№ 85
гр. София, 20.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000500945 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 261235/1.11.2020 по гр.д. № 4758/2019 г. на СГС, I-28 състав е
признато за установено в отношенията между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД и ответниците
Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. вземането на „Банка ДСК“ ЕАД против ответниците Н.Б. Р. – М.
и Е. П. М. в размер на 122 109.41 лева, включващо сумата от 90 913.71 лева,
представляващо неизплатена главница по договор за ипотечен кредит от 19.04.2007 г.,
ведно със законната лихва, считано от 23.02.2018 г. до окончателното изплащане на
дължимата сума; сума в размер на 28 930.97 лева, представляващо дължима
възнаградителна лихва за периода 23.02.2015 г. до 02.02.2018 г., сума в размер на
381.03 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 02.02.2018 г. до
23.02.2018 г. и сума в размер на 1 883.70 лева, представляваща заемни такси за
периода от 23.02.2015 г. до 23.02.2018 г., за което ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 19.06.2018 г., издадена
по ч.гр.д. № 12714/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, като искът е отхвърлен за
разликата над уважения размер на вземането до предявения такъв от 169 430.32 лева и
за периода 01.04.2011 г. до 22.02.2015 г.
Ответниците Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. са депозирали въззивна жалба против
първоинстанционното решение в неговата установителна част, като неправилно,
незаконосъобразно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. На
първо място се поддържа, че към датата на заявлението по чл. 417 ГПК – 23.02.2018 г.
не е била надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита. Представените
уведомления от ЧСИ не доказвали връчване на изявление за предсрочна изискуемост
на длъжниците защото от една страна те не били връчени лично, а от друга страна ЧСИ
не можел да връчва извънсъдебни уведомления. На следващо място се твърди, че
„Банка ДСК“ ЕАД вече е обявила предсрочна изискуемост на 29.06.2011 г. и е
1
депозирала предходно заявление по чл. 417 ГПК на 07.12.2011 г., като давността,
започнала да тече на 29.06.2011 г. не била прекъсвана и е изтекла на 29.06.2014 г. за
сумата 17 353.74 лева и на 29.06.2016 г. за сумата 96 059.28 лева, тъй като кредиторът
не е образувал изпълнително дело. Действия по принудително изпълнение банката
предприела едва по второто заявление на 23.02.2018 г. По това възражение на
ответниците СГС изобщо не се произнесъл. Твърди се още, че в нарушение на чл. 299,
ал. 1 ГПК СРС е образувал повторно заповедно производство между същите страни, на
същото основание с един и същи предмет, за една и съща сума. Предходното заповедно
производство било по гр.д. № 53989/2011 г. на СРС, 65 състав, като следвало СГС да го
изиска, но не го бил сторил. Към момента на предприетите изпълнителни действия по
второто заповедно производство бил изтекъл давностен срок два пъти по-дълъг от
законоустановения. СГС не взел предвид и възражението, че нито в договора за
ипотечен кредит, нито в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека не е
посочен ЕИК на банката, което водело до липса на договор.
Жалбоподателите сочат още, че СГС нарушил принципа на равнопоставеност,
като уважавал само доказателствените искания на банката, но не и техните. С
протоколно определение от 08.10.2019 г. СГС отказал да предостави на ответниците
срок по чл. 144 ГПК, в който да оспорят представени от насрещната страна
преклудирани доказателства – уведомления до ответниците от ЧСИ, които не са
представени с исковата молба, а в първото съдебно заседание. Същите неправилно
били допуснати. Съдът нарушил правото на защита на ответниците, принципите на
състезателност и равенство между страните.
Молят да бъде отменено решението в частта, в която искът е уважен и същият да
бъде отхвърлен на изложените основания, едно от които е изтекла десетгодишна
давност.
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е депозирало отговор на въззивната жалба, в който
изразява становище за нейната неоснователност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е твърдял в исковата си молба, че между банката и
ответниците Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. бил сключен на 19.04.2007 г. договор за ипотечен
кредит, по силата на който ищецът предоставил на ответниците кредит в размер на 100
000 лева за покупка на недвижим имот: апартамент № 4 А, разположен на тавански
етаж в триетажна жилищна сграда в гр. София, представляващ обезпечение по кредита.
Договорът за кредит бил сключен за срок от 300 месеца, считано от неговото
усвояване, което станало на 27.04.2007 г. с превеждане на сумата по сметка на
продавача. С договора страните постигнали договореност кредитополучателят да
заплаща лихва за този вид кредит, определян периодично от кредитодателя, и
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно Условията за ползване на
преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ и равняваща се на 6,79 %. С
2
допълнително споразумение от 27.04.2010 г. по отношение на остатъка от кредита,
възлизаща към тази дата в размер на 98 664 лева, на ответниците като
кредитополучатели бил предоставен девет месечен гратисен период за издължаване на
главницата, без да се променя крайния срок на кредита, като в гратисния период е
следвало да се погасява част от месечната лихва в размер на 261. 36 лева, като за
остатъка от нея е договорено да бъде капитализирана към остатъка от главницата на
първия работен ден, следващ падежната дата от гратисния период, т. е. на 28.01.2011 г.
По силата на това допълнително споразумение била постигната договореност, че при
настъпване на предсрочна изискуемост по кредита през време на гратисния период
капитализация не се извършва, а в случай, че след изтичане на гратисния период
кредитът стане предсрочно изискуем капитализацията отпада, считано от датата на
предсрочната изискуемост и капитализираните лихви се считат за дължими лихви.
Размерът на дължимата договорна лихва бил предоговорен на 8. 79 % и бил
предоставен нов погасителен план. Ответниците погасявали кредита редовно до
м.05.2011 г., когато преустановили редовните плащания и не са погасили общо 81 бр.
дължими месечни вноски по погасителния план до м. 01.2018 г. На основание т.20.2 от
ОУ за предоставяне на ипотечни кредити, неразделна част от договора за ипотечен
кредит и допълнителното споразумение към него и на основание чл. 60 ал.2 от ЗКИ
кредитът бил превърнат в предсрочно изискуем, като кредитополучателите били
уведомени писмено на 30.01.2018 г. Към датата на обявяване предсрочната
изискуемост на кредита – 09.02.2018 г. ответниците не били погасили общо 81 месечни
вноски, като до датата на предявяване на иска остатъкът от кредита бил олихвявяван с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 процентни пункта.
Банката – ищец подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист на 23.02.2018 г. за сумата от 97 982. 54 лева, представляваща
главница, договорна лихва в размер на 68 282. 61 лева за периода от 01.04.2011 г. –
22.02.2019 г., санкционираща лихва в размер на 1 281. 47 лева за периода от 28.95.2011
г. до 22.02.2018 г. и заемни такси в размер на 1 883. 70 лева, ведно със законната лихва
върху главното парично задължение, считано от 23.02.2018 г. до окончателното му
изплащане. В заповедното производство по ч. гр. д. № 12714/ 2018 г. по описа на СРС,
79 състав, в полза на ищеца били присъдени държавна такса в размер на 2 % в размер
на 3 388. 61 лева, както и 50 лева юрисконсултско възнаграждение. При тези
съображения ищецът намира, че за него е налице правен интерес да установи
съществуването на вземането си против ответниците. Иска да бъде установено
вземането по заповедта за изпълнение с влязло в сила решение, претендира разноските,
сторени в заповедното и в настоящото производство.
По реда и в срока по чл. 131 от ГПК ответниците Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. са
депозирали писмен отговор, в който са оспорили основателността на заявената
претенция с прапогасителното възражение за изтекла в тяхна полза погасителна
давност. Поддържали са, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание не представлява предприемане на действие по
принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД, в който смисъл било и
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2/201З г., ОСГТК. Чл.110
от ЗЗД предвиждал пет годишен срок, в който кредиторът да пристъпи към
принудително удовлетворение на своите притезания. По подадена от ищеца молба за
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 07.12.2011 г.
било образувано ч. гр. д. № 53989/2011 г. по описа на CPC, 65 състав. Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК било депозирано на 07.12.2011 г.,
на 13.12.2011 г. били издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителния лист, получен от банката на 18.12.2011 г. и по който изпълнителен
лист нямало образувано изпълнително производство. Второ по ред заявление било
3
подадено от ищеца на 23.02.2018 г., по което на 19.06.2018 г. по ч. гр. д. № 12714/ 2018
г била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист, по който било образувано изп. д. № 20188440401990 по описа на
ЧСИ С. Я. с рег. № *** на КЧСИ и с район на действие СГС. Издаването на втори
изпълнителен лист било процесуално недопустимо. От сключването на договора за
кредит през 2007 г. до датата на подаване на второто заявление за издаване на заповед
за изпълнение бил изтекъл период, по – голям от десет години и при изтичане на десет
годишната абсолютна давност.
Ответниците са поддържали, че в нарушение на чл. 299 ал. 1 от ГПК СРС
образувал повторно заповедно производство между същите страни, на същото
основание и с идентичен предмет като този по ч. гр. д. № 53989/2011 г. по описа на
CPC, 65 – и състав. По ч. гр. д. № 12714/2018 г. по описа на СРС, 79 състав бил издаден
изпълнителен лист след изтичане на абсолютния 10 – годишен давностен срок.
Сочили са още, че в договора за ипотечен кредит от 19.04.2007 г., в
допълнителното споразумение от 2010 г., както и в н. а. № 196 т. ІІІ рег. № 12225 н. д.
№ 508/ 26.04.2007 г. не е бил изписан ЕИК на банката, от което следвало, че договорът
е сключен не с нея, а с физическите лица, които са го подписали. Неизписването на
ЕИК опорочавало договора до степен на абсолютната му недействителност поради
липса на предписаната от закона форма. По този начин всички документи: договор за
ипотечен кредит, споразумение и нотариален акт не са били сключени с и подписани
от банката, тъй като тя не е индивидуализирана с изискуемия по закон ЕИК, а са били
сключени с и подписани от частни лица.
Съгласно чл.21.1 от Общите условия за предоставяне на ипотечен кредит,
предсрочната изискуемост не може да настъпи автоматично. Банката – ищец не
представила доказателства за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съответно
не били изпълнени изискванията на ЗКИ. В приложението към издаването на заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист не било удостоверено настъпването на
предсрочната изискуемост. Ако в договора за кредит е уговорено тя да настъпи
автоматично при неплащане на определени вноски или част от тях, в извлечението
трябвало да се посочат конкретните предпоставки, с които се свързва предсрочната
изискуемост, както и момента на настъпването и. В случай, че предсрочната
изискуемост е поставена в зависимост от упражняване на правомощието на банката-
кредитор да обяви кредита за предсрочно изискуем, това обстоятелство следвало да се
удостовери от заявителя на документи по чл.418 ал. З от ГПК. Липсвало приложено
решение на кредитния съвет за обявяване на предсрочната му изискуемост. След като
банката – ищец не представила доказателства относно обявяването на кредита за
предсрочна изискуемост, то претендираните от нея вземания не подлежат на
изпълнение.
Тъй като била неоснователна главната претенция, то била неоснователна и
претенцията за лихви.
Направени са и други възражения, които не се поддържат във въззивната жалба.
Ответниците са искали да бъдат отхвърлени исковете.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и е изслушано
заключение на ССЕ. Заключение на ССЕ е изслушано и пред въззивната инстанция.
Във въззивната инстанция е било изискано и приложено към доказателствата по делото
и ч.гр.д. № 53989/2018 г. на СРС, 65 състав.
Видно от представения договор за банков кредит на 19.04.2007 г. между „Банка
ДСК“ ЕАД, в качеството и на кредитодател, и Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. в качеството на
кредитополучатели, е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който
4
кредиторът е отпуснал на кредитополучателите кредит в размер на 100 000 лева за
покупка на недвижим имот: апартамент № 4 А, разположен на таванския етаж в
триетажна жилищна сграда в гр. ***, ул. „***“ **, със застроена площ от 97,73 кв. м.
Срокът за издължаване на кредита е 300 месеца, считано от датата на неговото
усвояване. Съгласно чл. 7 от договора, за предоставения кредит кредитополучателите
заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определен
периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка
съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК
Уют“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3,69 процента,
стандартна надбавка в размер на 3,6 процентни пункта, намалена с отстъпка от 0,5
процентни пункта, като лихвеният процент по кредита възлиза на 6,79 %. Кредитът е
бил обезпечен с ипотека върху гореописания недвижим имот. Договорът за ипотечен
кредит е подписан при действието на общи условия за предоставяне на ипотечни
кредити, действали към 01.01.2007 г., носещи подписите на всеки от
кредитополучателите. Към договора е приложен погасителен план, също носещ
подписите на всеки от кредитополучателите.
