№ 3926
гр. София, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100508266 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №20022895 от 20.03.2022 г., постановено по гр.д. № 32294/2020 г. по описа
на СРС, 88 състав, първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ предявените от Д. К. Ц., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Габрово, ул. „*******, действащ чрез назначения му
особен представител адв. Д.Д. от САК, със съдебен адрес: гр.София, район Красно село, ул.
******* ******* срещу Военномедицинска академия, БУЛСТАТ *******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул.“******* иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.52 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 000 лева, обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в страдания и негативни психически преживявания
във връзка с неправомерно (принудително) задържане на ищеца в Клиника по психиатрия
към ВМА в периода от 23.02.2015 год. до 24.03.2015 год., частична претенция от вземане в
общ размер на 25 000 лева; ОТХВЪРЛИЛ е предявения от Д. К. Ц., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Габрово, ул. „*******, действащ чрез назначения му особен
представител адв. Д.Д. от САК, със съдебен адрес: гр.София, район Красно село, ул.
******* ******* срещу Военномедицинска академия, БУЛСТАТ *******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул.“*******, Т. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. София, ж.к. *******“, *******, М. Г. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София,
ул. „*******, *******, З. С. С. – Г., ЕГН **********, с адрес за призоваване: гр. София, бул.
******* ******* и Д. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ******* иск
с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.52 ЗЗД за осъждане на ответниците да
1
заплатят на ищеца при условията на солидарност сума в размер на 5 000 лева, обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в страдания и негативни психически преживявания
във връзка с поставената грешна диагноза на ищеца при изписването му от Клиника по
психиатрия към ВМА, където същият е лекуван в периода 23.02.2015 год. - 24.03.2015 год.,
частична претенция от вземане в общ размер на 25 000 лева. Ищецът е осъден на основание
чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответниците разноски по делото.
Недоволен от съдебното решение е останал ищеца, който в законоустановения срок чрез
назначения му особен представител подава въззивна жалба, с която оспорва решението, като
неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събрания доказателствен
материал. Твърди, че съдът неправилно е прочел, анализирал и преценил събраните по
делото писмени доказателства, поради което и крайният му извод не съответства на
действително осъществилата се фактическа обстановка. Твърди, че информираното съгласие
не обхващало конкретното медикаментозно лечение, на което ще е подложен ищеца, както и
конкретните методи, терапии и средства на лечение, на които ще бъде подложен, поради
което и не може да се определи същото като всеобхватно, както изисква закона за да се
обоснове, че и този случай ищецът би се съгласил на настаняването и лечението. Препраща
към свидетелските показания за да аргументира тезата, че условията в клиниката и
отношението към ищеца неизменно пораждат за него правото да претендира неимуществени
вреди. Оспорва констатациите на съда, че погрешно поставената диагноза не води до
неимуществени вреди за ищеца, както и че същата се дължи на неточност, тъй като е
постановена от две лица и потвърдена от трето, като дори да се приеме техническа грешка,
то закрепването й в официален документ, издаден от компетентни лица и професионалисти,
изключва възможността някой да приеме документа за достоверен. Моли съда да отмени
обжалваното решение, като постанови ново, с което изцяло да уважи претенциите му.
Претендира и направените в двете инстанции разноски.
Постъпила е допълнителна въззивна жалба, определена от съда като допълнение към
първоначалната, с която ищецът въвежда допълнителни аргументи във връзка с твърденията
си. На първо място, отрича да е постъпил в клиниката за медицинско наблюдение и оценка
по повод на подозирана болест Персистиращо налудно разстройство, като се позовава на
отхвърлянето му от Габровски районен съд. Твърди, че настаняването е за установяване или
отхвърляне на заболяването „параноя“ , като препраща към приложенията по делото. На
второ място, твърди да е не налице информирано съгласие, тъй като е подписал
предоставените му документи „на коляно“, като не е осъществил никакъв контакт с лицето,
което му ги е занесло, като на това основание оспорва и значението на подписа си под
документите. Твърди, че заболяването параноя е отхвърлено още при първите дни на
престоя му в клиниката, на което основание твърди да има смисъл подписването на
информирано съгласие за престой относно същото заболяване. На трето място, оспорва
твърденията за свободно осъществяван достъп в сградата и контакт с външни лица, тъй като
вратата винаги е била заключена, като за отключването й е било необходимо съдействието
на служител на болницата. На четвърто място, оспорва подписите в документите по
2
историята на заболяването, в които е записано и отразено, че е напускал клиниката и се е
връщал доброволно в посочените периоди. Оспорва и домашното лечение,оспорва да е
лекуван под каквато и да е форма. Прави искане за разпит на свидетел, лице, което също е
настанено в клиниката през процесния период.
В законоустановения срок, отговор на въззивната жалба подават ответниците по делото.
Ответникът Т. С. Д. възразява, че с въззивната жалба се въвеждат твърдения, с които се
прави опит да се подменят фактите по спора, респ. предмета на делото, както и че
изложеното от ищеца – въззивник е ирелевантно за настоящия спор. Възразява, че предметът
на въззивното производство не може да бъде различен от очертания с исковата молба и
развил се пред първата инстанция. Твърди противоречие между исковата молба и описаното
във въззивната жалба, което според въззиваемия се дължи на внушения от страна на
особения представител на въззивника, които не следва да влияят върху предмета на спора.
Твърди, че диагнозата, поставена от ВМА е по – благоприятна за ищеца – въззивник, поради
което и няма как да доведе за негативни последици. Възразява за допустимост на
възраженията на въззивника относно събраните писмени доказателства и представените
документи, като счита, че сроковете, предвидени за това са установени в закона и
възможността за оспорването в случая е преклудирана. Твърди, че първоначалната диагноза
дори да е послужила за настаняване на лицето, ответникът ВМА по делото не може да има
никакво отношение, тъй като същото е постановено от РС Габрово, впоследствие
потвърдено от ОС Габрово. ВМА е отговорна единствено за крайната диагноза, като според
въззиваемия същата е дори благоприятна за въззивника. Споделя изводите на съда, че
ищецът и особения му представител не са ангажирали никакви доказателства за реализиране
на фактическия състав за ангажиране отговорност на ответниците. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение. Претендира разноски.
Ответникът З. С. С. – Г. споделя изводите на първата инстанция, че няма значение за
предмета на спора по какъв начин се кодира заболяването и по коя система, а от значение е
единствено естеството, характера и вида на заболяването. Твърди, че първоначалната и
крайната диагноза на ищеца – въззивник, определени съответни при постъпването му във
ВМА и изписването му от лечебното заведение, съвпадат. Моли съда да отхвърли
въззивната жалба като недоказана и неоснователна. Претендира разноски.
Ответникът Военномедицинска академия оспорва твърденията на въззивника, че не е
налице негово информирано съгласие, както и че е настанен против волята и желанието му в
болницата. Оспорва прочита на свидетелските показания от страна на въззивника, че
държането му е било принудително и насилствено, както и че е ограничавано
придвижването му и възможността да напусне, като цитира конкретни изказвания, от които
е видно, че посещенията му са се осъществявали свободно и безпрепятствено. Позовава се
на медицинската документация за да кредитира заключението на съда в насока, че
правомерното настаняване и престой на ищеца в лечебното заведение. Твърди, че още в
удостоверението, издадено му от ДПБ Ловеч лицето е с поставена диагноза „Акцентрирана
личност“, с което се потвърждава и диагнозата, дадена от ВМА. Твърди, че няма съмнение
3
относно диагнозата за вида на заболяването, а грешното кодиране е фактическа неточност.
Моли съда да остави въззивната жалба без уважение.
Отговор на въззивната жалба подават и третите лица – помагачи „Застрахователно и
акционерно дружество А.“ АД, ЕИК ******* и ЗАД „А.Б.“ АД, ЕИК *******, с които
оспорват въззивната жалба като необоснована и недоказана, а първоинстанционното
решение подкрепят като правилно и законосъобразно, постановено при съвкупна преценка
на събрания по делото доказателствен материал. Молят съда да потвърди
първоинстанционното решение.
Отговори на допълнителната въззивна жалба постъпват от ответника Военномедицинска
академия и ответника Т. С. Д..
