№ 1007
гр. София, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000501477 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №1703/21.03.2024 г. по гр. д. №1428/2023 г. по описа на
Софийски градски съд, е осъдена Прокуратурата на Република България да
заплати на Л. И. Е., ЕГН: **********, както следва: на основание чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 ЗОДОВ сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по
НОХД № 3076/2018 г. по описа на СПнС, по което ищецът е оправдан, ведно
със законната лихва от 03.06.2021 г. до окончателното плащане, на основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по
НОХД № 3076/2018 г. по описа на СПнС, по което ищецът е оправдан - за
разходи за платено адвокатско възнаграждение, заедно със законната лихва от
03.06.2021 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за
неимуществени вреди за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер
от 50 000 лв.
Посоченото решение е обжалвано от ответника - Прокуратурата на Р
България в неизгодните уважителни части – за присъдените суми, съответно
20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и 25 000 лв.
- обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение
в наказателното производство. Във въззивната жалба се излагат съображения,
че решението в обжалваните части е неправилно, незаконосъобразно,
1
необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства.
Твърди се, първоинстанционният съд е присъдил прекомерен размер на
обезщетение, като в тази насока не се е съобразил с конкретните
обстоятелства по случая, претърпените психически травми и принципа за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че анализът на
ангажираните от страна на ищеца доказателства не обосновава присъждането
на обезщетение в определения размер от 20 000 лв., представляващи
неимуществени вреди. Заявява се, че по делото не са събрани доказателства за
наличие на увреждания с трайни последици за психичното и физическото
състояние на ищеца по причина на обвинението. Освен това наказателната
репресия спряно него е продължила 3 години и 11 месеца, което е в рамките на
разумния срок. В тази насока следа да се съобрази, че делото е с фактическа и
правна сложност и са повдигнати обвинения на повече от едно лица. По повод
медийните публикации се посочва, че липсват данни Прокуратурата
неправомерно да е предоставяла невярна информация за наказателното
производство. По повод на обезщетението за имуществени вреди се заявява,
че по делото не е доказано, че съответният адвокатски хонорар е заплатен,
именно за процесуална защита по НОХД № 3076/2018 г. по описа на СПнС,
както и че същото е прекомерно и съгласно Тълкувателно решение № 1 от
11.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГК гражданският съд е следвало да го
намали. Моли се решението да бъде отменено в обжалваните части, като
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, а при условията на
евентуалност размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди
да бъде намален.
Предмет на настоящото въззивно производство е и депозирана въззивна
жалба от страна на Л. И. Е., действащ чрез процесуалния си представител,
срещу частта от решение №1703/21.03.2024 г. с която е отхвърлен предявения
иск за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено
срещу него наказателно производство, за сумата над 20 000 лева до пълния
предявен размер от 50 000 лв. Във въззивна жалба се излагат съображения, че
неправилно в противоречие със събраните доказателства, установяващи
завишен интензитет на търпените неимуществени вреди, е определен размера
на обезщетението. В тази насока се изтъква и нарушение на разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че поради наказателно обвинение ищецът е загубил
професионално реноме и възможности да реализира по-високи трудови
доходи. Моли се да бъде отменено в обжалваната част първоинстанционното
решение и да бъде присъден пълния претендиран размер на обезщетението за
неимуществени вреди. Претендира се присъждане на сторените разноски във
въззивното производство.
В установения от закона срок, страните във въззивното производство не
са депозирали съответно отговори на въззивните жалби.
Въззивните жалби са подадени в срок и от активно легитимирани страни
в процеса против валидно и допустимо съдебно решение, подлежащо на
въззивно обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани
2
по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема следното:
Производството пред Софийски градски съд е образувано по обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 във
вр. с чл. 4 ЗОДОВ в общ размер на сумата от 103 803 лв.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба
доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2
ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните
доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е
приложена императивна материалноправна разпоредба.
В случая с въззивните жалби е направено оплакване относно фактите и
приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивните жалби доводи за неоснователни.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства
се установява следната фактическа обстановка:
С Постановление за привличане на обвиняем от 03.07.2017 г. по
следствено дело № 115/2014 г., по описа на СГП-СО-СЗА, във връзка с пр.пр.
№ 8529/2013 г. на ищеца е повдигнато обвинение по чл. 217, ал. 4, вр. ал. 2,
вр.чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, за това, че в периода от 25.07.2011 г. до
23.11.2011 г. в гр. София, в съучастие с П. Й. В. като помагач и Р. Р. като
извършител, умишлено е улеснил извършителя Р. Р. съзнателно да действа
против законните интереси на представлявания (Агенция за приватизация и
следприватизационен контрол - АПСК), като организирал работата по
изготвяне на анализа за определяне стойността на предложените за продажба
акции и от това последвали значителни и невъзстановими щети за държавата,
в лицето на АПСК в общ размер на 20 929 200 лв. Взета му е мярка за
неотклонение „подписка“. Делото е изпратено по подсъдност на
Специализираната прокуратура и е образувано сл. дело № 42/2018 г. по описа
3
на СП - Следствен отдел, пр. пр. № 908/2017 г. по описа на СП. Обвинението е
било прецизирано с Постановление за привличане на обвиняем от 30.04.2018
г. по следствено дело № 42/2018 г. по описа на СП- Следствен отдел, пр.пр. №
908/2017 г., като на ищеца е повдигнато обвинение в извършване на
престъпление по чл. 217, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал.1 НК.
След приключване на досъдебното производство е внесен обвинителен
акт, образувано е НОХД №4092/2017 г. по описа на СГС, което е прекратено
от съда в разпоредително заседание поради допуснати съществени
процесуални нарушения. Внесен е отново обвинителен акт, по който е
образувано НОХД №3640/2017 г. по описа на СпНС, проведени са две съдебни
заседания и производството отново е прекратено и върнато на прокуратурата
за отстраняване на съществени процесуални нарушения. На 03.10.2018 г.
отново е внесен обвинителен акт срещу ищеца и още 5-ма обвиняеми, по
който е образувано е НОХД № 3076/2018 г. по описа на 4-ти състав, СпНС. В
образуваното наказателно производство е приет за съвместно разглеждане
граждански иск срещу ищеца, предявен от държавата, представлявана от
министъра на финансите, в размер на 7 457 553, 82 лв. Проведени са
множество съдебни заседания, като делото е насрочвано през кратки
интервали от време, провеждани са по няколко заседания месечно (напр. 4
съдебни заседания през м. март 2019 г., едно през април 2019 г., три съдебни
заседания през м. май и две през юни 2019 г. и т.н.). С присъда № 22 от
28.06.2020 г., постановена по НОХД № 3076/2018 г. по описа на СпНС, 4- ти
състав ищецът е признат за невиновен по повдигнатото и поддържано от
прокуратурата обвинение и е отхвърлен предявеният и приет за съвместно
разглеждане в наказателното производство граждански иск от Държавата,
представлявана от министъра на финансите.
Срещу присъдата е подаден протест от Специализираната прокуратура и
жалба от гражданския ищец и е образувано ВНОХД № 495/2020 г., по описа на
IV-ти въззивен състав на Апелативния специализиран наказателен съд. С
решение № 260009 от 10.04.2021 г. АСпНС е потвърдил оправдателната
присъда от 28.06.2020 г., постановена по НОХД № 3076/2018 г.
Срещу решението на АСпНС е подадена касационна жалба от
министъра на финансите, по която е образувано НОХД №469/2021 на ВКС.
Поради оттегляне на касационната жалба производството по делото е
прекратено с Определение № 60072 от 03.06.2021 г. на ВКС. С прекратяване
на производството на 03.06.2021 г. оправдателната присъда е влязла в сила.
Следователно, наказателното производство е продължило 3 години и 11
месеца, от привличането на ищеца като обвиняем на 03.07.2017 г. до влизане в
сила на оправдателната присъда на 03.06.2021 г.
От представените адвокатски пълномощни, договори за правна защита
и платежни нареждания по НОХД № 3076/2018 г. по описа на СпНС и ВНОХД
№ 495/2020 г., по описа на Апелативния специализиран наказателен съд се
установява, че ищецът е ползвал адвокатска правна защита в наказателното
4
производство като за първоинстанционното производство е заплатил
адвокатско възнаграждение в размер на 15 000 лева, а за въззивното в размер
на 10 000 лева. Сумите са изплатени на части, видно от представените копия
от платежни нареждания.
От представените от ищеца писмени доказателства се установява, че с
договор за възлагане на управление от 20.12.2018 г., сключен между
„БУЛБРОКЪРС“ ЕАД, с ЕИК *********, в качеството му на възложител и Л.
Е., в качеството му на изпълнител, на ищеца е възложено да осъществява
управлението на „БУЛБРОКЪРС“ ЕАД като член на Съвета на директорите на
едноличното акционерно дружество. С решение № 525-ИП от 02.04.2019 г. на
Комисията за финансов надзор, по подадено заявление за одобрение на ищеца
по чл. 15, ал. 1 ЗПФИ за член на Съвета на директорите, е постановен отказ да
одобри Л. Е. за член на управителния орган, като видно от мотивите
основание за отказа е воденото срещу ищеца наказателно производство.
От представените публикации в пресата и в електронни медии се
установява, че наказателното производство срещу ищеца е получило широко
медийно отразяване и публично разгласяване.
Установява се от показанията на свидетеля Р. Р., колега на ищеца и
същевременно подсъдим по същото наказателно производство, че поради
широко медийно отразяване на наказателното производство и цитиране на
имената на подсъдимите, в професионалният им кръг повдигнатите обвинения
срещу тях са получили отзвук. Тъй като обвиненията са за престъпления,
които са извършени във връзка с работата им, това се отразило изключително
негативно на ищеца - колеги и приятели са се отдръпнали от него. Свидетелят
сочи, че преди наказателното производство ищецът е бил най-позитивният
човек, който познавал, спортна натура, много жизнен и оптимистично гледащ
на живота. Вследствие на наказателното производство станал друг човек -
станал затворен, сприхав, започнали да се карат за дреболии, загубил желание
да върши каквото и да е, загубил и желанието си за работа. Контактите им в
професионалната среда приключили изцяло поради обвиненията, които
засягат професионалната им почтеност, тъй като в инвестиционния бизнес
доверието е от огромно значение. На ищеца се наложило да търси реализация
в друга сфера. Поради тежките наказания, предвидени за престъпленията, за
които е обвинен, ищецът се притеснявал как ще продължи да издържа децата
си, особено с нов член в семейството.
Въззивният съд приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй
като, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172
ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават
се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните
възприятия за последиците върху психиката на ищеца и изживените от него
страдания са непосредствени.
При тази фактическа обстановка въззивният съд намира от правна
страна следното:
5
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният
съд е приел, че в разглеждания случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3,
пр. 1 ЗОДОВ. Неоснователно е възражението на Прокуратурата на Република
България, че в случая не е налице фактическия състав, въз основа на който да
се ангажира нейната отговорност за обезщетение на претърпените вреди.
Безспорно в случая е осъществен фактическият състав на разпоредбата
на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, който включва: обвинение в извършване на
престъпление, съдебен акт, с който лицето е признато за невиновно,
претърпени вреди и причинно-следствена връзка между обвинението и
вредите. При така установените факти въззивният съд намира, че по
отношение на претенциите за неимуществени вреди, се е осъществил
фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: в полза на ищеца е
възникнало вземане за обезщетение за вреди от незаконно повдигане и
поддържане на обвинение. Незаконността на обвинението съставлява
основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на
нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на
претърпените от засегнатото лице вреди, доколкото такива са настъпили като
пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Анализът на
събраните доказателства в хода на първоинстанционното производство води
до категоричен извод на въззивния съд, че Е. е претърпял неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение
и подлежат на обезщетяване от Прокуратура на Република България на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 4 ЗОДОВ.
