№ 1025
гр. София, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20231000503396 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 06.07.2023г. по гр. дело № 5 459/2022 г. по описа на Софийски
градски съд, 1 ГО, 2 състав, е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на Х. Д. Х. на
осн. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумите: 5 000, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано
обвинение по пр.пр. 1 546/2014г на СРП и 3000лв- имуществени вреди, ведно със
законната лихва върху присъдените главници, считано от 27.05.2022г.
С решение от 09.11.2023г по същото дело е поправена очевидна фактическа
грешка в основното решение, което е допълнено с отхвърлителен диспозитив за
сумата, представляваща разликата между присъденото обезщетение за неимуществени
вреди от 5000лв и претендираното от 47 000лв.
С определение от 29.08.2023г по същото дело е отхвърлена молбата на ищеца Х.
Х. по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските и присъждане
на адвокатско възнаграждение.
Против решението е постъпила въззивна жалба на ищеца Х. Д. Х. чрез
пълномощник адв. И. в отхвърлителната му част /допълнена с решението за поправка
на очевидна фактическа грешка/ за разликата над присъдените 5 000лв до
претендираните 47 000лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди.
Твърди се, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния
и процесуален закон, и необосновано с подробно изложени съображения. Изтъква се,
че съдът е игнорирал представени по делото писмени доказателства, кореспондиращи
с показанията на свидетелите и установяващи влошено здравословно състояние, и че
ако беше съобразил и обсъдил всички доказателства, би достигнал до обоснован извод
1
за наличието на причинна връзка с повдигнатото обвинение. Твърди се и нарушение на
материалния закон /чл.52 ЗЗД/ с доводи, че обезщетението е занижено и не съответства
на установените от значение факти и критериите за прилагане принципа на
справедливост. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му част и вместо това
постановяване на ново по същество, с което се уважи иска за неимуществени вреди в
пълния претендиран размер.
Подадена е въззивна жалба от ищеца Х. Д. Х. чрез пълномощник адв.И. против
решение от 09.11.2023г по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в основното решение чрез допълването му с осъдителен
диспозитив. Поддържат се оплаквания за неправилност, поради нарушения на
процесуалния и материален закон с доводи и съображения, имащи отношение към
изводите на съда по съществото на спора.
Подадена е и частна въззивна жалба от ищеца Х. Д. Х. чрез пълномощник адв.
И. против определение от 29.08.2023г по същото дело, с което е отхвърлена
подадената от жалбоподателя молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските и присъждане на адвокатско възнаграждение.
В срок не е постъпил отговор от насрещната по жалбите страна Прокуратура на
Република България.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните оплаквания и възражения на страните.
Първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му
отхвърлителна част. В осъдителните си части не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
От фактическа страна не е спорно и категорично се установява от писмените
доказателства, че ищецът Х. Д. Х. е бил привлечен като обвиняем на 12.12.2016г. за
престъпление по чл. 317 от НК по досъдебно производство № ЗМ 15091/2015г. по
описа на 06 РУ - СДВР, пр.пр. № 1546/2014г. по описа на Софийска районна
прокуратура, за това че в качеството си на законен представител на „Кристоф
Кепитъл“ООД при извършване на търговска дейност противозаконно използвал
документи със знанието, че издателят им ги е подписал без намерението да се
задължи, за което престъпление се предвижда наказание до две години лишаване от
свобода или пробация. Спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична
гаранция“ в размер на 1000лв.
Не е спорно и че наказателното производство в съдебната фаза е приключило на
14.07.2020г с оправдателна присъда на първа инстанция, която е протестирана от
ответника /ПРБ/ и окончателно потвърдена на 26.04.2021г по ВНАХД № 538/2021г на
Софийски градски съд.
От събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства чрез
разпит на двама свидетели Р. С. /фактическа партньорка/ и Х. Б./ без родство с ищеца и
негов пълномощник в наказателното производство/ се установява, че ищецът бил
стресиран, притеснен и психически нестабилен в периода на наказателното
преследване. Определят го като човек със силно изразено чувство за справедливост,
затова и необоснованата наказателна репресия се отразила върху цялостния му
мироглед, често повтарял, че без вина е станал най-големият престъпник, променил се
и се затворил в себе си, постоянно бил тревожен и под напрежение, което се отразило
негативно на семейния му и професионален живот. Всяко съдебно заседание за него
2
видимо било стресогенен източник. През този период починал баща му, спрямо
фирмата започнали данъчни проверки, според св.Б. /негов пълномощник в
наказателното производство/, те имали връзка с делото и това допълнително влошило
психическото и емоционалното му състояние.
