Р Е Ш Е Н И Е

 

№                                      29.03. 2021 г.                     гр. Търговище,

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Търговищкият окръжен съд,                            гражданско отделение

На петнадесети март                                    2021 година

в открито съдебно заседание, в следния състав:

 

                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДАСКАЛОВА

        ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН СТОЙЧЕВ

                             МИРОСЛАВ МИТЕВ

 

Секретар Жоржета Христова,

Като разгледа докладваното от съдията Т.Даскалова,

В.гр.дело № 32,   по описа за 2021 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл.  от ГПК.

Предмет на проверка е решение № 260154 от 04.12. 2020 г., по гр.д. № 498/ 2020 г. на РС–Търговище, с което е:

осъдено  „Ф...“ ЕООД гр. Бургас,     ДА ЗАПЛАТИ   на   К.К. ***, сумата от 531,57 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, на осн. чл. 224, ал. 1 от КТ, сумата от 75,60 лв. –обезщетение за забава върху неизплатеното обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ, за претендирания период от  01.01. 2019 г. до 26.05. 2020 г. и сумата от 4416,48 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа  поради незаконното уволнение, на осн. чл. 225, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва  от подаване на исковата молба – 27.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.

Отхвърлен е искът за обезщетение за времето, през което е останал без работа   за сумата над  4416,48 лв.   до пълния претендиран размер от   9910,02 лв. , като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 Присъдени са разноски на адв. Л. И. от 1425,50  лв.,  на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА.

С решението е осъден К.К. да заплати на „Ф...“  ЕООД, сумата от 541,72 лв., представляваща направени по делото разноски съразмерно отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78 ал. 3 от ГПК.

Също е осъдено „Ф...“ ЕООД,  да заплати по сметка на Районен съд–Търговище държавна такса в размер на общо 276,66 лв.,  и разноски за възнаграждение по ССЕ в размер на 120 лв.

Прието е за установено в отношенията между страните, че Кр.К.  не дължи  на     „Ф...“ ЕООД, гр. Бургас,    присъденото с влязло в сила на   30.06. 2020 г. с решение № 688/ 19.11. 2019 г.,  по гр.д. № 2280/ 2018 г. по описа на РС-Търговище и  с влязло в сила на 30.06.2020 г. решение № 42/08.04. 2020 г. по в.гр.д. № 41/ 2020 г. по описа на ОС-Търговище,     вземане в размер на  5023,65 лв. от  общо 6084,51 лв.   / включително 5381,88 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди  - по РКО № 1174/ 20.10. 2018 г., РКО № 134/ 02.07. 2018 г., РКО № 21/03.09. 2018 г., РКО № 24000000201/08.10. 2018 г., РКО № 26/13.09. 2018 г.,  РКО № 28/ 14.09. 2018 г,  РКО № 32/20.09. 2018 г.,  РКО № 35/ 25.09. 2018 г.,  и  РКО № 18/ 28.08. 2018г.,   702.63 лв., представляваща установена липса по протокол за липси/ излишъци от 23.10.2018 г./,  поради погасяване на вземането чрез прихващане на  присъденото с настоящото решение   насрещното вземане на К. против „Ф...“ ЕООД, за сумата от   общо 5023,65 лв.   /в т.ч. 531,57 лв.-обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ + 75.60 лв. –обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД +4416,48 лв.– обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ/, на осн. чл. 104 ЗЗД.

В последствие, с определение от 11.01. 2021 г., решението е изменено в частта за разноските, като възнаграждението на адвокат И. е намалено на 581,18 лв., намалена е също и сумата, която е присъдена в полза на съда за разноски за експертизата на 57,31 лв.

Недоволен от решението и от определението на съда по чл. 248 от ГПК, е останал К.К., който го обжалва чрез адвокат И.. Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен предявеният иск до пълния му размер от 9910,02 лв. Всички факти по делото били установени коректно, но съдът не е приложил правилно  материалния закон и цитираната съдебна практика. Неправилно било тълкуването, че допълнителното възнаграждение за постигнати резултати има непостоянен характер. Напротив, то има постоянен характер, но различен размер, в зависимост от събраните в офисите на дружеството парични суми. Затова се иска отмяна на решението в отхвърлителната част, извършване на прихващане със задълженията към ответника, като накрая му  бъде присъдена сумата от 4432,68 лв. Решението да бъде изменено и в частта за разноските.

