – отхвърлена. Претендират се
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Б.Д.В. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който
се излагат доводи за нейната неоснователност и се иска оставянето й без
уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Първоинстанционното производство е образувано
по искова молба на Б.Д.В.
срещу адв. А.Г.Ч. с искане за осъждане на последната да заплати на ищеца сумата
от 600 лева - платена по развален договор за
правна защита и съдействие № 0134447/12.02.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до окончателнто й плащане. В подкрепа на
основателността на исковата претенция са изложени твърдения, че ответницата не
се е запознала с документите по делото, във връзка с което е сключен процесният
договор, не е започнала да го води и няма намерение да го прави. Посочено е, че
въпреки многократните опити на ищеца да се свърже с адвокатката по телефона,
последната не е отговаряла на обажданията му, блокирала е телефонният му номер
и се е крила от него. На 16.01.2018 г. Б.В. е изпратил писмо до
ответницата с уведомление за разваляне на договора по реда на чл. 87 от ЗЗД и
връщане на платената по него сума. На 23.02.2018 г. е получил отговор по
електронната поща от сътрудника на същата, с който е потвърдено получаването на
писмото, но е заявен отказ от връщане на сумата.
С постъпилия в
срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба адв. А.Г.Ч. излага съображения за неоснователност на исковете. Заявява,
че е осъществила процесуално представителство и защита на ищеца по дело пред
КЗД, но той извършвал паралелно с нея процесуални действия и го затрупвал с
голям обем фактология и документи. С действията си по делото ищецът уронвал
професионалния й авторитет и пренебрегвал съветите й, с което навредил на
собствения си интерес. Твърди, че е изготвила жалба до АССГ срещу част от
решението на КЗД, но паралелните действия на ищеца продължили и в тази фаза. По
подадената жалба е изготвила молба уточнение във връзка с указания на съда за
отстраняване нередовности в нея. Изготвила е и касационна жалба срещу решението
на АССГ и е поискала делото на ищеца да се разгледа в по-ранен час, за да може
да участва в открито съдебно заседание пред ВАС. В проведеното единствено
заседание пред ВАС представлявала ищеца. Посочва, че е предоставяла правна
помощ и съдействие на ищеца и по други дела, за което не е получила
възнаграждение, поради което предявява насрещен иск с правно основание чл. 286,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане на възнаграждение в общ размер на сумата от 600 лева,
от която: сумата от 300 лева – допълнително дължимо от Б.В. адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред КЗД поради недостатъчност на първоначално
уговореното такова между страните; сумата от 60 лева – предоставени два устни
съвета; сумата от 120 лева – за проучване на делата на Б.В. пред СРС и СГС по
предоставени от него документи за трудовия му спор и за даване на
мнение/становище за изгледите за успеваемост на спора; сумата от 120 лева – за
изготвяне и предоставяне на Б.В. на два документа – молба за продължаване на
срока по чл. 63 от ГПК и частна жалба пред САС, които последният е депозирал в
трудовия му спор в същия вид, в който са му били изготвени и предадени от
адвоката.
В предоставения му от СРС срок Б.В. е оспорил насрещните искове от адв. А.Г.Ч.,
като е изложил доводи за тяхната неоснователност и е отправил искане за тяхното
отхвърляне.
За да постанови обжалваното решение районната съдебна инстанция е приела
по исковата претенция на Б.В., че ответницата
Ч. не е доказала с предвидените в ГПК доказателствени средства, че е изготвила
и подала молба за отмяна на влязло в сила решение по реда на чл. 303 от ГПК,
което е било и предметът на сключения между страните договор № 0134447/12.02.2016 г. и за което същата е получила възнаграждение по него, поради което е
налице неизпълнение от нейна страна на съглашението. Намерено е, че с оглед
отправено от ищеца до ответницата уведомление за разваляне на процесния договор
поради неизпълнение от нейна страна, то към датата на подаване на исковата
молба в съда последният е бил надлежно развален. Поради което СРС е достигнал
до извода, че А.Ч. дължи връщане на платеното по договора за правна защита и
съдействие от 12.02.2016 г. адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева,
като предявеният иск е уважен изцяло.
Следва да бъде посочено,
че въпреки че в разглежданата в настоящото производство жалба А.Ч. заявява, че обжалва
първоинстанционното решение изцяло, то в действителност по отношение
правилността и законосъобразността на последното в описаната по-горе част, а
именно по отношение исковата претенция на Б.В., във въззивната жалба не се
съдържат никакви конкретни и съответни доводи и възражения, като
жалбоподателката излага единствено обща формулировка на релевираните от нея оспорвания,
без последните да са отнесени ясно и конкретно към фактическите и правни изводи, приети от районната съдебна инстанция.
Поради което настоящият съдебен състав намира, че по отношение обжалването на
тази част от първоинстанционното решение
въззивна жалба е с бланкетен характер. Това е така, тъй като както вече
беше посочено с оглед разпоредбата на
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на
обжалваното решение единствено по въведените във въззивната жалба основания.
По доводите на жалбоподателката във връзка с правилността на решението на
СРС в частта му, в която е отхвърлен насрещният й иск, СГС намира следното:
С насрещния си иск А.Ч. е заявила претенция за осъждане на Б.В. да й
заплати сума в общ размер на 600 лева, от която 300 лева са дължими поради недостатъчност
на първоначално уговореното между страните възнаграждение в сключения между тях
договор за правна защита и съдействие от 06.11.2014 г. за процесуално
представителство пред КЗД, а остатъкът от сумата от 300 лева е дължима поради
извършен от жалбоподателката труд по трудово дело на Б.В. /предоставени два
устни съвета, проучване на дела и даване на мнения/становище по тях, и за
изготвяне на два броя документи/, за което между страните липсва сключен
изричен писмен договор.