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла
на чл. 266 от ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а
по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Това е отговорност на юридическите лица за виновни и противоправни действия или
бездействия на техни служители при или по повод изпълнение на възложена работа, като
тази отговорност възниква за ответника в качеството му на работодател. За да е налице
деликт, следва да има три обособени кумулативни белега, а именно, на първо място
противоправно поведение, на второ място причинена вреда и на трето място причинно
следствена връзка между противоправното поведение и нанесената щета.
Медицински дейности се извършват след информирано съгласие на пациента /такъв е
лицето, потърсило или на което се оказва медицинска помощ – чл. 84, ал. 1 ЗЗ/, което
/съгласие/ относно малолетен пациент се изразява от негов родител или настойник. За
получаването на информирано съгласие лекуващият лекар уведомява пациента /неговия
родител/ относно диагнозата и характера на заболяването, целите и естеството на лечението
и за други обстоятелства, включително за риска за здравето при отказ от лечение / чл. 88, ал.
4
1 ЗЗ/. Тази медицинска информация следва да се предостави своевременно и в подходящи
обем и форма с оглед възможността за свобода на избора на лечение /чл. 88, ал. 2 ЗЗ/. Тъй
като медицинска помощ против волята на пациента може да се оказва само по изключение в
предвидени със закон случаи, той /негов родител/ може да откаже предложената такава или
продължаването на започната медицинска дейност. Отказът се удостоверява задължително
писмено /чл. 20, ал. 3 от Наредба № 49/18.10.2010 г. за основните изисквания, на които
трябва да отговарят устройството, дейността и вътрешният ред на лечебните заведения за
болнична помощ и домовете за медико-социални грижи в редакцията по ДВ бр. 53/2011 г. и
аргументи от чл. 90, ал. 2 и ал. 3 ЗЗ/ в мeдицинската документация - с подпис на пациента
/негов родител/. Ако пациентът /негов родител/ не е в състояние или откаже да се подпише,
това се удостоверява с подпис на лекуващия лекар и на свидетел /чл. 90, ал. 3 ЗЗ/. Този ред
не предвижда, че писмената форма е изискване за доказване на тези обстоятелства.
Съдебната практика отдава значение на действителното, а не на формалното
информиране на пациента и приема, че на установяване подлежи обстоятелството, дали
пациентът би дал съгласието си, ако би бил действително, а не формално информиран.
Когато пациентът се е съгласил с определено лечение, диагностичен метод, манипулация
или операция, след като е получил информацията, посочена в чл. 88, ал. 1 ЗЗ, рискът от
възникването на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни
дейности, преминава върху него. В този смисъл съгласието на пациента представлява
акцептиране на възможните рискове, вътрешно присъщи за съответната медицинска
интервенция, но не означава акцептиране на лекарската грешка и нейните вредоносни
последици, т. е. наличието на дадено в писмена форма съгласие на пациента преди
интервенцията, не освобождава лекаря от отговорност, ако се установи наличие на негово
противоправно поведение. Обратното, когато пациентът не е бил уведомен за
обстоятелствата по чл. 88, ал. 1 ЗЗ или информираното съгласие не е предоставено според
изискванията на чл. 87 - чл. 89 ЗЗ, присъщият за конкретната медицинска интервенция риск
не се прехвърля върху него и отговорност за настъпването му ще се носи лекаря/лечебното
заведение, макар вредата да не е настъпила в резултат на друго противоправно поведение, т.
е. в резултат на нарушаване на конкретни медицински стандарти или на правилата за
добрата медицинска практика. Изключение от правилото, че при липса на информирано
съгласие, рискът от конкретната медицинска интервенция се носи от лекаря/лечебното
заведение, има само в случаите на предвидена от закона медицинска принуда – чл. 89, ал. 2
ЗЗ, чл. 90, ал. 4 ЗЗ и чл. 155 – чл. 165 ЗЗ, в които законодателят е преценил, че медицинската
интервенция следва да бъде предприета, независимо или въпреки волята на пациента. В тези
случаи ползата от интервенцията е такава /напр. спасяване на живота на пациента,
предотвратяване на действия на самоувреждане или застрашаване на живота на други лица/,
че законът позволява извършването й, независимо от получаването на информирано
съгласие от страна на пациента, като именно последният поема възможния риск от нея.