Определението по чл. 248 от ГПК се обжалва от адвокат И. по съображения за неправилно приложение на материалния закон. Съдът не се е съобразил, че предоставената защита е по отделни, обективно съединени искове. За всеки от тях се дължи адвокатско възнаграждение. Освен това делото е било сложно от фактическа страна. Не на последно място адвокат И. посочва, че е съгласен възнаграждението му да се определи и в минимален размер, но спазвайки принципите за възнаграждение по всеки един от исковете или общо 1139,15 лв. Желае да бъдат присъдени и направените по делото разноски.

Постъпил е  отговор на жалбата от другата страна, чрез адв. Х.М.. Той оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Счита, че съдът правилно е приел, че уговореното допълнително възнаграждение няма постоянен характер. Освен това уговореното допълнително възнаграждение в последствие е изменено на такова, само върху събраните суми в полза на работодателя, но не и от сумите, събрани в полза на трети лица. Затова, ако съдът все пак приеме, че допълнителното възнаграждение е част от брутното, следва да има предвид тази клауза. Затова се иска решението да бъде потвърдено в обжалваната част и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

По отношение на частната жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК счита, че същата е неоснователна и съдът правилно е определил възнаграждението на адвоката според общия материален интерес, върху уважения размер на иска. Моли определението да бъде потвърдено и да се присъдят разноските.

Съдът, като провери събраните по делото доказателства, установи следното: В обжалваната част решението е валидно и процесуално допустимо.

По отношение на спорния въпрос за определяне на размера на брутното трудово възнаграждение, въззивният съд установи следното:

Ищецът е работил по трудов договор при „Ф...“ ЕООД-Бургас на длъжност "офис-мениджър" с място на работа офисът на ответното дружество в гр. Търговище. С допълнително споразумение от 01.12. 2016 г. към трудов договор № 5/19.09. 2016 г., страните се споразумели, считано от 01.12. 2016 г., на служителя да се изплаща допълнително трудово възнаграждение „за постигнати резултати“ в размер на 4,5 % върху всички събрани суми в офисите в гр. Търговище, гр. Попово и гр. Велики Преслав. С допълнително споразумение, сключено на 01.01. 2017 г. и считано от 14.02. 2017 г., към същия трудов договор, основното месечно възнаграждение на служителя е в размер на 731,69 лв., както и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,60 % за всяка година.

Със заповед № 110/12.11. 2018 г. на управителя на „Ф...“ ЕООД-Бургас на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за неявяване на работа от 26.10. 2018 г. до 12.11. 2018г. и е прекратен трудовият му договор.

С влязло в сила на 29.04. 2020 г. решение № 193/26.03. 2019 г. по гр.д. № 62/2019 г. на PC-Търговище, е отменена заповед № 110/12.11. 2018 г. на управителя на „Ф...“ ЕООД-Бургас, за уволнението на ищеца. Вследствие на незаконното уволнение ищецът остава без работа в периода от 12.11. 2018 г. до 12.05. 2019 г.

От писменото заключение по първоначалната ССЕ се установява, че изчислено съобразно нормативните изисквания на чл. 228, ал. 1 от КТ и при база за изчисление на БТВ за м. 09. 2018 г., което е било 736,08 лв., то обезщетението е в размер на 4416,48 лв. При съобразяване с разпоредбата на чл. 228, ал. 2 от КТ и уговореното в сключения между страните трудов договор и допълнителното споразумение от 01.12. 2016 г. към трудовия договор, размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е 7754,64 лв. /когато допълнителното възнаграждение от 4,5% се начислява върху събраните суми по кредити в т.ч.главници, възнаградителна лихва, лихва за забава и такси/ и съответно размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е 5122,98 лв. /когато допълнителното възнаграждение от 4,5% се начислява върху събраните суми по кредити в т.ч. възнаградителна лихва, лихва за забава и такси, но без главниците по кредити/. Това разграничение е направено от вещото лице Елена Василева /л. 76/ доколкото при проверка в счетоводството на ответното дружество са ѝ обяснили гласно, че практиката на дружеството е такава, тъй като от сумите за главници дружеството няма печалба. Последните два варианта са на база събрани суми по кредити за кредитодателя „Ф...“ ЕООД. От писменото заключение по допълнителната ССЕ се установи, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ би било в размер на 9910,02 лв., като за изчислението му се има предвид по силата на чл. 228, ал. 2 от КТ, допълнителното възнаграждение от 4,5% върху събраните суми по кредити на „Ф...“ ЕООД /главници, възнаградителна лихва, лихва за забава и такси/ и събраните суми за възнаграждения на „Гаранционен фонд България“ /ГФБ/ по аналитичните справки, представени от ответника/л.151-152/.

От представеното удостоверение от НАП, за внесените осигуровки на ищеца е видно, че по време на трудовия му договор, месечното му трудово възнаграждение е имало различен размер. Начисленият месечен облагаем доход през 2018 година варира от 736 лв., до 3199 лв., а през месеците август и септември е бил в размер на 736 лв.

При така установените факти, във връзка със спорните обстоятелства, въззивният съд прави следните изводи: мотивите на РС–Търговище по отношение на това какво влиза в брутното трудово възнаграждение при заплащане на обезщетение по КТ, се споделят напълно и на основание чл. 272 от ГПК втората инстанция препраща към тях, в тази част. Цитирана е много съдебна практика, която се тълкува от съда и от жалбоподателя по различен начин.

В допълнение въззивната инстанция посочва следното: на първо място, страните не спорят, че ищецът е получавал допълнителни суми, начислени върху една част от събраните от длъжници вземания в посочените офиси в различни градове. Затова съдът счита, че с допълнителното споразумение към трудовия договор от 2017 г., където не фигурира възнаграждението от 4,5 %, то не е отменено.

По спорния въпрос за характера на това допълнително възнаграждение следва, освен посочената вече от РС практика, да се цитира и Р № 540/ 07.07. 2010 г., по гр.д. № 895/ 2009 г. на четвърто ГО на ВКС, в което се казва следното: „… в брутното трудово възнаграждение, като основа за изчисляване на обезщетението …, се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени, в колективен трудов договор, … във вътрешни правила за работната заплата…и в индивидуалния трудов договор“. Макар това решение да касае друг вид обезщетение, спорът е бил именно този, за елементите на брутното трудово възнаграждение при обезщетение, като разглежданият случай е касаел допълнително възнаграждение за извънреден труд.

В случая по настоящото дело, допълнителното възнаграждение за постигнати резултати е било изплащано в различен размер, а видно от последните месеци на 2018 г. – август и септември, такова не е било начислено и изплатено. Т.е. изводът, който съдът прави е, че това възнаграждение няма нито постоянен, нито предвидим характер. То зависи от евентуални, несигурни събития и представлява материален стимул, един вид награда за постигната по-добра събираемост.

Затова и няма как този допълнителен стимул да бъде част от брутното трудово възнаграждение, при изчисляване на размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, още повече през месец септември 2018 г., последният пълен работен месец, такова не е начислявано.

Затова съдът правилно е отхвърлил иска до пълния му размер.

Решението се обжалва именно в тази част и затова като правилно и законосъобразно, то следва да се потвърди.

По отношение на жалбата за разноските и как следва да бъдат определени те. Принципно жалбата би била основателна, с оглед на изложените доводи в правен аспект как следва да се определя възнаграждението на адвоката и че то се полага за всеки обективно съединен иск.

От друга страна обаче, въззивният съд има различни съображения по отношение определянето на разноските и те касаят другата, необжалвана част на решението.

Според чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Именно тук следват и усложненията. По делото е имало направено възражение за прихващане от страна на ответника, който има присъдени суми по влязло в сила решение на съд. Т.е. вземането му е било установено както по размер, така и по основание, и е било ликвидно и изискуемо. Т.е., независимо дали ще бъде тълкувано като материално-правно възражение по чл.103 от ЗЗД или като процесуално, то е следвало да бъде зачетено от съда, от момента на влизане на решението в сила, защото тогава се установява по основание и размер вземането на работника – ищецът К..  В случаите на направено възражение за прихващане, в зависимост от условията, при които това е направено, ако то е основателно, съдът извършва прихващане до по-малката сума. В случая това е сумата, дължима на ищеца – 5023,65 лв. Дължимата на ответника е 6084,51 лв. След като извърши прихващането, съдът следва или изцяло да отхвърли иска, или да присъди разликата, ако дължимото на ищеца е в по-голям размер от прихванатата сума. В случая, след като вземането на ответника е в по-голям размер, съдът е следвало изцяло да отхвърли иска, поради извършено прихващане, а не да присъжда дължимото на ищеца. Тъй като решението влиза в сила и по отношение на извършеното прихващане, то това се отбелязва в диспозитива на решението, след отхвърлителния диспозитив. Направеното от съда, с постановяване на установителен диспозитив, е абсолютно недопустимо. В тази част обаче от ответника липсва жалба и въззивният съд е в невъзможност да коригира този недостатък. Въпреки това обаче е ясно от мотивите на съда, че след извършеното прихващане ответникът не дължи каквито и да било суми на ищеца. Т.е. искът на практика е отхвърлен изцяло като неоснователен.

Решението на съда е разбираемо, ясни са мотивите му, но диспозитивът е изцяло сгрешен. Т.е. посоченият недостатък не води до нищожност на решението поради липса на мотиви и неразбираемост. Той евентуално би могъл да се поправи по реда на отстраняване на очевидна фактическа грешка, тъй като всяко противоречие между мотивите и диспозитива е такава грешка.

Неотстраняването й би довело до изключително големи проблеми при евентуално предприемане на действия по изпълнението му, като е възможно да се иска и тълкуване, за да бъде или не изпълнено.

Всичко това води до следните изводи по отношение на разноските. С оглед неоснователността на исковата претенция изцяло, на ищеца не се дължат разноски. Съдът не е следвало да присъжда такива на ищеца, независимо че отхвърлянето на иска е поради извършено прихващане. След като искът е неоснователен изцяло, разноски на ищеца не се дължат – чл. 78, ал. 1 от ГПК. С обжалваното определение по чл. 248,  ал. 1 от ГПК, съдът е намалил размера на разноските от 1425,50 лв., на 581,18 лв. След като обаче няма жалба от другата страна, по отношение на сумата от 581,18 лв., решението не може да бъде променено. Редуцирането на хонорара обаче в този случай се явява правилно и затова жалбата против определението е неоснователна. И тук обаче въззивният съд следва да обърне внимание на първоинстанционния относно прецизността на диспозитива.

След като решението се изменя в частта за разноските в посока намаляване, то неправилно е съдът изцяло да постановява нов диспозитив за осъждане. Правилно е съдът да постанови изменение, като в диспозитива се пише, че се намалява присъдената сума на 581,18 лв. Още веднъж въззивният съд посочва, че тя не се дължи от ответника, но поради липсата на жалба в тази част от въззиваемия, положението на жалбоподателя не може да се влошава.

В заключение: решението следва да се потвърди в отхвърлителната част. Определението за изменение на разноските също следва да се потвърди в частта, в която присъдената на адв. И. сума се намалява.

По разноските. Предвид изхода от делото разноски се дължат на въззиваемата страна.Налице са доказателства за заплащане на сумата от 360 лв. за адвокатски хонорар и тя следва да се присъди на ответника.

По изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260154 от 04.12. 2020 г., по гр.д. № 498/ 2020 г. на РС–Търговище, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от К.А.К. ***, против „Ф...“ ЕООД гр. Бургас, иск за обезщетение за времето, през което е останал без работа, вследствие на незаконно уволнение от 12.11. 2018 г.,   за сумата над  4416,48 лв.   до пълния претендиран размер от   9910,02 лв. , като правилно и законосъобразно.

ПОТВЪРЖДАВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 260004 от 11.01. 2021 Г., ПОСТАНОВЕНО ПО СЪЩОТО ДЕЛО, С КОЕТО СЕ ИЗМЕНЯ РЕШЕНИЕТО В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ,  дължими на адвокат Л. И., като същите са намалени на сумата от 581,18 лв., като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА К.А.К. ***, ЕГН **********, да заплати на „Ф...“ ЕООД гр. Бургас, ЕИК *********, сумата от 360 лв. направени по делото разноски.

ВРЪЩА ДЕЛОТО на РС–Търговище за евентуална преценка за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива, според изложените по-горе съображения.

Решението може да се обжалва, в едномесечен срок от съобщаването му на страните, пред ВКС, при наличието на основанията по чл. 280 от ГПК.

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:1.

                                                                  2.                                                                                                                                                                                       2.