На 27.04.2010 г. между страните е сключено допълнително споразумение към
договора за ипотечен кредит, в което е посочено, че остатъкът по дълга към датата на
сключване на споразумението възлиза в размер на 99 167.96 лева, от които остатъкът
по главницата е в размер на 96 276.66 лева, дължимата редовна лихва е в размер на
2 796.09 лева, част от която се капитализира с подписването на
споразумението; дължима наказателна лихва в размер на 0,21 % и заемни такси в
размер на 95 лева По отношение на остатъка от дълга в размер на 98 664 лева страните
са сключили допълнителното споразумение, съгласно което се договаря гратисен
период за издължаване на главницата по кредита в размер на 9 месеца, без да се
променя крайния срок за неговото издължаване. В рамките на този срок
кредитополучателят заплаща част от месечната лихва по погасителен план,
предоставен от кредитора и в размер на 361.36 лева Непогасената част от начислената
лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, в
следващата последната падежна дата от гратисния период, посочен по-горе, като след
изтичане на гратисния период се капитализират всички неплатени редовни лихви.
Страните са се съгласили, че при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита по
време на гратисния период, капитализация на лихвата не се извършва. В случай, че
след изтичане на гратисния период кредитът стана предсрочно изискуем поради
настъпване на някое от обстоятелствата, предвидени в общите условия, отпада
капитализацията, считано от датата на предсрочната изискуемост капитализираните
суми се считат отново за дължима лихва. Посочено е, че към датата на сключване на
допълнителното споразумение лихвата по кредита е в размер на 8,79 %.
От т. 20.2. на приложените по делото Общи условия за сключване
на ипотечен кредит се установява, при изпадане на длъжникът в забава за плащане на
главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем. До предявяване на молбата за сбирането му по съдебен ред остатъкът от
кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в
размер на 10% пункта. Според т. 21.1. кредиторът има право да превърне кредита в
предсрочно изискуем и в други случаи, включително при всяко неплащане в срок на
уговорените погашения по лихва и/или главница, като изискуемият кредит се отнася в
просрочие и се олихвява по реда на т. 20.2.
Към доказателствата по делото е приложено гр.д. № 53989/2011 г. на СРС, 65
състав, образувано по заявление по чл. 417 ГПК, депозирано от „Банка ДСК“ ЕАД
против Н. Р. - М. и Е. П. М. за принудително събиране на вземане по Договор за
ипотечен кредит от 19.04.2007г. и Допълнително споразумение към него от 27.04.2010
5
г. в общ размер на 113 413.02 лева, от които 96 059.28 лева – главница, 17 353.74 лева –
възнаградителна лихва за периода 29.06.2011 г. до 06.12.2011 г. и законната лихва от
датата на заявлението до окончателното изплащане. В заявлението е посочено, че
кредитътт е станал предсрочно изискуем на 29.06.2011 г. Издадена е Заповед за
изпълнение на парично задължение от 13.12.2011 г., с която заявлението е уважено,
като обаче периодът на възнаградителната лихва е вписан като започващ от 01.05.2011
г., вместо заявеното 01.04.2011 г.. Издаден е и изпълнителен лист на същата дата.
На 26.04.2016 г. банката е депозирала пред СРС молба за издаване дубликат на
изпълнителния лист с твърдения, че първообразът е изгубен и не е образувано
изпълнително дело по него.
На 24.06.2016 г. по делото е постъпило становище от Е.М., а на 07.10.2016 г.
становище от Н. М., от които става ясно, че те вече са узнали за издадената срещу тях
заповед за изпълнение и изпълнителен лист и оспорват искането за издаване на
дубликат. Още на 10.06.2016 г. от тяхно име е постъпило възражение чрез
пълномощника им А. А., от което също става ясно, че те са узнали за издадената
заповед за изпълнение и навеждат оплакване, че не им е връчвана официално. Въвв
възраженията се твърди още, че длъжниците не дължат сумите, посочени в издадената
заповед за изпълнение.
С решение от 04.04.2017 г. СРС е разпоредил издаване на дубликат на
изпълнителния лист, но това решение е отменено от СГС с решение от 19.08.2019 г.,
влязло в сила на 12.10.2019 г. по гр.д. № 16574/2017 г. на 2д състав.
Представени са две уведомления от „Банка ДСК“ ЕАД за обявена предсрочна
изискуемост, по едно до всеки от двамата кредитополучатели, които са връчени от
призовкар на ЧСИ С. Я. чрез лица от домашните със задължение да предадат на
адресатите, като това до Н. М. е връчено на 30.01.2018 г. чрез нейната сестра, а това до
Е.М. на 02.02.2018 г. чрез неговата снаха.
На 23.02.2018 г. „Банка ДСК“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което е било образувано ч. гр.
д. № 12714/ 2018 г. по описа на СРС, ГО, 79-ти състав. По силата на издадената
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК, Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. са били осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД
следните парични суми: 97 982. 54 лева – главница по договор за кредит от 19.04.2007
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2018 г. до окончателното
и изплащане; в размер на 68 282. 61 лева - договорна лихва за периода от 01.05.2011 г.
до 22.02.2018 г.; в размер на 1 281. 47 лева, представляваща лихва за забава за периода
от 28.05.2011 г. до 22.02.2018 г. и заемни такси в размер на 1 883. 70 лева, както
и сумата от 3 388, 61 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на Н. М. и Е.М. на 25.07.2018 г., ведно с
призовки за доброволно изпълнение по изп.д. № 20188440401990 на ЧСИ С. Я..
На 03.08.2018 г. длъжниците са подали възражение по чл. 414 ал. 1 от ГПК
против издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което и на основание
чл. 415, ал. 1 от ГПК на заявителя е било указано да предяви иск за установяване на
вземането си, връчено му на 06.03.2019 г. На 05.04.2018 г. е депозирана искова молба
по чл. 422 ГПК.
От заключението на вещото лице А. П. по назначената пред СГС ССЕ се
установява, че на ответниците е бил отпуснат кредит в размер на 100 000 лева по
договор за ипотечен кредит с № 13885173/ 19.04.2007 г., който е бил преведен от
ищеца по банкова сметка на Е.М. на 27.04.2007 г. Вноските по задълженията по
кредита са били погасявани с банкови преводи от сметката на ответника М. чрез
6
автоматичен трансфер със сумите по разплащателната му сметка. Вещото лице е
посочило, че сумите за погасяване на главницата и лихви, когато са постъпвали вноски
за погашения, са били отнасяни към най-старото исторически просрочено задължение.
След 27.04.2010 г., поради забавяне на погасителните вноски, същите са покривали
стари задължения на принцип „закриване на най-старо задължение, като първо се
погасява лихвата" и ако от вноската остане стойност, същата погасява изцяло или
частично най-старата непогасена главница. Експертът е констатирал забава
(закъснение) още в началото на погасителният план, относно дължимата за м.05.2007 г.
погасителна вноска, която сума в размер на 693,44 лева е внесена на през юни 2007 г.
Кредитът е бил погасяван предимно със закъсняващи погасителни вноски, поради
което вещото лице не може да посочи конкретна дата на изпадане на
кредитополучателите в забава. След изтичане на гратисният период на 28.01.2011 г. по
споразумението от 27.04.2010 г., първото забавяне е още за погасителните вноски
27.02.2011 г. и 27.03.2011 г., като последна вноска преди издаване на заповедта за
изпълнение е такава в размер на 100 лева от 28.01.2014 г. Вещото лице е посочило
размера на задължението по посочения договор за кредит в размер на главница в
размер на 97 982.54 лева, редовна лихва в размер на 68 282.61 лева, санкционираща
лихва в размер на 900.39 лева, наказателна лихва в размер на 381.08 лева, заемни такси
/такса управление/ в размер на 665 лева, застраховка и такса изискуемост в размер на 1
218.70 лева, като общата сума възлиза в размер на 169 430.32 лева Към заключението е
приложено подробно изчисление.
Пред въззивната инстанция е изслушано заключение на ССЕ, изготвено от
вещото лице Л.З.. Тя е изготвила погасителен план съобразно допълнителното
споразумение към договора за кредит, но без да отчита извършената каптализация на
лихви. При съобразяване на този погасителен план тя е посочила, че след датата на
допълнителното споразумение са погасени 678.94 лева – главница, като неплатената
главница е останала в размер на 95 597.72 лева и възнаградителни лихви в размер на
2 812.77 лева. Размерът на непогасената главница, падежирала в периода 23.02.2013 г.
– 23.02.2018 г. е в размер на 17 537.35 лева, а размерът на непогасената
възнаградителна лихва, падежирала в периода 23.02.2015 г. – 23.02.2018 г. е в размер
на 20 576.19 лева. Остатъкът от непогасената главница от 23.02.2018 г. до 27.04.2028 г.
е 71 907.70 лева, а на непогасената възнаградителна лихва за същия период 37 436.84
лева. Размерът на непогасената лихва за периода 23.02.2015 г. – 02.02.2018 г. е в размер
на 20 725.22 лева.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК е предназначено да
стабилизира ефекта на издадена заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и
издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист (при допуснато
незабавно изпълнение) да запази действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК
и чл. 42, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на
която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид,
падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим.
Предмет на настоящото производство са парични вземания на ищеца „Банка
ДСК“ ЕАД против Н. Р. - М. и Е.М., произтичащи от Договор за ипотечен кредит от
19.04.2007 г. и допълнително споразумение към него от 27.04.2010 г., за които именно
е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК по. гр.д. №
7
12714/2018 г. на СРС, 79 състав. Изключение прави претенцията за възнаградителна
лихва за периода от 01.04.2011 г. до 30.04.2011 г., за който период не е издадена
заповед за изпълнение. В заповедното производство тази претенция е уважена чрез
издадената заповед за изпълнение за период, започващ от 01.05.2011 г., поради което и
първоинстанционното решение е недопустимо в частта, в която е разгледан иск за
установяване задлжение за възнаградителна лихва за периода 01.04.2011 г. – 30.04.2011
г. и в тази си част същото следва да бъде обезсилено, а производството прекратено.
В същото време предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД установителен иск е
предявен в срока и при условията на по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателите, че издаването на заповед за
изпълнение и съответно предявеният впоследствие иск по чл. 422, ал. 1 ГПК са
недопустими като противоречащи на чл. 299 ГПК. Действително, от събраните
доказателства се установява, че през 2011 г. „Банка ДСК“ ЕАД е депозирала предходно
заявление по чл. 417 ГПК за принудително събиране на вземанията си за главница и
договорна лихва по процесния договор за кредит с твърдения, че вземането е станало
предсрочно изискуемо и по това заявление е образувано гр.д. № 53989/2011 г. на СРС,
65 състав, по което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Тази
заповед за изпълнение обаче и към момента не е влязла в сила – не е образувано
изпълнително дело по издадения въз основа на нея изпълнителен лист, заповедта не е
връчвана на длъжниците от съдебен изпълнител, не е текъл срок по чл. 414 ГПК,
съответно не е предявяван иск по чл. 422 ГПК. Ето защо липсва разрешен с влязло в
сила решение спор между страните, който да има преклудиращ ефект спрямо
последващо дело за същото вземане и на същото основание.
В същото време обаче настоящият съдебен състав намира, че образуваното през
2011 г. заповедно производство има значение относно частичната недопустимост на
иска по чл. 422 ГПК по настоящото производство по други съображения. В съдебната
си практика – Определение № 105/30.01.2013 г. по ч.т.д. № 660/2012 г. на 1-во т.о.,
ВКС приема, че разпоредбите на Част V, Глава ХХХVІІ на ГПК „ Заповедно
производство „ не препращат изрично към приложение на разпоредби на Част ІІ „ Общ
исков процес „ и конкретно към приложението на чл.126 ГПК. Съгласно чл.422 ал.1
ГПК,обаче - норма, формално съдържаща се в разпоредбите за изпълнителното
производство , но уреждаща основание за образуване на състезателно исково
производство – искът с правно основание чл.422 вр. с чл. 124 ГПК се счита предявен от
момента на подаване заявлението за издаване заповед за изпълнение. С оглед
разпоредбата на чл.124 ал.1 ГПК, уреждаща правния интерес от предявяването на
установителен иск като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост
към всеки един момент от производството по същия, следва да се приеме, че и към
момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, иницииращо
заповедното производство, фаза от която /макар незадължителна/ се явява исковия
процес, следва да се преценява наличието на правен интерес от предявяването на
заповед за изпълнение на вземане на кредитора - предмет на предходно образувано
заповедно производство, по което искането на кредитора е удовлетворено . Двете
заявления обаче следва безспорно да касаят предявяването на същото вземане , на
същото основание и между същите страни . Липсва правен интерес от подаването на
повторно заявление за издаване заповед за изпълнение, при така изискуемия идентитет
по отношение страни, предмет и основание, до произнасянето на съда по предходното
заявление, както и при наличието на уважена заповед за изпълнение развитието на
заповедното производство по която не е приключило, предвид подадено възражение
по реда на чл.414 ГПК и непреклудирано право на кредитора за предявяване на иск по
чл.422 ГПК или е приключило, с влязла в сила, поради неподадено възражение от
длъжника , заповед за изпълнение.
8
В настоящия случай заявлението по чл. 417 ГПК, подадено през 2011 г., по което
е образувано гр.д. № 53989/2011 г. на СРС, 65 състав е с кредитор „Банка ДСК“ ЕАД и
длъжници Н.Б. Р. – М. и Е. П. М., същото е за вземане за главница в размер на
96 059.28 лева и 17 353.74 лева – възнаградителна лихва за периода 29.06.2011 г. до
06.12.2011 г., които вземания произтичат от Договор за ипотечен кредит от
19.04.2007г. и Допълнително споразумение към него от 27.04.2010 г. при твърдение за
настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Издадена е заповед за изпълнение и
изпълнителен лист. Няма данни да е образувано изпълнително производство и
заповедта за изпълнение да е връчена на длъжниците от съдебен изпълнител, но
предвид развилото се производство по чл. 409 ГПК и във връзка с подадените по него
становища от длъжниците се установява, че към юни 2016 г. те вече са узнали за
издадената заповед за изпълнение и в становищата си са направили възражение
относно дължимостта на вземанията по нея. Заповедният съд не е отчел това
обстоятелство и не е указал на кредитора, че може да предяви иск за вземанията си,
съответно иск по чл. 422, ал. 1 ГПК не е подаван. Следователно, това заповедно
производство нито е приключило с влязла в сила заповед за изпълнение поради липса
на подадено възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК или с влязло в сила решение по иск по
чл. 422 ГПК, нито пък заповедта за изпълнение е обезсилена.
В същото време заповедното производство, по което е образувано ч. гр. д.
№ 12714/ 2018 г. по описа на СРС, ГО, 79-ти състав също е със кредитор „Банка ДСК“
ЕАД и длъжници Н.Б. Р. – М. и Е. П. М., същото е за следните парични суми: 97 982.
54 лева – главница; 68 282. 61 лева - договорна лихва за периода от 01.05.2011 г. до
22.02.2018 г.; 1 281.47 лева, представляваща лихва за забава за периода от 28.05.2011 г.
до 22.02.2018 г. и заемни такси в размер на 1 883. 70 лева, като тези вземания
произтичат от Договор за ипотечен кредит от 19.04.2007г. и Допълнително
споразумение към него от 27.04.2010 г. пак при твърдение за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита.
При така установеното настоящият съдебен състав намира, че е налице пълен
субективен и обективен идентитет на двете заповедни производства по отношение
претендираната главница. Видно от заявленията по двете приложени към настоящото
дело заповедни производства предсрочно изискуемата главница по първото от тях е
формирана от вноските, дължими от м. март 2011 г. до края на погасителния план.
Предсрочно изискуемата главница по второто заповедно производство е формирана от
вноските, дължими от м. май 2011 г. до края на погасителния план. Следователно,
периодът на вноските, формиращи предсрочно изискуамата главница по второто
заповедно производство от 2018 г. изцяло попада в периода на вноските, формиращи
предсрочно изискуемата главница по първото заповедно производство. Ирелевантно в
случая е обстоятелството, че претендираните размери на главницата по двете
заповедни производства са различни и размерът не влияе на обективния идентитет,
предвид следното: В мотивите на Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк.д. №
3/2016 г. на ОСГТК е разяснено, че се счита, че искът е предявен за цялото субективно
материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични
притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Ако от
събраните по делото доказателства се установява, че спорното право /вземането/ е в по-
голям размер от заявения с исковата молба, това обстоятелство не дава основание за
извод, че предявеният иск е частичен. Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1
ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното дирене в първата
инстанция да измени размера на предявения иск. В тази хипотеза след изменение на
размера на иска спорното право продължава да се претендира на същото основание и
със същото съдържание, като промяната е само по отношение на размера. За да се
приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата молба
9
изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С
предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от
спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е
претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на
осъдителното решение.
Силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на
правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането
му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите
твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание,
съответно друго материално правоотношение.
В хипотезата, когато в първоначалната искова молба ищецът не е посочил
изрично, че претендира част от спорното право, част от вземането, то се счита, че с
исковата молба е предявено цялото спорно право, цялото вземане. В този случай
предявеният последващ иск за 11 същото вземане или за част от него е недопустим
поради наличието на обективен идентитет между двете дела и съществуването на
процесуална пречка за паралелната им висящност. Производството по второто дело
следва да се прекрати поради недопустимост на иска на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.
От горното следва, че щом по първото заповедно производство кредиторът не е
заявил, че вземането се предявява като частично, то е предявено за цялото и в
последващото заповедно производство не може да се търси никаква друга част от
вземането на същото основание и между същите страни.
Предвид изложеното, заповедното производство от 2018 г. и предявения
вследствие на него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, предмет и на настоящото въззивно
производство е недопустим по отношение вземането за главница, поради наличие на
пречката по чл. 126 ГПК. Първоинстанционното решение в частта, в която искът е
разгледан по отношение на главницата, ведно със законната лихва върху нея, следва
предвид посоченото да бъде обезсилено, а производството прекратено поради неговата
недопустимост.
По същия начин стои и въпросът относно част от претенцията за договорна
(възнаградителна) лихва, доколкото в заповедното производство от 2011 г. такава е
претендирана за периода 29.06.2011 г. до 06.12.2011 г. в размер на 17 353.74 лева, а в
заповедното производство от 2018 г. заповед е издадена за периода 01.05.2011 г. до
22.02.2018 г. Или, недопустим е иска, разглеждан в настоящото производство за
периода 29.06.2011 г. до 06.12.2011 г. до размер на 17 353.74 лева, за който е издадена
първата заповед за изпълнение и в тази му част първоинстанционното решение ще
следва да бъде обезсилено, а производството по него прекратено.
Предвид изложеното искът е процесуално допустим, съответно по него
първоинстанционният съд се е произнесъл с допустимо съдебно решение само в
частта, в която се претендира вземане за договорна (възнаградителна) лихва за периода
01.05.2011 г. до 28.06.2011 г.. и за периода 07.12.2011 г. до 22.02.2018 г. до размер на
50 928.87 лева.
Доколкото вземания за наказателна лихва и заемни такси не са предмет на
заповедното производство от 2011 г., то разглеждането им в заповедното производство
от 2018 г. и свързания с него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустимо, съответно в частта
си по тях първонистанционното решение е допустимо.
Настоящият съдебен състав намира, че в допустимата си част
първоинстанционното решение е частично неправилно. Макар предвид казаното по-
горе главницата да не следва да бъде разглеждана като част от предмета на
производството, доколкото следва да бъдат съобразени плащанията, които са отишли в
10
погашение на същата при определяне дължимия размер на възнаградителната и
наказателната лихви, то ще следва да бъде разгледан и въпроса за нейния погасен и
непогасен размер.
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
Съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен иска,
банката следва да докаже сключването на валиден договор за банков кредит с
ответниците; предоставянето на уговорения кредит; настъпването на условията за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и обявяването й на длъжника;
размера на претенцията си.