В показанията на фактическата партньорка св. С. се изтъкват обстоятелства,
отнасящи се до възникнали сериозни здравословни проблеми, имащи връзка с
наказателното производство и дължащи се на огромния стрес, на който ищецът бил
подложен. Описва ситуация, в която му прилошало в магазин и направил припадък,
наложило се да извикат Бърза помощ и се установило кръвно налягане 165/160, този
инцидент възникнал, когато разбрал за неистински показания на свидетел по делото.
На няколко пъти изпадал в паник атаки през нощта, споделял й, че се задушава. Тези
здравословни проблеми наложили чести посещения по лекари и изследвания с
притеснения за лоши диагнози, но се установило след хоспитализация, че е увреждане
на жлеза, която произвежда повече кортизол заради високи нива на стрес. Освен в
личен и здравословен аспект /според св.С./, ищецът търпял негативи и в
професионалната си сфера. Извършвали търговска дейност, свързана със застраховане
и станалото достояние наказателно производство било причина да се оттегли един от
важните им клиенти.
Пред първата инстанция са представени писмени доказателства- заключение от
магниторезонансна тумография от 15.02.2022г, в чието заключение няма данни за
патологични промени и епикриза от отделение по еднокринология от 10.03.2022г., в
която като окончателна диагноза е вписана хипоталамична дисфункция, затлъстяване
1ст., артериална хипертония и чернодробна стеатоза. В самата епикриза е упоменато
по данни на пациента, че кризи са се появили преди 15години с честота през един
месец, които са зачестили.
От същите идентично установени факти първата инстанция е достигнала до
извод за наличие на всички предпоставки по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ, обосноваващи
пасивната материалноправна легитимация на прокуратурата като държавен орган да
отговаря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконно
повдигнато и поддържано обвинение. Този извод се ползва със сила на пресъдено
нещо с оглед влизане в сила на решението в осъдителните му части и предвид
оплакванията и възраженията на страните, предмет на въззивен контрол е въпросът
правилно ли са установени релевантните факти, имащи отношение към търпените
вреди и спазени ли са критериите по приложението на чл.52 ЗЗД.
Наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по
себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху
личността на пострадалия, свързано с обичайните и съвсем естествени притеснения от
изхода на производството, чувството на злепоставяне и накърняване на морални и
нравствени ценности, за които изживявания и причинно-следствената им връзка с
наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства
/решение №389/4.08.2014г. по гр.д. № 40/2013г., ВКС, ІV Г.О. по реда на чл.290 ГПК/.
В конкретния случай описаните обичайни неблагоприятни изживявания се
установяват от гласните доказателства по делото. От факта, че свидетелката Д. е в
семейни отношения с ищеца не следва, че депозираните от нея показания следва да се
игнорират. Преценката им по реда на чл.172 ГПК дава основание да бъдат
кредитирани в частта, в която почиват на лични и непосредствени впечатления,
логични са и кореспондират с другите доказателства. Безспорно от показанията на
фактическата партньорка и на свидетеля Б. /пълномощник в наказателното
3
производство/ се установява, че ищецът е търпял всички естествени и обичайни вреди
за човек, подложен на репресия като тревожност и притеснение от изхода на делото,
чувство за злепоставяне, накърняващи личностната му оценка и дискредитираща го в
социалните му и професионални контакти, дори поставящи го в състояние на
психическа и емоционална нестабилност. Всички тези неблагоприятни преживявания
по повод на повдигнатото обвинение е следвало и са били обсъдени и съобразени от
първата инстанция, която е отчела доказателствата, отнасящи се до конкретните
личностни особености на ищеца – човек с изявено чувство за справедливост, с чисто
съдебно минало, който до този момент не се е сблъсквал с правозащитни органи.
