О П Р Е Д Е Л Е Н ИЕ № 90
04.02.2020г., гр.Бургас
АПЕЛАТИВЕН СЪД –БУРГАС, гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румяна Манкова
ЧЛЕНОВЕ: Албена Зъбова-Кочовска
Калина Пенева
Като разгледа докладваното от съдия Зъбова ч.гр.дело № 34/2020 г. по описа на Апелативен съд Бургас, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.1 от ГПК, по частната жалба на С. Г. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес : гр. Б., бул. „Д.“ № * ет. *, ап. **, със съдебен адрес: гр. Б., ул.“М.“ № **-**, офис *, чрез пълномощник адв. Х. М. БАК, против Определение №2445/12.12.19г. по гр.д. №1465/19г. по описа на БОС, с което заявените две претенции по делото са оставени без разглеждане като недопустими и производството по делото е прекратено.
В частната жалба се излагат доводи за неправилност на атакуваното определение. Акцентира се върху това, че повдигнатият по делото спор не е за правото на собственост върху процесния имот, а за това кой има право да упражнява държането, фактическата власт върху него, което е елемент от обема на правото на собственост и упражняването му засяга самото право. Сочи се, че ответниците никога не са оспорвали правото на собственост на ищеца върху имота, но чрез заведеното срещу него дело по чл.76 от ЗС оспорват правото му да го ползва, което явства и от това, че след спечелването на горното са образували изпълнително производство( изп.д. №881/18г. по описа на ЧСИ Н. Г. ев), за да отнемат държането на имота от собственика С. В. , на когото вече е връчена покана за доброволно изпълнение на въвода.
Жалбоподателят заявява, че с нарочна нотариална покана е известил ответниците след образуването на изпълнителното дело за оттеглянето на съгласието му като собственик, те да държат имота му. На това обстоятелство В. придава правното значение на нов юридически факт по смисъла на чл.439, ал.1 от ГПК, който ведно с висящността на горепосоченото изпълнително производство обосновават правния му интерес от предявяването на исковете за собственост.
Жалбоподателят се позовава и на мотивите към ТР №8 от 27.11.13г., постановено по ТД №8/12г. на ОСГТК на ВКС.
Твърди се и противоречие с практика на ВКС по този въпрос, като се цитира Определение № 363/15.06.10г. по ч.гр.д. №303/10г. по описа на ВКС, в което след обсъждането на аналогични правоотношения, съдът прави извод за допустимост на заявената претенция за собственост на лице, срещу което е предприето принудително изпълнение на решение по чл.76 от ЗС.
Моли се за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на първа инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането на заявените две претенции. Не се ангажират нови доказателства.
В отговора на ответниците П. М. Р. с ЕГН ********** лично и като даващ съгласие родител на ненавършилото пълнолетие дете С. Г. В. с ЕГН **********- двамата от гр. Б., подаден чрез пълномощник адв. Н. К. БАС, със служебен адрес: гр. Бургас, ул. “Ш.“ № *, вх. *, ет. *, е заявено становище за неоснователност на подадената частна жалба.
Поддържа се, че предявявайки иск за собственост след насилстве-ното отстраняване на ответниците от имота и след снабдяването им с изпълнителен титул за възстановяване на владението, В. се стреми да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Правото му на собственост не следва да се счете за смутено от образуваното спрямо него изпълнително производство, т.к. то се базира на изпълнителен лист, издаден въз основа на допуснато предварително изпълнение на съдебен акт, в който е прието, че искът по чл.76 от ЗС е основателен. При осъществената по владелческия иск защита не се е оспорвало или накърнявало правото на собственост на ищеца, а се е санкционирало неправомерното му поведение да отнеме насилствено и по скрит начин фактическата власт върху имота от ответниците. В горепосоченото производство не се разглеждат материални права върху процесния имот, а се защитава фактическото състояние владение, респективно държане на същия.
Новата отправена нотариална покана не се възприема за новонастъпил факт по смисъла на чл.439, ал.2 от ГПК, защото е нарочно съставена, след приключването на съдебното дирене и пред двете инстанции по иска с правно основание чл.76 от ЗС. Така ищецът неправомерно се опитвал да осуети настъпилата преклузия за своевременното й съставяне и представяне в предходния процес като доказателство, зависещо само от неговата воля, което освен това нямало отношение към спора, считащ за релевантни само фактът на владението и неговото нарушение.
Възразява се срещу допустимостта на заявените претенции и с оглед факта, че ищецът продължава да е в имота си, като го ползва лично и събира граждански плодове от него. Оспорва се относимостта към казуса на цитираната от жалбоподателя съдебна практика. Сочи се, че в случая ревандикационната претенция не е евентуална( т.е. подлежаща на разглеждане при отхвърляне на главния иск), както е посочено в исковата молба, а заявена при условие, че до приключването на съдебното дирене настъпи друг факт( възстановяване на фактическата власт върху имота от ответниците), което съставлява ново обстоятелство и въвеждането му в процеса следва да се осъществи по реда на чл.214, ал.1 от ГПК. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение. Дирят се разноски.
Служебната проверка на съда сочи частната жалба за редовна, подадена в срок, от лице с право на жалба, против акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и пред надлежната по правилата на функционалната подсъдност инстанция, поради което производството по нея е допустимо, но разгледана по същество тя е неоснователна, по следните съображения:
Производството по гр. д. № 1465 по описа на Бургаски окръжен съд за 2019 година е образувано по исковата молба на С. В. против П. Р. и ненавършилия им пълнолетие син Г. В., по заявени две претенции. Първата е за установяване по отношение на ответниците на право на собственост( по чл.124, ал.1 от ГПК) върху недвижим имот, представляващ СО-апартамент в гр. Б., с идентификатор 07079.619. 46.1. 22 по КККР на гр. Б., с площ 124, 50 квадратни метра, находящ се на административен адрес: гр. Б., бул. „Д.“, № ***, етаж *, апартамент **, посочен от ищеца за негова лична собственост. Втората претенция (ревандикационен иск по чл.108 от ЗС) е заявена при условие на евентуалност, като се иска да бъде разгледана от съда, ако до приключване на устните състезания по делото ответниците са възстановили държането си върху процесния недвижим имот. Иска се те да бъдат осъдени да предадат имота на собственика, поради липса на основание да го ползват.
Ответниците са счели исковете за недопустими, поради липса на правен интерес от подаването им, защото никога не са оспорвали вещното право на ищеца върху имота и предприетото принудително изпълнение за удовлетворяването на правата им по чл.76 от ЗС не представлявало смущаване на правото на собственост на В. , а и по причина, че цитираната нотариална покана не притежавала приписаното й от ищеца правно значение за казуса.
Окръжен съд Бургас е възприел тезата за липса на правен интерес от заявяването на двете претенции и след като ги е оставил без разглеждане, като недопустими, прекратил производството по делото.
Въззивната инстанция споделя този краен правен извод на първостепенния съд и намира определението, което го обективира за правилно.
Правният интерес от завеждането на един иск се определя към момента на подаването на исковата молба от твърденията на ищеца за нарушаването на негово субективно право от ответника по делото, чрез въвеждане на конкретни факти, представляващи оспорването и от искането за съдебна защита на същото право.
При установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес от иницииране на производството, когато засягането на правната сфера на ищеца е такова, че налага защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо, както и при спор за обема на притежаваните върху определен имот права, каквито обстоятелства и предпоставки в случая не са въведени.
Изявленията на ищеца В. в исковата му молба срещу ответниците не съдържа доводи за повдигнат от тях вещен спор, а признанието, че не са оспорвали правото му на собственост върху процесния апартамент, че са се заявили за държатели вместо собственика и в предходно производство, с иск по чл.76 от ЗС, са защитавали само отнетото им от ищеца по скрит и насилствен начин държане върху този имот (В. сменил патрона на вратата на апартамента на 30.06.-01.07.18г. и така лишил ответниците от ползването, противно на тяхната воля). Не създава според този съд правен интерес от завеждането на исковете за собственост и доводът, че правото на собственост на В. е смутено чрез воденото от ответниците срещу него дело по чл.76 от ЗС и от образуваното след спечелването му изпълнително дело за принудителното осъществяване на правата по съдебното решение, защото защитата на фактическата власт(държане) върху имот, осъществявана в такова производство не предпоставя изследването на въпроса за собствеността. Предмет на делото в тези случаи е защитата на отнета фактическа власт(държане), а не на материални права и затова релевантни за спора са само фактът на владението (държането) и факта на неговото нарушаване по насилствен или скрит начин.
Образуването на принудително изпълнение на база решение, постановяващо възстановяване на нарушено владение( като фактическо състояние) също не касае въпроса за собствеността, нито правомощието владение като част от триадата правомощия, съставляваща абсолютното вещно право на собственост. Освен това цели привеждането в изпълнение на съдебен акт с признато от закона и съдебно постановено предварително изпълнение, поради което принудата от съдебен изпълнител не може да бъде окачествена като нарушаване (смущаване ) на субективното право на ищеца, което той защитава в настоящото производство. Възстановяването на владението/държането в тези случаи е законова санкция срещу нарушителя, неправомерно отнел владението/държането на имота и това няма отношение към вещните права, които този нарушител притежава. Идеята на законодателя е твърдящият права да ги защитава и осъществява правомерно, а не самоволно. Така се отрича възможността за извличане на ползи от неправомерно поведение.
Производството по чл.76 от ЗС и изпълнението на решението по него не засяга въпроса за собствеността, нито въвежда спор за пространствените й предели(както е посочено в мотивите на ТР №8/27.11.13г. на ВКС по ТД №8/12г. на ОСГТК), поради което не е основание за установяването й със СПН. В този смисъл цитираното от жалбоподателя ТР не намира приложение към поставения за разрешаване казус.
Необосновано според този съд правният интерес от воденето на исковете за собственост се обосновава и с факта, че на 06.08.19г. ищецът отправил до ответниците нотариална покана, в която изразил волята си на собственик за оттегляне на съгласието те да държат имота му, предвид липсата на основание и необходимост от същото. Волеизявлението от поканата се сочи за факт, настъпил след издаването на изпълнителния лист по решението по чл.76 от ЗС и му се придава значението, визирано в чл.439, ал.2 от ГПК, т.е. приема се за противопоставимо на предприетото срещу В. принудително изпълнение, но съдът приема, че този ефект няма как да бъде постигнат чрез установяване със СПН на правото на собственост на ищеца, защото между държането като фактическо състояние и субективното право на собственост няма установена от закона зависимост, следователно двете понятия не могат да бъдат взаимно противопоставени.
Апелативен съд Бургас намира, че изложените в исковата молба твърдения на ищеца не описват нито извънсъдебен спор за правото му на собственост с ответниците, нито такъв в рамките на предходно воденото между страните производство по чл.76 от ЗС, нито в настоящия процес в отговора на исковата молба, подаден от ответниците. Последните признават вещното право на ищеца.
Неоснователно е според този съд извличането на правен интерес от воденето на производството чрез позоваването на съдебна практика на ВКС. Цитираното в случая Определение №363/15.06.10г. на ВКС по ч.гр.д. №303/10г. на ІV г.о. ГК не намира приложение, т.к. третира различен казус, за допускане на обезпечение на заведен иск за собственост, чрез налагането на обезпечителна мярка спиране на изпълнение на решение по чл.76 от ЗС, като от последващото развитие на производството (решение 1316/11.11.11г. на ОС- Варна по гр.д.1291/11г. ) става ясно, че между страните е бил повдигнат спор за собствеността върху процесния имот и той не произтича от защитата на владението, осъществена в процеса по чл.76 от ЗС.
Липсата на правен интерес за воденето на установителен иск за собственост предпоставя липсата на такъв и за подаването на ревандикационната претенция, заявена при условие на „евентуалност“ в нейната първа установителна част, а що се отнася до осъдителната част, тя не е и обоснована от твърденията в исковата молба, т.к. самият ищец признава, че при подаването на иска се намира в имота, чиято реституция претендира, т.е. за него няма правен интерес от такъв иск. Освен това ревандикацията е въведена формално като евентуален иск, но в същност не е, защото ищецът е поставил разглеждането й не в зависимост от настъпването на вътрешно процесуално за делото условие, а от настъпването на нов факт от действителността(външен фактор), който още не съществува и в този смисъл е заявена предварително, но под отлагателно условие, което е процесуално недопустимо. С оглед съдържанието и правната цел на така заявената втора претенция съдът преценява, че тя в същност представлява изменение на първоначалния иск, на основание чл.214 от ГПК, чрез преминаване от установителен към осъдителен иск, което е процесуално недопустимо да бъде заявено предварително и под отлагателно условие, наред с първоначалната главна претенция. Изменението на иска има действие от момента на заявяването му и десезира съда с първоначално заявената претенция.
В обобщение на гореказаното, подкрепящо извода за недопустимост на заявените от В. искове за собственост и като намира частната жалба, подадена срещу обективиращото правния извод определение за неоснователна, Апелативен съд Бургас заключава, че следва да я остави без уважение.
При този изход от делото ответната страна е заявила претенция за заплащане на сторените по делото съдебно- деловодни разноски, които в случая възлизат на 500лв. уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение и са й дължими на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Апелативен съд Бургас
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на С. Г. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес : гр. Б., бул. „Д.“ № * ет. *, ап. ** против Определение № 2445/12.12.19 г. по гр.д. №1465/19г. по описа на БОС, с което заявените от него две претенции за собственост (установителна и ревандикационна) са оставени без разглеждане като недопустими и производството по делото е прекратено.
ОСЪЖДА С. Г. В. да заплати на П. М. Р. от гр. Б. сумата 500лв. (петстотин лева) съдебно-деловодни разноски за проведеното по ч.гр.д. № 34/20 г. по описа на БАС производство, представляващи адвокатско възнаграждение.
Определението може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от връчването му на страните, с частна жалба пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: