ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 835
04.10.2019г, град Перник
Пернишкият окръжен съд в закрито съдебно заседание нa 04.10.2019г. в следния състав :
Председател
: Методи Величков
Членове
: Рени Ковачка
Димитър Ковачев
като разгледа
докладваното от съдия Ковачев въззивно гр. дело № 645 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид
следното :
Въззивното
производство е по
реда на чл. 413, ал.2, вр. с чл. 274 – 278 от ГПК.
Образувано е въз
основа на частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения"
ЕООД против разпореждане от 12.08.2019г. по ч. гр. д. № 04634/2019 г. по описа на Районен съд – П., в частта за отхвърляне заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К.Г.Д. за сумата от
92,83 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на поето от длъжника
задължение да осигури обезпечение на задълженията си по договора и за сумата
270 лева –такси (разходи) за събиране на вземането.
В жалбата са развити подробни съображения във връзка с
направените оплаквания, че разпореждането е необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Посочва,
че целта на заповедното производство е опростеност, ускореност
и ефективност и признаване на изпълнението на съдебния акт съобразно Регламент
№ 861/2007 г. на ЕП и СЕ от 11.07.2011 г. и регламент № 1896/2006 г. на ЕП и
ДИЕ от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане
/да се установи спорно ли е твърдяното вземане/. Изтъква се, че предвид доклад
от 13.10.2015 г. на Комисията до ЕП, СЕ и ЕИСК се търси бързо и ефективно
събиране на безспорни неизплатени задължения. Счита, че районният съд е излязъл
от ролята на безпристрастен арбитър и е нарушил диапозитивното начало, без даде
възможност на заявителя да обоснове и докаже индивидуално договаряне, като е
предрешил евентуален спор между страните. Заявява се, че съдът не е отчел
правилно приложението на Директива 2008/48 за договорите за потребителски
кредит и Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушенията с цел
защита на интересите на потребителите, т. е. в производствата в които не се
сочат доказателства съдът не следва да прави проверка. Твърди, че
нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния потребителски характер
е особен вид недействителност, който е извън общите хипотези на противоречие
със закона и добрите нрави. Проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да
се направи само в хипотезите, в които незаконността следва по очевиден и
неподлежащ на съмнение начин от самото искане. Обсъжда се значението на чл. 143
от ЗЗП, т. н. генерална клауза за неравноправност на уговорките на
потребителските договори, относно която заповедния съд не би могъл да направи
изводи единствено от заявлението по чл. 410 от ГПК. По отношение на претендираната неустойка, се
заявява, че кредиторът е приложил чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и е произтекла от
неизпълнение на задължението на длъжника по договора. Обсъжда се тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГК. При преценка на
добрите нрави следва да се отчетат и други фактори-свободата на договаряне,
равнопоставеност на страните, функции на неустойката, възможност да длъжника
сам да ограничи размера на неизпълнението. В заключение изтъква, че преценката на съда в производството по издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК се ограничава единствено до
изложените от заявителя факти за установяване на едно индивидуализирано спорно
вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг
евентуален процес – исковият. Твърди се също, че не са налице сочените от
заповедния съд основания да се приемат за нищожни договорните клаузи, въз
основа на които са начислени претендираните вземания, поради което липсва
основание за отказа на съда да бъде издадена заповед за изпълнение. В обобщение
се твърди, че като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън
предмета на проверка в настоящото производство, заповедният съд е превишил
правомощията си. Въз основа на изложеното се иска отмяна на разпореждането в обжалваната част и се издаде заповед за изпълнение в
цялост за претендираните със заявлението суми.В съответствие с разпоредбата на чл. 413, ал.2 от ГПК не е осъществена от районния съд процедура по връчване на препис от
частната жалба.
Пернишкият окръжен
съд, след като взе предвид доводите и възраженията на жалбоподателя и след
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Частната жалба е
подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна,
имаща правен интерес от обжалване против подлежащ на обжалване акт, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Първоинстанционното ч.гр. д.
№ 04634/2019 г. е образувано по заявление от "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД – С. за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу К.Г.Д. за вземане в размер на 99,87 лева - главница по договор за кредит №
457078 от ***г., сключен между длъжника и "Аксес Файнанс"ООД, 58,98
лева - договорна лихва за периода 09. 03. 2016 г. до 06. 08. 2018 г., 92,83
лева - неустойка за неизпълнение на задължение, 11,59 лева - законна лихва от
07.08.2018 г. до 30.07. 2019 г., 270,00 лева-разходи и такси за извънсъдебно
събиране, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на
вземането, както и разноски за държавна такса и юрк. възнаграждение.
В т. 12 на
заявлението "Обстоятелства, от които произтича вземането", заявителят
твърди, че съгласно договора кредитора се е задължил и е предоставил на
заемателя паричен заем под формата на кредитен лимит по кредитна карта „Бяла
карта“ в размер на 100 лв. Съгласно клаузите на договора длъжникът се е
задължил в 3-дневен срок след падежа да предостави на заемателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство, за което се
подписвал договор за поръчителство със срок от 30 дни. Задължението за
осигуряване на поръчителство възниквало след всеки отделен случай на забава. За
неизпълнение на задължението да се предостави поръчителство се дължала
неустойка в размер на 10 % от ползвания и непогасен кредитен лимит (главницата),
която се включвала в текущото задължение за съответния месец, неустойката се
начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчител.
Според договора
трябвало при забава освен осигуряване на поръчител да се плати 15 % от забавената
сума в тридневен срок до осигуряване на поръчител като ако не се плати тази
сума се дължала такса от 2,50 лева на ден до заплащане на сумите. Уговорено
било, че при предсрочна изискуемост ще се дължи такса еднократна в размер на
120 лева за събиране на вземането.
Поради неизпълнение
на описаните задължения начислил сумите по заявлението.
Заповедният съд е
отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК, в частта относно искането за издаване
заповед за изпълнение за сумата от 92,83 лева – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение и за сумата от 270,00 лева
разходи за извънсъдебно събиране, като е приел че в тази част уговорките,
както са твърдени в заявлението противоречат на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и като
израз на неравноправна клауза – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и на чл. 33, ал. 1 и
2 ЗПК, с оглед на което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното
разпореждане, съобрази следното:
Възражението, че съдът не следи служебно в заповедното производство за
нищожност на основанието на заявеното вземане е несъстоятелно. Систематичното
място /„издаване на заповед за изпълнение“/ и съдържанието /„искането е
в противоречие със закона или с добрите нрави“/, ясно разкрива точният смисъл на
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК , а именно че освен за
формалната редовност, заповедният съд е длъжен и
без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно и
проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи на
закона и/или добрите нрави. В този смисъл има редица решения и на съда на
Европейския съюз.
Отделно при анализ на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед
качеството на кредитополучателя - физическо лице и
липсата на противни твърдения по своята правна
характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на
кредитополучателя на "потребител" приложимите норми са и тези
на Закона за защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като
по-слаба в икономическо отношение страна. С оглед на това въззивния съд не възприема и счита за неоснователни доводите и възраженията в жалбата, че за заповедния съд не съществува възможност служебно да констатира
наличието на нищожна и/или неравноправна клауза, както и че е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по
същество, което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство /така
Определение N 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.N 797/2010 г., ІІ т.о., ВКС и решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно
чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство
Директива 93/13/ЕИО/.
Несъстоятелно е и възражението, че липсвали доказателства въз основа на
които съдът да преценява наличие или липса на нищожност. На първо място следва
да се отбележи, че съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК и т. 1 от ТР 4/2013г.
Заявлението следва да отговаря на изискванията за редовност на исковата молба.
Тоест трябва да са налице ясни твърдения на заявителя относно източника и
размера на вземането (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Същевременно както се посочи
по-горе съдът следва да следи в заповедното дело за съответствие на заявеното
вземане с добрите нрави и материалния закон. При липсата на изискване за
спазване на ал. 2 от чл. 127 ГПК в хипотеза на заявление по чл. 410 е повече от
ясно, че тази проверка ще се извършва въз основа на фактическите твърдения на
заявителя. Именно така е постъпил ПРС.
ПОС намира за правилни изводите на ПРС, че уговорена за неизпълнение на
задължението да се даде обезпечение неустойка е нищожна. Съгласно твърденията в
заявлението срока за даване на поръчителство е три дни. От частната жалба става
ясно, че се предвижда алтернативно обезпечение банкова гаранция. Този срок е
крайно недостатъчен с оглед на обществено икономическите условия в страната, да
не говорим, че а освен това се предвижда
поръчителството да е със срок от 30 дни. И това се прилага за всяко отделно
просрочване. Кредитора поначало има интерес от поръчителството, но няма интерес
то да е срочно за 30 дни. Поръчителя би отговарял за задълженията по договора
за кредит изцяло, а ограничавайки срока кредитора създава предпоставки за
необходимостта да се търси нов поръчител, респективно за начисляване на
„неустойката“. От това следва, че самото поръчителство не е било неговата цел.
Целта е била да се постигне допълнителна скрита такса, която се уговаря под
формата на неустойка за неизпълнение на задължението за даване на поръчител,
което противоречи на добрите нрави и определено не в унисон с функциите на
неустоечната клауза. Че крайната цел на уговорката е била не да се получи
обезпечение, а да се получи правна възможност за допълнителни такси под формата
на неустойка говори и факта, че според заявлението съгласно договора :
„неустойката се начислява на 6-то число на месеца, в който текущото задължение
не е било погасено до пето число на следващият месец“. От това твърдение става
ясно, че падежа е бил на пето число на месеца следващ месеца в който
съответната сума е усвоена, но неустойката се начислява от шесто число на
месеца в който се усвоява сумата а не от следващият месец. Получава се
начисляване на неустойка със задна дата от шесто число на месеца в който е била
усвоена сумата, а не от изтичане на тридневния срок за даване на поръчителство.
Правилни са
изводите на ПРС и относно предвидените „такси за събиране“. Таксата от 2,50
лева на ден за всеки ден забава в плащането на усвоена по картата сума
всъщност е прикрито обезщетение за
забава в размер по-голям от законна лихва. Кредитни лимит е бил 100,00 лева
тоест няма как да се усвоят повече и да се изпадне в забава за по-голяма сума.
Законната лихва върху нея на годишна база би била многократно по-малка. Не се
касае за разходи за събиране- за тях е предвиден, а отделна такса еднократна.
Клаузите за
неустойка и за разходи всъщност се явяват съвкупно обезщетение за забава над
допустимия от ЗПК размер и са нищожни.
Предвид изложеното,
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Потвърждава разпореждане от 12.08.2019г. по ч. гр. д. № 04634/2019
г. по описа на П. районен съд, в обжалваната му част.
Определението не
подлежи на касационно обжалване, съгласно т.8 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Председател: Членове:
1. 2.