Необосновани се явяват обективираните във въззивната жалба
оплаквания на Прокуратура на Република България за липсата на елементи от
фактическия състав на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за претърпените
вреди. В разглеждания случай всички предпоставки за уважаване на
предявените искове са налице – установени са по категоричен начин. Следва
да се посочи, че всички предпоставки за възникването на задължението за
обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ имат
обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на
виновно поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е
обективна отговорност, която се носи винаги когато са налице посочените в
разпоредбата предпоставки. В случая с окончателен акт е установено, че
предприетите срещу лицето действия са били незаконосъобразни. Без
значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството
действията на прокуратурата или разследващите органи са били
законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент
доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени
процесуални правила. Дължимото обезщетение обхваща всички имуществени
и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответните
длъжностни лица.
Първоинстанционният съд е отчел всички релевантни обстоятелства,
6
свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, което се явява „тежко“ по
смисъла на чл. 93, т. 7 НК, продължителността на наказателното производство,
степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на
увредения, данните за личността му, определяйки размера на обезщетението
за неимуществени вреди на 20 000 лв. В тази връзка конкретно следва да бъде
съобразено, че ищецът за пръв път е обвинен за престъпление и то за вреди в
изключително висок размер (7 457 553, 82 лева), за които срещу обвиняемия е
бил предявен и граждански иск. Наказателното производство срещу ищеца е
продължило 3 години и 11 месеца - срок, който с оглед фактическата и правна
сложност на делото и броя на подсъдимите е напълно съобразен с
изискванията за своевременно провеждане и приключване на наказателното
производство. Поради това съдът приема, че наказателното производство е
проведено в рамките на обичайния и разумен срок. На ищеца е била наложена
мярка за неотклонение „подписка“ - най-леката, предвидена в НПК. Макар
прилагането на тази мярка за неотклонение да създава известни неудобства, те
не са свързани със съществени ограничения и съдът приема, че не се отразили
значимо върху начина му на живот. От друга страна професионалната
репутация и реализация на ищеца са били засегнати временно - до
приключване на производството с оправдателна присъда, доколкото съобразно
доказателствата, ищецът изпълнява длъжността прокурист, която е
управленска. Следва да се вземе обаче предвид и обстоятелството, че Е. е бил
на 46 години към момента на повдигане на обвинението, в която възраст
обичайно човек със стабилно професионално положение да се ползва от
резултатите от успешната си реализация, а е бил субект на незаконно
наказателно преследване. Доказано е негативното въздействие на
наказателното производство върху емоционалната сфера на ищеца - станал е
затворен, сприхав, загубил желанието си за работа, засегнати били социалните
му контакти и тези в работната му среда, уронено било доброто му име в
обществото и положението му на уважаван професионалист в инвестиционния
бизнес. Следва да се съобразени и че воденото срещу него наказателно
производство с оглед факта на широкото публично разгласяване на неговия
ход, оповестяван от средствата за масова информация - печатни издания и
електронни медии, предизвиква по-голямо негативно отражение в
неимуществената сфера на лицето. Последното обстоятелство е от значение за
определяне на размера на обезщетението съгласно практиката на ВКС
(решение №267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/ 2012 г. на ВКС, Четвърто ГО,
решение №214/11.10.2017 г. по гр.д. 171/2017 г. на Четвърто ГО на ВКС,
решение № 156/05.01.2018 г. по гр. д. № 5302/2016 г. на Трето ГО на ВКС и
др.), която напълно се споделя и от настоящия съдебен състав. Може да се
заключи, че обезщетението в размер на 20 000 лева отговаря на принципа на
справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е съобразен с предназначението на
обезщетението да поправи претърпяната лична болка и страдания от
незаконното преследване, които са установени по делото. В тази насока
основателно първоинстанционния съд е съобразил и че в случая не са събрани
7
доказателства Е. да е преживял психически и емоционални страдания,
надвишаващи значително по интензитет обичайните при наличие на
обвинение в съответното тежко престъпление, като е отхвърлил предявеният
иск за обезщетяване на неимуществени вреди над уважения размер до пълния
предявен такъв от 50 000 лв.
Изложените правни аргументи от първоинстанционния съд, въз основа
на които е определил размера на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди от пострадалия, са законосъобразни, обосновани са при
правилно прилагане на закона (чл. 52 ЗЗД) и след анализ на събраните по
делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло в тази
част.
Неоснователни са възраженията и на въззивника Прокуратура на
Република България, и на въззивника Л. И. Е., за неправилна преценка на
събраните доказателства от страна на първоинстанционния съд, която да е
довела до определяне на несъответен и несправедлив размер на обезщетение.
Последният, както вече беше посочено, според настоящият съдебен състав, не
е занижен, нито завишен, а напротив, напълно съответства на установените по
делото обстоятелства, касаещи процесното увреждане, и на принципа,
закрепен в чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата
на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените,
емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на
обезщетението е да възстанови психическото, емоционално и психологическо
равновесие на пострадалото лице. Съгласно константната съдебна практика е
нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство
лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е
оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено
и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността,
както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в
съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид
неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства. Също така следва да бъде посочено, че когато се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или
конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с
оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда
или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в
исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В тази насока
първоинстанционния съд обосновано е заключил, че на обезщетяване
подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с
увреждането и техният размер се определя според вида и характера на
упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията.
Основателно е съобразена тежестта на повдигнатото обвинение и
8
предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното
преследване, вида и продължителността на наложената мярка за
неотклонение. Също така данните за личността на обвинения и най-вече
упражняваната от него професия, с оглед на това доколко повдигнатото
обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на
физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на
положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за
професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други
обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. От
събраните свидетелски показания в тази насока се установява, че
Е. е преживял тежко обвинението за извършване на умишлено престъпление
от сферата на професионалната си реализация. Това е рефлектирало негативно
не само върху психиката му, но и е възпрепятствало пълноценните му
социални контакти и професионалната му реализация за времето, през което е
продължило наказателното преследване.
Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че
определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетение (20 000
лева) напълно съответства на претърпените от пострадалия неимуществени
вреди.
В първоинстанционното производство са доказани по несъмнен начин и
претърпените имуществени вреди по основание и уважен размер. На стр. 190
и сл. от гр. д. №1428/2023 г. по описа на Софийски градски съд се намират
преписи от платежните нареждания, от които се установява, че уговорено
възнаграждение за сумите от 15000 лева и 10 000 лева, е реално заплатено
като адвокатско възнаграждение за предоставена защита във воденото срещу
Е. първоинстанционно и въззивно наказателно производство. С оглед нормата
на чл. 4 ЗОДОВ и липсата на процесуална възможност да се упражни
претенцията за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на
неоправдана наказателна репресия, направените разходи от него в хода на
наказателното преследване, приключило с влязла в сила оправдателна
присъда, представляват имуществена вреда, за която се дължи обезщетение.
Настоящият съдебен състав също приема, че уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение от 15 000 лева за първата инстанция и 10 000 лева
за въззивната инстанция не е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на наказателното производство. В тази насока са
напълно обосновани мотивите на първоинстанционния съд. Посочените
размери на заплатени възнаграждение за близки до предвидените минимални
такива съобразно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (НМРАВ), която няма за съда задължителен
характер съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, но може
да бъде ползвана като ориентир. Неоснователно е и възражението на
Прокуратурата, че не е доказано, че съответният адвокатски хонорар е
заплатен, именно за процесуална защита по НОХД № 3076/2018 г. по описа на
СПнС. Напротив извод, че заплатени адвокатски възнаграждения са за
9
защитата по НОХД № 3076/2018 г. по описа на СпНС и ВНОХД № 495/2020
г., по описа на АСпНС, може да се направи от съдържанието на обсъдените
преводни нареждания.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК
следва да се потвърди изцяло.
По разноските:
При този изход на спора (неоснователността на първоначалната
въззивна жалба и на насрещната такава) в полза на въззиваемия - ищец следва
да се присъдят сторените разноски за отговор на въззивната жалба на
Прокуратурата, които въззивният съд определя на сумата от 420 лева, като
това е половината от общо заплатения размер от Е. – сумата от 840 лева за
процесуално представителство във въззивното производство.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1703/21.03.2024 г. по гр. д. №1428/2023 г.
по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК
Прокуратурата на Република България да заплати на Л. И. Е., ЕГН:
**********, сумата от 420 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство по защита срещу въззивната жалба на
Прокуратурата във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10