Решение по дело №8401/2020 на Софийски градски съд

                              Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 27.05.2021 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова-Младенова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8401 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 20.02.2020 год., постановено по гр.дело №59898/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, поправено с решение от 24.06.2020 год., е отхвърлен като неоснователен предявения от Л.В.Г. срещу З.В.С. инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е единствен собственик на основание давностно владение, за период повече от 10 години след предаденото му от неговите родители приживе владение, считано от 1993 год., на следния недвижим имот: имот с идентификатор 68134.8200.571 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София /район Кремиковци/, общ. Столична, обл. София-столица, одобрена със Заповед № РД-18-61 от 27.09.2010 год. на изпълнителен директор на АГКК, с площ от 840 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.8200.569, 68134.8200.572, 68134.8200.573, 68134.8200.574, 68134.8200.575, 68134.8200.576, 68134.8200.577 и 68134.8200.570, заедно с построените в него сгради – с идентификатор 68134.8200.571.1, с площ от 79 кв.м., жилищна със сутерен на един етаж, с антре, дневна, две стаи, кухненски бокс, баня е тоалетна; с идентификатор 68134.8200.571.2, с площ от 37 кв.м., жилищна на един етаж, с антре, дневна с кухненски бокс, санитарен възел и стая; с идентификатор 68134.8200.571.3, с площ от 27 кв.м., гараж /който по-скоро се ползва за склад/; с идентификатор 68134.8200.571.4, площ от 37 кв.м., селскостопанска сграда; с идентификатор 68134.8200.571.5, с площ от 11 кв.м., селскостопанска сграда; с идентификатор 68134.8200.571.6,с площ от 9 кв.м., лек навес и с идентификатор 68134.8200.571.7, с площ от 24 кв.м., паянтова селскостопанска сграда, която е пристроявана и е допуснато извършването на делба между З.В.С. и Л.В.Г. на следните недвижими имоти: 1/ имот с идентификатор 68134.8200.571 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София (район Кремиковци), общ. Столична, обл. София-столица, одобрена със Заповед № РД-18-61 от 27.09.2010 год. на изпълнителен директор на АГКК, с площ от 840 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.8200.569, 68134.8200.572, 68134.8200.573, 68134.8200.574, 68134.8200.575, 68134.8200.576, 68134.8200.577 и 68134.8200.570, заедно с построените в него сгради – с идентификатор 68134.8200.571.1, с площ от 79 кв.м., жилищна със сутерен на един етаж, с антре, дневна, две стаи, кухненски бокс, баня е тоалетна; с идентификатор 68134.8200.571.2, с площ от 37 кв.м., жилищна на един етаж, с антре, дневна с кухненски бокс, санитарен възел и стая; с идентификатор 68134.8200.571.3, с площ от 27 кв.м., гараж /който по-скоро се ползва за склад/; с идентификатор 68134.8200.571.4, площ от 37 кв.м., селскостопанска сграда; с идентификатор 68134.8200.571.5, с площ от 11 кв.м., селскостопанска сграда; с идентификатор 68134.8200.571.6,с площ от 9 кв.м., лек навес и с идентификатор 68134.8200.571.7, с площ от 24 кв.м., паянтова селскостопанска сграда, която е пристроявана; 2/ НИВА с идентификатор 68134.8204.231 по КККР на гр.София, с площ от    1 874 кв.м., с адрес на имота гр.София, р-н Кремиковци, местност „Мала Кража“ и 3/ НИВА с идентификатор 68134.8218.72 по КККР на гр.София, с площ 5 300 кв.м., с адрес на имота гр.София, р-н Кремиковци, местност „Сред ливадето“, при следните квоти: за З.В.С. – 1/2 ид.ч. и за Л.В.Г. – 1/2 ид.ч., като ищецът по инцидентния установителен иск Л.В.Г. е осъден да заплати на ответницата З.В.С. на основание чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 300 лв.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения  установителен иск за собственост и е допусната делба на първия от горепосочените недвижими имоти, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от Л.В.Г.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че доказването, че общият наследодател е притежавал сумата от 60 000 лв., която е предал за уравнение на дяловете на другия наследник – ищцата към 1993 год. представлявало елемент от фактическия състав по чл. 79 ЗС, който следвало да бъде доказан, за да бъде прието за установено предаване на владение от предишния собственик и давностно владение. СРС не бил обсъдил всички събрани доказателства по делото – писмени, гласни и заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза. Правилната преценка на нотариален акт №132 от 01.02.1993 год. налагала извода, че посочената в него продажна цена в размер на 70 000 лв. е била заплатена изпяло и напълно в брой от ищцата З.С. и нейния съпруг на родителите на последния през 1993 год. /данъчната оценка на апартамента била в раз­мер на 2 350 лв./. Имотът не бил закупен с ипотека, а З.С. била работела като продавачка в РЕП и било невъзможно да е притежавала сумата от 70 000 лв. В този смисъл съвкупната преценка на доказателствата по делото сочела, че З.С. била получила сумата от 60 000 лв. именно от своите родители. Правилната преценка на нотариален акт №33  от 18.09.2008 год. налагала извода, че нивата от 3 914 кв.м., която бащата на страните бил продал на З.С., е била продадена на цена, еквивалентна на данъчната оценка — 500 лв. /данъчна оценка 471,20 лв./. Тази сделка била сключена по желание на З.С. и то дни пре­ди да почине майката на страните. Видно от записаното в нотариалния акт нивата граничела с „местен път на СО - Район Кремиковци“ /общински път/, т.е. намирала се на атрактивно място и нейната стойност както към момента на продажбата, така и понастоящем била значително по-голяма от 500 лв. При отчуждавания за Северната скоростна тангента, част от имотите, които били в район „Кремиковци“ обезщетенията били в размер на 20 000 лв. за декар — което било публично известно обстоятелство. Първоинстанционният съд не бил обсъдил наведеното твърдение в отговора на исковата молба и в исковата молба, с която бил предявен инцидентния установителен иск, че още приживе на наследодателите – през 1993 год., както и след тяхната смърт, жалбоподателят бил извършвал действия на надстрояване, пристрояване, дострояване и построяване на нови сгради в имота, което твърдение било доказано от събраните гласни доказателства. От доказателствата по делото било видно също така, че наследодателят на страните бил предал на жалбоподателя владението върху процесния жилищен имот още приживе – през 1993 год., че преда­ването на владението било извършено както с думи, така и с конклудентни действия, че жалбоподателят бил владял спокойно, явно и необезпокоявано от 1993 год. – за период от 10 години, както и че бил отблъсквал владението на сестра си и бил извършвал действия по надстрояване и пристроя­ване, надхвърлящи обикновеното ползване, още по времето, когато неговите родители били живи и не се били възпротивили. Установено било, че жалбоподателят бил демонстрирал пред сестра си, че владее за себе си, като се бил позовал и на изразената воля от баща им и майка им, както и на това, че сестра му е била парично възмездена от родителите им, с което била подпомогната да закупи за себе си друго жилище. На тези действия сестра му не се била противопоставила нито преди, нито след откриване на наследството – след 2008 год. и 2012 год., каквато правна възможност  имала. Същата не била упражнила правото да иска разпределение ползването на съсобствения имот или да иска заплащане на обезщетение за ползването му по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и да ревандикира своята наследствена част, върху която жалбоподателят бил упражнявал реална фактическа власт. За целият този период от време била налице пълна дезинтересованост от страна на З.С. по отношение на имота. От друга страна обстоятелствата дали общият наследодател на страните бил възмездил парично другия бъдещ наследник срещу предоставяне на владението върху жилищния имот на сина си, както и дали е разполагал със сумата от 60 000 лв., били ирелевантни за спора, тъй като придобиването на право на собстве­ност чрез давностно владение съобразно чл.79 ЗС не включвало такива елементи – владението се придобивало чрез предоставянето му изрично или с конклудентни действия и собствеността се придобива след изтичането на определения в закона период от време /срок/, като не зависело от обстоятелството дали наследодателят е възмездил другия наследник и дали е имал финансова възможност за това. Въпреки това фактът, че общият наследодател е притежавал и е дал на  З.С. сумата от 60 000 лв. през 1993 год. бил установен по несъмнен начин по делото. В отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живеел постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той бил единствен за него и семейството му, подобрявал го и го надстроявал и това пряко се възприемало от дру­гите сънаследници, които не се противопоставяли в период от 10 години, то такива действия показвали промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владения имот. Ако владението било предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което било предадено, извършвало действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемали от собственика, който не се противопоставял, или от предишния владелец, който не защитавал фактическото състояние с посесорни искове и не препятствал в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, то това сочело на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай било предаването на фактическата власт изрично или с конклудентни действия, а намерението за своене се разкривало от действията по пристрояване и надстрояване. Прекъсването на давността в подобна хипотеза се изразявало в извършване на дей­ствие по отстраняване на владелеца от имота, предявяване на права по съдебен ред или установяване на фактическа власт върху същия имот от трето лице, т.е. във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред. Словесните пререкания между сънаследници, предявяването на претенции в разговори помежду им, които обаче не са съпроводени с действия, насочени към самия имот и имащи за последица отстраняването на владеещия сънаследник от имота, не прекъсвали започналата да тече в негова полза придобивна давност и не смущавали владението му. През всичките тези години – от 1993 год. /както и преди това/, съгласно представеното по делото удостоверение за настоящ адрес, до настоящия момент ответникът и семейството му били живяли единствено и само на адреса на процесния имот, никой, никога и по никакъв повод, в т.ч. и ищцата, не бил предявил претенции за имота. Възможно било предаване на владението от предишния собственик или владелец. То не било формален акт – можело да стане с конклудентни действия, или да се изрази словестно. Когато владението било установено по този начин или чрез предаване на фактическата власт и нямало данни тя да е отнета, действала презумпцията на чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС – приемала се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Владението на жалбоподателя не произтичало не от наследяване, а от предаване от собственика – общия наследодател, приживе през 1993 год. При извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следвало да вземе предвид и наличието на предварително уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе бил изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на наследник по закон, следвало да се приеме, че още от момента на предаване на владението била установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Когато била налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновремен­но с това било предадено и владението, не било необходимо приживе на наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда, удостоверявало, че фактическата власт е установена явно. В разглеждания случай било установено от гласните доказателства, че наследодателят бил заявил, че предава владението на процесния жилищен имот на сина си /жалбоподателя/ в присъствието на свидетели. Този факт се потвърждавал и от показанията на свидетеля на ищцата — З.Д./на гърба на лист 183 от делото/, а именно, че „приживе родителите са казвали, че ще разделят имотите си, както и че Л. ще живее в имота“. От този момент жалбоподателят бил извършил редица действия – преустройства, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като бил пристроил допълнителна стая към жилищната сграда, построил бил и санитарно помещение, огради на имота, разрушил и построил нови стопански сгради, построил лятна кухня, както и гараж, който към момента се ползвал като склад. Всички тези строежи били извършени след предаване на владението от общия наследодател през 1993 год., тези действия били явни, като нямало противопоставяне както от наследодателя, така и от З.С., както през периода, когато наследодателите са били живи, така и след смъртта им. Следвало да се има предвид също така, че З.С. не била оспорила факта, че общият наследодател бил притежавал сумата от 60 000 лв., като не била доказала, че е притежавала сумата от 70 000 лв. в брой през 1993 год., която е предала на нейните свекър и свекърва за закупуването на жилище /апартамент/. С определение по делото СРС бил приел за безспорно, че жалбоподателят владее сам имота и сградите. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че жалбоподателят бил признал няколко дни преди образуването на делото, че държи 1/2 ид.ч. от имота на сестра си, респективно, че е признал правото на собственост на сестра си. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният инцидентен установителен иск за собственост – уважен, респ. искът за делба – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата З.В.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че първоинстанционният съд бил възприел правилно фактическата обстановка въз0 основа на събраните доказателства по делото и бил формирал обосновани правни изводи, както и правилно приел, че жалбоподателят е признал, че държи 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имота, собственост на сестра му, а не я владее за себе си, както и че не оспорва наличието на съсобственост и изразява съгласие за предприемане на действия по нейното прекратяване, като бил предложил и начин, по който страните да уредят доброволно отношенията си. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението по горепосоченото дело, постановено от СРС на 24.06.2020 год. по реда на чл. 247 ГПК /погрешно квалифицирано от първоинстанционния съд като постановено по реда на чл. 250 ГПК/, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от Л.В.Г., в която са изложени оплаквания, които са идентични с тези във въззивната жалба срещу основното първоинстанционно решение.

Ответницата по въззивната жалба З.В.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваните съдебни актове и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

По въззивната жалба срещу основното решение:

Предявени са за разглеждане иск за делба с правно основание чл. 69, ал. 1 ЗН във фазата на допускането и насрещен положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното основно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни правила.

Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Делбеното производство е особено исково производство, развиващо се в две фази и при спазването на специалните процесуални правила, предвидено в Част І, Глава двадесет и девета на ГПК. Съгласно едно от тези специални правила /чл. 342 ГПК/, в първото заседание във фазата на допускане на делбата всеки от сънаследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти. Това може да бъде осъществено с различни процесуални средства, включително чрез предявяване на възражение за придобивна давност или на насрещен иск на някой от сънаследниците за придобиване на изключителна собственост върху делбения имот на основание, което изключва съсобствеността с останалите наследници. Когато е предявен такъв насрещен иск за собственост, е налице обективно съединяване на искове, по които съдът е длъжен да се произнесе с едно общо решение – за допускане или отхвърляне на иска за делба и за уважаване или отхвърляне на предявения насрещен иск – в този смисъл виж например Решение № 168 от 23.10.2019 год. на ВКС по гр.дело № 4645/2018 год., І г. о.

В разглеждания случай ответникът е предявил своевременно иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че е изключителен собственик на процесния недвижим имот на основание давностно владение, който въззивния съд, с оглед посоченото по-горе, счита, че има характера на насрещен /противно на приетото от СРС, който го е квалифицирал като инцидентен установителен иск/.

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че В.В.Г. и Б.А.Г.са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот. Б.А.Г.е починала на 27.09.2008 год. и е оставила за свои наследници по закон децата си /страните по делото/ и преживелия си съпруг В.В.Г.. Последният е починал на 11.11.2012 год. и е оставил за свои наследници по закон страните по делото.

Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че процесният недвижим имот представлява застроено дворно място, като жилищната сграда /с идентификатор 68134.8200.571.1/ е със сутерен и един жилищен етаж. Достъпът до жилищния етаж се осъществява от външна масивна стоманобетонна стълба. Според представения по делото нотариален акт от 1971 год. сградата е описана като едноетажна жилищна, с площ от 60 кв.м. При осъществения оглед на място вещото лице е констатирало наличието на пристройка към сградата от 6 кв.м., само към жилищния етаж, която пристройка стъпва върху стоманобетонни колони, оградена с тухли итонг, като там е обособен санитарен възел. Сутеренът се състои от антре, две стаи, баня с тоалетна, складово помещение., като светлата му част е 210 см. Жилищният етаж се състои от антре, дневна, две стаи, кухненски бокс, санитарен възел – баня с тоалетна. Сградата с идентификатор 68134.8200.571.2 представлява едноетажна постройка, с площ от 37 кв.м., бивша лятна кухня, със светла височина 240 см., пригодена за живеене и се състои от входно антре, с площ от 3.60 кв.м. /което не е отразено в кадастралната карта/, дневна с обособен в нея кухненски бокс; дневната е с преход към малка стаичка и санитарен възел – видимо сградата е построена доста преди строежа на жилищната сграда.

Основният спорен въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали процесният недвижим имот е съсобствен между страните, доколкото ответникът претендира, че станал изключителен негов собственик по силата на давностно владение, като твърди, че владението върху имота му е било предадено приживе от родителите му /наследодателите на страните/ през 1993 год. и той е упражнявал повече от 10 години фактическа власт с явното съзнание и без противопоставянето на родителите си и че като проява на това го ремонтирал, поддържал, подобрил, пристроил и живял със семейството си в него.

Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. За да е налице владение, годно да произведе правни последици, е необходимо упражняването на фактическа власт за себе си да е постоянно и непрекъснато /да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуално владение на други лица за период по-дълъг от шест месеца/, да е спокойно /да не е установено с насилие или по скрит начин/, да е явно /да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това/ и да е несъмнено /да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за себе си/. Владението като фактическо състояние включва обективен елемент – фактическа власт и субективен – намерение за своене на вещта. В чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се установи, че я държи за другиго. Няма спор в съдебната практика, че по давност може да се придобие право на собственост и върху идеални части от недвижим имот.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 год., ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си /т.е. действия, които да са могли да станат достояние на останалите съсобственици, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин/. Поведението на позовалия се на придобивна давност следва да е активно спрямо другия съсобственик, без да е необходимо последният да доказва свое активно поведение по отношение на правата си във вещта, които не може да изгуби, ако друг не ги придобие /чл. 99 ЗС/.

Когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 и чл. 68 ЗС и се приема, че имотът се владее за себе си, като при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна власт върху притежаван от общ наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. Предаването на владението не представлява формален акт /квазиправодаване – предаване на владението като фактическо състояние/ – то може да се осъществи изрично чрез словесно изявление или с конклудентни действия, поради което е допустимо установяването му чрез свидетелски показания. Когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе на наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда, удостоверява, че фактическата власт е установена явно – в този смисъл  Решение № 32 от 08.02.2016 год. на ВКС по гр.дело № 4591/2015 год., І г. о., ГК, Решение № 3 от 25.02.2016 год. на ВКС по гр.дело № 3973/2015 год., І г. о., ГК, Решение № 60 от 07.06.2018 год. на ВКС по гр.дело № 2420/2017 год., І г. о., ГК, Решение № 20 от 23.07.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1377/2017 год., II г. о., ГК.

Изявлението на наследодателя след неговата смърт имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, само по себе си няма за последица нито прехвърляне на право на собственост /доколкото не представлява акт на разпореждане, извършен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма за действителност/, нито може да послужи за начало на самостоятелно давностно владение, тъй като не установява извършено приживе на наследодателя предаване на фактическата власт. Подобно изявление трябва да бъде последвано или от извършено приживе от наследодателя действие по прехвърляне на правото на собственост в предвидената от закона нотариална форма за действителност или от предприемане на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето, за което направеното от наследодателя изявление се отнася, включващи уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота. Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с оглед тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 1/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 год., ОСГК, се основава на намерението за своене на наследника, а не на намерението на наследодателя и изразеното от последния желание имотът да остане само за някои от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в патримониума на тези лица – в този смисъл Решение № 172 от 04.01.2019 год. на ВКС по гр.дело № 4748/2017 год., I г. о., ГК.

За установяване на твърдените от Л.Г. обстоятелства /които, както вече бе посочено, са спорни по делото/, а именно наличието на уговорка между него и наследодателите на страните за предаване на владението на процесния недвижим имот, са събрани гласни доказателства, а именно – в първоинстанционното производство чрез разпита на свидетелитеГ.А.З.и В.Д.В./по искане на Л.Г./ и свидетелката З.И.Д.и Ж. В.С./по искане на З.С./ и във въззивното производство чрез разпита на свидетелите М.Т.Т., Р.П.Т.и Л.-И.П. /по искане на жалбоподателя/.

От показанията на горепосочените свидетели се установява безпротиворечиво, че наследодателите на страните – В.В.Г. и Б.А.Г.са живели в процесния недвижим имот до смъртта си заедно с децата си – З.С. до момента, в който сключила брак и се преместила да живее при съпруга си в кв.Кремиковци /около 1974 год./, а по-късно в гр.София, както и с Л.Г., който заедно със семейството си продължавал да живее и стопанисва имота. Наследодателите на страните обитавали сутерена, а Л.Г. и семейството му – жилищния етаж /виж показанията на свидетеляС.на л. 185 от първоинстанционното дело/. След смъртта на наследодателите, съответно през 2008 год. и 2012 год., постоянна фактическа власт върху имота се упражнявала само от Л.Г., като З.С. рядко го посещавала.

От показанията на свидетеля Захариев е видно, че през 1993 год. помагал на Л.Г. да пристрои къщата с баня, през 1994 год. – за изграждането на ограда, а през 1995 – 1996 год. – за построяването на лятна кухня и гараж в имота къщата била пристроена с баня. Бащата на страните бил споделил, че „на женското дава зестра и 60 000 лв., а на мъжкото – дома“.

Свидетелят В. заявява, че през 1993 год. чичо му В.В.Г., заедно с Л.Г., достроили имота със стая, коридор и баня. В периода 1993 – 1996 год. Л.Г. изградил гараж и помещение от 40 кв.м., състоящо се от коридор, стая и санитарен възел. Чичо му бил казал, че „иска да оправи децата, да ги раздели, да ги обезщети, да даде пари на З. – 50-60 000 лв., а Л. – остава да живее в мястото“.

От показанията на свидетелката Д. се установява, че майка й и майката на страните /които били сестри/ си говорели, че „Л. ще живее в имота“. Пред 90-те години в имота били изградени баня и лятна кухня. Между страните нямало спорове за имота, като З.С. нямала свободен достъп до имота /нямала ключ за него/.

СвидетелятС./син на З.С./ сочи, че банята била пристроена допълнително в имота. В него били изградени също така лятна кухня и гараж.

Свидетелите Т. и Т. /които са съпрузи/ съобщават, че през 1991 – 1992 год. родителите на страните им били споделили, в присъствието на Л.Г., че „са събрали пари – около 60 000 лв., които да дадат на дъщеря си, за да си купи апартамент, а Л. да остане на мястото в Кремиковци“, а през 1992 год. – че „оправихме вече децата, дадохме на З. парите“. Впоследствие Л.Г. бил пристроил къщата през 1993 год., изградил гараж и лятна кухня в имота през 1995 – 1996 год., преправил стопанските постройки в него, както и покрива на къщата. Посочената сума била дадена на З.С. от родителите й през 1992 год.

От показанията на свидетелката П. се установява, че през 1992 – 1993 год. майката на страните казала на свекървата на свидетелката, че „на З. ще дадат пари – около 60 000 лв., за да може да остане къщата за Л.“. Л.Г. пристроил къщата през 1993 год., изградил ограда в имота, а през 1995 – 1996 год. – лятна кухня и гараж. Направил и барбекю и две стопански постройки.

В показанията на горепосочените свидетели не се съдържат съществени противоречия за значимите за спора обстоятелства, поради което и при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ въззивният съд счита, че същите следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по делото настоящият съдебен състав приема за доказано наличието на съществувала уговорка приживе на наследодателите на страните владението върху процесния недвижим имот да бъде предадено на Л.Г., в изпълнение на която през 1993 год. последният е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В периода от 1993 год. до 1996 год. жалбоподателят е извършил фактически действия по упражняване на фактическата власт – пристрояване на жилищната сграда, построяване /преустройство/ на лятна кухня и гараж със знанието и без противопоставянето на родителите си, стопанисвал е имота и го е поддържал, в т.ч. правил е необходими ремонти. Сестра му също не се е противопоставила на това. Няма данни упражняваната от Л.Г. фактическа власт да е била отнета /обстоятелство, което не е спорно по делото, а и липсват доказателства, които да го опровергават/, поради което следва да се приеме, че в случая действа презумпцията по чл. 69 ЗС – тази фактическа власт е противопоставима както на предалите владението лица, така и на техните наследници, при което Л.Г. не е бил длъжен да демонстрира последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическа власт след откриване на наследството на В.В.Г. и Б.А.Г.. Несъмнено е също така, че срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл години преди подаване на исковата молба за делба от З.С..

Същевременно според разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 4/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2012 год., ОСГК, позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

В ЗС самостоятелно е уреден фактическият състав на придобивната давност и препращащата норма на чл. 84 ЗС към чл. 113, чл. 115, чл. 116, чл. 117 и чл. 120 ЗЗД означава, че тези разпоредби се прилагат към отделни въпроси в областта на придобивната давност: недействителност на съглашението, с което се скъсяват или удължават давностните срокове; недействителност на отказа от давност; основанията да спиране течението на давността; основанията за прекъсване на давността; започването на течението на нова давност от момента на прекъсването на давността и неприлагането на давността служебно от съда. Тези правила не се прилагат непосредствено, а съответно към института на придобивната давност, което означава, че при съотнасянето им следва да се взема предвид, че се касае за правила, водещи до придобиване на собственост /виж и мотивите на Тълкувателно решение № 10/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 10/2012 год., ОСГК/.

Според разпоредбата на чл. 113 ЗЗД, отказът от давност е недопустим, преди тя да е изтекла, а според чл. 116, б. „а“ ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Съпоставката между прекъсването и отказа от давност обуславя извода, че отказ от давност е допустим само при изтекла давност, за разлика от прекъсването на давността, което е допустимо единствено при давностен срок, който не е изтекъл. Както отказът, така и прекъсването на давността заличават породените до този момент правни последици от течението на давностния срок. Макар законът да не урежда изрично предпоставките за осъществяване на отказ от давност, то следва да се приеме, че същият, подобно на признаването на вземането, е едностранно изявление /едностранна правна сделка/, която следва да бъде адресирана до предишния собственик на вещта и да съдържа индивидуализация на вещта и поради това признание на собствеността върху нея /респ. част от собствеността върху нея/ в полза на лицето, до което е адресирано. Както вече бе посочено според приетото в Тълкувателно решение № 4/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2012 год., ОСГК, позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, но разпоредбата на чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право. До момента, в който предполагаемото по закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се прибодие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.

В контекста на изложеното СГС приема, че доколкото собствеността не се придобива до извършването на позоваване от страна на владелеца на вече изтеклата в негова полза придобивна давност, то това позволява извършването на отказ от изтекла придобивна давност след изтичането на срока на придобивната давност и преди момента на позоваване на така изтеклата придобивна давност, който отказ ще възпрепятства възможността за позоваване на придобивната давност, а оттам – за придобиване на собствеността от владелеца. Той ще е напълно достатъчен да произведе този ефект, без да е необходимо извършването на отказ по чл. 100 ЗС, тъй като придобивната давност няма действие ex lege, т.е. придобиването на правото на собственост /или на друго вещно право/ не настъпва автоматично с изтичането на установения в закона срок. Аргументи в подкрепа на това разбиране са и възможността за отказ от владение – когато макар владението да е продължило повече от десет години, фактическата власт върху вещта е била предадена от владелеца на действителния собственик за срок, лишаващ владелеца от защита на владението като фактическо състояние – чл. 75 ЗС, както и специфичният начин на упражняване на правото на позоваване на изтекла давност /чл. 120 ЗЗД/ – чрез възражение срещу иска на собственика – което може да не бъде упражнено, дори и ако владелецът се е снабдил с нотариален по обстоятелствена проверка за придобит от него по давност имот, при което е възможно да бъде осъден да върне имота на ищеца, т.е. ще търпи неблагоприятни последици /обстоятелството, че ответникът не е направил възражение, че давността е изтекла, се смята от закона за мълчалив отказ от придобитата по давност собственост; мълчалив отказ от давността има и ако владелецът изкупи от собственика имота, а също така ако при публична продан на имота за задължения на собственика владелецът се яви да наддава – виж П.В., Ново вещно право. С.,1999, стр.207/.

В частност по делото е представена нотариална покана на Л.Г., представена на 28.08.2018 год. пред нотариус с рег.№260 на НК /овторството на която не е оспорена и надлежно опровергана в процеса/, адресирана до З.С. и получена от последната 03.10.2018 год. /преди подаването от ответника на отговора на исковата молба за делба/. Съдържащите се в поканата изявления на Л.Г., че е налице съсобственост между страните по отношение на процесния недвижим имот, породена от наследяване, че по никакъв начин и с никакви действия не е ограничавал или препятствал достъпа на сестра си до имота, че е съгласен да се предприемат съответните действия за прекратяване на съсобствеността и че иска доброволно уреждане на отношенията по следния начин – „срещу преотстъпване на вашата част от имота, находящ се в гр.София, кв.Кремиковци“, ул.“************1, ще ви преотстъпя моята част от другите наследствени съсобствени имоти, като за уравнение на дяловете ще ви доплатя съответната част по договорени между нас цени“, по своето естество разкриват изричната му воля, че не иска да се възползва от придобивната давност, респ. имат действието на отказ от завършена давност.

При това положение въззивният съд намира, че предявеният насрещен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. По отношение на процесния недвижим имот е налице съсобственост между З.В.С. и Л.В.Г., основана на наследяване, при равни права, т.е., по 1/2 ид.ч. – чл. 5, ал. 1 ЗН. Всеки един от тях с оглед нормата на чл. 34, ал. 1 ЗС може да иска делба на наследството. Релевираната претенция за делба е основателна, като процесният имот следва да бъде допуснат до делба между горепосочените страни и квоти, както законосъобразно е приел и СРС.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част.

 

По въззивната жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК:

Поправянето на очевидна фактическа грешка може да стане по почин на съда или на която и да било от страните без ограничения във времето. За да е налице очевидна фактическа грешка в решението, която може да се поправи по реда на чл. 247 ГПК, следва да се констатира несъответствие между формираната истинска воля на съда в мотивите на решението и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представлява например пропускането да се отрази в решението становището на съда, което личи ясно от мотивите на постановения акт, погрешно посочване на имената на страните, на размера на присъдената сума /суми/, погрешни пресмятания на суми и пр.

В разглеждания случая въззивният съд приема, че е налице очевидна фактическа грешка, тъй като изразената в мотивите на първоинстанционното решение истинска воля на съда – а именно, че предявеният от Л.В.Г. срещу З.В.С. иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен като насрещен, е неоснователен, не съответства на отразеното в диспозитива, поради което законосъобразно първоинстанционният съд е счел, че са налице предпоставките по чл. 247 ГПК за извършване на поправка. Допълнителен довод в подкрепа на това разбиране е и обстоятелството, че в разглеждания случай не се касае до грешка в изводите на съда, в неговата решаваща дейност, която по правило се отстранява по реда на обжалването /т.е., допуснатата поправка на така констатираната грешка не представлява изменяне или отмяна на формираната воля на съда/.

Следва да бъде посочено, че жалбоподателят не би могъл по реда на обжалването на решението за поправка до постигне отмяна на основното решение на СРС от 20.02.2020 год., в частта му, в която предявената от него насрещна претенция за собственост по отношение на един от процесните имоти е отхвърлена и този имот е допуснат до делба между страните. И това е така, тъй като въззивната инстанция разполага със същите правомощия, както и първата инстанция – тя не може да повод жалба срещу решението за поправка да изменя или отменя основното решение.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС, постановено в производството по чл. 247 ГПК – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на З.С. действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 300 лв.

Предвид  изложените съображения, съдът

 

                                                  

                                 Р     Е     Ш     И     :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.02.2020 год., постановено по гр.дело №59898/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в обжалваната му част.

ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.06.2020 год., постановено по реда на чл. 247 ГПК по гр.дело №59898/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в.

ОСЪЖДА Л.В.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на З.В.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 и 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 300 лв.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

                                                                               ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

                                                                                                     2/