Съгласно трайно застъпеното в практиката на върховната съдебна инстанция,
отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и
съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при
специалната регламентация по ЗА. По начало законът
предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде
уговорено с договор /чл. 36, ал. 2 от ЗА/, но това не е императивно изискване
- договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи
възнаграждение /чл. 36, ал. 3 от ЗА/. За
разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в
писмена форма /а устно само по изключение - чл. 25, ал. 1 от ЗА/, за договора между адвокат и клиент
не е предвидена писмена форма. Съгласието е валидно и ако не е оформено
писмено. Въпросът дали договорът по чл. 36 от ЗА е
сключен писмено и дали доказателства за наличието му са представени по делото,
по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение
към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско
възнаграждение и изискуемо ли е то. Възнаграждението може да бъде дължимо и
тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато
е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е
задължил да окаже правно съдействие. В отклонение на общото правило на чл. 286 от ЗЗД, съгласно
което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е
уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с
адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция - чл. 36, ал. 1 от ЗА. При
липса на договор или когато страните по договора не са определи размера му, то
възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от адвокатския
съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните
адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от момента на
изпълнение на поръчката - от извършването на уговореното от страните правно
действие. В тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по
договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение,
като присъди възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и
Наредбата изрично предвиждат, че липсващата воля по договарянето на
възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.
36, ал. 3 от ЗА /в този смисъл решение
№ 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г., на ВКС, III ГО, решение № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. №
3961/2013 г., на ВКС, II ГО, и
др./.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав
намира, че дори и да се приеме, че А.Ч. е била извършила твърдяната от нея работа по трудово
дело на Б.В., за което между страните липсва сключен писмен договор, то съдът не е компетентен да формира размера на възнаграждение срещу
осъществената дейност. Отделно, от събрания по делото доказателствен материал в
действителност не се установява жалбодателката да е осъществила сочените от нея
действия по трудово дело на ответника по насрещната искова претенция, които да
могат да обосноват възникването на задължение за последния да заплати съответно
адвокатско възнаграждения. В производството липсват каквито и да било
ангажирани доказателства за твърдените от адв. Ч. за извършени два броя устни консултации на Б.В..
Липсват и представени несъмнени доказателства за това, че жалбоподателката е
извършила проучване на делата на Б.В. пред СРС и СГС по предоставени от него
документи за трудовия му спор и е дала мнение/становище за изгледите за
успеваемост на спора. В тази връзка, заявеното в отговор на изпратени от Б.В.
документи от А.Ч. в електронната кореспонденция между страните, че „писането на касационни основания и посочване
на практика на съдилищата не е никак проста работа, много времеемка е и изисква
много ровене в съдебната практика, затова ако ще се изпълняват указанията на
съда е необходимо да се започне своевременно…“ не сочи на това, че
последната е осъществила ефективна дейност по проучване на предоставените й
документи, още по-малко представлява заявено становище по същество за
възможното развитие на правния спор. Що се касае до твърдението, че
жалбоподателката е изготвила и предоставила на Б.В. два документа – молба за
продължаване на срока по чл. 63 от ГПК и частна жалба пред САС, в действително
по делото се съдържат несъмнени данни единствено за това, че в електронната
кореспонденция между страните адв. А.Ч. е изпратила на въззиваемия молба за
продължаване на срока по чл. 63 от ГПК. Така предоставеният документ обаче е
бил изцяло с бланкетен характер – в същия е налице обща формулировка на
искането до съда с отразени празни полета, които впоследвие са били попълнени от
Б.В., който и самостоятелно е депозирал искането си в деловодството на съда.
Поради което според настоящия съдебен състав, с предоставянето на лицето
единствено на бланков документ, в който няма направена от адвоката
индивидуализация на основаните параметри на делото или индикация, че същият е
бил съставен от адвоката именно във връзка с работата му по конкретното дело,
то и не би могъл да се направи извод, че с тези си действия адвокатът е
извършил работа, обосноваваща претенцията му си заплащане на съответно
възнаграждение.
По отношение искането на адв. А.Ч. да бъде осъден ответникът по
насрещните искове да й заплати допълнително сумата от 300 лева по делото се
установява, че на 06.11.2014 г. между страните е сключен договор за правна защита
и съдействие, по който жалбоподателката се е задължила да осъществи
процесуалното представителност на Б.В. пред КЗД срещу уговорено възнаграждение
в размер на сумата от 300 лева. Обстоятелството, че впоследствие с насрещната
искова претенция адв. А.Ч. е счета, че така уговореното в договора
възнаграждение е било недостатъчно, не може да доведе до уважаване на искането
й за неговото увеличаване. Това е така, тъй като при наличието на сключен между
страните писмен договор за правна помощ с посочено в него уговорено между тях
адвокатско възнаграждение, съдът не разполага с компетентността допълнително да
определя неговия размер, доколкото противното би означавало противоправна
намеса в свободата на договаряне, прокламирана от чл. 9 от ЗЗД.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има единствено въззиваемата
страна - Б.Д.В., но същият не е претендирал присъждането на такива.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 182666 от 02.08.2019 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решение № 249130/21.10.2019 г., постановено по гр. д. № 16713/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 47-ми състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.