В случай че ищецът докаже, че е изпълнил точно, ответниците следва да докажат
правоизключващите и правопогасяващите си възражения, които в случая са, че понеже
в договора за кредит не е посочено ЕИК на банката, то договор с нея няма, а същият е
сключен с подписалите договора физически лица; че е изтекла погасителната давност
за вземанията, която е започнала да тече още на 29.06.2011 г.
Установява се от събраните писмени доказателства, че между „Банка ДСК“ ЕАД
от една страна и Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. от друга страна е сключен договор за ипотечен
кредит от 19.04.2007 г., по който банката предоставя на кредитополучателя кредит в
размер на 100 000 лева за срок от 300 месеца и при годишна лихва в размер на 6.79%.
Доколкото същият е сключен в изискуамата се от закона писмена форма, той е
действителен.
Неоснователно е твърдението на жалбоподателите, че щом в договора не е
посочено ЕИК на банката, то договор с нея няма. ЕИК действително не е посочен, но
същият не е нито елемент от формата на договора, нито някакво друго условие за
неговата действителност. ЕИК има функцията да индивидуализира юридическото
лице по несъмнен начин, доколкото всеки ЕИК е уникален и може да бъде свързан
само с точно определено лице. В случая обаче не може да има съмнение относно
личността на кредитора, тъй като същият в достатъчна степен се идентифицира чрез
фирменото си наименование – „Банка ДСК“ ЕАД и чрез дейността, която извършва.
Не е спорно пред настоящата инстанция, а и се установява от изслушаните
заключения на ССЕ, че кредитът е изцяло усвоен по сметка на Е.М. на на 27.04.2007 г.
Макар сключеният договор за кредит да е като цяло действителен, при
изпълнение на законовото си задължение съдът служебно да следи за неравноправни
клаузи в договорите с потребители, настоящият състав споделя разбирането на
първоинстанционния съд, че чл. 8 от Общите условия към договора за кредит, който
дава възможност на банката едностранно да променя лихвения процент, е
неравноправна клауза и поради това нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предвид
следното:
По делото няма спор, че ответниците Н. Р. - М. и Е.М. са физически лица, на
което въз основа на сключения с ищцовата банка през 2007 г. договор е предоставен
ипотечен кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13,
т.1 от ДР на З., а ищцовата банка има качеството на търговец, по смисъла на § 13, т.2
от ДР на ЗПП.
11
По материалноправните въпроси, свързани с наличието на неравноправие между
правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително
по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите, критериите за определяне
наличие на индивидуално договаряне и наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП и
спрямо банката като доставчик на финансова услуга, е налице константна съдебна
практика на ВКС, обективирана в множество решения - Решение № 77/15 г. по гр.д. №
4452/14 на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 424/15 по гр.д. № 1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о.,
Решение № 51/16 по т.д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 95/16 г.на ВКС,
ТК, II т. о., Решение № 205/16 по т.д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 165/16
по т.д. № 1777/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 201/17 г. по т.д. № 2780/15 г. на
ВКС, ТК, II т. о. и др. С тях е последователно е установено разбирането, че
предпоставките за определяне неравнопостановеността на една договорна клауза, са: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа
на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗПП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги – дължат се на въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Единствено в тази хипотеза
търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен
по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.
1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от
неговата воля.
На самостоятелно основание за да се прецени дали конкретните договорни
клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.
1 ЗЗП е необходимо те да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, от една
страна, а от друга - потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
В посочените съдебни актове и др. постановени по идентични казуси е прието,
че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с
нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по ЗЗП.
В съдебната практика се приема още, че когато не е указано нито в договора,
нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
12
банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по
които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал. 2 и
ал. 3 ЗЗП не може да бъде приложена. Уговорената неиндивидуално в договора за
кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение
на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП е неприложимо.
В случая в чл.8.1 от ОУ към договора е уговорено, че кредитът се олихвява с
фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка,
посочена в договора, като кредиторът има право да променя базовия лихвен процент,
за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин.
Изричната редакция на посочения текст предпоставя извод, че посоченият в ОУ
към договора метод на изчисляване на съответния лихвен процент не е индивидуално
уговорен /не е подлежал изобщо на договаряне/, не съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти. В случая липсва конкретно
посочена формула за определяне на възнаградителната лихва, която е съществен
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, предвид неяснотата в договора
относно начина на определяне на БЛП на банката за посочените кредити. Така е видно
от посочения текст, че потребителят-кредитополучател не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина и метода, по който банката-кредитор
може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, защото
липсва яснота относно методологията, създадена от банката – кредитор /например с
нейни вътрешни правила/ относно определяне на БЛП, за който банката си е запазила
правото да променя едностранно по време на действие на договора, без тази промяна
да подлежи на договаряне.
Изложеното сочи и на извод, че в случая банката-ищец е действала в разрез с
принципа за добросъвестност, поради което и изключението по чл.144, ал.1, т.3 ЗПП е
неприложимо и посочените клаузи от договора следва да се приемат за
неравнопоставени, респ. - недействителни.
Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на
уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор
да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, без постигане на
изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена
методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата
възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не обуславя
нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно
определен към датата на сключване на договора размер в проценти и посочената
договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.
Установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на
БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото
положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни
клаузи. Изпълнено е и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като договорът за кредит
може да се прилага и изпълнява и без клаузата на чл. 8.1. от ОУ. Следователно в
хипотезата на неравноправност на посочената договорна клауза приложимата
договорна възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер и нищожността
13
на чл. 8.1. от ОУ към договора за кредит не освобождава кредитополучателя от
задължението за заплащане на лихвата по кредита по първоначално уговорения при
сключване на договора размер (така решение № 170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г.
на ВКС, II т.о.).
Настоящият съдебен състав споделя и приетото от първата инстанция наличие
на нищожност на допълнителното споразумение към договора за ипотечен кредит от
27.04.2010 г. На първо място с него е изменен размера на формираното с договора за
кредит задължение, като е допуснат анатоцизъм по смисъла на императивната норма
на чл. 10, ал. 3 ЗЗД при формиране на главницата, който е допустим, на основание чл.
294, ал. 1 ТЗ, само при уговорка между търговци, каквото качество длъжниците в
настоящия случай нямат и следователно в тази си част допълнителниото споразумение
е нищожно на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като към момента на сключването му не
е налице подзаконов нормативен акт на БНБ, който да предвижда възможност за
олихвяване на изтекли лихви. (така и Решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018
г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 150/20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на ВКС, І т.о., Решение №
112/28.10.2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на ВКС, І т.о. и др.) Следователно, от размера
на главницата по допълнителното споразумение следва да бъде махнат размера на
всички лихви, които са превърнати в главница. Доколкото от друга страна в това
допълнително споразумение лихвата е променена въз основа на неравноправна клауза,
то и клаузата, с която се уговаря повишение на лихвата на 8.79% е нищожна и не
следва да се прилага.
Жалбоподателите са оспорили да е настъпила предсрочна изискуемост на
задължението им при връчване на представените с исковата молба две уведомления,
връчени от призовкар на ЧСИ С. Я.. Предсрочната изискуемост на цялото вземане се
предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен - неизпълнение от
страна на длъжника, и субективен - нарочно волеизявление на банката, отправено и
достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на срока. В т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК е дадено задължително разяснение
относно зависимостта между субективния елемент и настъпването на последиците на
предсрочната изискуемост, като там е посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски
или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Настоящият съдебен състав на първо място приема за неоснователно
оплакването на жалбоподателите, че ЧСИ не е имал право да връчи уведомленията на
банката за обявяване на предсрочна изискуемост през януари и февруари 2018 г. С
изменението на чл.18, ал. 5 ЗЧСИ, ДВ бр. 86/2017 г. на съдебните изпълнители е
дадено правомощието да връчват всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с
гражданскоправни отношения, поради което и извършеното от ЧСИ връчване през
2018 г. е било в рамките на неговите правомощия. Неговият призовкар е удостоверил
връчване на уведомленията на домашни от домакинствата на двамата длъжници, които
са ги приели със задължение да ги предадат, в съответствие с възможността по чл. 46
ГПК, като удостоверителните му изявления не са оспорени, нито оборени.
Неоснователно е и възражението, че предсрочната изискуемост е настъпила още
на на 29.06.2011 г. Както бе посочено, за да настъпят правните последици на
предсрочната изискуемост е необходимо същата освен да бъде обявена, това обявяване
14
да достигне до знанието на длъжника. А към 29.06.2011 г. длъжниците не са били
уведомени за обявяването й. Може обаче да се приеме, че предсрочната изискуемост,
обявена от „Банка ДСК“ ЕАД през 2011 г. (доколкото от ССЕ, изслушана пред СГС се
установява, че забава в плащанията е имало още на вноските за м. 02.2011 и м. 03.2011
г.), е достигнала до знанието на длъжниците най-късно на 10 юни 2016 г., което се
установява от депозираните от тях на тази дата възражения по заповедното дело от
2011 г., във връзка с молбата на банката по чл. 409 ГПК за издаване на дубликат на
изпълнителен лист, поради. Към 10.06.2016 г. длъжниците несъмнено са били в забава,
доколкото последното им плащане по договора е на 28.01.2014 г., което е установено
от ССЕ, изслушана пред СГС. Ето защо и щом към 10.06.2016 г. са били налице както
обективният, така и субективният елемент на предсрочната изискуемост, то следва да
се приеме, че такава е настъпила за процесния кредит именно на посочената дата,
поради което повторното обявяване на предсрочна изискуемост през 2018 г. е
ирелевантно.
При така установеното, при определяне задълженията за главница по процесния
договор за кредит следва да бъдат съобразени първоначалния погасителен план и
данните за извършените плащания към изслушаните ССЕ. Доколкото такива
изчисления не са възлагани на ССЕ, съдът след служебно извършени изчисления въз
основа данните по изслушаните две ССЕ и по реда на чл. 1632 ГПК установява
следното: За периода след сключване на договора за ипотечен кредит са извършени
плащания в общ размер на 31 574.68 лева. С тях се погасяват изцяло погасителни
вноски от 1 до 45 с падеж 27.01.2011 г. и частично погасителна вноска 46 с падеж
27.02.2011 г., по която се погасява главницата в размер на 164.49 лева и
възнаградителна лихва в размер на 137.93 лева от общо 528.95 лева. Така общо от
главницата в размер на 100 000 лева са погасени 6 518.74 лева, а от възнаградителната
лихва е погасена сума в размер на 24 823.99 лева.
Размерът на непогасената главница в периода 23.02.2013 г. – 23.02.2018 г. по
първоначалния погасителен план е в размер на 13 411.19 лева и обхваща вноски от 70 с
падеж 27.02.2013 г. до вноска 129 с падеж 27.01.2018 г.
Размерът на непогасената възнаградителна лихва в периода 23.02.2015 г. –
23.02.2018 г. по първоначалния погасителен план е в размер на 16 379.67 лева и
включва от погасителна вноска 94 с падеж 27.02.2015 г. до вноска 129 с падеж
27.01.2018 г.
Остатъкът от непогасената главница, падежирала след 23.02.2018 г. до
27.04.2032 г. (края на първоначалния погасителен план) е в размер на 75 854.39 лева, а
остатъкът от непогасената възнаградителна лихва за същия период е в размер на
42 723.22 лева.
Доколкото обаче беше прието, че предсрочна изискуемост е настъпила на
10.06.2016 г., то възнаградителна лихва се дължи само до тази дата (така т. 2 от
Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК), а след нея
се дължи само законна лихва върху главницата (или съответно наказателна лихва с
неустоечен характер, ако такава е уговорена).
Дължимата наказателна лихва за периода 23.02.2015 г. до 22.02.2018 г., която
след 10.06.2016 г. е станала с размер 16.79% върху непогасената главница от 89 265.58
лева, е много по-голям размер от претендираната, както и от присъдената от
първоинстанцинния съд такава в размер на 381 лева за периода 02.02.2018 г. –
23.02.2018 г., но предвид забраната на чл. 271, ал. 1 ГПК да се влошава положението
на жалбоподателя, следва да бъде прието, че тя е в размер на 381.03 лева и то за
приетия от първата инстанция по-кратък период.
Заемните такси са в размер на 1883.70 лева за периода 23.02.2015 г. – 23.02.2018
15
г.
Жалбоподателите поддържат възражение за погасяване на вземането по давност.
Неоснователно е твърдението, че вземанията са погасени с абсолютна 10-годишна
давност. Към процесният период българското материално право не предвижда такава
давност на първо място, а на следващо място давностният срок не тече от посочения от
жалбоподателите момент. Вноските за главница се погасяват с петгодишна давност
(чл. 110 ЗЗД), поради което погасени по давност са всички непогасени изискуеми
вноски с падеж пет години преди датата на заявлението по чл. 417 ГПК (23.02.2018 г.)
или това са вноските в частта от процесния период 27.02.2011 г. – 22.02.2013 г.
Следователно, дължими са само вноските падежирали в периода от 23.02.2013 г.
