Решение по дело №5799/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4869
Дата: 11 август 2020 г. (в сила от 11 август 2020 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20191100505799
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 април 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   11.08.2020г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на първи юли две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 5799 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 516668 от 25.10.2018г. по гр.д. № 72968/2016г. Софийски районен съд, 142 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 149 ЗЕ, че Б.Б.Р., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата 91.88 лв. - главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013г. - 30.04.2015г., както и сумата 22.80 лв. - лихва за забава за периода 01.11.2013г. - 16.06.2016г. както и сумата от 22.32 лв. - главница за дялово разпределение за периода м. 06.2014г. - м. 05.2015г., и лихва в размер на 2.69 лв. върху главницата за дялово разпределение за периода от м. 07.2014г. до 16.06.2016г., дължими суми за топлинна енергия за периода м. 03.2013г. - м. 04.2015г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „******, с аб. № 364417, като отхвърлил иска за главница за топлинна енергия за разликата над уважената част от 91.88 лв. до пълния предявен размер от 1 734.39 лв., както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважената част от 22.80 лв. до пълния му предявен размер от 265.89 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 36.13лв. – разноски в исковото производство, и сумата 23.52лв. - разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 535.38 лв. – разноски съразмерно с отхвърлената част. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва в частта, с която исковете са отхвърлени, с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът неправилно кредитирал заключението на СТЕ, което се разминавало с данните от представените писмени доказателства. Писмените доказателства установявали коректно действителната стойност на потребена топлинна енергия, а съдът не бил задължен да възприеме заключението като обективно и вярно. Не ставало ясно и защо съдът кредитира заключението на СТЕ, а необсъдено било това на ССЕ. Неправилно СРС основал изводите си на заключението на вещото лице от СТЕ, което при посещение на място установило, че показателите на водомера в имота отчитали 557.60 куб. м, а в изравнителната сметка бил приет обем 741 куб. м. Това не било основание за отхвърляне на иска за БГВ. Освен това, след като искът е доказан по основание, съдът следвало на основание чл. 162 ГПК да определи размера на иска по своя преценка, даже и доказването му с помощта на вещо лице да се окаже невъзможно. Освен това съгласно чл. 32, ал. 3 от ОУ на ищеца, в случай, че резултатът от изравнителната сметка е сума за възстановяване, с нея се погасявали неплатени задължения. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна Б.Б.Р. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове:

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 734.39 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2013г. – м. 04.2015г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, бул. „******, аб. № 364417;

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 22.32 лв. - главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за същия период;

 

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 265.89 лв. - лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 30.06.2013г. – 16.06.2016г., и

- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2.69 лв. - лихви за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.

Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 27.06.2016г., до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 34770/2016г. на СРС, 142 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с възражения, че в имота не се ползва топлинна енергия за отопление, радиаторите са затапени; Нямало потребление и на топла вода, в имота от 2011г. не живеел никой. Оспорила е и надлежното съобщаване на датите за отчет за двата отоплителни сезона и да не е осигурила достъп за отчет на фирмата за дялово разпределение. Искала е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Предвид извода за валидност на решението, предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частите, с които исковете за главница за топлинна енергия и за лихви за забава върху тази главница са отхвърлени. Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на решението в посочените части не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е правилно по следните съображения:

Не е било спорно и по делото се установява, че ответницата е собственик на процесния имот, а сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е присъединена към топлопреносната мрежа. Като собственик на топлоснабден имот, ответницата се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, като съдържанието на договорното правоотношение между страните в процесния период се урежда от ЗЕ, подзаконовите актове по прилагането му и общите условия по чл. 150 ЗЕ, одобрени от КЕВР. Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ, клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

 

В случая от приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, което не е оспорено от ищеца по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се установява, че в процесния период двата радиатора в имота са били физически отделени от тръбната мрежа на инсталацията (затапени) и не е ползвана ТЕ за отопление на имот. При изслушване на заключението вещото лице е посочило, че му е бил предоставен за работа и протокол във връзка с демонтирането на радиаторите. Вещото лице е посочило още, че за процесния период ТЕ за БГВ за имота е била начислявана по реда на чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването (сега отменена, но в сила към процесния период), поради неосигурен достъп за отчет на 1 бр. водомер за топла вода в имота. От приетите по делото 2 бр. протоколи за неосигурен достъп обаче не се установява ответницата да не е осигурила такъв – в тях ап. 5 не е посочен. Същевременно вещото лице е установило, че начисленото количество ТЕ за БГВ според изравнителните сметки е 741 куб. м, а при посещение в имота към 04.10.2017г. показанията на водомера за топла вода в имота е 557.6 куб. м. Последното е видно и от приетия и неоспорен констативен протокол от 29.04.2017г. относно извършен от ФДР отчет на водомера – показанието към тази дата е 557 куб. м.

С оглед така установеното, правилно районният съд е приел, че предвид недоказване от ищеца да не е бил осигурен достъп за отчет до имота за процесните два отоплителни сезона, на ответницата неправилно са били начислени служебно суми за ТЕ за отопление и за БГВ, а същата дължи само сумата за ТЕ, отдадена от сградна инсталация.

Доводите в жалбата са несъстоятелни. Представените от ищеца писмени доказателства – извлечение от сметки без посочен автор (което е оспорено от ответницата) и съобщения към фактури, не доказват количеството доставена в имота ТЕ. С оглед установеното по делото, не е налице и твърдяното нарушение на чл. 162 ГПК – съдът е основал изводите си за размера на дължимото на неоспореното заключение на СТЕ, като не е имало никакво основание сам да определя размера съобразно счетоводните документи на ищеца. Противно на твърдяното от въззивника, СРС е обсъдил заключението на ССЕ, но правилно е взел предвид установеното от заключението на СТЕ реално доставено количество ТЕ в имота на ответницата. Що се отнася до довода относно извършвани от ищеца прихващания по реда на общите условия, същият е напълно неотносим за настоящия спор.  

Жалбата в частта й по акцесорния иск за лихви е бланкетна – в нея не са наведени никакви конкретни доводи за неправилност на решението в тази част, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да проверява правилността на решението в същата част.

По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните отхвърлителни части.

При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 350 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното  в представения договор за правна защита и съдействие от 30.06.2020г. Съобразно обжалваемия интерес, минималното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакция към датата на сключване на договора за правна защита – ДВ бр. 45/2020г.), възлиза на 338.55 лв. Заплатеното възнаграждение от 350 лв. надвишава незначително минималния размер, и предвид извършените от адвоката процесуални действия не следва да се намалява до минимума.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 516668 от 25.10.2018г., постановено по гр.д. № 72968/2016г. на Софийски районен съд, 142 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу Б.Б.Р., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 91.88 лв. до пълния предявен размер от 1 734.39 лв., и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за разликата над 22.80 лв. до пълния предявен размер от 265.89 лв.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Б.Б.Р., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 350.00 лв. (триста и петдесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.

В необжалваните части решението по гр.д. № 72968/2016г. на Софийски районен съд, 142 състав е влязло в сила.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

 

                                                                                             2.