РЕШЕНИЕ
№ 260752
гр. Пловдив,
03.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на четиринадесети
април две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 689 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по подадена въззивна жалба на К.М.Б., подадена чрез пълномощника ѝ
адвокат Я., против Решение № 260571 от 25.09.2020 г., постановено по гр. дело №
21186 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която жалбоподателката е
осъдена да заплати на на Л.Г.М. сумата в
размер на 2000 лева, дължима главница по устен договор за заем от 28.12.2014
г., както и сумата в размер на 608,34 лева, обезщетение за забава за периода
23.12.2016 г. - 22.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда – 23.12.2019 г. до окончателното
плащане.
Във
въззивната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното
решение. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че между страните е
възникнало облигационно отношение по договор за заем, като се поддържа, че по
делото не е доказано по категоричен начин, че на 28.12.2014 г. между страните е
сключен договор за заем. Искането до въззивния съд е за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъде отхвърлени.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от
въззиваемата Л.Г.М., чрез пълномощника ѝ адвокат К.. В отговора се излагат
доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба и се отправя искане
същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Л.Г.М.
против К.М.Б. по чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати
сумата от 2000 лева, дължима по силата на устен договор за заем от 28.12.2014
г., както и сумата от 960,91 лева, обезщетение за забава за периода 31.03.2015
г. до 23.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 23.12.2019 г., до окончателното плащане. Ищцата
твърди, че познавала ответницата от дълги години, като на 28.12.2014 г. ѝ
предоставила заем в размер на 2000 лева, който ответницата се задължила да върне
в срок от три месеца, а именно на 31.03.2015 г. Сумата била предадена в офис на
„ТЕРРА КРЕДИТ“ ООД на работното място на ответницата пред познат на ищцата.
Ищцата твърди още, че ответницата не изпълнила в срок поетото задължение за
връщане на заетата сума, поради което сезирала съда с настоящата искова молба.
Претендира и обезщетение за забава за периода 31.03.2015 г. до 23.12.2019 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата оспорва предявените
искове, като отправя молба за отхвърлянето им като неоснователни и недоказани. Същата
отрича да е сключвала договор за заем с ищцата на 28.12.2014 г. Посочва, че във
връзка с претенциите на ищцата подала жалба в прокуратурата, като по
образуваната прокурорска преписка ищцата дала обяснения и били събрани
доказателства от съществено значение за изясняване на правния спор. Въвежда
възражение за изтекла погасителна давност.
За да постанови обжалваното решение, районният съд е
приел, че между
страните е възникнало облигационно отношение по договор за заем, по силата на
който ищцата е предоставила на ответницата сумата от 2000 лева, която
последната се е задължила да върне в края на месец март 2015 г. Приел е, на
следващо място, че по делото ответницата не е доказала да е върнала част или
цялата заемна сума, поради което е уважил главната претенция в цялост. Що се
отнася до акцесорната претенция за обезщетение за забава районният съд е приел
същата за частично основателна, като я е уважил за сумата от 608,34 лв. за
периода от 23.12.2016 г. до 22.12.2019 г. и я е отхвърлил
за горницата над посочения размер до пълния предявен размер от 960,91 лева за
периода от 31.03.2015 г. до 22.12.2016 г. и за дата 23.12.2019 г. В
отхвърлителната част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
При
извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1
ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да
бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на
императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК,
ВКС.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки доводите на
страните, както и посочените предели на въззивната проверка, съдът приема за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът
за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на
постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата
получи в заем парична сума. При иск за връщане на предоставената в заем сума върху
ищеца лежи доказателствената тежест да установи сключването на договора за
заем. С оглед събраните пред първата съдебна инстанция доказателства настоящият
съдебен състав намира, че по делото не е установено на 28.12.2014 г. между страните
по спора да е бил сключен неформален договор за заем, по силата на който ищцата
да е предала в заем на ответницата сумата от 2000 лв. със задължение за
последната да върне посочената сума до края на месец март 2015 г.
За
доказване на изложените в исковата молба твърдения ищцата е ангажирала
свидетелски показания, които с оглед стойността на твърдения договор са
допустими и не попадат в обхвата на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така, в хода на производството пред първата инстанция е изслушан свидетелят Д. В
показанията си свидетелят заявява, че познава страните по делото във връзка с
работата си в „Сити кеш“, където заемал длъжността консултант, като ищцата била
негов клиент, а ответницата – негов ръководител. Същият свидетелства, че към
края на 2014 г., без да може да посочи конкретна дата, но преди коледните
празници в офис на „Терра Кредит“ ищцата дала на ответницата в заем сумата от
2000 лв. Свидетелят посочва, че сумата била преоброена както от ответницата Б.,
така и от него самия. Уговорката между М. и Б. била сумата да бъде върната до
края на м.март 2015 г. Свидетелят отрича да е получавал от ответницата вноски в
изпълнение на задължението ѝ по договора за заем.
От
приложеното по делото ч.гр.д. № 14035 по описа на РС – Пловдив за 2018 г. се
установява, че въз основа на подадено от ищцата заявление в нейна полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните
вземания към ответницата: 2000 лева – главница по договор за заем от 28.11.2014
г., и 52,27 лв. – обезщетение за забава за периода 31.03.2015 г. – 28.08.2018
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.2018 г. до
окончателното погасяване. С влязло в сила Определение № 10862 от 02.10.2019 г.,
постановено по ч.гр.д. № 14035 по описа на РС – Пловдив за 2018 г., издадената заповед
за изпълнение е обезсилена.