насетне и до края на погасителния план, предвид обявената предсрочна изискуемост на
кредита. Същите са в размер на общо 89 265.58 лева, съобразно горните изчисления.
По отношение възнаградителната лихва се прилага кратката тригодишна давност
по чл. 111, б „в“ ЗЗД поради което погасени по давност са всички непогасени
изискуеми вноски с падеж три години преди датата на заявлението по чл. 417 ГПК
(23.02.2018 г.) или това са вноските в частта от процесния период 01.05.2011 г. –
22.02.2015 г. Както беше посочено, възнаградителна лихва в случая, предвид обявената
на 10.06.2016 г. предсрочна изискуемост, се дължи само до 10.06.2016 г., или предвид
приетия период на приложената погасителна давност, основателна е само претенцията
за периода 23.02.2015 г. до 10.06.2016 г., която според първоначалния погасителен
план възлиза на 7 494.11 лева. До този размер искът е основателен, а за горницата до
претендираните 68 282.61 лева е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Кратката тригодишна давност е приложима и по отношение вземанията за
санкционираща лихва и заемни такси, поради което и както бе посочено по-горе,
същите за периода съответно 02.02.2018 г. – 23.02.2018 г. и 23.02.2015 г. – 23.02.2018 г.
са съответно 381.03 лева и 1883.70 лева.
Предвид всичко изложено и достигане от въззивната инстанция до крайни
изводи по част от претенциите, различни от изводите на първата инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта, в която е признато
за установено задължение на длъжниците за главница в размер на 90 913.71 лева, ведно
със законната лихва, считано от 23.02.2018 г. до окончателното изплащане и
производството в тези му части следва да бъде прекратено.
Първоинстанционното решение е недопустимо и в частта, в която искът е
отхвърлен за горницата до претендираните 97 982.54 лева, както и в частта, в която е
отхвърлен иска за възнаградителна лихва за периода от 01.04.2011 г. до 30.04.2011 г. и
за периода 29.06.2011 г. до 06.12.2011 г. до размер на 17 353.74 лева, но
отхвърлителните части на решението не са предмет на въззивната жалба, поради което
настоящата инстанция не следва да се произнася в тази част.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е
присъдена сума над 7 494.11 лева до 28 930.97 лева – възнаградителна лихва и за
периода 10.06.2016 г. – 02.02.2018 г., като в тази част искът следва да бъде отхвърлен.
Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която са
присъдени заемни такси в размер на 1883.70 лева за периода от 23.02.2015 г. до
23.02.2018 г., и санкционираща лихва в размер на 381.03 лева за периода 02.02.2018 г.
до 23.02.2018 г., включени в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417
ГПК, издадена по гр.д. № 12714/2018 г. на СРС, 79 състав.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски имат и двете страни съобразно защитения материален интерес.
Жалбоподателите са направили разноски за държавна такса в размер на общо
16
2442.49 лева, от която им се дължат 2 249.09 лева. Те са претендирали и 5500 лева
адвокатско възнаграждение, но доколкото по делото не са представени доказателства
нито за уговарянето, нито за заплащането му, адвокатско възнаграждение не следва да
бъде присъждано.
Въззиваемият не е доказал разноски, сторени до приключване на съдебното
дирене пред въззивната инстанция, поради което разноски не му се присъждат.
Жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят разноски за вещо лице по
сметка на САС в размер на 400 лева, каквито са им били възложени, но те са останали
задължени за заплащането им.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските,
присъдени на банката за сума над 390.25 лева (от които 195.18 лева за заповедното
производство и 195.07 лева пред СГС) до 4325.89 лева, над 28.80 лева (от които 2.88
лева за заповедното производство и 25.92 лева пред СГС) до 200 лева –
юрисконсултско възнгаграждение и над 17.28 лева до 216.21 лева – деловодни
разноски пред СГС.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 261235/1.11.2020 по гр.д. № 4758/2019 г. на СГС, I-28
състав в частта, в която е признато за установено съществуването на задължение на
длъжниците Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. към „Банка ДСК“ ЕАД, произтичащи от Договор за
ипотечен кредит от 19.04.2007 г. за главница в размер на 90 913.71 лева, ведно със
законната лихва, считано от 23.02.2018 г. до окончателното изплащане, по иск с правно
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК и ПРЕКРАТЯВА
производството в тези му части.
ОТМЕНЯ решение № 261235/1.11.2020 по гр.д. № 4758/2019 г. на СГС, I-28
състав в частта, в която е признато за установено, че Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. дължат на
„Банка ДСК“ ЕАД, по иск с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл.
422, ал. 1 ГПК сума над 7 494.11 лева до 28 930.97 лева и за периода 10.06.2016 г. –
02.02.2018 г. – възнаградителна лихва по Договор за ипотечен кредит от 19.04.2007 г. и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Банка ДСК“ ЕАД против Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. за
установяване, че ответниците дължат на банката сума над 7 494.11 лева до 28 930.97
лева и за периода 10.06.2016 г. – 02.02.2018 г. – възнаградителна лихва по Договор за
ипотечен кредит от 19.04.2007 г., което вземане е включено в Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по гр.д. № 12714/2018 г. на СРС, 79
състав.
ОТМЕНЯ решение № 261235/1.11.2020 по гр.д. № 4758/2019 г. на СГС, I-28
състав в частта за разноските, присъдени на „Банка ДСК“ ЕАД за сума над 390.25 лева
(от които 195.18 лева за заповедното производство и 195.07 лева пред СГС) до 4325.89
лева, над 28.80 лева (от които 2.88 лева за заповедното производство и 25.92 лева пред
СГС) до 200 лева – юрисконсултско възнгаграждение и над 17.28 лева до 216.21 лева –
деловодни разноски пред СГС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261235/1.11.2020 по гр.д. № 4758/2019 г. на СГС,
I-28 състав в частта, в която е признато за установено, че Н.Б. Р. – М. и Е. П. М. дължат
на „Банка ДСК“ ЕАД заемни такси в размер на 1883.70 лева за периода 23.02.2015 г. –
17
23.02.2018 г. и санкционираща лихва в размер на 381.03 лева за периода 02.02.2018 г.
до 23.02.2018 г., произтичащи от Договор за ипотечен кредит от 19.04.2007 г., които
вземания савключени в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК,
издадена по гр.д. № 12714/2018 г. на СРС, 79 състав.
ОСЪЖДА Н.Б. Р. – М., ЕГН ********** и Е. П. М., ЕГН ********** да
заплатят в бюджета на съдебната власт по сметка на САС сумата 400 лева – депозит
за вещо лице.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Н.Б. Р. – М., ЕГН
********** и Е. П. М., ЕГН ********** сумата 2 249.09 лева – разноски пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18