Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV “Д“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември
през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
Мл.съдия Яна Борисова
при участието на
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Борисова
въззивно гражданско дело № 6530 по описа на съда за 2020 г. и като
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 42428 от
29.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 26979, по описа на СРС за 2013 г., 53
състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Н.П.Г. и Е.Н.Г.
дължат на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, на „Т.С.“
ЕАД сумата от 1110 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от м.02.2009 г. до м.10.2011 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“******, както и сума в размер на 273,02 лв. лихва за забава за
периода от 31.03.2009 г. до 15.11.2012 г., ведно със законната лихва от
07.02.2013 г. до окончателното плащане на сумите, за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение от 07.02.2013 г. по гр.д.№ 2510/2013 г. по
описа на СРС, 90 състав, като сумите се дължат от ответниците при условията на
разделност – всеки по ½ част от общата сума. С решението ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца разноски за заповедното и исковото производство в
размер на 450 лв.
Решението е постановено
при участието на трето лице-помагач на ищеца „Нелбо“ ЕАД.
Производството по
настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от Н.Г. против
решението в частта, в която исковите претенции спрямо него са уважени. В
жалбата се сочи, че би искал да обжалва решението като грешно и несправедливо,
но поради липса на компетентност е поискал да му бъде предоставена правна
помощ. Сочи, че решението било бланкетно поради хилядите дела на ищеца, като не
бил обсъден нито един негов довод.
Въззиваемият
в законоустановения срок не е депозирал писмен отговор.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни
норми. Във въззивната жалба не са изложени каквито и да било доводи срещу
правилността на решението. С определение № 272603 е допусната правна помощ на
ответника за процесуално представителство, като е назначен представител, който
също не е изложил никакви конкретни оплаквания срещу решението в обжалваната
част.
Предметът на въззивното
производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на
разглеждане на спора по същество е очертан само от посоченото в жалбата и
приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Съобразно
указанията на ВКС, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, единственото правомощие на въззивната инстанция при подадена
бланкетна въззивна жалба е да извърши и без да е сезирана с конкретен довод,
проверка досежно правилното приложение от първоинстанционния съд на
императивните материалноправни норми, относими към сезиралия съда спор. Другото
изключение обхваща хипотезите, при които съдът следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото - например при поставяне или отменяване на
запрещение или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне
на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и
издръжката на децата и ползването на семейното жилище.
Настоящият случай не
попада в посочените изключения. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд
изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като
препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от
фактическа страна. В случая подадената въззивна жалба е бланкетна и допълнения
не са направени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което въззивният съд, при
спазване ограниченията по чл. 269 ГПК и с оглед липсата на нарушение на
императивни норми на материалния закон, следва да потвърди първоинстанционното
решение при липса на други правомощия, на основание чл. 272 ГПК.
Такава мотивиран, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 42428
от 29.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 26979, по описа на СРС за 2013 г., 53
състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че
Н.П.Г. дължи на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, на „Т.С.“
ЕАД ½ част от сума в размер на 1110 лв. за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от м.02.2009 г. до м.10.2011 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, както и ½ част от сума в
размер на 273,02 лв. лихва за забава за периода от 31.03.2009 г. до 15.11.2012
г., ведно със законната лихва от 07.02.2013 г. до окончателното плащане на
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
07.02.2013 г. по гр.д.№ 2510/2013 г. по описа на СРС, 90 състав.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
Решението в частта, в която е признато за установено,
че Е.Н.Г. дължи на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, на
„Т.С.“ ЕАД ½ част от сумата от 1110 лв. за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от м.02.2009 г. до м.10.2011 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, както и ½ част от сума в
размер на 273,02 лв. - лихва за забава за периода от 31.03.2009 г. до
15.11.2012 г., ведно със законната лихва от 07.02.2013 г. до окончателното
плащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 07.02.2013 г. по гр.д.№ 2510/2013 г. по описа на СРС, 90 състав, не е
обжалвано.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.