РЕШЕНИЕ
№ 2408
гр. Пловдив, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Весела П. Кърпачева
при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева
като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело №
20215330111843 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от П. В. Д. против „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК: *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 102,20 лв.
– недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем
№ ***** г., както и сумата от 726,80 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка
по договор за паричен заем № *****, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 16.07.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен
заем № ***** г., по силата на който на ищеца му била предоставена заемна сума в
размер на 800 лв. Била уговорена договорна лихва от 40 % и ГПР 47,68 %, като общата
дължима сума била в размер на 924,56 лв. Съгласно чл.4, ал.2 от договора, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение измежду двама души поръчители или
банкова гаранция в тридневен срок от подписване на договора, дължи неустойка в
размер на 726,80 лв. Общата сума по кредита ведно с неустойката следвало да се
изплатят на 8 погасителни вноски, всяка в размер на 206,42 лв. за периода от
10.07.2017 г. до 05.02.2018 г. За времето то 10.07.2017 г. до 06.11.2017 г. ищецът
заплатил на ответника общо 1629 лв., с която сума погасил изцяло дължимите лихва от
102,20 лв. и неустойка от 726,80 лв. Ищецът поддържа, че договорът за заем бил
недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК).
1
Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения
лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Поддържа, че
договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с
добрите нрави. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради
липса на посочване на начина на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв
начин е формиран същият, респ. общата сума по него. Счита за нищожна и
предвидената неустойка, поради противоречие с добрите нрави. Сочи и допълнително
основание – чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с клаузата се създавали задължения, които по
своето естество се припокривали с ГПР и по този начин се нарушавало изискването на
чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не можело да надвишава с повече от пет пъти
размера на законната лихва. Сочи нарушение и на материалния закон – чл.71 ЗЗД и на
чл.33 ЗПК. Счита, че платената по договора сума за лихва и неустойка била недължимо
платена, при начална липса на основание. Моли за уважаване на предявения иск и
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД е депозирал
писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва
изложените твърдения за нарушения на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Твърди, че в сключения договор е посочен фиксиран лихвен процент, поради което
липсвало задължение да се съдържа визираната в чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК информация.
Излага твърдения за правилно формиран годишен процент на разходите, който не
надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Оспорва твърденията за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите
нрави и прекомерност. Твърди, че в случай че кредитополучателят е изпълнил
вмененото му в договора задължения, няма да се начисли неустойката. Поддържа, че в
годишния процент на разходите не се включват разходи, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, каквато е
неустойката. Твърди, че за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение,
не се претендира обезщетение за забава. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на
сторените разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са
се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който
е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
2
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на ***** г. е сключен процесният договор за
паричен заем № *****, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на
ищеца заемател, сумата в размер от 800 лв., която следвало да се върне на 8 равни
месечни вноски, всяка в размер на 115,57 лв., последната с падеж – 05.02.2018 г.
Установява се по делото, по отношение на факта на плащане, че ищецът е
заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № *****от ***** г. за
лихви, сумата от общо 102,20 лв., изплатена за периода от 10.07.2017 г. до 06.11.2017
г., а за неустойка – 726,80 лв., изплатена за същия период, видно от представената от
ответното дружество справка за извършени плащания – лист 32 от делото. Посочената
справка не се оспорва от ищцовата страна (напротив, признава се от нея), поради което
съдът приема за установено, че извършените от заемополучателя плащания са в
посочения размер и дати на погасяване. С това, фактът на плащането на процесната
сума, се установи по делото. За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се
установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание,
поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора
по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС,
съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск
за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания,
когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по
чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да
провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в
следните хипотези:
1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС,
решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г.
по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017
г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността
не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г.
по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на
3
настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго
основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без
довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК,
във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) , във вр.
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В процесния договор в
чл.2, ал.1, т.6 е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му.
Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху
целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още по-
съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване
какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за
недействителност на договора за кредит. Съдът не възприема доводите на ответната
страна, че за спазване на законовото изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК е достатъчно да е
посочен цифров израз в проценти. Напротив, за да се обезпечат правата на потребителя
по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен
език да е описано визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата
на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на
специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата
стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От това следва, че
неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова
финансова институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на
потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да
предостави на потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му
да получи възнаграждението по договора.
На следващо място, ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
4
предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният
процент на разходите е 47,68 % - чл.2, ал.1, т.8. Липсва обаче, каквото и да било
уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В действителност, в
клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани
разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от
задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото отбелязване, от текстовата
част на договора не става ясно, какво точно се включва в ГПР. Посочената годишна
фиксирана лихва от 40 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен
в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него финансов продукт.
От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва,
че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да
е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере
действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса
по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение
за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и
трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г.
по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 656 от
26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд
Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни постановки и доколкото, както вече се
констатира в процесния договор липсва уточнение кои разходи включва посоченият
процент на ГПР, то следва да се приеме, че договорът е нищожен и на това
5
самостоятелно основание.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че процесният договор за
паричен заем № ***** от ***** г. е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр.
чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Видно от представената от ответната страна справка за извършени
плащания по процесния договор, ищецът е заплатил сумата от общо 1629 лв., от които
главница в размер на 800 лв., лихва – 102,20 лв. и неустойка в размер на 726,80 лв.
Предоставената в заем сума е размер на 800 лв., поради което всички платено над нея
се явява недължимо платено. Затова предявените осъдителни искове за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 102,20 лв. – недължимо платена лихва и
сумата от 726,80 лв. – недължимо платена неустойка, е доказан по своето основание и
размер.
За пълнота следва да се разгледа и доводът за нищожност на уговорената
неустойката. В чл.4, ал.1 от договора за заем е предвидено задължение на заемателя в
срок от три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор, да представи
на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодателя за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния
му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“;
поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, за сумата по чл.2, т.7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок
за плащане на задълженията по настоящия договор. Съгласно чл.4, ал.2 от договора
при неизпълнение на задължението по предходната алинея в указания срок, заемателят
дължи заемодателя неустойка в размер на 726,80 лв., която се заплаща разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските,
посочен в чл.2, т.2, се добавя сумата от 90,85 лв.
На пръв поглед изглежда, че процесната сума от 726,80 лева представлява
неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на
обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да
се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било,
твърде буквалистично и не би държало сметка, както за трайно установеното в
теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на
чл.4 от Договора с останалите му клаузи.
6
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните
постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали неустойката излиза извън присъщите й три
функции, в същото тълкувателно са посочени:
- естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 4, ал.2 от
договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че
предвиденото в чл. 4 парично задължение в размер на 726,80 лева не преследва нито
една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита
форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Както се посочи, в чл.4, ал.1 от договора е
предвидено, че кредитополучателят следва да предостави поне едно от посочените
обезпечения: двама поръчители, отговарящи на посочените в договора изисквания или
банкова гаранция. При неизпълнение на тези „задължения“ в срок от три дни от
сключването на договора, се дължи неустойка в размер на 726,80 лв., която се изплаща
разсрочено, като към всяка погасителна вноска се добавя сумата от 90,85 лв. Видно от
приложения по делото погасителен план неустойката в размер на 726,80 лева е
включена в стойността на месечните погасителни вноски, още към момента на
сключване на договора и преди изтичане на тридневния срок за предоставяне на
обезпечение, като размерът на отделните компоненти, формиращи погасителната
вноска е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец, включваща
дължимата неустойка, да бъде еднаква.
От цитираните клаузи на Договора и ОУ могат да се направят следните
7
фактически констатации, относими към примерните критерии, посочени в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 800 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно приложимия ГПР е 924,56
лева. Тази сума представлява и размера на кредиторовия интерес от точното и
своевременно изпълнение на договора.
- размерът на предвидената в чл. 8 неустойка е в абсолютно определен размер, а
не в процент от стойността на договора и възлиза на 726,80 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно
клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на
1651,36 лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на задължението за
обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение, което не отговаря на
предвидените в договора условия. Не е предвидена диференциация в размера на
неустойката в зависимост от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване
на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението е 3 дни след сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение
следва като поръчители да бъдат осигурени две физически лица, всяко от които да
отговоря на посочените изисквания в чл.4, ал.1, т.1 от договора;
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в размер на 726,80 лева да се заплаща на
седмични вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
- в изготвения в деня на сключване на договора погасителен план в стойността
на месечната погасителна вноска е калкулирана и стойността на неустойката, без да е
изтекъл 3-дневния срок на потребителя за изпълнение на задължението му за
предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне размера на неустойката
към кредитоспособността на потребителя, която би имала значение за определяне на
размера на вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за
интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател
да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от
726,80 лева е въведена в процесния договор като санкция за едно практически
неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в
същото време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден
режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия
интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на
8
обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на
неустойката - 726,80 лева, като скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че сумата от
726,80 лева, предвидена в чл. 4 от договора, не представлява неустойка по смисъла на
чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Нещо повече, от начина на калкулиране и предвидения начин на
издължаване на сумата следва, че тя представлява допълнително „възнаграждение“ за
кредитора по предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19,
ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в
общия размер на ГПР по договора. Така посоченото е допълнително основание за
връщане на платената по договора сума за неустойка в размер на 726,80 лв., като
платена без основание.
Като законна последица от уважаването на предявените искове следва да се
присъди законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.07.2021
г., до окончателното изплащане на вземанията.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1
ГПК. По делото се доказа ищецът да е заплатил разноски в размер на 100 лв. за
държавна такса, която сума следва да се присъди. Претендира се от процесуалния
представител на ищеца присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38
ЗАдв, като същото се завиши с 20 %, тъй като Адвокатско дружество „*****“ е
регистриран по ЗДДС. В полза на адвокатското дружество следва да се присъди
адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., по отношение на който се начисли
и данък добавена стойност, или сумата от 360 лв. с ДДС. Предявен е един иск по реда
на чл.55, ал.1 ЗЗД, поради което в полза на адвоката следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в посочения размер, който представлява минимално предвидения в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. гр. София, ул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център”, ет.2,
офис 40-46 да заплати на П. В. Д., ЕГН: **********, адрес: село *****, община *****,
обл. *****, ул. ***** по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД,
сумата от 102,20 лв. (сто и два лева и двадесет стотинки) – недължимо платена по
клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***** г., както и сумата
от 726,80 лв. (седемстотин двадесет и шест лева и осемдесет стотинки) – недължимо
платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *****, ведно със
9
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 16.07.2021 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 100 лв. (сто лева) – разноски пред районния съд за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* на основание чл.78,
ал.1 ГПК да заплати на Адвокатско дружество „*****“, БУЛСТАТ: *****, адрес: гр.
***** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 360 лв. с ДДС (триста и шестдесет лева),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
10