Обсъдени са и другите от значение обстоятелства, отнасящи се до продължителността
на наказателното преследване от 4години и 4месеца, което е приключило в срокове,
които не превишават разумния срок по чл.6 КЗПЧОС. Така също
първоинстанционният съд е отчел забавяне на наказателното производство
приблизително за период от шест месеца /или го е намалил до срок от 3години и
8месеца/, поради неявяване на адвоката на ищеца /обстоятелство, установено от
първата инстанция без възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД/, което обаче не е оспорено във
въззивната жалба и следователно тази фактическа констатация не подлежи на
ревизиране. Констатирано на следващо място и се установява от приложените дела, че
в съдебната фаза са проведени общо 7 открити съдебни заседания, които са източник
на стрес, но не могат да се определят като прекомерни за посочения период, както и
че взетата мярка /парична гаранция от 1000лв/ макар и процесуална принуда, не е от
естество и в случая не е засегнала качеството на живот на обвиняемия. Последният е
бил до семейството си и е имал възможност да упражнява търговска дейност, като
липсата на публично разгласяване на случая и други подкрепящи доказателства,
изключва твърдението, че е търпял вреди от отлив на клиенти и от накърняване
репутацията на търговското дружество вследствие на обвинението.
Неоснователни са оплакванията на ищеца, че съдът при определяне на
обезщетението е нарушил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, защото не са съобразени всички
от значение обстоятелства относно действително търпените вреди. Правилни са
изводите на първата инстанция, че не е доказана пряка причинна връзка между
влошеното здравословно състояние на ищеца и наказателното преследване.
Действително, в показанията на св. Д. се съдържат данни за кризисни състояния и
провеждане на лечение в процесния период и няма основание те да се дискредитират,
но заключенията на свидетелката, че здравословните и в частност нервно- ендокринни
проблеми се дължат на високите нива на кортизол правилно не са взети предвид.
Подобен извод, на който съдът да обоснове решаващите си изводи, следва да е
направен от лице с медицинско образование в съответната специалност, каквато
експертиза по делото не е поискана, нито приобщена. Нещо повече, показанията на
свидетелката не кореспондират с представените писмени доказателства –
тумографското изследване не установява патология, а приложената епикриза от
10.03.2022г. освен, че се отнася за период извън продължителността на обвинението
/12.12.2016г-26.04.2021г/, отразява /по данни на самия пациент/, че кризите макар и
обострени, са с давност от преди 15години или следва, че проблемите със здравето,
значително предхождат наказателното производство, което го изключва като
провокиращ фактор за тяхната поява. Действително, ищецът е бил подложен на стрес
по време на наказателната репресия и това би могло да задълбочи наличните
страдания, но доколко описаните усложнения, респ. пристъпи във връзка с
ендокринното заболяване и артериалната хипертония биха могли да са в причинна
връзка с преживените стресогенни събития, е въпрос от компетентността на медик,
какъвто /както се посочи/ не е дал заключение.
В обобщение, се потвърждават изводите на първата инстанция, че събраните
4
доказателства във връзка с твърдените от ищеца морални болки и страдания не
надхвърлят обичайните в подобни случаи притеснения и негативни преживявания,
присъщи на всеки човек, подложен на наказателна репресия. Извън тези
неблагоприятни изживявания не се установяват други физически и психологически
проблеми в причинна връзка с незаконно повдигнатото обвинение, които да са
оставили трайно отражение върху здраве, психика и да са го лишили от нормален
начин на живот. Изложеното сочи правилно приложение на критериите по чл.52 ЗЗД в
съответствие с всички от значение факти от субективна и обективна страна,
включително обстоятелствата, че обвинението не е за тежко умишлено престъпление
по смисъла на чл. 93, т.7 НК, не е било публично разгласено и станало достояние на
неограничен кръг лица, в който случай злепоставящият ефект ще е драстичен, но така
също са съобразени и обществено –икономическите отношения в релевантния период,
както и практиката на съдилищата по подобни казуси.