По
делото е приложена прокурорска преписка № 10591/2018 г. по описа на РП –
Пловдив, образувана по подадена от ответницата Б. жалба до прокуратурата във
връзка с претенциите на ищцата и на трето за спора лице към нея. От материалите
по преписката е видно, че в хода на възложената проверка са снети обяснения от
ищцата, ответницата и свидетеля Д.. В обясненията си ищцата е посочила, че
познава ответницата бегло. Изложила е твърдения, че през 2015 г. лице на име Т.
Д. я помолило да изтегли кредит в размер на 2000 лв. от свое име. Тя се
съгласила и подписала документите по кредита, включително и тези,
удостоверяващи усвояването на заетата сума. Посочила е още, че въпреки че формално
тя изтеглила кредита, фактически паричната сума не била усвоена от нея, а от К.Б..
Като свидетел на усвояването на паричната сума е посочила лицето Т. Д..
Кредитът бил за срок от 12 месеца, като първоначално за период от около 5-6
месеца вноските по него били внасяни от Б.. Към преписката е приложена справка
от „ДУДЪЛ-1“ ЕООД, според която на 28.11.2014 г. между ищцата и „ТЕРРА КРЕДИТ“
ООД е сключен договор за потребителски кредит № *** за сумата от 2000 лв.
При
съвкупната преценка на така събраните по делото доказателства въззивният съд
намира, че ищцата не установи при условията на пълно и главно доказване, че на 28.12.2014
г. е сключила договор за паричен заем с ответницата. Проведеното от ответната
страна насрещно доказване, за което няма изискване да е пълно, разколебава доказателствената
стойност на събраните по делото свидетелски показания. Ищцата не е ангажирала
по делото други доказателства в подкрепа на твърденията си. Дадените от самата
нея обяснения в хода на възложената по прокурорската преписка проверка не
кореспондират нито с изложените в исковата ѝ молба фактически твърдения,
нито с показанията на свидетеля Д., и не сочат на сключен договор за заем с
ответницата. Съдът цени същите, доколкото в тях се съдържа извънсъдебно
признание на неизгодни за страната факти. В обясненията си ищцата не твърди реално
предаване на сума срещу задължение за връщане, което е характерно за заемното
правоотношение, а изрично посочва, че сумата по изтегления кредит не била
физически усвоена от нея, а директно от ответницата Б.. В противовес на това, в
показанията на свидетеля се твърди, че сумата била предадена от ищцата М. на
ответницата. Отделно от горното,
исковата претенция не може да бъде уважена единствено въз основа на показанията
на свидетеля и с оглед противоречията, които се откриват между тях и
твърденията на ищцата досежно датата на сключване на договора. Свидетелят
категорично заявява в показанията си, че заетата сума е предадена на
ответницата преди коледните празници през 2014 г., което не кореспондира с
твърдяното в исковата молба. Следва да се отбележи също така, че се констатират
противоречия между показанията на свидетеля по настоящото дело и дадените в
хода на възложената по прокурорската преписка обяснения. По изложените
съображения искът за връщане на предоставената по договор за паричен заем сума
от 2000 лв. следва да бъде отхвърлен като недоказан. С оглед извода на съда за
неоснователност на главния иск отхвърлена следва да бъде и акцесорната претенция
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в
размер на законната лихва.
Предвид
горното, настоящият съдебен състав намира подадената въззивна жалба за
основателна, което налага отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
му част и постановяване вместо него на друго, с което исковите претенции да
бъдат отхвърлени.
При този изход на спора жалбоподателката
има право на разноски. В представения от нея списък по чл. 80 ГПК са включени
разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено в полза на
пълномощника ѝ адв. Я.. Представени са договори за правна защита и
съдействие, съгласно които на жалбоподателката безплатно е оказана адвокатска
помощ в производството пред първата и въззивната инстанция на основание чл. 38,
ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата. С обжалваното решение в полза на адв. Я.
е присъдена сумата от 49,13
лева. Предвид
горното и на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за
адвокатурата възззиваемата следва да бъде осъдена да заплати на адв. Я. допълнително
сумата от 388,13 лева – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и сумата 412,58 лева – адвокатско възнаграждение за
производството пред въззивната инстанция, изчислено съобразно правилото на чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260571 от 25.09.2020 г., постановено
по гр. дело № 21186 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която К.М.Б., ЕГН: **********, е осъдена да заплати на Л.Г.М., ЕГН: **********, сумата в размер на 2000 лева, дължима главница по устен договор за
заем от 28.12.2014 г., сумата в размер на 608,34 лева – обезщетение за забава
за периода 23.12.2016 г. до 22.12.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.12.2019 г., до
окончателното плащане, както и сумата в размер на 114,52 лева – разноски в
производството, както и в частта, с която К.М.Б., ЕГН: **********, е осъдена да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, код по БУЛСТАТ *********, сумата в размер на 436,14 лева –
адвокатско възнаграждение, като ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от Л.Г.М., ЕГН: **********, против К.М.Б.,
ЕГН: **********, искове за заплащане на сумата в размер на 2000 лева, дължима по силата на
устен договор за заем от 28.12.2014 г., както и сумата в размер на 608,34 лева – обезщетение за забава
за периода 23.12.2016 г. до 22.12.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба –
23.12.2019 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Л.Г.М., ЕГН: **********, да
заплати на адвокат Я.В.Я.,
служебен адрес: ***, сумата от 388,13 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, и сумата от 412,58 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
В
останалата част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: