№ 589
гр. Русе, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20224520100544 по описа за 2022 година
Ищецът М. А. А. твърди, че е страна по договор за потребителски
кредит № ********** от 12.05.2020 г., подписан с "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД.
Съгласно контракта ищецът трябвало да върне сума по кредита в общ размер
4 446.49 лева, при главница от 3 360.00 лева, ГПР 49.03 %, годишен лихвен
процент 28.49 % и срок на кредита - 24 меседа. Съгласно чл.7.1 от договора,
М.А. следвало да заплати и еднократна такса за оценка на риска в размер на
360 лева. Счита тази клауза за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл.10а, чл.11, чл.19,
ал.4, във вр. с чл.22 от ЗПК, както и на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Твърди, че
възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в чл.10а,
ал.1 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.7.1 от договора безспорно
представлявала услуга, свързана именно с усвояването на кредита и била в
явно противоречие с чл. 10а от ЗПК.
Клаузата на чл.7.1 от договора била нищожна и като противоречаща на
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като
сумата, която се претендира чрез нея, възлизала на 1/10 от сумата на
отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципът на
1
добросъвестност и справедливост. Същата клауза била и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като предвиждала заплащането на
необосновано висока такса. Клаузата не се явявaла и индивидуално уговорена,
по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, а била част от стандартни, бланкетни и
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали
възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на
договора. В гл.ІV от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключванетo на такъв. С
процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
възнаграждение над размера на
отпуснатия кредит. Основната й цел била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.
Претендира да бъде постановено решение, с което клаузата, съдържаща
се в чл.7.1 от Договора за потребителски кредит № ********** от 12.05.2020
г., да бъде прогласена за нищожна, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. с чл.10а ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Претендира и
направените в производството разноски.
Ответникът депозира отговор на исковата молба, в който излага
подробни съображения за липсата на нарушенията, предвидени в чл.22 от
ЗПК. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие
за установено от фактическа страна, следното:
На 12.05.2020 г. между М. АНДР. АНДР. и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е
сключен Договор за потребителски кредит № ********** със следните
параметри: 3000 лева – главница; 49.03 % - ГПР; 28.49 % - годишен лихвен
процент; срок на погасяване – 24 месеца; сума за възстановяване – 4446.49
лева. Съобразно чл.7.1 от контракта, потребителят дължи и еднократна таакса
за оценка на риска в размер на 360 лв., дължима в деня на подписване на
договора, която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя
2
с дължимите месечни вноски, съгласно Погасителния план.
Установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран
петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност
на клауза - чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 12.05.2020 г.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание
и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и
поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него,
клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146,
ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на
съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти
между същия заемодател и различни потребители.
Между страните няма спор, че е възникнало валидно облигационно
правоотношение между тях по повод сключен договор за потребителски
кредит, сумата по който е била усвоена. Поради това за кредитополучателя е
възникнало задължение да върне заетата сума, както и да заплати
определената възнаградителна лихва. Освен това, на потребителя се
предоставя като заем и следва да се заплати от него с погасителните вноски,
ведно с възнаградителната лихва и еднократна такса за оценка на риска в
размер на 360 лв.
Съгласно чл.16, ал.1 от ЗПК преди сключване на договор за кредит
кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от потребителя и ако е
необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка кредитоспособността
на потребителите. Оценката на риска е свързана с възможността на
получателя да издължи кредита, като целта й е да защити интересите на
кредитора /в случая - банката/. След като нормата цели защита интересите на
кредитора, неоправдано е разходите, свързани с такава оценка, да бъдат
възлагани в тежест на кредитополучателя под формата на отделна такса. Ако
проучването е свързано с допълнителни разходи за кредитната институция, то
3
те съставляват част от стойността на услугата и следва да намерят отражение
в цената на кредита. Предвид това съдът намира, че определянето на подобна
такса, чието заплащане се поставя като условие за сключване на договора, а
същевременно възлага поемане на разходи, които по същество обслужват
интересите на банката, води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което съставлява
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от 33П.
Ето защо съдът намира, че клаузата по чл.7.1 от договора за
потребителски кредит, която уговаря дължимостта на тази такса, е нищожна и
сумата 360 лв. незаконосъобразно е била включена като част от задължението
на ищеца за главница. Искът за прогласяване нейната нищожност като
основателен и доказан следва да се уважи.
Съобразно чл.78, ал.1 33Д и чл.38, ал.2 от ЗА, ответникът следва да
заплати на пълномощника на ищеца 300 лв. адвокатско възнаграждение за
оказаната му безплатна правна помощ. Същият дължи и държавната такса по
делото в размер на 80 лв.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с
чл.24 ЗПК, чл.143 и чл.146 от ЗЗП, клаузата на чл.7.1 от Договор за
потребителски кредит № **********, сключен на 12.05.2020 г. между „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Лозенец, ул.“Димитър Хаджикоцев“ 52-54 и М. АНДР. АНДР.,
с ЕГН **********, от гр.Русе, предвиждаща заплащане на такса за оценка на
риска в размер 360 лв.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н Лозенец, ул.“Димитър Хаджикоцев“ 52-54,
на основание чл.38, ал.2 от ЗА, да заплати на адв.Д.В. М., със съдебен адрес:
гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ 81, ет.3, ап.Б, възнаграждение за
процесуално представителство в размер на 300 лева.
ОСЪЖДА Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
4
адрес на управление гр.София, р-н Лозенец, ул.“Димитър Хаджикоцев“ 52-54,
да заплати на по сметка на РС-Русе държавна такса по делото в размер на 80
лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд –
Русе в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
5