Неоснователна е въззивната жалба против решението от 09.11.2023г., с което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Липсата на
отхвърлителен диспозитив на решението при обстойно формирани изводи в мотивната
му част във връзка с размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД и защо претендираният
такъв е прекомерен, се явява несъответствие между формирана воля на
правораздавателния орган и нейното външно изразяване и подлежи на поправка по
реда на чл.247 ГПК. Фактическите и правни доводи във възивната жалба против
допълнителното решение не следва да бъдат коментирани, доколкото те не се отнасят
към наличието на предпоставки по чл.247 ГПК, а касаят съществото на спора във
връзка с приложението на чл.52 ЗЗД и са вече обсъдени от въззивния съд по повод на
жалбата срещу основното решение.
Постъпилата частна жалба против определение от 29.08.2023г по чл.248 ГПК е
процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по
същество е частично основателна.
Фактически се установява, че ищецът е бил представляван в процеса от
пълномощник адв. И. САК, с когото има сключен договор с предмет процесуално
представителство и защита по съдебното дело и който по реда на чл.36 от Закона за
адвокатурата, има право на възнаграждение за свършена работа. По договор за
процесуално представителство с адвокат възнаграждение се дължи винаги съгласно
чл.36 ал.1 от ЗАдв и това е изключение от общото правило на чл.286 от ЗЗД, съгласно
което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи, само когато е уговорено.
Договорът за правна защита и съдействие, сключен между адвокат и страна по делото,
е с характер на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/. С т. 1 от решението по т. д. № 6/2012 г. на ВКС е тълкувана
хипотезата на наличен между страната и надлежно упълномощен адвокат писмен
договор за правна защита и съдействие, в който размерът на адвокатското
възнаграждение и начинът на плащане са договорени, като при плащане в брой
приложеният към делото писмен договор има характер на разписка. Налице са
безспорни писмени доказателства за осъществено процесуално представителство и
договорено адвокатско възнаграждение в размер 4650лв, който представлява и
минималното предвидено възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г.
Действително от формална страна има пропуск и графата платено в брой /в цифри и
словом/ е останала непопълнена, но и да се приеме, че този факт игнорира
удостоверителната стойност на договора като разписка в тази му част, това не
препятства правото на адвоката да получи възнаграждение и неговата дължимост в
размерите в Наредба №1/2004г, служеща като ориентир за съдилищата. Принципната
дължимост на това възнаграждение е законово регламентирана /в тази насока са напр.
определение № 7892 от 29.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6617/2016 г., II о.;
5
определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ГК и др./.
Дори и да не е уговорено възнаграждение, то на основание чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. при
липса на договор, по искане на адвоката, адвокатският съвет определя възнаграждение
съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. В случая обаче, очевидно е налице
изрична договорка, която кореспондира с минималните предвидени размери.
Договореното и платено възнаграждение, е дължимо на страната по правилата на чл.78
и сл.ГПК в съответствие с уважената част на исковете / общо 8000лв/ при материален
интерес /50 000лв/ или до размер от 744лв, до който размер жалбата се явява
основателна, а над него- обжалваното определение ще подлежи на потвърждаване.
По въпроса за разноските пред въззивната инстанция:
Пред настоящата инстанция са представени доказателства за платена държавна
такса в размер на 5лв и адвокатско възнаграждение от 4650лв, които обаче не се
следват на ищеца, заради неоснователността в цялост на жалбата по съществото на
спора.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.07.2023г. по гр. дело № 5459/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, I ГО, 2 състав в обжалваната му отхвърлителна част.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.11.2023г по по гр. дело № 5 459/2022 по описа
на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в основното решение чрез допълването му с осъдителен
диспозитив.
Отменя определение от 29.08.2023г по чл. 248 ГПК в частта, в която е
отхвърлената молбата на Х. Д. Х. за изменение на решението по отношение на
разноските за сумата от 744лв, представляваща договорено и дължимо адвокатско
възнаграждение пред първа инстанция, като вместо това
Осъжда Прокуратура на Република България да заплати на Х. Д. Х., с адрес
гр.***, ж.к. *** , бл.***, вх.*, ап.** сумата от 744лв, представляваща разноски пред
първата инстанция, съразмерно на уважената част на исковете.
Потвърждава определение от 29.08.2023г по чл. 248 ГПК в останалата
обжалвана част за разликата над присъденото възнаграждение за адвокатска защита от
744лв до претендираното от 4650лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването препис на страните при наличие на предпоставки по чл.280 ГПК, а в частта
относно определението по чл.248 ГПК с частна жалба в едноседмичен срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7