Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 06.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
април през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела Митова, като
разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 10836 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.07.2020
г., постановено по гр. дело № 61616/2019 г. по описа на СРС, 77 състав, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ж.Л.И. дължи на „Т.С.” ЕАД суми, както следва: от 1103,91 лв. -
главница, представляваща стойност на консумирана, незаплатената топлинна
енергия за периода м. 05.2015 г. - м. 04.2018 г. за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. ********, ведно със законната лихва върху главницата от
15.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен над
уважения размер до предявените 1438,35 лв.; сумата от 217,74 лв. - лихва за
забава за периода 15.09.2016 г. - 01.03.2019 г., като искът е отхвърлен над
уважения размер до предявените 267,31 лв.. Изцяло са отхвърлени исковете за
сумата от 33,72 лв. - такса за услугата дялово разпределение за периода м. 02.2016
г. - м. 04.2018 г. и 5,38 лв. - лихва за забава за плащането ѝ за периода
30.03.2016 г. - 01.03.2019 г., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.03.2019 г. по ч.гр.д. № 15216/2019 г. на СРС. С
оглед изхода на спора ответницата е осъдена да заплати на ищеца съдебни
разноски за исковото производство от 596,63 лв. и 64,31 лв. за заповедното производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“
ЕООД.
Срещу решението
в частта му, в която са уважени предявените искове за установяване дължимост на
стойността на доставената топлинна енергия и лихва за забава върху нея, е
подадена въззивна жалба от ответницата Ж.Л.И.
с доводи за неговата неправилност. Счита, че районният съд необосновано не е
зачел релевираното от ответницата възражение, приемайки, че то е направено след
изтичане срока за отговор по чл. 131 ГПК. Твърди, че в практиката на ВКС било
прието, че разпоредбата на чл. 133 ГПК не следва да се тълкува и прилага
буквално, а преклузията настъпвала едва след изготвяне на доклада по делото и
оттогава страните не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат
нови доказателства. Липсвало и презумпция, че неподаването на отговор в срок
прави иска основателен. Предвид тези съображения въззивницата заявява, че прави
възражение пред въззивната инстанция за погасителна давност на част от
вземанията, предмет на спора, представляващи стойност на консумирана,
незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., с оглед
датата на депозиране на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение -
15.03.2019 г. Като допълнителни аргументите в подкрепа на оплакванията си за
допуснато от СРС процесуално нарушение, изразяващо се в неприемане на релевираното
възражение за погасителна давност, сочи, че в подадения след срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба е направено общо възражение за неоснователност на
иска. Счита, че макар и възражението за
давност да трябва да е ясно и недвусмислено, неговата „недвусмисленост” би
трябвало да бъде разрешена и пред въззивния съд, стига пред първоинстанционния да е направено общо
възражение за неоснователност на иска. В тази хипотеза ответникът, който е
претендирал отхвърляне на неоснователно заведения иск, не бил задължен да се
позовава конкретно на давността като правоизключващ юридически факт. Като
допълнителен аргумент сочи разпоредбата на чл. 145 ГПК, в която съдът е призван
служебно да указва на страните значението на фактите по делото. Ако съдът е бил
забелязал основания за отхвърляне на ищцовата претенция поради давност и не е
указал на ответника, че това основание следвало да бъде изразено недвусмислено
пред него, то не би трябвало ответникът да бъде санкциониран, отказвайки му
правото да предяви възражението за давност пред въззивната инстанция. Изтъква,
че в конкретния случай данните по делото доказвали по недвусмислен начин, че е
настъпила погасителна давност чрез позоваване на ищеца по делото на
правопораждащ юридически факт, чиято изискуемост е настъпила преди повече от
три години.
Излага, че в
исковата молба ищецът изрично е основал претенцията си на твърдения за извършен
реален отчет на действително потребена енергия, като в решението сумите са
признати за дължими като реално потребена енергия, въпреки категоричното
заключение на СТЕ, че е извършвано и служебно начисление на топлинна енергия на
пълен отопляем обем. Доколкото нормативната уредба ясно разграничава двете
хипотези - реален отчет и служебно начисляване на топлинна енергия, като на практика
уреждала различни по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи
юридически факти, то и уважаването на иска на различни от твърдените от ищеца
факти и признаването на различно от претендираното от ищеца вземане било
недопустимо, тъй като е нарушение на диспозитивното начало в процеса. Поради
това въззивницата счита, че сумите са недължими и моли обжалваното решение да
бъде отменено.
В хода на
въззивното производство е депозирана молба от 31.03.2021 г. от процесуалния
представител на Ж.Л.И., в която са развити съображения за неоснователност на
ищцовата претенция за такса за дялово разпределение, както и че липсват
доказателства за датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или оповестяването
им по друг начин, поради което не било установено изпадането на длъжника в
забава.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД и привлеченото на негова страна трето лице-помагач „Т.с.“
ЕООД не са изразили становище по въззивната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Неоснователни
са доводите на въззивницата, че СРС е нарушил принципа за диспозитивното начало
и недопустимо е уважил иска за потребена
топлинна енергия, разглеждайки различни от твърдените от ищеца факти и за
различно от претендираното от ищеца вземане, тъй като в исковата молба се
сочело, че задълженията са формирани при реален отчет на действително потребена
енергия, а заключение на СТЕ сочело, че е извършвано и служебно начисление на
топлинна енергия на пълен отопляем обем. Исковата молба съдържа твърдения за
незаплатени суми за топлинна енергия през период, в който страните по делото са
били в облигационна връзка по договор за доставка и продажба на топлоенергия и
искът е бил уважен частично именно на това основание и за така заявеното
вземане. Последното се формира по два начина – чрез отчет на измервателните
уреди за реално потребеното количество топлоенергия, а при липсата на осигурен
достъп до имота или узаконен водомер – на база нормативно определена методика в
чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба №16-334/06.04.2007 г.., което обаче не променя
претендираното от ищеца вземане, като такова на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ, а
има отношение единствено към начина на формирането му и изчисляването на
неговия размер.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното
решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба
оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:
Безпротиворечиво
пред настоящата инстанция е обстоятелството, че ответницата има качеството на клиент
на топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ********.
Ето защо и на чл. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ тя е задължена да монтира средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и
да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно нормата на чл. 150, ал. 1
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията (КЕВР), като
тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ). По делото не се спори, че за процесния
период са приети и приложими общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.”
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., както и Общи условия,
одобрени с решение от 27.06.2016 г. на КЕВР
Пред въззивната
инстанция не е оспорено установеното от СТЕ и прието от СРС, че в имота са
начислявани суми за отопление за находяща се в банята щранг-лира и за затопляне
на битова гореща вода, както и размерите на дължимата главница за тази топлинна
енергия, като съдът правилно е кредитирал втория вариант на СТЕ и ССЕ, при
който не се включват задължение за БГВ за периода 2016 г. - 2017 г.
Неоснователни
са и развитите в хода на въззивното производство доводи за недължимост на
присъдената лихва за забава върху главница за потребена топлинна енергия, за
периода 15.09.2016 г. - 01.03.2019 г.. Акцесорната претенцията касае вземания
за трите отоплителни сезона 2015 г. – 2016 г., 2016 г. – 2017 г. и 2017 г. - 2018 г., всеки един от които приключва на
30 април на съответната година, и за които са съставени изравнителни сметки,
обективирани във фактури, издадени на 31.07.2016 г., на 31.07.2017 г. и на
31.07.2018 г.. Към момента на издаване на първата фактура от 31.07.2016 г.
действащи са общите условия, одобрени с решение от 27.06.2016 г. на КЕВР,
запазили своето действие и при издаването и на останалите две фактури. Според чл. 33, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 32,
ал. 2 и ал. З, купувачът дължи законна лихва само върху реалното количество
топлинна енергия след изтичане на 45 дневен срок от периода, за който се
отнасят, като тя се начислява върху стойността на общата фактура по чл. 32 ал.
3 от ОУ (съдържаща изравнителна сметка), след изтичане на 45 дни от издаването
й. Съдържанието на визираните разпоредби сочи, че за разлика от предходните
общи условия на топлофикационното дружество от 2014 г., при действието на тези
от 2016 г., забавата не настъпва от момента на публикуването на фактурите в
интернет, както твърди въззивницата, а от изтичане на 45 дни от издаването на
фактурата, касаеща изравнителната сметка. Ето защо и по аргумент от чл. 86, ал.
1, изр. 1 ЗЗД, предвиденият момент на изпълнение на задължението обуславя и
началния момент на изпадането на длъжника в забава.
Неотносими към
предмета на въззивната проверка са изложените от ответницата в хода на
настоящото производство твърдения за неоснователност на ищцовата претенция за
такса за дялово разпределение, тъй като с първоинстанционното решение СРС е
отхвърли този иск и доколкото ищецът не е подал въззивна жалба, в тази
отхвърлителна част решението е влязло в сила.
В противоречие
с процесуалния закон (чл. 133 ГПК) и приетото в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС
са оплакванията и развитите в тази насока доводи във въззивната жалба за
неразглеждане от страна на СРС на релевираното от ответника възражение за
погасяване на вземанията по давност. В т. 4 от горепосочения тълкувателен акт е
прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се
преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд, като
това се отнася и за възраженията за погасителна давност. Изключението е налице
и то може да се въведе за първи път пред въззивната инстанция, само ако
страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила (например нарушаване
на правото й на участие в първоинстанционното производство) не е могла да го
заяви пред първата инстанция.
Самата
въззивница признава, че възражението е релевирано след изтичане срока за
подаване на отговор на исковата молба, като не оспорва факта, че е получила
лично препис от исковата молба и не е била лишена от участие в първоинстанционното
производство, поради което същото СРС правилно е приел за преклудирано и не
може да бъде зачетено и от въззивния съд. Сочената във въззивната жалба
разпоредба на чл. 145, ал. 1 ГПК, според която съдът поставя въпроси на
страните за изясняване на фактите, като указва значението им по делото, е
приложима само относно факти, които са надлежно въведени от ответника в
предвидения за това срок за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, който Ж.Л.И. е
пропуснала поради собственото си бездействие.
С оглед горните
мотиви въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да
бъде изцяло потвърдено.
По аргумент от чл. 280, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.07.2020 г., постановено по гр. дело №
61616/2019 г. по описа на СРС, 77 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на привлеченото от
ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.