Когато обаче, въпреки липсата на информирано съгласие за лечение на пациента, лекарят
окаже медицинска помощ, но характерният за интервенцията риск не се реализира и не е
допусната лекарска грешка, за лекаря няма да възникне гражданска отговорност, тъй като
5
причинените неудобства от извършената медицинска интервенция /вреди от лечението/ се
компенсират с постигнатия лечебен резултат /ползи от лечението/. В този смисъл,
компенсация на настъпилите вреди от лечението с постигнатите ползи от него, може да има
само в случаите когато въпреки липсата на информирано съгласие, съответната медицинска
интервенция е осъществена при спазване на медицинските стандарти и правилата за добра
медицинска практика в съответната област и на основните принципи на правото на
медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество. Ето защо, на повдигнатия
въпрос следва да се отговори, че когато са претърпени вреди от хирургична интервенция,
извършена в резултат на погрешно поставена диагноза, т. е. при наличие на противоправни
действия или бездействия във връзка с качеството на диагностичния процес, не може да има
компенсация на вредите с ползата от вероятния/хипотетичния лечебен резултат от
извършената медицинска интервенция.
Предвид гореизложеното, съдът споделя изводите на първата инстанция, че ищецът е
предоставил информираното си съгласие относно всички обстоятелства от значение за
престоя и лечението му в медицинското заведение. Видно от съдържанието на приложеното
по делото и подписано от ищеца информирано съгласие, последният удостоверява, че
предварително е проведен някакъв преглед и е изслушан от лекар, който поименно посочва,
че именно към този момент е запознат с диагнозата си, че са му представени методите на
лечение, съобразени със заболяването и резултатите, очаквани от лечението и възможните
странични реакции и ефекти. Следователно, при твърдения, че документите са подписани
без същият реално да е запознат и да е разбирал текста им, ищецът своевременно е следвал
да направи искания за оспорването на съдържанието им и подписа си под тях. Съгласно
действащото законодателство, заинтересованата страна може да оспори истинността на
документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен.
Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено
най-късно до края на заседанието – чл.193, ал.1 от ГПК. Следователно, в настоящия случай,
оспорваното информирано съгласие е представено с отговор на исковата молба, подаден от
ответника ВМА на 26.07.2019 год., като след това са проведени открити съдебни заседания
на 18.10.2021 год., на 14.12.2021 год. и на 21.02.2022 год. Дори да се приеме, че не е имал
възможност да оспори документа в първите две проведени заседания, тъй като на същите не
е даден ход, то ищецът в открито съдебно заседание на 21.02.2022 год. е следвало да направи
възраженията си във връзка с истинността на документа. Възможността за това едва пред
въззивната инстанция не е налице, тъй като правото му да оспорва е преклудирано. При
липса на други доказателства, които да докажат твърденията му, че разговори с медицински
лица и лекари не са провеждани и документите са фиктивно подписани, съдът намира
възражението на въззивника за неоснователно.
По делото не се установи и сочената от ищцата противоправност на действията на
лекарите, участвали в провеждането на изследванията, довели до крайната диагноза на
ищеца, както и при провежданите терапии, процедури и лечение във връзка с установяване
на необходимите резултати по отношение на ищеца.
6
Относно твърденията за вреди от грешната диагноза, въззивният съд намира, че
претърпяването на такива не е доказано по делото. От събраните в производството
множество писмени доказателства- медицинска документация, епикриза, документи по хода
на лечението и други е установено по категоричен начин, че ищеца е настанен при липса на
каквито и да било данни за разстройство на съзнанието, което да е опасно за живота, като
единствената цел на настаняването е да се отхвърлят вероятни психични заболявания, които
да представляват по – сериозно краткотрайно или дългосрочно разстройство на съзнанието.
Не само, че ищецът не сочи в какво точно се изразяват болките, страданията, негативните
емоции и неприятни преживявания, на които основава претенцията си за неимущствени
вреди, а и по делото не се установява такива действително да са претърпени. Въззивникът
през времетраене на настаняването му, а и след като е изписан не страда от заболявания,
свързани с изпитването на болки и страдание, неудобства, свързани с необходимостта от
периодични прегледи и лечение и съответно с негативни преживявания от невъзможността
пълноценно да работиш. Изпитването на постоянни болки, дискомфорт или инвалидизация,
каквито обичайно са налице при претендиране на обезщетение на това основание, не са
търпени от въззивника. По делото не е представена последваща медицинска документация,
например от изследвания, проведени след изписването на въззивника, които да сочат на
влошеното здравословно състояние. Не са представени решения на компетентните органи
ТЕЛК и НЕЛК, които да сочат, че лицето е с някаква степен на намалена работоспособност.
Дори да бе установено търпене на такива, то същите обективно не е имало как да са резултат
от поведение на лекарите във ВМА, тъй като, както бе отбелязано по – горе, диагнозата,
дадена от лечебното заведение е еднаква при настаняването и при изписването му, като
същата е благоприятна за въззивника, тъй като отписва наличието на каквито и да е
сериозни психологични заболявания.
По възражението на въззивника за сгрешения код на заболяването, регламентация
относно фактическа грешка при работа с медицинските документи е дадена в чл. 29, ал.1 от
Приложение № 1 Б към разпоредбата на чл.1 от Постановление № 57 на МС от 16.03.2015 г.
за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.
55, ал. 2, т. 2 от Закона за здравното осигуряване , като се предвижда, че обхваща следните
случаи: Електронните отчети – за извършената дейност на ЗОЛ, отразена в амбулаторни
листове, за новозаписани пациенти, за назначената и извършената медико-диагностична
дейност, в определен от НЗОК формат, се връщат за корекция на ИМП, в случай че след
обработването им се установят следните фактически грешки: 1. фактически грешки при
отчитане на ПИМП, СИМП: а) сгрешен код по МКБ на заболяване при правилно попълване
на диагноза; б) неточно посочени номер и дата на амбулаторния лист;
в) грешни данни за изпращащ лекар (РЦЗ/РЗИ, УИН, код на специалност) при вярно
изписани данни в направленията за консултация и съвместно лечение – бланка МЗ – НЗОК
№ 3, за високоспециализирани дейности – бланка МЗ – НЗОК № 3А, и талон за медицинска
експертиза – бланка МЗ – НЗОК № 6; г) грешни данни на ЗОЛ (ЕГН, ЛНЧ, осигурителен
номер) или на лицето, направило избора, в електронния отчет на ПИМП за новозаписани
пациенти при вярно изписани данни в регистрационната форма за избор на личен лекар; 2.
7
фактически грешки при отчитане на медико-диагностичните дейности: а) неточно посочен
номер на направление за медико-диагностична дейност в електронен отчет при вярно
изписан номер на хартиен носител; б) грешни данни на ЗОЛ (ЕГН, ЛНЧ, осигурителен
номер) в електронен отчет при вярно изписани данни в направление за медико-диагностична
дейност на хартиен носител; в) грешни данни (РЦЗ/РЗИ, УИН, код на специалност) на
изпращащия/извършващия лекар при вярно изписани данни на хартиен носител; г) сгрешен
код по Международната класификация на болестите (МКБ) на заболяване при вярно
изписан код на хартиен носител; д) сгрешен код на извършена дейност при вярно изписан
код на хартиен носител;
е) грешен номер на амбулаторен лист в електронен отчет при вярно изписан номер на
хартиен носител.
Видно от цитираната уредба, в случая се касае именно за фактическа грешка, поради
което съдът споделя изводите на първата инстанция.
С оглед на това следва да се приеме, както, че неимуществените вреди не са в пряка-
причнна връзка с твърдяните от ищеца действия на лекарите, така и че действията на
последните не са противоправни, поради което липсват основни елементи от фактическия
състав на непозволеното увреждане, обуславящо неоснователност на иска за заплащане на
обезщетение за причинени му неимуществени вреди.
Следва на основание чл. 272 от ГПК настоящата инстанция да препрати към мотивите
на първоинстанционния съд.
Поради изложените мотиви, настоящия състав намира, че решението, постановено от
СРС е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника Д. К. Ц., ЕГН ********** няма право на
направените в хода на делото разноски. Право на разноски имат въззиваемите. Изрично
изявление за това са направили ответникът З. С. С. – Г., която представя списък с разноски
по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, от които е видно, че е предоставена
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА и ответникът
Военномедицинска академия, който се представлява от юрисконсулт, в който случай
процесуалното представителство се извършва на база трудови правоотношения между
страните, поради което представянето на доказателства за реално извършени разходи не е
необходимо.
Въззивният съд намира за необходимо да се произнесе по претендирания от ответника З.
С. С. – Г. размер на адвокатско възнаграждение, въпреки липсата на направено възражение
за прекомерност. Ответникът претендира сума в размер на 2 650 лева за предоставена
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Материалният интерес по
делото е в размер на 10 000 лева, като приложима за изчисляване на размера е разпоредбата
на чл.7, ал.1, т.2 от Наредбата, в който случай възнаграждението възлиза на 1 300 лева. Към
сумата се прибавя на основание чл.7, ал.9 сума в размер на 250 лева, тъй като са проведени
8
три съдебни заседания, като по този начин, общата сума възлиза на 1 550 лева.
В практиката си Съдът на Европейския съюз (СЕС) застъпва становището, че чл. 101, §
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. см. са решение от
25.01.2024 г. на СЕС по дело С- 438/22, решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела
C- 427/16 и C- 428/16. Следователно националният съд не е обвързан от предвидения в
НМРАВ размер на адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на
съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes.
Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от
поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави
под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – в т. см. решение по
дело № 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната
релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата
процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. В тази
връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството, но и известните му
обстоятелства, когато съответният процесуален представител води множество сходни
производства, с ангажирани идентични доказателства и доказателствени средства и с
9
идентични доводи от правна страна.
В настоящия случай, въпреки че производството се разпростира продължителен период
от време, настоящият състав на съда не смята, че делото отговаря на описаните по – горе
критерии за фактическа и правна сложност. Поради което, позовавайки се и на практиката
на СЕС, цитирана по – горе, въззивният съд намира за справедливо възнаграждението да се
намали до 1 550 лева.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20022895 от 20.03.2022 г., постановено по гр.д. №
32294/2020 г. по описа на СРС, 88 състав, първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ
предявените от Д. К. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Габрово, ул. „*******,
действащ чрез назначения му особен представител адв. Д.Д. от САК, със съдебен адрес:
гр.София, район Красно село, ул. ******* ******* срещу Военномедицинска академия,
БУЛСТАТ *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“******* иск с
правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.52 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 5 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в страдания и
негативни психически преживявания във връзка с неправомерно (принудително) задържане
на ищеца в Клиника по психиатрия към ВМА в периода от 23.02.2015 год. до 24.03.2015
год., частична претенция от вземане в общ размер на 25 000 лева; ОТХВЪРЛИЛ е
предявения от Д. К. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Габрово, ул. „*******,
действащ чрез назначения му особен представител адв. Д.Д. от САК, със съдебен адрес:
гр.София, район Красно село, ул. ******* ******* срещу Военномедицинска академия,
БУЛСТАТ *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“*******, Т. С. Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. *******“, *******, М. Г. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „*******, *******, З. С. С. – Г., ЕГН
**********, с адрес за призоваване: гр. София, бул. ******* ******* и Д. С. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ******* иск с правно основание чл.49 ЗЗД
вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.52 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца при условията
на солидарност сума в размер на 5 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в страдания и негативни психически преживявания във връзка с поставената
грешна диагноза на ищеца при изписването му от Клиника по психиатрия към ВМА, където
същият е лекуван в периода 23.02.2015 год. - 24.03.2015 год., частична претенция от вземане
в общ размер на 25 000 лева.
ОСЪЖДА Д. К. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Габрово, ул. „*******,
действащ чрез назначения му особен представител адв. Д.Д. от САК, със съдебен адрес:
10
гр.София, район Красно село, ул. ******* ******* да заплати на Военномедицинска
академия, БУЛСТАТ *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“*******
на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 от ГПК сума в размер на 350 лева, представляваща
заплатено юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д. К. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Габрово, ул. „*******,
действащ чрез назначения му особен представител адв. Д.Д. от САК, със съдебен адрес:
гр.София, район Красно село, ул. ******* ******* да заплати на З. С. С. – Г., ЕГН
**********, с адрес за призоваване: гр. София, бул. ******* ******* на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сума в размер на 1 550 лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11